Амбър Кей
Обладана от любов (8)

Седма глава

Джули повърна целия си обяд през борда на лодката в разменените сиви води на Атлантическия океан. Над главите им застрашително тътнеха буреносни облаци.

Една мъжка ръка й предложи влажна кърпа, докато се опитваше да запази равновесие. По пламналата си кожа и изчервяването позна, без да има нужда да се обръща, че добрият самарянин е той.

— Благодаря — измърмори тя и се дръпна от него като отмести погледа си.

Ако в този момент шотландецът изчезнеше, нямаше да пролива сълзи, че е останала вдовица.

Стисна студената кърпа в треперещите си ръце. Защо трябваше точно той да бъде мъжът, който да я разтреперва и да напряга всичките й сетива. Защо в ръцете му се превръщаше в развратница, която желаеше ласките му, макар и да знаеше, че в тях няма любов. Искаше й се да го проумее.

Той се изправи и лодката застрашително се залюля. Джули се хвана здраво с едната си ръка за борда, а с другата стисна кошницата с Рижата Пампкин. Недоволното й мяукане беше достатъчно силно, за да се чува ясно сред шума на разбиващите се в носа на лодката вълни.

— Знам, знам, Пампкин — успокоително промърмори Джули и стисна по-здраво кошницата в скута си.

Шотландецът погледна надолу към нея.

— Котката ти не изглежда по-доволна от теб от това пътуване.

Джули студено изгледа безчувствения мъж срещу себе си и погледът и пряко воля се задържа върху черните му коси, които вятърът развяваше около изсеченото му лице. Това подчертаваше извивката на веждите над очи, които по цвят и дълбочина си приличаха с бушуващите води. Бузите и долната му челюст бяха решителни и сурови като скалите, към които приближаваха. Тази земя му подхождаше.

Тя просто искаше никога да не бе нахлувал в живота й, никога да не бе я докосвал с тези пръсти, които изгаряха откъдето минеха. До края на дните си щеше да помни чувството, което изпита, когато той бе в нея и щеше да го проклина всеки час заради жаждата, която бе събудил в утробата й.

Беше пълна глупачка. Само с едно прелъстяване — срещу което би могла да се съпротивлява — той й бе отнел всяка възможност за щастие. Сега бе свързана с него. Вече никой съдия или свещеник не би допуснал разтрогване на брака. Ако заявеше, че е била насилена, щяха да се изсмеят в лицето й. Мъжът има всички права да притежава съпругата си, даже и против волята и.

Кожата и пламтеше. Той не я бе обладал против волята й. Не и като бездушна собственост. Не. Тя си го беше изпросила. Срамът от собствената й слабост само засилваше гнева и към него.

— Ваше благородие — обади се неуверено Сузи, седнала на пейката зад нея и Джули усети едва ли не отвращение от нотките на преклонение в гласа на слугинята, — с карета ли ще пътуваме до Колънси? Защото нали оставихте каретата на мистър Стоктън на брега на Англия.

Ян се усмихна на девойчето.

— Няма нужда от такъв блясък, Сузи.

Дъното се заби в пясъка и рязкото спиране сложи край на въпросите. Ян скочи заедно с мъжете, които гребяха, и тримата — нагазили до колене във водата — измъкнаха лодката на брега.

Бузите на Джули поруменяха, когато видя бричовете на шотландеца, подгизнали от вълните чак до слабините му. Под дрехата, отдавна излязла от мода, ясно се очертаваше мъжествеността му, напрегната при напъването да изкарат лодката на сушата. Фактът, че беше забелязала разликата между сегашното му състояние и това, което бе имало опустошителен ефект преди по-малко от седмица, само задълбочаваше унижението и чувството й, че е безсилна и безпомощна.

Докато изтегляха лодката, мъжете говореха помежду си и я караха да се чувства неловко, защото не ги разбираше. Думите се лееха мелодични, но бяха непонятни. Сигурно не говореха английски, но какъв беше езикът им, тя не знаеше.

Всъщност думите не я интересуваха. По-важни за нея бяха кръпките по дрехите на островитяните и дълбоко врязаните бръчки по изпитите им обветрени лица. Бяха бедни.

Шотландецът се разбираше добре с тях. Не клинчеше докато изтегляха лодката, а и те не го щадяха. Просто бяха един сплотен екип. Започваше постепенно да разбира твърдата решимост на шотландеца да получи парите.

— Добре дошла в Колънси — мислите й бяха прекъснати от Ян, който й подаде ръка.

Джули вирна войнствено брадичката си и не му обърна внимание, твърдо решила да слезе сама на брега. Погълната изцяло от усилието да запази равновесие не забелязваше почти нищо около себе си. Прекрачи с единия крак, но в същия миг роклята и се закачи в дръжката на греблото и полата и се изпъна. Кракът не можа да намери опора в неравния бряг извън борда и като загуби равновесие, тя зарови лице в топлия пясък или поне си мислеше, че догадката и е вярна. Никога през живота си всъщност не бе виждала морски пясък само беше чела за него в книгите.

— О! — възкликна объркана тя и устата и се напълни с пясък. Звукът от порещ се плат и съзнанието, че е съдрала полата си, прибави и гняв към неудобството и унижението й. Колкото й да плюеше, скърцащият пясък не можеше да се изчисти от устата и.

Ян Макфий се притече пръв. Той мушна ръце под мишниците й и я вдигна без никакво усилие. При рязкото движение още няколко песъчинки попаднаха в гърлото й и тя се закашля.

Гърдите я заболяха и рязко се дръпна от него, като проклинаше горещите иглички, които заиграха по кожата й от докосването му.

— Остави ме. Достатъчно мъки ми причини. Нямам нужда от помощта ти. Благодарение на теб сега съм в тази дяволска пустош.

Той рязко се обърна и отпусна ръце, а погледът му беше неразгадаем като сивите скали, които величествено се издигаха зад него.

— Оправяй се сама — каза спокойно той и извика през рамо. — Джейми, дай на нейно благородие кротката кобила. Доста преживявания й се събраха за един ден.

Джули гневно изгледа гърба му, докато помагаше на Сузи да слезе от лодката. По-скоро би умряла, отколкото да си признае, че никога не бе яздила кон. Джошуа Стоктън считаше ездата за прекалено скъпо удоволствие, привилегия за благородниците.

Между гърдите й бяха останали доста песъчинки, които сега се плъзгаха надолу и дразнеха кожата й. Седна встрани да изтръска коварните зрънца, като се оглеждаше за някое закътано местенце, където да ги изчисти. Бяха влезли дори в косите й и когато се пресегна да оправи кока си, те се посипаха по ръката й.

— Ето, милейди — чу груб глас зад себе си.

Джули се обърна, като се чудеше дали мъжът не е видял, че бърка в корсажа си. Веселите пламъчета в очите му говореха, че жестът й не е останал незабелязан.

— Благодаря — измърмори тя.

Пое юздите и погледна коня. Изглеждаше доста кротък, но как да се качи върху гърба му? Без да дава вид се огледа наоколо, за да разбере има ли и други ездачи. Единствената двойка коне беше впрегната в каруцата, с изключение на огромния жребец на Ян.

А и как щеше да носи кошницата с Рижата Пампкин, ако яздеше?

Подаде обратно юздите на сухия дребен мъж.

— Боя се, че ще трябва да седна в каруцата. Ако яздя, няма как да нося кошницата с котката.

Внимателно се вгледа в спеченото лице на мъжа, като търсеше в израза му някакъв знак, че е разбрал, че няма да се качи на кобилата дори от това да зависеше животът й. Лицето срещу нея остана безизразно. Джейми съчувствено наведе глава.

— Ай, ай, девойче, няма да ти е леко.

Беше приел отказа и без възражения. За първи път в живота й някой изслушваше намеренията й, без да я принуждава да направи точно обратното. Този човек и харесваше, макар добре да знаеше, че е разбрал много добре, че не умее да язди. Усмихна му се искрено и в отговор получи усмивка, която стопли сърцето и.

— Така че, ако нямате нищо против, мистър… ъ-ъ…

— Джейми.

— Джейми, просто ще взема Пампкин и ще се настаня в каруцата.

Джули тръгна към лодката, но крачката й беше несигурна, защото се хлъзгаше и затъваше при всяка стъпка заради пясъка. Кошницата на Пампкин я нямаше там, където бе видяла да я оставя шотландецът.

— Къде е котката ми? — попита тя.

Ян погледна към нея.

— Закрепих кошницата под седалката в каруцата. Така няма да изпадне по пътя. От тези звуци — той спря и крива усмивка разчупи суровата линия на устата му, докато мяукането на Рижата Пампкин се извисяваше жаловито над воя на вятъра и вълните. — Разбирам, че котката ти не оценява моя жест.

— Разбира се, че няма. Никога досега не е била в кошница, да не говорим, че седи в нея вече цяла седмина.

Джули свъси загрижено вежди и забърза към каруцата, доколкото коварният пясък й позволяваше, и измъкна кошницата, закрепена от шотландеца между двата пътнически сандъка. В тях Сузи бе събрала багажа й и ги беше докарала с каретата на Джошуа Стоктън. Джули се опита да се отърси от мрачните спомени на изминалата седмина и вдигна капака на кошницата. Пампкин моментално подаде глава и сърцераздирателно измяука молбата си за повече внимание. Джули я взе и нежно я гушна до пазвата си, като през цялото време продължаваше нежно да гали рижата козина по гърба й и да я успокоява.

— Каква измамница — обади се Ян и приближи към нея.

Унищожителната му оценка за Пампкин засили и без това дълбокото и негодувание срещу този мъж.

— Освен всичко си и грубиян.

Той тръсна глава и се разсмя. Звукът от смеха му отекна в заобикалящите ги скали.

— Тази котка успя да те измами.

Той се приближи още и погали животното по шията с показалец. Ласката се хареса на Пампкин и тя протегна глава, за да се нагласи по-удобно.

Джули му хвърли изпълнен с неприязън поглед. Дори собствената й котка се поддаваше на животинското излъчване на шотландеца.

— Ако нямате нищо против, милорд, ще върна най-новата ви почитателка в кошницата й — без да чака отговор, Джули сложи нежно Пампкин обратно в плетения и затвор.

Пампкин не прояви голяма охота. Подаде предните си лапички и опря възглавничките им на ръба на кошницата, след това изви гръбче в котешка дъга с настръхнала козина. След няколко опита и доста драскотини по ръката на Джули, господарката й реши да се признае за победена и отново взе котката в полата си.

— Дай на мен — каза Ян Макфий, протегна се и ръцете му внимателно се сключиха около корема на котката.

Това дори не беше принуда. Пампкин се подчини на властния глас на шотландеца и нежното му хващане и кротко влезе в кошницата.

Джули се намръщи. Какво имаше в този мъж, та всяко живо същество, до което се докоснеше — било човек или животно — се подчиняваха на волята му?

Нямаше намерение да се задълбочава в тези свръхспособности и бързо се отдалечи. Повдигна съдраната си пола, чийто вид още повече я вбесяваше, и вдигна крак, за да се качи в каруцата.

— Не можеш да седнеш там — каза шотландецът.

Тя се извърна и го погледна.

— И защо?

Той кимна по посока на каменистия тесен път, който водеше право нагоре сред скалите.

Тя отмести разочаровано поглед от стоманеносивите му очи. Отново я беше накарал да се почувства като глупачка и при това — егоистична глупачка.

Стъпи отново на земята със сковани движения.

— Не му придиряй на нашия момък — дочу от лявата си страна особения изговор на Джейми. — Бая му се струпа на главата — той поглеждаше ту към единия, ту към другия и се усмихваше разбиращо.

Независимо от това колко симпатичен й беше Джейми, забележката му не й допадна. Не беше виновна, че животът на Ян Макфий не е бил розов. Не го бе карала да я принуждава за този брак и да я отвлича на този враждебен остров.

Вятърът се бе усилил и вдигаше във въздуха ситни песъчинки, от които очите я засмъдяха. Над главите им започнаха да се събират буреносни облаци. Пътят отляво — ако изобщо можеше да се нарече така — изглеждаше стръмен и опасен, обрасъл с оскъдни туфи зелена трева по края. На върха, където свършваха скалите, можеше да различи само някакви дървета, от които не познаваше нито един вид.

Въздъхна дълбоко и се приготви да поеме по неравния път, но жалното мяукане на Рижата Пампкин я сепна. Колкото и уморена да беше, не можеше да изостави Пампкин в това нещастие.

Пресегна се отново за кошницата. Две силни ръце я изпревариха и вдигнаха клетката заедно с котката в нея.

— Ще капнеш, докато стигнем върха. Казвам ти го съвсем буквално, след като не искаш да яздиш — той кимна към кобилата, която кротко пощипваше мочурливата трева. — Конят е за теб.

Джули се опита да открие признаци на умишлена принуда върху лицето му, но не успя. Видя само изрязаните му скули, които подчертаваха всепоглъщащия мрак в очите му.

Със слаб глас, без никакво желание да спори, тъй като силите щяха да й трябват за изкачването до върха, тя отговори.

— Не мога да яздя.

Веждата му отскочи нагоре.

— Не можеш да яздиш? — повтори той.

— Да не би да мислиш, че това е поредният ми опит да ти усложнявам живота? Казах, че не мога да яздя и точно това имах предвид.

Устата му се разтегли в иронична усмивка.

— Отначало си помислих, че се опитваш да ме дразниш. Хм-м… — той потърка брадичката си. — Никога не съм предполагал, но ми звучи искрено. Можеш да се качиш при мен.

Джули дори не се опита да скрие неприязънта, която се надигна в нея от думите му.

— Никога!

Той се ухили толкова широко, че й стана обидно.

— Това си го казвала и друг път.

— Звяр! — отвърна тя тихо и отчетливо, така че само той да я чуе.

— Още много може да се иска от твоите определения, Сесънек.

Той остави кошницата на земята и се отдалечи. Джули продължи да гледа след него с огромното желание да се препъне и да падне, но след като това не стана, наведе се и вдигна кошницата.

— Госпожи… извинете, ваше благородие — каза Сузи, изникнала внезапно в сгъстяващия се здрач. — Аз ще я нося.

Джули се усмихна.

— Благодаря ти, Сузи, но не мога да искам това от теб. И ти си уморена колкото мен, а Пампкин е моя, не твоя.

Джейми държеше здраво поводите на якото си хайлендско пони до тях.

— Малката госпо’ичка се’й замаяла. Хайде, моме, яхвай кончето с мен.

Сузи ококори очи насреща, му.

— Покорно благодаря, сър, но не бих могла.

— Вай-вай. Да и’си мислиш, че ще ми претовариш понито? То е мъжко момче.

Преди Сузи да успее да се възпротиви. Джейми я грабна за ръката и я вдигна нагоре. Трябваше или да отстъпи или да се изтърси в пясъка. Практична както винаги, Сузи се наведе, вкопчи се в раменете на Джейми с ритащи във въздуха крака и се пльосна с цялата си тежест върху седлото.

— А така! — усмихна се самодоволно Джейми.

Изглежда всички мъже в Хайленд изпитват необходимост да командват — реши Джули, докато гледаше как Джейми препуска нататък, а Сузи уплашено се е вкопчила в кръста му. Но нямаше да бъде така лесно укротена като Сузи. Не, тя не.

Твърдо решена да не се предава, Джули хвана здраво кошницата с Пампкин и се заизкачва по неравния каменист път. За нищо на света нямаше да достави удоволствието на шотландеца да я вижда как се препъва.

Не бяха изкачили и половината от пътя, а Джули вече имаше усещането, че стъпва върху жарава. При всяка крачка болката пронизваше стъпалата й и тя си мислеше, че повече няма да може да пристъпи. Пампкин шареше из кошницата, при което и без това неудобния за носене предмет се удряше в бедрото й и се превръщаше в уред за изтезание.

Тогава се разрази бурята.

Затрещяха гръмотевици, засвяткаха мълнии и пред Джули се появи шотландеца — като дух, призован от дивите стихии, които бушуваха около нея. Огромният му черен жребец се изправи на задните си крака, а с предните пореше въздуха сякаш сразява невидим враг. Джули отстъпи назад и едва запази равновесие върху станалия вече хлъзгав път.

— Опърничава жена!

Преди да предугади намерението му, той се пресегна с две ръце и я метна върху коня заедно с кошницата.

— Не искам при пристигането си в замъка на Колънси жена ми да изглежда така, като че ли съм я пребил и съм я влачил през ада.

Вече бях в ада. Това е чистилището. Ян я притегли към гърдите си, без да отвърне дума. Възседнала коня пред него, полата й се беше вдигнала до коленете, а отзад — много по-нагоре. Ведрата и коленете му се притискаха в нейните и търкаха голата й кожа. Всеки път, когато укротяваше или насочваше коня, жилите и мускулите му изпращаха сладостни тръпки по цялото й тяло.

Сякаш за да охлади разпалената й плът, в този момент зашиба пороен дъжд. Ослепителни светкавици и страховити гръмотевици раздраха небето над тях. Дори под наметалото на шотландеца, което я скриваше като палатка, Джули се намокри до кости и макар и да го проклинаше, той я топлеше. Усещаше движението на гърдите му при дишане плътно прилепнали до гърба си, а горещината на тялото му проникваше в нея даже през дебелите мокри дрехи. От него се излъчваше някаква сигурност и против волята си Джули усещаше, че се чувства в безопасност. Докато шотландецът я държеше, не можеше да й се случи нищо. Стана й неловко при тази мисъл и побърза да я отхвърли, чудейки се какви още ще са неудобствата, които това пътуване непрекъснато им поднасяйте.

Водата се стичаше на струйки по лицето й, а вятърът неумолимо я брулеше. Острата миризма на влага и колендър я удари в ноздрите. Но дори бушуващата природа не можеше да намали въздействието, което той оказвайте върху нея. Като дим, преди да лумне пламъкът, в корема й започна да се надига коварна топлина.

Ръката му беше обгърнала здраво кръста й, съвсем близо до пробудените й отскоро гърди, а студените му пръсти почти се допираха до твърдия корсаж. Тялото й това предателско оръдие на страстта — копнееше тези пръсти да се раздвижат нагоре… или надолу, нямаше никакво значение в каква посока.

— Изглежда превъзхождаш котката си.

— Какво?

За какво говореше той?

— За разлика от господарката си — каза Ян и горещият му дъх опари ухото й, — Пампкин веднага притихва, когато я хвана.

Дали знаеше колко възбуждащ е допирът му? Дали беше усетил напрегнатостта в зърната или тръпката в стомаха й? Сигурно не.

— Говориш глупости. Ти не си докосвал Пампкин.

В гърлото му заклокочи особеният смях, от който от гърба й надолу полазиха познатите тръпки.

— Права си, но тя знае, че ако поискам — мога. И че ще я пазя и затова спря да обикаля клетката си — така ми е по-лесно да нося кошницата, да удържам Принц и да яздя, без да разчитам на ръцете.

— Изкарваш се истински ангел хранител — тя спря, за да издуха водата, която се стичаше от носа в устата й. — Нещо, което определено не си.

Той високо се разсмя. Смехът му сякаш искаше да заглуши воя на вятъра. Светкавиците и гръмотевиците ставаха по-редки, но небето все още бе сиво и заплашително.

Пътят пред тях се промени и Джули разбра, че вече не се изкачваха между скалите. През замъгления й от дъжда поглед й се стори, че се движат през гъста гора, но това впечатление скоро се разсея.

Когато погледът й привикна със сгъстяващия се мрак, различи пред себе си очертанията на масивна сграда, която явно бе строена с камъни. Тропотът от конските копита отекваха при всяка стъпка, а колелата на каруцата потракваха шумно при всяко завъртане.

След като конят влезе в заградено като вътрешен двор място, Ян скочи ловко и остави кошницата с Пампкин на земята. Пресегна се към Джули и преди тя да успее да избегне ръцете му, грабна я през кръста и я вдигна високо.

Ръцете му я изгаряха като нажежено желязо, но когато погледна лицето му, оградено от разветите мокри кичури коса, очите му бяха студени като камъните на замъка.

— Добре дошла в замъка на Колънси, графиньо Кайлъран!

— И то какво пристигане! — прокънтя един глас откъм тежката дъбова порта, която беше широко отворена. Нито Ян, нито Джули очакваха това и тя се дръпна от прегръдките му.

На фона на златната светлина от множество свещи се бе изправил мъж с необикновен ръст. Джули не можеше добре да го разгледа, тъй като светлината падаше откъм гърба му, но гласът звучеше дружелюбно.

— По-бързо, по-бързо, девойко! — избоботи отново мъжът. — Как си могъл да помъкнеш момичето в такова дяволско време, Ян?

В отговор Ян само се засмя. Явно никой от двамата не приемаше тези думи сериозно.

Подчинявайки се на ръката му, която притисна кръста й, Джули изтича по каменните стълби към входа. Влизането във вестибюла беше като преминаване през горяща завеса, докато стигна вътре, където огънят и светлината разливаха топлина и уют. Струваше й се, че е попаднала в друг свят. По гърба й полазиха тръпки.

Мъжът, чийто глас я бе посрещнал, стоеше пред нея в целия си двуметров ръст. Приличаше на мечка с гъстата си червена коса и сини очи, които проблясваха весело, макар че можеше да си ги представи как мятат огън и жупел. Плътните червеникави вежди и орловият нос бяха рязко очертани върху грубото му лице, независимо от квадратната брадичка и тесните устни, разтегнати в широка усмивка. Върху носа и скулите имаше множество лунички, които с нищо не намаляваха въздействието от огромната му фигура, която сякаш бе създадена някак безразборно.

Ако това беше бащата на Ян, нямаше нищо общо между двамата мъже. Но по свой начин този човек бе непреклонен, също като сина си. Дори плисираната пола на червени и зелени карета, която носеше, и чорапите до коленете в тон с нея, не отнемаха ни най-малко от неговата мъжественост. Джули веднага се досети, че това трябва да е същата национална дреха, която шотландците бяха загубили правото да носят след поражението им в битката при Кулодън през 1745.

Преди да успее да затвори зяпналата си от почуда уста, Ян вече беше зад нея с кошницата на Пампкин в ръка.

— Довела си е и един зъл дух, татко.

Гласът на грамадния мъж сякаш се сниши и блясъкът в очите му изчезна.

— За такива неща не се говори, Ян.

Ян се засмя като забеляза объркания поглед на Джули.

— Намираш се на шотландските Хайленд и островите, Сесънек. Тук все още се вярва в много неща, на които модните лондончани вече се присмиват.

Джули разтвори широко очи и почти веднага осъзна, че отново се е проявила като глупачка, хващайки се на шегата им. Сигурно не вярваха на вещици и зли духове.

От неудобството я спасиха въпросите на една жена за пътуването. Жена, която изглеждаше не по-малко волева от мъжа, в чийто ръце бе попаднала. Под нейния поглед Ян свеждаше очи.

Жената беше висока и внушителна, едра, но без да е пълна. Черната коса със сребърни нишки по слепоочията увенчаваше гордо изправената й глава като корона.

Но докато очите на Ян светеха със студения блясък на излъскан меч или потъмняваха като буреносни облаци очите на майка му грееха като стоплено от слънцето олово, а пълните й устни бяха разтворени в усмивка, която изразяваше безусловно одобрение.

— Добре дошла, дъще — каза тя.

Мекото звучно „р“ изненада Джули. Разбира се впечатленията й от хайлендците се ограничаваха с Ян и Джейми, но никога не беше очаквала графът и графинята на Колънси да говорят с акцент.

Но с гърленото „р“ или без него, сърдечността, с която я приемаха новите й родители беше безусловна. Изчезна страхът, че ще я отблъснат, който Джули несъзнателно бе изпитвала до този момент. Раменете и се отпуснаха с облекчение и едва сега осъзна с какъв ужас бе очаквала тази среща.

— Татко, майко — каза Ян, — това е моята съпруга, Джули Стоктън. Джули, моите родители — Леклан и Мери Макфий, граф и контеса на Колънси.

Джули направи реверанс, щастлива, че може да засвидетелства уважението си към тези колкото властни, толкова и сърдечни хора.

— Хайде, хайде, дете мое — лейди Макфий взе ръката на Джули и топло я стисна в своите ръце, — ти си член на семейството. Няма нужда от тези неща — гласът й се лееше жизнен и мелодичен и лекият акцент галеше слуха на Джули.

— Изобщо не е необходимо — обади се и бащата на Ян.

Лейди Макфий се усмихна нежно на съпруга си, открито показвайки любовта и обожанието, което изпитва към него. После се обърна към Джули.

— Навярно си останала съвсем без сили. Сигурна съм, че моят нехранимайко те е мъкнал по пътя направо безмилостно.

Тя отправи нежен поглед към Ян, за да смекчи определението, което току-що беше изрекла, макар никой да не се съмняваше в чувствата, които тази жена изпитва към двамата мъже.

— Благодаря ви, госпожо — отвърна Джули.

— Сега, дете мое, можеш да ме наричаш Мери — тя топло я погледна. — Предполагам, че езикът ти едва ли ще се обърне толкова бързо, за да ми казваш „майко“.

В гърдите на Джули се надигна скръбен копнеж, но тя бързо го отблъсна. Не биваше да храни толкова големи надежди — че тук, на този остров, отдалечен на стотици мили от Лондон, в една страна, за която не беше чувала нищо добро… че точно тук ще намери майчината любов и разбиране, от които бе лишавана през по-голямата част от живота си.

— Благодаря, Мери.

Лейди Макфий кимна едва забележимо, което окончателно освободи Джули от всякакви задръжки да я нарича с това нежно име.

— Хайде, Джули. Ще те заведа в стаята, която ще делите с Ян. Извинявам се, че е същата, в която Ян е живял от момче, но трудно се поддържат стаи в един каменен замък, който не е виждал ремонт, откакто е построен през четиринайсети век.

Джули потърси в тона й роптаещи нотки, породени от условията им на живот, но разбра, че това бе просто една констатация.

— Скъпа моя — възрази Леклан Макфий, — сложихме стъкла на прозорците.

Лейди Макфий вдигна поглед към съпруга си и се засмя. Колкото и да беше висока, едва стигаше до раменете му.

— Чак след като те заплаших, че ще отглеждам първородния ни син в конюшнята, защото там е по-топло, а не исках наследникът на Макфий да се простуди.

Всички се засмяха, дори Ян изглеждаше доволен от нежната любов и привързаност, която родителите му показваха толкова открито. В душата на Джули отново се надигна познатия копнеж. Точно за брак като техния бе мечтала някога с Дейвид.

— Да вървим, Джули — каза Мери.

Джули последва свекърва си, твърдо решила да се сприятели с тази толкова внушителна и същевременно нежна жена. Прекосиха помещение, което приличаше на фоайе, но всъщност беше огромна правоъгълна зала. Навсякъде по стените бяха окачени вълнени одеяла, в същите шарки като поличката на графа. Джули се досети, че червените и зелени карета с тънки жълти и бели наводки трябва да са тартанът на Макфий. Подобни орнаменти имаше и по оръжията, които украсяваха стените. Те бяха лъснати до блясък и светеха заплашително. Също като погледа на съпруга й. Ян имаше някакво цивилизовано лустро, но зад него прозираше истинската му същност.

Джули потръпна — и от тази крещяща демонстрация за насилието, и от прозрението, до което бе достигнала за шотландеца. Дотолкова се бе вглъбила в себе си, че без малко щеше да удари главата си в ниския каменен свод, под който трябваше да мине след лейди Макфий, за да излязат в тесен коридор с каменни стъпала, протрити от хиляди стъпки за близо петте столетия.

Най-после, когато Джули вече не вярваше, че би могла да се държи на краката си, стълбището свърши. Свещта в ръката на Мери осветяваше студените каменни стени и една малка площадка, в дъното, на която се виждаше врата — висока до тавана и достатъчно широка, за да могат да минат двама души един до друг.

Железните панти проскърцаха тежко и вратата се открехна, откривайки стая, голяма колкото половината долен етаж. Джули изпита чувството, че е прекрачила няколко века назад във времето.

По стените горяха свещи, поставени в свещници от ковано желязо и разливаха мека светлина. И тук също бяха окачени карирани вълнени тъкани. Цялата дължина на външната стена беше заета от огромна камина, а в топлата й паст играеха оранжеви пламъци. Близо до камината имаше грамадна полирана квадратна маса с елегантни форми. Отстрани бяха поставени два фотьойла — семпли и елегантни като масата.

Погледът на Джули се плъзна по-нататък и спря върху огромното легло, което заемаше цяла стена. Изглежда бе вградено в каменния зид. Строгите му линии и тежката конструкция говореха за практичност. На пода пред леглото лежеше голяма ютия — старомодна и без украшения, но красива в своите изчистени линии.

Стаята изглеждаше внушителна, както и да я погледнеш, и същевременно гостоприемна — осветена от топлите жълти пламъци, без никаква показност.

— Стаята на Ян, а от сега нататък и твоята — каза майка му.

Джули осъзна, че за нея няма път за връщане назад.