Амбър Кей
Обладана от любов (4)

Трета глава

Беше му отвърнала като проститутка. Джули захлупи с длани горещото си лице, като се опитваше да се отърси от въздействието му.

И сега, след двадесет и четири часа, докато вареше черешовото сладко в кухнята, тя продължаваше да мисли за Ян Макфий. Каква беше тази негова власт, която можеше да я накара да махне с толкова лека ръка на всякакви задръжки? Едва ли би могло да е само физическо привличане. Усещаше ръцете му така естествено на кръста си, че на моменти дори не се срамуваше от тази интимност.

— Извинете, мадам.

Джули се обърна.

— О, ти ли си, Сузи? Какво има?

Момичето направи лек реверанс.

— Изпратиха ме да ви съобщя, че е дошъл един джентълмен, който иска да ви види.

Джули настръхна.

— Й как му е името на този джентълмен?

— Мистър Стоктън каза да се качите направо горе, мадам — изчерви се цяла Сузи.

Джули изгледа младата прислужница. Не можеше да е друг, освен Ян Макфий. Сигурно е дошъл да я заведе в Гайтер, както беше казал. Нямаше никакъв смисъл да отказва — баща и просто щеше да я застави да излезе с него.

— Кажи на лорд Кайлъран и на баща ми, че ще дойда веднага, щом се оправя. Сигурна съм, че на никого от тях няма да му е приятно да се появя в този вид.

— Да, мадам.

Джули се огледа и въздъхна. Готвачката щеше да довърши сладкото. Тя развърза муселинената престилка и едва сега забеляза винените петна по пръстите си, сигурна, че и по лицето й има пръски от сладкото.

Беше вбесена. Само тези алени петна по ръцете и брадичката й липсваха. И то, защото умът й през цялото време бе зает с шотландеца. Откакто се бе вмъкнал в нейния свят, бе обърнал живота й с главата надолу.

Докато сгъваше разсеяно престилката и я прибираше, Джули обмисляше какво да отговори. Никога досега не бе копняла така за мъжко докосване. Мисълта за шотландеца не я напускаше, докато вършеше ежедневната си работа. Трябваше да направи нещо.

Преди да излезе, тя се наведе и погали лъскавата козина на Рижата Пампкин. Котката замърка още по-силно и изви гръбче под ръката й. Очевидно искаше още. Джули се подсмихна. Но нямаше време — Ян Макфий не беше от най-търпеливите.

Докато изкачваше бавно стълбището, Джули не можа да се въздържи и докосна с пръсти болезнено чувствителните си устни, все още леко набъбнали от вчерашната целувка. Слава Богу, че беше спрял, но дълбоко в себе си тя все още продължаваше да се пита какво ли щеше да стане, ако бе продължил. Какво трябваше да последва? Нямаше представа, но загадката й се струваше любопитна, независимо от твърдото й решение да не се омъжва за него.

Дали пък не беше развратница? Преди никога не се бе замисляла за това. Целувките на Дейвид — не, целувчиците му, никога не я бяха вълнували както тези на Ян Макфий. Смяташе, че всички целувки са хладни и малко досадни — докато не срещна шотландеца.

Стигна до горната площадка и сви към своята стая. Нещата се развиваха с шеметна бързина и не можеше да ги управлява, а знаеше, че едва ли положението ще се промени след днешната им среща. Трябваше да направи нещо.

Трябваше да напише на Дейвид още една бележка.

Сигурно не бе получил първата, защото вярваше, че в противен случай никога не би я изоставил в такъв критичен момент.

Преди да се преоблече, написа още едно кратко послание. Беше по-настоятелно от първото, защото положението се влошаваше с всеки изминал час.

„Дейвид, ела бързо. Имам нужда от теб.

Д.“

Щеше да изпрати незабавно Сузи с бележката. Никой друг от слугите не биваше да знае, че тя тайно си кореспондира с Дейвид. Останалите можеха да кажат на баща й, а това само щеше да налее масло в огъня.

След двадесет минути Джули слезе в приемната.

— Доста се позабави, дъще — прокънтя гласът на Джошуа Стоктън откъм грамадния стол, тапициран в златна дамаска. — Лорд Кайлъран чака от половин час.

— Моите извинения — отвърна хладно Джули. Този път се въздържа от допълнителни обяснения.

Извиненията, както бе разбрала от съжителството с баща си, винаги се тълкуваха като признак за слабост. Бе станала достатъчно уязвима, след като бе отвърнала на Ян Макфий. Нямаше да поправи нещата, ако проявява слабост.

Ян се изправи и пристъпи да поеме ръката и.

— След като вече си тук, време е да тръгваме — поглеждайки през рамо към Стоктън, той добави. — Ще я върна този следобед.

Ако се съдеше по израза на лицето му, Стоктън сигурно потриваше ръце от задоволство.

— Когато сметнете за добре, милорд.

Значи баща й нямаше нищо против да я отвлекат и похитят. Сърцето на Джули болезнено се сви. После реши, че не бива да обръща внимание на коравосърдечността на баща си и сви рамене.

Когато излязоха с Ян, забеляза, че отвън ги чака вчерашният файтон и каза доста по-любезно.

— Вярвам, че скоро ще свикна с тази талига.

Той се усмихна, докато я вдигаше и настаняваше в каретата.

— Сама ще се учудиш с колко неща можеш да свикнеш.

Блесналите му очи красноречиво говореха, че има предвид целувките, и Джули се изчерви. Чувстваше се някак странно безсилна от усещането на ръцете му, които се задържаха върху кръста й повече от необходимото и стоплиха кожата й дори през роклята, корсета и ризата й. Не й беше неприятно. При това докосване и сетивата, и мислите й се впуснаха по опасни и мрачни пътеки.

Не можа да са поеме дъх, докато най-накрая той не я пусна.

— Е, милорд, има някои неща, с които не възнамерявам да свикна — каза тя, като положи усилие гласът й да прозвучи спокойно.

Без да отговори, той заобиколи файтона, качи се и подхвърли една монета на лакея, както беше направил и предния ден. Само с едно умело движение на китката поведе конете.

— Радвам се да чуя, че си господарка на собствените си влечения. Особено след онзи ден.

— Какво?

Рязкото извъртане на думите й я обърка. За какво намекваше той?

— Да — продължи Ян, без да обръща внимание на конете. — Мислех си как отвърна на целувката ми. Изглежда много ти хареса.

— Как се осмеляваш! Мерзавец! Един джентълмен никога не би споменал подобно нещо.

— Аз не съм джентълмен и колкото по-рано го разбереш, толкова по-добре и за двама ни.

Той държеше отпуснато юздите и конете лъкатушеха по широката улица, от което файтонът се залюляваше ту на едната, ту на другата страна.

Джули се вкопчи в седалката. Гневът й се изпари пред страха, че могат да се обърнат. Трябваше да събере цялото си самообладание, за да каже сухо.

— По-добре да обуздаеш малко нрава си. Нямам никакво намерение да свърша под този файтон.

— И аз нямам желание да те видя там — той успокои конете и файтонът отново започна да се движи равномерно. — Както казах преди малко, мислех за вчера. А при спомена колко добре се чувстваше притисната до мен, помислих си, че и ти си спомняш.

Тя се изчерви.

— Прояви достатъчно наглост досега, за да продължаваш. Можеш да си повече от сигурен, че не съм си и помисляла подобно нещо.

Той се извърна и нежно попита.

— Наистина ли? Не си ли помисли какво би усетила, ако те погаля по гърдите? Аз си го представих.

— Какво?! — ръката й инстинктивно се вдигна, но Джули успя да се спре навреме. — Ако не държеше поводите, щях да ти ударя плесница. Не искам обаче да бъда причината тази бричка да се преобърне и да пострадаме — и ние, и конете. Все пак, предупреждавам те да се въздържаш и да не изказваш на глас похотливите си мисли. Аз не ги споделям.

— Вярвам, че е точно обратното, но засега ще се съобразя с предупреждението ти. Както каза, опасно е да се говорят такива неща, докато се кара.

Джули откъсна поглед от него и притисна с ръка гърдите си, като се опитваше да успокои бясно биещото си сърце. Какво правеше той с нея? Никога не и беше минавала мисълта, че някой мъж би могъл да докосне гърдите й, а сега не можеше да мисли за нищо друго. Трябваше да се отскубне от него, преди да е станало прекалено късно.

Пристигнаха в Гайтер с неговите наконтени посетители, но Джули не изпита никакво желание да се присъедини към тях редом с шотландеца. Собственикът ги настани на малка маса за двама до прозореца и Ян поръча сладолед. Скоро заведението се изпълни с народ — предимно млади двойки, които непрекъснато влизаха и излизаха, от което Джули беше много доволна. Страхуваше се от следващите му думи.

Келнерът донесе поръчката. Джули внимателно опита сладоледа. Нямаше представа какъв е вкусът му — винаги бе смятала, че ледът се използва за запазване на храната по-дълго време, а не за ядене.

— Много е вкусно — каза тя изненадана.

Ян поклати глава с подигравателна загриженост.

— Сесънек, водила си толкова затворен живот, и то в центъра на Лондон!

Джули настръхна.

— Имала съм да върша по-важни неща от това да се шляя за удоволствие.

— Знам — отговори той, сякаш искрено й съчувстваше. — Била си безплатна икономка на баща си.

Ако ледът не се топеше, щеше да отвори уста от изненада. Той почти и се ухили, но чертите на лицето му бяха прекалено изсечени, за да изразят такава момчешка гримаса.

— Имам очи да виждам и уши да чувам. Добре е да го запомниш.

Ако в гласа му не се долавяше някаква неосъзната заплаха, Джули би могла да се заблуди и да си помисли, че й съчувства за този годеж.

— Никога не съм ви смятала за глухоням, милорд. Само за тиранин.

— Скъпи!

Джули чу гърлен контраалт точно зад рамото си.

Последва тишина, която можеше почти да се докосне. Джули се обърна, за да разбере откъде идва гласът, и се сблъска с погледа на две кадифени очи, принадлежащи на най-красивата жена, която някога бе виждала.

Жената бе дребна, но със съвършени пропорции. От кестенявите й къдрици до носовете на зелените й сатенени обувки, които се подаваха изпод ефирните муселинени поли, непознатата бе несравнима. Имаше малко, сърцевидно лице с очи като трънки и капризни алени устни, полуотворени в сияйна усмивка.

— Ян — каза непознатата, — кога се върна в Лондон?

Лицето на Ян не изразяваше никакво чувство, освен учтива любезност. Той се изправи и пое подадената му от жената ръка.

— Луиза — измърмори той.

И Ян, и жената не обръщаха никакво внимание на нейния придружител, който се мръщеше и се оглеждаше наоколо за свободна маса, явно решил да остави драматичната ситуация да се уреди от само себе си. Докато наблюдаваше всичко това, с шестото си чувство Джули мигновено осъзна, че тази очарователна жена някога е принадлежала на Ян. Нямаше друго обяснение за приятелското излъчване в погледа й, който се спря първо върху лицето на Ян, а след това се плъзна надолу по широките му гърди и тесните му бедра. Джули почти можеше да се закълне, че новодошлата си облиза устните.

— Ян, колко се радвам, че отново те виждам. Толкова време мина.

Гласът й беше плътен и сладък като мед и Джули си помисли, че също като мед прилепва към себе си с пресищащата си сила. Никога не бе виждала тази жена, но не я хареса. Интуитивно долавяше, че не може да й се има доверие.

— Луиза — Ян прекъсна мрачните мисли на Джули, — искам да те запозная с годеницата си, мис Джули Стоктън.

Джули се надигна и пое ръката, която жената й подаде. Пръстите й бяха студени. Дори през кожените ръкавици.

— А на теб, Джули — продължи Ян, — да представя Луиза, контеса Де Грас.

— Приятно ми е — каза Джули с тон, по-хладен от въздуха в заведението.

— На мен също. Благодаря — отвърна контесата. — Но виждам, че Пол ни е намерил маса. Ще ме извините — тя се понесе нататък, все едно плуваше, но каза през рамо. — Ян, настоявам да се видим, заради преживяното.

Джули се опитваше да долови по лицето на Ян някаква реакция, свързана с поканата на жената. Не откри нищо, но все още не познаваше шотландеца толкова добре.

Двамата седнаха отново, но за Джули денят вече бе провален. Нямаше намерение да се омъжва за шотландеца, но това решение не пречеше на неприятното чувство, че се бе изправила срещу бившата му любовница, която като че ли искаше да продължат оттам, откъдето са прекъснали.

Не й се искаше обаче да покаже пред Ян, че жената я е засегнала.

— Контесата емигрантка ли е? — попита безгрижно тя.

Ян не отговори веднага. Очите му останаха замислени. Джули усети как отново започва да губи настроението си и вече едва се сдържаше да не го помоли да си тръгват, когато той най-после проговори.

— Време е да си тръгваме — стана и й предложи ръката си. — Сигурен съм, че имаш достатъчно работа преди сватбата.

Объркана и ядосана от наглия му отказ да отговори на въпроса й, Джули дори не погледна към ръката му и се изправи сама.

— Да, време е да тръгваме и наистина имам достатъчно работа, с която да запълня времето си. Но тя изобщо не е свързана нито с вас, нито с женитбата, която сте си наумил.

Тя мина покрай него с вирната брадичка, без дори да хвърли един поглед за реакцията му. Не се интересуваше какво си мисли. Застана на тротоара, като нетърпеливо потропваше с крак. Най-сетне той излезе и, без да каже дума, й помогна да се качи във файтона, а тя — също мълчалива — му позволи да я настани. Ръцете му не се задържаха на кръста й и тялото й не откликна на горещината, която излъчваха. Или поне тя така си помисли.

Стигнаха пред дома й, без никой от двамата да проговори. Докато й помагаше да слезе, Ян каза.

— Ще се видим утре.

Джули, чиито противоречиви чувства бяха готови да избухнат всеки миг, го изгледа студено.

— Ти си един нагъл, егоистичен звяр и много ще се изненадам, ако ме видиш утре, защото нямам никакво намерение да бъда в къщи за теб.

Явно, че нахалството му беше безгранично, щом можа да й каже, че ще я види утре, когато дори не си направи труда да отговори на единствения й въпрос за онази жена. Е, нямаше да види шотландеца утре… нито някой друг ден. Преди той да успее подигравателно да вдигне вежди, тя профуча край него и си влезе вкъщи.

Ян наблюдаваше резките й движения и много добре разбираше, че този ден не бе успял да я спечели с нищо. С тази разходка бе планирал да я предразположи, а не да я ядоса. Знаеше, че с отказа си да отговори на въпроса й за Луиза само я направи по-неподатлива на ухажванията му, но… с Луиза нещата бяха приключени, тя беше част от онова негово минало, което искаше да забрави. Тези неща не бяха работа на Джули. Просто трябваше да използва по-драстични методи, за да бъде сигурен, че Джули Стоктън ще се омъжи за него, независимо дали иска или не.

Кланът, неговите хора, се нуждаеха от парите, които Джошуа Стоктън бе приготвил да прехвърли на негово име, когато станеше съпруг на Джули Стоктън. А той желаеше Джули Стоктън с такава жар, която правеше нищожни всички останали страсти. Тя щеше да бъде негова — тялом и духом!

* * *

Късно следобед на другия ден Джули вдишваше с наслада напоения с аромат на рози въздух в градината и се чувстваше особено доволна от себе си. Беше се измъкнала от баща си и от Ян Макфий в това хубаво време. Чувстваше се защитена под огромния розов храст и беше сигурна, че тук никой не би могъл да я открие. Никой друг не знаеше за това нейно скривалище.

Винаги когато имаше нужда от тихо кътче, за да размисли, идваше под този храст, а точно сега й се налагаше да реши как да се справи с упорството на Ян Макфий. Беше се осланяла на помощта на Дейвид, но все още нямаше никаква вест от него. Ако все някога трябваше да се разочарова от преподобния Уортингтън, това беше най-неподходящият момент. Дейвид трябваше да се ожени за нея. Тогава дори и баща й не би могъл да й наложи този брак с шотландеца.

Въпреки топлото следобедно слънце по гърба на Джули полазиха леки тръпки. Ако се омъжеше за Дейвид, баща й щеше да се отрече от нея, но дори това беше за предпочитане пред женитбата с Ян Макфий. Шотландецът не искаше нея, а само парите й… и може би тялото й.

Да, тялото й отговаряше на ухажванията на Ян Макфий. В допира на устните му, в ръката му, задържана на кръста й, имаше нещо, от което цялата й решителност и момински свян се изпаряваха, сякаш никога не ги е имало мисълта за неговото докосване дишането й се ускоряваше и стомахът й се свиваше някак особено сладостно.

Тя захлупи лицето си с ръце. Как бе възможно да го желае по този начин?

— Сесънек — чу неговия глас, миг преди той да постави ръце върху раменете й и да я обърне към себе си.

Дишането й се ускори, но тя си каза, че е от гняв.

— Как ме намери?

Той се усмихна срещу нея, очите му топло я гледаха.

— Свързан съм с теб навеки, Сесънек и никой от двамата не би могъл да го промени — вдигна рамене, сякаш се отърсваше от неприятен хлад. — Наистина не знам. Просто тръгнах и краката ми ме доведоха до тук.

Побиха я студени тръпки. Това беше някакво чудо.

— Е, значи си по-особен от другите. Досега никой не ме е намирал тук. Но съм сигурна, че не си ме открил, само за да ми обясниш как е станало.

— Не, дойдох, за да бъдем заедно.

Веждите й въпросително се извиха.

— Да бъдем заедно? Не е необходимо.

Без да иска разрешение, той седна до нея — толкова близо, че раменете и бедрата му почти се допряха в нейните. По крака й премина изгаряща тръпка и преди да й прималее, тя се отдръпна колкото й позволяваше тясната желязна пейка. Ян се изви така, че да наблюдава и най-незначителната промяна в израза на лицето й.

— Реших, че за нас е важно да се опознаем по-добре. Нали знаеш, че пред олтара имената на младоженците се прочитат три пъти. Струва ми се, че онзи ден беше първото прочитане. Остават още две, преди да се оженим.

Тревога започна да се надига в душата й, тя се намръщи, а гласът й стана по-остър.

— Първото прочитане?

— Да, на службата, преди да се разделим във файтона.

Нахалството му я вбеси и пръстите й се свиха в юмруци. Беше по-опасен от баща й, когато вършеше нещо без нейно съгласие.

— Бързо напредваш и то без изобщо да се съобразяваш с чувствата ми — заяви решително тя.

Лицето му замръзна и чертите му се изостриха.

— Правя това, което трябва.

Тя го изгледа.

— В такъв случай те предупреждавам, че и аз ще правя същото.

Очите му се превърнаха в две сини резки.

— Ще правиш това, което ти каже баща ти, а след сватбата — това, което ти кажа аз.

Джули скочи на крака с намерението да избяга от този тираничен, безчувствен звяр. Но преди да направи и една крачка, ръката му стисна китката й.

Тя остро изгледа тази ръка, която я държеше в плен, й после вдигна очи към неговите. Чертите на лицето му бяха изпънати и излъчваха такава неумолима решителност, че стомахът й се преобърна.

Бавно и настойчиво той я привлече към себе си. Джули знаеше, че е решил да я целуна, а навярно и нещо повече. Това беше последното, което искаше от него. Беше прекалено засегната, а и решението й да не се омъжва за него беше достатъчно твърдо, за да отвърне на докосването му.

— Пусни ме — каза тя. Думите й бяха по-тихи от шепот. Сърцето й биеше лудо в гърдите, почти до пръсване.

— Не мога.

Ян потопи очите си в нейните и дълбоко в тях откри отчаянието и ужаса й от това, което се готвеше да направи. Искаше му се да не става по този начин, но трябваше да бъде сигурен, че ще се омъжи за него. Спомените за Колънси, за суровата зима там и за хората, които изнемогваха от глад, изплуваха болезнено в паметта му. Трябваше да се ожени за богата наследница. И Джули Стоктън беше тази наследница. Знаеше с абсолютна сигурност, така, както знаеше кога откъм океана се задава буря, че това, което изпитва към тази жена, ще продължи до края на живота му. Трябваше да я вземе точно сега, за да я запази.

Джули видя как лицето му става мрачно и решително, долната му челюст се издава напред и очите му се присвиват, не знаеше какво изпитва към нея, но беше убедена, че е твърдо решен да довърши започнатото и нищо не бе в състояние да го спре. Но тя щеше да опита.

Когато ръцете му се сключила около нея като железен обръч, дишането й стана бързо и неравномерно.

— Милорд… Ян, нека да поговорим.

— Вече е късно за разговори, Джули. Не мога да рискувам тази сватба да се провали. Не мога!

Джули го гледаше с широко разтворени очи. Гърдите и бедрата им бяха плътно прилепени. Коварна горещина — като дим преди пожара — запълзя по цялото и тяло и се превърна в огнена топка в стомаха й. Чувстваше се като сух барут, а той беше фаталната искра. Не разбираше защо е така, но не можеше и да го преодолее.

— Ян…

— Няма да ти причиня нищо лошо, Сесънек — продума той, миг преди устните му да покрият нейните.

Джули изгуби равновесие и се олюля. Езикът му се плъзна между устните й, проправяйки си път между тях — настойчив и възбуждащ.

— Разтвори се за мен, Джули — заповяда и той, притиснат изведнъж олекналото й тяло.

Тя разтърси глава, освобождавайки устните си и с последни усилия едва въздъхна.

— Не… — постави ръце на раменете му, отблъсна го и повтори. — Моля те, пусни ме. Не трябва да ми причиняваш това.

Очите му се впиха в нейните.

— Така ли, Джули? Ти искаш да попречиш на тази сватба, а аз ще имам грижата това да не стане.

Лицето му ставаше все по-твърдо, докато скулите и брадичката му рязко се откроиха на гаснещата вечерна светлина. Джули знаеше, че няма смисъл да се моли, заудря с юмруци по гърдите му.

— Не можеш да направиш това… няма да ти позволя — задъхваше се тя.

— Така ли?

Той изви ръцете й назад и стисна китките и с едната си ръка, докато с другата прихвана тила й и я притегли неумолимо към себе си.

Джули се бореше с обзелото я желание да изпита физическата наслада, която предчувстваше. Не беше развратница. Не, не беше. Устата на Ян се надвеси над нейната страстна и безпощадна. Думите се давеха в гърлото му.

— Джули, Джули, искам те… ужасно те искам… Този, огън в слабините ми може да стихне само ако бъдеш моя.

Тя въздъхна прималяла. Думите му предизвикаха вълни от изгарящо желание, които я заливаха от главата до петите и помитаха всякакви мисли за съпротива. Тялото й постепенно се отпусна в силната му прегръдка.

Топлината на неговата плът започна да прониква в нея и тялото й притихна в сладостна нега. Бунтът и бе потушен и най-сетне Джули призна пред самата себе си, че е изгубена. Нямаше повече сили да го отблъсне. Беше свикнала да се бори и да губи.

През тънкия муселин на роклята си усещаше кончетата на сакото му върху набъбналите си гърди. Едното му бедро се намести между краката й и започна да се движи така, както тя никога не би могла да си представи, изпращайки горещи трънки до мозъка на костите й.

Той освободи ръцете й и притисна длани върху гърдите й точно там, където бяха започнали да набъбват. Сякаш бе допрял нажежено желязо — изгори я огънят на собствената й реакция, предизвикана от този допир. Ян отдели устни от нейните и главата й се отпусна безсилно назад, за да намери опора в ръката му.

Бавно, толкова бавно, че пръстите на Джули се забиха в раменете му, устата му се плъзна надолу и се задържа там, където свършваше корсажът и се оформяше ямката в основата на шията й. След това, когато Джули вече си мислеше, че не е възможна по-силна страст, ръката му се спусна още по-надолу и обхвана болезнено напрегнатата й гръд. Грубият му палец докосна връхчето на зърното, което всеки миг сякаш щеше да се пръсне, и в утробата й лумнаха огнени езици.

Краката му разтвориха нейните и коляното му се притисна в слабините й, ръката му мачкаше гърдите й в същия ритъм, с който се търкаше коляното. Джули си помисли, че ще припадне от нетърпимото удоволствие.

— Джули… — стенеше той, приближавайки отново устни към нейните. Проникнал дълбоко в устата й, езикът му се движеше в същия еротичен танц, както ръката и коляното. Тя се отпусна отмаляла в ръцете му и копнееше да се разтвори в прегръдката му.

С едно-единствено силно движение Ян я вдигна внимателно и я положи върху желязната пейка, на която седяха само допреди няколко минути. Коленичи до нея, обгърна главата й и я целуна дълго и ненаситно.

Светът на Джули шеметно се разпадаше и тя се притисна към Ян като към единствената си опора в този бушуващ пожар.

— Толкова е хубаво — шепнеше той в отворената й уста.

Пръстите й сграбчиха раменете му и тя го придърпа към себе си, докато гърдите му смачкаха нейните. Тази близост, тази жар не можеше да се сравни с нищо, което бе изпитвала досега. Дълбоко в замъгленото й съзнание се мярна желанието цялата тази бушуваща страст да е запалена от любов. Тогава не би помислила за друг мъж, освен за този див шотландец.

— Ян — шепнеше тя, докато ръката му се плъзгаше по бедрото и хълбока й и отмяташе леките муселинени поли.

Пръстите му подлудяваха тръпнещата й плът през ефирния плат. Ръката му вече докосваше глезените и гъделичкаше кожата под тънките копринени чорапи. Преди да усети какво става, той вече галеше горещите й слабини и примамваше цялото й същество да му отвърне. После пръстите му се озоваха между бедрата й и достигнаха живеца на нейната женственост.

Джули се изопна при това непознато докосване и се опита да го отблъсне.

— Ян — простена тя, но думата затихна в устата й, докато езикът му потъваше все по-дълбоко и горещите вълни отново я заляха.

— Имай ми доверие — шепнеше той, а пръстите му се движеха нежно, докато краката й се разтвориха и той докосна най-нежната и чувствителна, овлажняла плът.

Всичко в нея сякаш се втвърди и набъбна. Опита се да събере крака, но успя само да притисне пръстите му и да усети, че почти обезумява от желание.

— Всичко е наред, Сесънек — устата му я превземаха с властна настойчивост, която засилваше насладата от движението на пръстите му.

— Моля те… спри… — протестът й заглъхна в стенание, а езикът му се гмурна в устата й, докато пръстът му проникна и се раздвижи в нея. Джули засмука силно езика му, като се извиваше неистово в стремежа си да усети докосването му още по-дълбоко в себе си. Бавно, милиметър по милиметър, той се оттегляше, за да повтори отново милувката.

— Ян — стенеше Джули, забравяла себе си, забравила целия свят.

— Господи — шепнеше той и движенията му ставаха все по-бързи. — Искам целият да се потопя в теб, Сесънек! Толкова си топла… толкова красива…

Гърбът на Джули се изви в дъга, а гърдите й се вдигаха и отпускаха все по-бързо, докато започна да се задъхва под влудяващите му ласки. С всеки миг усещаше, че ще изпита нещо невероятно. Не знаеше точно какво, но беше сигурна, че само Ян може да й го даде.

— О!… Ян… — тялото й следваше ласките му.

— Ето така — продължаваше да я увлича той.

Джули усещаше как се разтваря, готова да го приеме изцяло и се притискаше още по-плътно към него. Очите му не се откъсваха от окосменото хълмче между краката й — меко и живо като коса на неузряла царевица.

Вече не се побираше в кожата си. Усещаше, че ще избухне всеки момент.

— Сесънек — мълвеше Ян. — Трябва да те имам. Не издържам повече. Ще ме подлудиш. Искам да съм в теб и да усещам как пулсираш.

Тя цялата се стегна, за да го задържи в себе си.

— Алчен съм — шепнеше той и милувката му ставаше все по-настойчива. — Хубаво ли ти е?

Тялото й жадно за него и извиващо се под него — беше единственият й отговор.

— Господи… Не мога повече така…

Ян се отдръпна леко, за да свали брича си. Беше повече от готов да я вземе. Той прокара ръка по краката й и повдигна полите, които се набраха по хълбоците й. Няколко секунди погледът му се наслади на пищната й женска плът. Мъжествеността му туптеше с всеки удар на сърцето, но той се въздържаше, вкусвайки докрай сладостното усещане за очакващото го, тръпнещо от желание тяло на Джули и копнежа да се потопи дълбоко в горещата му, влажна нега.

Студеният вечерен въздух облъхна пламналата Джули като ледена вода. Какво правеше тя? Как е възможно да се държи като последната развратница. Заля я неизпитван досега, изгарящ срам. Тя отчаяно издърпа полите си, претърколи се от пейката и тупна на колене върху едрозърнестия пясък. Болката се разпръсна на хиляди искри в краката и.

Лицето му беше напрегнато, а очите — жадни. Джули сведе поглед и видя прекрасната му мъжка сила възбудена и търсеща. Обхвана я непреодолимо желание да протегне не ръка и да докосне това толкова интимно място. Отмести очи, за да се въздържи и да не го погали. Срамът от това, което бе позволила да прави с нея, плъзна като нажежена маска по лицето и.

— Какво направихме? — извика тя.

Ян бързо прикри голотата си, после сграбчи Джули за раменете и я изправи на крака.

— Почти се любихме.

Докато се мъчеше да проумее смисъла на думите му, Джули се разтрепери цялата.

— Ти се опита да ме прелъстиш! — почти разплакана го обвини тя.

Смехът на Ян прозвуча грубо и рязко.

— И почти успях.

Джули го изгледа втрещена.

— Да — отговори той с победоносно светещ поглед. Само след секунда щеше да си изцяло моя. Нямаше да можеш повече да избягаш от мен.

Стъписана от чутото, тя замръзна на мястото си.

— Искал си да ме обладаеш тук, в градината, посред бял ден, където всеки би могъл да ни види. Предварително си планирал да ме прелъстиш, за да ме принудиш да се омъжа за теб?

Той кимна утвърдително.

— Никой нямаше да ни открие. Самата ти каза, че това е твоето скривалище.

— Това няма значение — в гърдите й се надигна ярост, каквато не бе изпитвала досега, но гласът й остана ледено спокоен. — Сигурно парите ми са ти ужасно необходими, за да извършиш подобно безчестие.

Лицето му стана тъмночервено, а устните му побеляха.

— Зестрата ти ми е нужна много повече, отколкото можеш да си представиш.

Тя се изсмя. Но смехът й — някак далечен и горчив — сякаш беше изтръгнат от нечии чужди гърди.

— Пари! Никога любов. Ти си също като баща ми. Интересуват ви единствено парите, които мога да ви донеса — тя се освободи от ръцете му. — Е, лорд Кайлъран, мислехте да ме впримчите така, че да ме принудите да се омъжа за вас. Провалихте се. Сега вече никога не бих се омъжила за вас.