Амбър Кей
Обладана от любов (13)

Дванадесета глава

— Не-е-е — писъкът излетя през напуканите устни на Джули.

Тя се мяташе във влажния стегнат пашкул, който смазваше гърдите й и не й позволяваше да си поеме дъх. Потъна в бездната с мъчително отворени за глътка въздух уста. Давеше се. Ледената вода повличаше полите й, засмукваше наметалото й.

— Джули — дълбок, властен глас проникна през ужаса. Две топли длани поеха влажните й ръце и вляха сигурност и живителна сила в тялото й чак до сърцето. — Джули, любов моя, всичко е наред. Аз съм тук.

Влажна кърпа отне за миг огъня от лицето й. Нежно докосване, почти неосезаема ласка погали страната й. Изпита чувство за сигурност и задоволство. Опита се да се усмихне на Ян, да отвори очи… Нищо…

Нищо… Отново в нищото… В бездната. Джули полетя вихрено надолу, устата й се отвори, но не успя да издаде нито звук. Здрави въжета я държаха в плен. Опита да се освободи.

— Ш-ш-ът… любов моя… — същият топъл глас я върна в действителността.

Разсъдъкът й започна да се избистря, ужасът от незнайните глъбини се разсея. Знаеше, че Ян няма да позволи да й се случи нищо страшно.

При следващия кошмарен пристъп успя да се справи сама. В ръката й светеше ярка звезда и светлината й побеждаваше мрака на страха… мрака на смъртта.

Пое дълбоко въздух. Усещаше клепачите си тежки като олово, но се опита да ги повдигне. Дори когато режещият пламък на свещта прониза мозъка й, отново не успя да различи нищо.

Беше се случило нещо ужасно. Страхът, който я преследваше в сънищата й, беше обвил съзнанието й в мрежите си. Сякаш Ян седеше на леглото до нея… където тя изглежда, лежеше… и в очите му имаше сълзи. Дали това не беше част от нощните й кошмари?

Опита се да разтърка очи, но ръцете й бяха стегнати в нещо топло и не успя да ги раздвижи. Премигна отново.

Ян продължаваше да седи до нея с овлажнели очи. Изглеждаше така, сякаш бе загубил най-ценното нещо в живота си.

Изведнъж паметта й се възвърна и озари пробуждащото се съзнание. Бурята! Ревящата река. Засмукващите я черни води. Беше ли умряла баба му? Дали затова плачеше? О, Господи, имай милост!

Желанието да го успокои победи слабостта и.

— Ян… — опита се да изрече името му, но беше само неразбираем шепот.

— Джули — той скочи и лицето му засия от радост. — Господи, изкара ми ума!

От възбудата гърдите й бурно се раздвижиха. Изпита остра болка. Не й достигаше въздух. Опита да се успокои. Ян имаше нужда от нея.

— Добре ли е баба ти? Фиона успя ли да я доведе.

Когато чу гърленото диалектно „да“, Джули разбра колко всепоглъщаща е била тревогата му. Само не можеше да разбере защо. След като всички са добре, защо се е безпокоил? Опита се отново да освободи ръцете си — сега осъзна, че към тялото й ги приковаваха тежките завивки.

Веждите й се свъсиха от гняв пред собствената и безпомощност.

— Ян изглежда не мога да помръдна.

Дори в собствените й уши думите прозвучаха като каприз по нищо не можеше да направи. Имаше чувството, че е хваната в капан. Реши да не обръща внимание на това усещане и съсредоточи вниманието си върху Ян и болката, която го измъчваше.

— Ян защо плачеш, щом всичко е наред? — продължи да се бори с одеялата, които притискаха като каменна плоча гърдите й.

Той погали ръцете й през завивките, после ги отметна, за да я освободи. Погледна я замислено.

— Мислех, че съм те загубил.

Тя премигна, опитвайки се да схване смисъла в обърканите му думи.

— Но аз… Нали съм тук?… Защо плачеше над мен?

Усмивката оживи измъчените черти на лицето му.

— Беше много болна. Възпаление на дробовете. Мислех… мислехме, че няма да издържиш.

Тя преглътна и уморено отпусна клепачи.

— Щеше да получиш парите ми и да се отървеш от мен — въздъхна повече на себе си, отколкото на него.

Но той чу.

— По дяволите парите!

Изправи се до леглото и ръцете му безпомощно увиснаха покрай тялото. Прекрачи към масивната каменна камина, но се обърна и отново пристъпи към леглото.

Ръцете му се свиха в юмруци.

— Мислех, че умираш, Джули! Мислех, че ще те загубя! — той се наведе над нея и стисна раменете й. — Мислех, че ще те изгубя и открих, че те обичам.

Никога не беше виждала бръчките по бузите и вдълбаните резки около брадичката му. Очите му бяха станали тъмносиви, по-тъмни от бурята, която беше последния й спомен. Цялото й същество искаше да му повярва.

Едва не заекна от почуда.

— Ти си плакал за мен? Ти ме обичаш? Мен?

Той кимна с горчива усмивка и ръцете му, които все още държаха раменете й, нежно я разтърсиха.

— Теб, Джули! Започнал съм да те обичам още от първата ни среща — в библиотеката на баща ти — устните му се изкривиха в самоиронична усмивка. — Просто съм бил твърде опърничав и прекалено глупав, за да разбера, че кипналата кръв във вените ми е било любов, а не само страст.

Той пусна раменете й и се обърна с гръб към нея. Прокара трепереща ръка през гъстата си черна коса и отново се обърна с лице към нея.

— Можеш ли да ми простиш, Джули? Защото те въвлякох насила в този брак. Задето те любих против волята ти? Ще ми простиш ли някога? — очите му бяха два тъмни и тъжни прозореца към наболялата му душа. — Бих дал всичко, за да забравиш онова, което ти причиних. Когато осъзнах, че мога да те загубя, разбрах, че нищо друго няма значение. Нито Колънси, нито кланът Макфий. Нищо!

Нямаше нужда да вижда овлажнелите му, зачервени от безсъние очи или пребледнялото му лице, за да разбере, че говори искрено. Никой досега не я беше обичал истински и й беше трудно да си представи, че най-после е получила любовта. Инстинктът й подсказваше да отхвърли думите му. Но едва ли после би понесла болката, ако осъзнаеше, че се е лъгала.

Като мачкаше влажните чаршафи с треперещи от вълнение и слабост пръсти, тя едва-едва продума.

— Не бива да говориш такива неща, Ян. Знам, че си благодарен заради баба ти, но не аз съм я спасила. Спаси я сестра ти.

Преди да се опита да се надигне, той вече лежеше до нея. Дори през завивките и нощницата бедрото му я изгаряше. Хвана ръката й и я стисна в своите, докато тя тихичко изохка. Пусна я веднага.

— Не исках да те заболи, Джули — погледът му се насочи към лицето й и се задържа върху напуканите устни и натежалите клепачи. — Още не си се възстановила. Нямах намерение да ти го казвам. Поне засега. Но не можах да се въздържа.

Тя широко отвори очи, учудена защо продължава да й предлага такова блаженство.

— Моля те Ян, недей.

Той се извърна към огъня, който бумтеше в камината. Преглътна мъчително и адамовата му ябълка се раздвижи при тежките думи, които изрече.

— Мога да те разбера, ако не искаш любовта ми, Джули. Бог ми е свидетел, че не съм го заслужил с нищо.

Гласът му глъхнеше от страдание. С големи усилия Джули се пресегна и докосна ръката му. Очите му блеснаха и той отново я погледна.

Тя се усмихна.

— Недей се обвинява. Ти вършеше това, което смяташе за необходимо — устните й се отлепяха с мъка. — Ако не беше го направил онази първа нощ, сигурно щях да се опитам пак да избягам от теб.

Той пое отпуснатите й пръсти в горещите си длани и ги поднесе към устните си. Целуна нежно едно след друго всеки от тях и после внимателно ги покри със свободната си длан.

— Значи ще ми дадеш възможност да започна начисто. Да ти докажа, че нашият брак може да бъде по любов.

Отново я обзеха предчувствията, прокрадващи се в тъмните сенки на щастието, което започваше да витае около нея. Ян й предлагаше всичко, за което някога бе мечтала и все пак нещо я смущаваше.

— Аз… не знам, Ян.

Той тежко въздъхна.

— Тогава те освобождавам. Ако не можеш да ме обичаш или пък да ми дадеш възможност да те накарам да ме обичаш, давам ти свободата да намериш любовта, която търсиш, с някой друг мъж.

Той не откъсваше очи от лицето й и забеляза, че тя пребледня, а очите й се разшириха от учудване. Дали щеше да го разбере? Дали щеше да приеме извиненията му? Но което бе най-важно — щеше ли да го напусне? Трябваше да й даде право на избор, независимо че не беше вършил нещо по-трудно от това в живота си. Любовта, която изпитваше към нея, не му позволяваше да постъпи по друг начин. Но ако наистина го напуснеше, едва ли би могъл да го понесе.

Трепетът в гласа му и мрачният му унил поглед подсказаха на Джули колко мъчително за него е да й предложи подобна жертва. Най-скъпата, която един човек би могъл да принесе за друг.

Най-силно бе желала през живота си — любовта.

Тя наведе глава и сълзите потекоха по бузите й, отначало като роса, а после като пречистващ дъжд. Когато вдигна очи към него, лицето й сияеше.

— Аз искам да остана с теб, Ян.

* * *

С нечовешки усилия Ян се мъчеше да не се възползва от слабостта й. Но беше трудно. Дяволски трудно.

Макар и болна, с бледо като лунно хайлендско езеро лице, той я желаеше. Очите й бяха хлътнали, нефритеният им блясък обаче не бе потъмнял, а сластните й ресници напомняха екзотични японски ветрила. Всичко това възпламеняваше кръвта му, докато се събра някъде надолу в болезнена топка.

Но той не беше нито хищник, нито чудовище, дебнещо да погълне някоя невинна жертва, изпречила се на пътя му. И все пак, когато розовото връхче на гърдата й се очерта под нежния муселин на нощницата й, беше повече от готов.

Изпъшка и се извърна от изкушението. Отиде до камината под предлог да стъкне огъня, но всъщност да спечели време и да се овладее.

— Ян — долетя зад гърба му слабият глас на Джули и сладостната тръпка отново преряза слабините му, — добре ли си?

Въздъхна още по-дълбоко. Не му се случваше за първи път, откакто беше в безсъзнание. Имаше лошото предчувствие, че няма да е и последен.

— Добре съм, Сесънек — отвърна той, като забиваше ожесточено ръжена в невинните въглища.

Когато се обърна и с широка крачка се върна на мястото си, Джули забеляза, че пристъпва необичайно тромаво. Попита го объркана.

— Ян, защо си се привел?

Той се намръщи.

— Много си наблюдателна — отвърна й сухо.

Джули разбра, че има нещо, което все още не проумява. Погледът й се плъзна надолу по него — от широките рамене и свободно пуснатата ленена риза, разкопчана на врата, до стегнатите и сякаш по-впити от обикновено бричове. Беше възбуден. При това откритие цялата се изчерви от задоволство.

Той се подсмихна, когато нежната руменина пропълзя от лицето й към развълнуваните й гърди.

— Ти си толкова смутена от липсата на деликатност от моя страна, колкото и аз съм огорчен от това.

Седнал на леглото до нея, той взе и двете й ръце и ги вдигна към устните си. Езикът му нежно докосна десетте връхчета и предизвика хиляди мравчици към китките й. В кръвта й се събудиха сладостните спомени от тяхното любене.

Разширените й зеници му говореха по-ясно от всякакви думи, че тя откликва с равна сила на неговата възбуда. Щеше да бъде толкова лесно да продължат… И щеше да бъде толкова хубаво след изминалите седмици на въздържание.

Той стисна очи, за да не вижда събудения й интерес. Гласът му прозвуча дрезгаво.

— Не ме гледай така, любов моя. Все още си твърде отпаднала за…

Тя закачливо му се усмихна.

— Тогава защо ме поведе по този път?

Той тръсна глава.

— Не бях аз — пусна едната й ръка и леко погали с пръсти розовата пъпка на зърното й, което се очертаваше още по-примамливо под ефирния воал на нощницата й. — Това дяволче непрекъснато ме изкушава със сладки обещания.

Тя се засмя от удоволствие. Изпита сладостно отмаляване — едно усещане, с което не беше свикнала, но намираше за много желано. Чувстваше се дори по-бодра, отколкото преди малко.

— А може би иска да изпълни тези обещания — промълви сънено тя.

Вниманието му се насочи с болезнена напрегнатост към лицето й. Гласът му стихна до сподавен шепот.

— Наистина ли ме каниш да се любим?

Съгласието й го погали като ръката на вълшебница. Това бе всичко, което искаше от живота. Тя го желаеше и не го криеше. Трябваше да напрегне цялата сила на волята и натрупания през шпионските години опит, за да откаже поканата в очите й.

— Не мога, любов моя. Не още.

— Защо?

Зова беше жален стон, идващ направо от сърцето й. Джули бе започнала да вярва, че той наистина я обича, че двамата могат да открият любовта в този брак.

Той отметна златните кичури от лицето й и прокара пръст по едната й вежда.

— Не защото не умирам от желание.

— Тогава…

— Ш-шт… сложи пръст върху устните й, възпирайки недоволството. — Защото все още не си добре и защото аз те обичам твърде много, за да рискувам здравето ти само от страст.

Съмненията й се разсеяха почти мигновено. Той полагаше такива усилия да изглади всичко неприятно от миналото им!

Наведе се над нея, устните му се раздвижиха над нейните и поеха пухкавата й долна устна — едно нежно обещание за бъдещето.

* * *

Бъдещето наистина се оказа прекрасно — мислеше си Джули, докато каруцата се тръскаше из безбройните дупки по пътя. Слънчевите лъчи играеха по листата на дъбовете, тиса и брезите, които се възправяха от двете им страни. Свежият дъх на океан, който проникваше до всяко кътче на Колънси, я освежаваше и въодушевяваше.

— Кога ще пристигнем? — попита тя. — Нямам търпение да видя новия дом на баба ти.

Той й се усмихна и шибна дребното рунтаво хайлендско пони да ускори хода си.

— Страхувах се, че това пътуване ще те измори.

— Глупости — отвърна едва ли не обидена тя. — Вече съм съвсем здрава и ще се чувствам още по-добре, ако не ме глезиш чак толкова.

Той ласкаво я погледна и хвана поводите с една ръка, за да приглади немирния кичур зад ухото й с другата.

— Искам да те глезя — и направи закачлива гримаса. — Искам да направя много повече за теб. И колкото повече те глезя, толкова по-бързо ще се възстановиш. И толкова по-скоро ще те поведа по моите развратни пътища.

Смехът й се лееше като чуруликане на птиче. Ян й хвърли бърз одобрителен поглед. В края на горичката вече се виждаше новата къщурка на баба му, с грейнали от слънцето белосани стени. Той се усмихна с печал. Никой не би се любил с една жена, дори тя да е собствената му съпруга, под погледа на баба си. Нито пък би си позволил да прекрачи прага на къщата й с издути бричове.

Спря каруцата пред входа, скочи на земята и се запъти към кладенеца. Джули объркана го проследи с поглед как извади ведрото с ледена вода и пъхна главата си вътре. После се върна, като тръскаше глава и пръхтеше като грамаден звяр. Когато й подаде ръка да слезе, усмивката му беше почти умолителна.

— Не можех да вляза в къщата на баба в това състояние.

Джули звънко се разсмя.

— Непоправим хищник. Това ще ти е за урок да не ми отказваш, когато ти предлагам.

Той разтърси глава и ледените пръски я обсипаха. Джули въздъхна и се опита да прекрачи канатите. Ръцете му се протегнаха светкавично към нея, той я грабна и миг след това гърдите им се притиснаха в страстна прегръдка.

Дишането й се учести и сърцето й задумка в гърлото. Зарови пръсти във влажната му коса и придърпа главата му към себе си.

— М-м-м…

И двамата се отдръпнаха. Джули залитна назад, но ръцете му я хванаха и задържаха. Погледът му се плъзна по лицето й и се насочи към портичката на къщата.

— Бабо, стресна ни.

Маргарет Фрейзър се подсмихна под мустак.

— Е, и на мен така ми се стори. Хайде, влизайте. Има чай и овесен сладкиш.

С пламнало лице Джули позволи да й помогнат да слезе. Като се опираше на ръката му, двамата се запътиха към новото жилище. Можеше да върви и сама, но й беше приятно да усеща силната му ръка под пръстите си.

Точно до вратата вниманието и бе привлечено от дръвче, обсипано с малки оранжеви плодове, които рязко се открояваха сред зелените листа.

— Колко е хубаво, че сте построили новата къща до това дръвче!

Ян се изкашля зад нея. А Маргарет й отговори с многозначителна усмивка.

— Не е случайно то — каза старата жена. — Накарах Ян да го посади. Добре се хвана.

Джули извърна любопитен поглед към съпруга си. Той посрещна открито неизречения въпрос, но нямаше намерение да й обяснява. Тогава тя пак се обърна към Маргърет.

— Боя се, че нищо не разбирам.

Старицата отговори, като внимателно подбираше английските думи.

— Това е самодивско дърво.

Когато баба му замълча, като че ли очакваше отговор, Джули се почувства неловко.

— Това е чудесно.

Маргърет се подсмихна.

— Не е само туй. То пази от вещици и таласъми. Всеки хайлендец си го засажда.

Джули помисли, че старицата се шегува, но сериозните сиви очи на Маргърет и твърдата линия на заобиколената от бръчки старческа уста говореха обратното. Джули усети, че настръхва и едва се сдържа да не разтърка ръцете и краката си. Вместо това наведе глава и прекрачи прага. Отвътре къщата беше същата като тази, разрушена от бурята. В предната част, която заемаше цялата дължина, зърна полюляващата се опашка на кравата и чу шума на овчи копита в сеното. Най-голямата стая, където ги въведе бабата, имаше висока камина, етажерка с посуда, нисък одър и два дървени стола. До чекръка имаше ниско дървено столче.

Джули се усмихна. Бабата на Ян бе упорита жена. Но внукът й беше щастлив, че най-после е успял да я уговори да се премести на друго място. Явно беше, че не му е разрешила да направи новата й къща по-удобна.

Старата жена наля кипяща вода от един чайник направо в чашите с чая и сложи плитка чиния с овесен сладкиш. Донесе и бучка чисто масло и сладко.

Чаят беше силен, а кейкът жилав — също като жената, която им го поднасяше. Джули нямаше с какво да й помогне и само се любуваше на старицата. Маргарет Фрейзър вършеше това, което иска.

Джули се отпусна и остави мелодичния поток на разговора да тече покрай нея. Вече бяха минали две седмици от бурята, но тя още не се бе възстановила напълно. Нещо като че ли подразни гърдите й и преди да определи какво е, тя мъчително се разкашля.

Ян й наля припряно нова чаша чай и настоя да го изпие. Джули знаеше, че топлият чай ще облекчи кашлицата. Минаха няколко минути и тя спря.

Ян нежно избърса насълзените й очи и й подаде своята кърпичка.

— Джули, баба се извинява, че разговаряме на галски, но така й е по-лесно.

Маргърет кимна с побелялата си глава.

— Еъ. Аз правя моите мисли на галски. Но искам да ти благодаря, дъще, задето ми спаси животните. Ян ми каза, че ти си се сетила за мен.

Джули се облегна и изтръска трохите от скута си.

— Благодаря ви, но Фиона беше тази, която „видя“ опасността. Аз само направих извод, че това се отнася за вас.

— Ах, дарбата на Фиона — въздъхна старицата.

Ян погледна към Джули изпод вежди. Дали вярваше в това? Той се намеси, за да сменят темата на разговора.

— И тя ти спаси живота, бабо.

Старата жена поклати глава и някак особено се усмихна.

— Не е. Не чух да лае Кусит. Не ми е дошло времето.

Ян изпусна дълга въздишка със сумтене и извъртя очи към тавана, почти изгубил търпение. Искаше баба му да спре дотук с бойното кръщение. Вярно, странни неща се случваха в Хайленд, но не желаеше Джули да се сплашва. Беше й необходимо повече време, за да се приспособи към начина на живот в тази земя и нейните хора.

Джули следеше как ще реагира Ян на думите на баба си.

— Боя се, че не разбирам — каза тя.

Маргърет се засмя и този път смехът й прозвуча за Джули като кикот. Косъмчетата по врата й настръхнаха.

— Кусит е вълшебното куче. Когато го чуеш да лае, значи си чул собствената си смърт.

Пронизващите й сиви очи се взряха в Джули, без да трепнат.

Джули оправи с припрени движения полата си, след това си наложи спокойно да отпусне ръце в скута си и да отбележи:

— Колко интересно!

Ян забеляза нервните й движения, които бе свикнал да различава през тези месеци, и стана. Целуна обветрената буза на баба си. Помогна на Джули да се изправи и каза.

— Късно е, а Джули още не се е възстановила напълно след болестта.

Качиха се бързо в каруцата и поеха към замъка. Джули се загърна плътно с вълнения шал и се загледа в далечината. Виолетовите цветове на пирена покриваха мочурищата, а хоризонтът бе окъпан от бледолилавите цветове на лавандулата като при залез.

— Странна е тази земя — продума най-сетне тя.

— Да, странна е.

— Вярваш ли на всичко, което казва баба ти? — любопитството й се бе разпалило дотолкова, че не се въздържа и зададе въпроса си. Откакто бе станала свидетел на способностите на Фиона да предусеща опасността и особено след бурята, Джули се хващаше, че се стряска и при най-лекия шум.

Ян се изкашля.

— Мисля, че има много неща, които не можем да обясним.

Въпреки неудобството, тя се усмихна.

— Значи вярваш, че разказаното от баба ти е възможно.

Той сви рамене и без да иска опъна единия от поводите, при което понито се спъна. Каруцата се люшна и Джули трябваше да се вкопчи в дървената преграда, за да не падне.

Ян изруга през зъби и протегна ръка, за да я задържи.

— Ама че съм непохватен. Ами ако беше паднала?

Джули го изгледа, сгушена в здравата му и сигурна прегръдка. Дори сега, когато топлината му я сгряваше, й беше трудно да повярва, че тази любов, която бе търсила цял живот, е за нея. Винаги, когато си помислеше за това, сърцето й се свиваше от страх пред крехкостта на щастието и живота.

Тя обви ръце около врата му и доближи уста към неговата. Устните им се срещнаха, езиците им се докоснаха, а телата им плътно се притиснаха едно в друго. Цялата тръпнеше от жажда, каквато не бе изпитвала досега.

Целувката сякаш проникна в сърцето й. Когато Ян най-после се отдръпна, Джули пое дълбоко дъх. Студеният влажен въздух нахлу в дробовете й и тя отново се разкашля.

— Любов моя — каза Ян развълнувано, обгръщайки я, докато пристъпът на сухата кашлица я задушаваше, — все още не си достатъчно здрава, за да се любим, да не говорим пък изобщо това да стане тук — сред тези влажни поляни и студения въздух.

Очите й се бяха насълзили, а челото — изпотило. Колкото и да й се искаше да легне в ухаещия виолетов пирен и да приеме любовта му с цялото и тяло, знаеше, че е прав.

— Може пък ти да не си успял да запалиш достатъчно кръвта ми.

Това беше слаб опит добродушно да се пошегува, но постигна целта си.

Ян се засмя и вдигна носната кърпичка до носа и.

— Духай.

— Я ми дай кърпата. Имам сили и сама да си издухам носа — сопна се тя.

Той й подаде кърпичката.

— Упоритата Сесънек. Искам само да се грижа за теб — и добави енергично. — Но да стоим тук няма смисъл.

Той изплющя с поводите и понито отново тръгна. Джули се любуваше на профила му, като изрязан на светлината на залеза. Ветрецът носеше уханието на пирен и сол и си играеше с дългите му коси, откривайки високото чело и правилния нос. Нямаше връхна дреха, а ризата му беше разкопчана. Тя виждаше гъстите черни косми, които знаеше, че постепенно изчезват към гладкия стегнат корем. Дъхът замря в гърлото и.

Беше толкова красив, а в гърдите му биеше благородно сърце. Нейното се изпълни с копнеж и любов. Той беше всичко, за което беше мечтала и не можеше да повярва, че само допреди няколко месеца единственото чувство, което изпитваше към него, беше омразата.

Била е глупачка. Бог й изпращаше дар — да изпита истинското щастие. И тя го приемаше с благодарност.