Амбър Кей
Обладана от любов (3)

Втора глава

Ще се омъжиш за мен и ще довършим това, което започнахме.

Думите отекваха в главата на Джули, докато наблюдаваше как Ян Макфий излиза през вратата.

Докосна несъзнателно устните си, все още изтръпнали от целувката му. Дори в своята неопитност знаеше, че целувката беше съобразена с добрия тон и все пак…

И все пак цялото й тяло се бе пробудило и потръпнало от докосването на устните му. Никога — до преди половин час — не бе виждала този мъж, но от допира с него сетивата й се бяха нажежили до бяло.

Това не беше добре. За малкото време, прекарано в неговата компания, тя бе разбрала, че шотландецът е също толкова деспотичен и властен като баща й. И най-вече, че да се омъжи за Ян Макфий за нея би означавало все едно никога да не се освободи от игото на баща си. Единствената разлика беше, че с Ян Макфий щеше да получи и голяма зестра, докато при баща си работеше като икономка и счетоводителка без заплащане. И в двата случая беше робство.

Робство, от което вече бе решила да избяга чрез женитба с Дейвид. Скъпият мил Дейвид, преподобният Уортингтън, който я обичаше и я желаеше като съпруга, а не като слугиня. Мъжът, за когото би се омъжила, бе Дейвид.

Мобилизирайки цялата си воля и с цялото съзнание, че онова, което се готви да направи, е жестоко, Джули седна зад бюрото, където само преди малко се опитваше да намери убежище от Ян Макфий. С бързи и резки движения тя извади лист хартия от чекмеджето и потопи писеца в мастилницата и написа:

„Дейвид, трябва да дойдеш незабавно. Случи се нещо, което може да промени плановете ни, ако не бъде спряно.“

Сърцето й биеше все по-лудо. Тя прочете бележката и доволна от съдържанието, което напълно отразяваше настроението й — подсуши мастилото със ситния пясък, сгъна листа и притисна восъчния печат. Нямаше търпение да чака слугата, затова застана на прага на библиотеката и предпазливо се огледа.

Вратата на гостната бе отворена, но не се чуваха гласове. Ян Макфий си беше заминал. Джули изпусна с облекчение стаения си дъх и пристъпи във вестибюла, където една от слугините търкаше перилата на стълбището с восък.

— Сузи — каза тя, — моля те, занеси това в квартирата на преподобния Уортингтън. Не чакай за отговор. Няма нужда.

— Да, мадам — отвърна момичето с реверанс.

— Благодаря, Сузи. И вземи това. Ще ти потрябва през почивния ден.

Джули пъхна голяма сребърна монета в ръката на слугинята заедно с бележката. Не беше много, но това бе всичко, с което разполагаше и знаеше, че на Сузи и тази монета ще й бъде добре дошла. Баща и плащаше добре на прислугата, но определено не беше щедър. Твърдо вярваше, че всяко тяло има нужда от храна и дрехи, но нищо повече.

А имаше неща, които дъщерята трябваше непременно да свърши. Да се състави менюто за следващата седмица да се проверят ленените покривки и да се уравнят счетоводните книги. Джули прокара пръсти през косата си и развали идеалния кок. Сви рамене — безупречната външност не беше най-важното нещо, когато имаше да свърши толкова много работа за такова кратко време.

На следващата сутрин преподобният Дейвид Уортингтън все още не бе отговорил на нейния отчаян зов. Започваше да изпада в паника. Дали не трябваше отново да му пише?

Загледа се в сребърните прибори върху бюфета. Обикновено проверяваше дали са добре лъснати — нещо, което обичайно й доставяше удоволствие, защото блясъкът и лъскавината им предизвикваха естетическа наслада у нея, но днес вниманието й бе насочено в друга посока.

Дрезгавото мяукане и отъркването на котешкото тяло в полите й най-после привлече вниманието й. Погледна надолу и се усмихна на рижата Пампи.

Наведе се да я почеше между ушите.

— Какво правиш тук? — попита нежно тя, докато мъркането ставаше все по-силно. — Знаеш, че ако татко те види, веднага ще те изхвърли.

В отговор Пампи се вдигна на задни лапички, за да може Джули да я потърка под муцунката. Поклати глава от тази животинска доверчивост и я взе на ръце, за да я върне в кухнята, където Джошуа Стоктън не би влязъл. Пампи беше бездомна и когато преди една година за пръв път скочи върху перваза на прозореца на приземния етаж, почти умираше от глад. Оттогава Джули все повече обикваше загладената вече котка и Пампи й отвръщаше с котешката си привързаност. За нищо на света не би се разделила с нея.

Джули точно почесваше за последен път Пампи под муцунката, когато някой зад нея се изкашля. Беше Сузи.

— Мадам, лорд Кайлъран ви очаква горе. Казва, че е дошъл да ви вземе за разходка.

— Кой?

Тъй като мисълта й бе заета с Дейвид, Джули се вторачи в момичето с празен поглед, сякаш й говореше на чужд език и съвсем спонтанно попита.

— Предаде ли съобщението на преподобния Уортингтън?

— Мадам? — Сузи я погледна въпросително, не по-малко объркана от господарката си.

— Вчерашната бележка. Сигурно си я занесла?

За миг в Джули проблесна надеждата, че писмото не е било предадено. Това би обяснило мълчанието на Дейвид.

Лицето на Сузи поруменя и тя закима.

— О, да. Но преподобният не си беше вкъщи. Оставих писмото на хазайката.

— О! — разочарованието бе на път да сломи Джули, но тя скоро се оживи. Дейвид сигурно е бил заангажиран с паството си. Сигурно вече бе прочел бележката й и всеки момент щеше да дойде.

— Мадам — Сузи преглътна неловко и отново я върна към действителността, — лорд Кайлъран е горе и чака да ви изведе на разходка.

— Кажи му, че не съм вкъщи — това бе единственото извинение, което Джули смяташе, че човек от сорта на Ян Макфий би приел. Едва ли някакъв учтив отказ би могъл да го разубеди, а тя трябваше да бъде тук в случай, че Дейвид пристигне.

— Да, мадам.

Джули остана неподвижна, докато наблюдаваше как вратата се затваря след момичето. Макар и да нямаше никакво намерение да излиза на разходка с Ян Макфий, само при мисълта, че той е в къщата, сърцето запърха в гърдите й.

Знаеше, че е глупаво. И все пак след онази позорна целувка, тя бе станала жертва на унизителния копнеж да я изпита отново. Знаеше, че трябва да се бори с това влечение. Желанието не можеше да замести любовта.

Дейвид й предлагаше любов, а тя копнееше за любов повече от всичко на света. Любов, която да продължи вечно, да запълни и осмисли живота й.

Знаеше какво означава да израснеш без любов. Майка й бе починала при раждането, отнасяйки със себе си цялата любов и грижи, които само една майка би могла да даде на детето си.

Кухненската врата се отвори и Джули подскочи. Зачервеното от гняв лице на Джошуа Стоктън прогони меланхолията й. Той не пристъпяше прага на кухнята и Джули разбра, че сега моментът да спори с него не е подходящ.

Беше хваната в капан. Гъстите му вежди се събраха в една черта над очите.

— Джули, ще излезеш на разходка с лорд Кайлъран и ще се омъжиш за него!

Баща й беше грамаден и силен мъж и Джули винаги имаше усещането, че се смалява и изчезва, когато той упражняваше властта си над нея. Може би защото каквото и да отвърнеше или направеше, не можеше да промени нищо. Където няма любов, няма уважение и разбиране. Само защото й беше баща, тя трябваше да се подчини на прищявката му и да излезе на разходка с шотландеца.

— Да, сър.

Знаеше, че той няма да си тръгне, докато не се съгласи. Джули мина покрай баща си и заизкачва стълбите. Тежките стъпки на баща й я следваха.

— Лорд Кайлъран — избоботи Стоктън, — слугинята се е объркала. Ето я Джули, готова за разходка.

Джули срещна мрачния поглед на баща си, но вместо да се уплаши, както се очакваше от нея и както обикновено ставаше, тя усети, че изпитва съжаление към него. Сякаш го виждаше в нова светлина.

Косата му бе започнала да посивява, а около очите му имаше множество ситни бръчки, които не бе забелязвала преди. Вече не беше млад. И сега, на превала на живота си, беше само на крачка от целта, която бе преследвал през всичките тези години — благородническа титла. О, не за себе си! За своите потомци — нейните деца и неговите наследници. Знаеше, че няма да се спре пред нищо, за да постигне тази цел.

Решителността на баща й винаги я плашеше, но в сегашната ситуация Джули изпитваше съжаление, защото той щеше да бъде безмилостен. И ако самата тя не бе разменна монета за сбъдване на съкровената му мечта, с радост би го подкрепила.

Но щастието на Джошуа Стоктън зависеше от брака й с шотландеца и тя знаеше, че този брак щеше да бъде един обикновен договор, наложен от Ян Макфий. Фактът, че го разбира, не направи по-мек погледа, с който изгледа годеника си.

Той отново бе облечен целият в черно, с изключение на безукорно бялата риза. Смуглото му лице и черната му коса контрастираха силно с облеклото му. И очите му — топло сиво олово — тази сутрин допринасяха за особеното впечатление, което правеше.

При вида на неговата мъжественост цялото й тяло странно потръпна.

— Добро утро, мис Стоктън.

Когато пое ръката й и я сложи върху своята, Джули усети, че се разтопява от горещото му докосване.

— Добро утро — едва продума тя с несвойствен дрезгав глас.

Ян се оживи. Дълбокият, леко гърлен глас на Джули Стоктън запали в кръвта му същия спокоен огън, който усещаше в стомаха си след хубаво малцово уиски.

Искаше я повече от всяка друга жена, която бе пожелавал — и щеше да я има. С нея щеше да спаси своя клан.

За пръв път откакто бе отишъл в Испания с твърдото намерение да предложи услугите си на Уелслу във войната на Пиринеите, му се откриваше такава възможност. Но след Испания се бяха случили твърде много неща. Беше загубил почти всичко, което имаше значение за него, а да спечелиш отново изгубеното уважение на хайлендците, не беше проста работа. Това беше последният му коз. Песимизмът се мъчеше да задуши неговия ентусиазъм, но гордостта му се възраждаше, готова да се бори. Този път щеше да спечели.

Погледна към Джули, която вървеше до него и му се прииска да я притисне към гърдите си, докато не й остане дъх. Искаше да я свърже със себе си завинаги. И така щеше да бъде. Но първо трябваше да излязат с каретата, а след това и да сключат брачния договор.

Джули се стъписа при вида на екипажа — толкова красив и блестящ — гланцово черен, с тесни червени ивици. Възглавничките върху седалките бяха в същия червен цвят като ивиците, а в хамутите бяха впрегнати два дългокраки врани коня, които хапеха нервно желязото на юздечките в устата си, готови да потеглят всеки момент. В най-добрия случай изглеждаше рисковано, а в най-лошия — опасно. Дланите й се изпотиха под черните ръкавици от ярешка кожа, а сърцето й силно заби от предчувствията.

Ян я хвана с една ръка през кръста и я качи без усилие на файтона, при което мисълта за самото пътуване изхвръкна от главата й. Остана само завладелият я трепет от усещането на пръстите му, които сякаш се отпечатаха върху кръста й, и пулсът й още повече се ускори от опияняващата му близост. Тя пламна и оправи роклята си, като се мъчеше да успокои дишането си. Не искаше той да забележи, че я бе развълнувал.

— Няма да се опитвате да ми провалите деня, мис Стоктън?

Тя бързо го погледна.

— Моля?

Ъгълчетата на устните му леко се отпуснаха, но лицето му остана сериозно.

— Попитах дали се опитвате да ми провалите деня.

Не можа да разбере какво точно искаше да каже, но критичният му поглед я объркваше и казаното явно бе свързано с нейната реакция от докосването му.

— Не разбирам какво имате предвид. Нямам намерение да ви провалям деня.

— Тогава защо изглеждате така, сякаш сте се надвесила над бездната на ада?

— О! — тя нервно се засмя.

Беше счел опита й да скрие усещанията си за неприязън и тя нямаше никакво намерение да го извежда от заблуждението му.

— Никога досега не съм се возила на такъв файтон. Доста по-висок е от другите екипажи.

По лицето му се изписа изумление.

— Никога не сте сядала във файтон? Мислех, че всички лондончани се возят на такива. В такъв случай имам честта да ви доставя пръв тези опасни емоции — той се усмихна лукаво. — Както и с някои други, свързани с не по-малко опасни съблазни.

Джули го изгледа войнствено, почти сигурна, че намеква за забавленията, в които вече бе започнал да я посвещава.

— Опасността е несигурно удоволствие, милорд, и предпочитам да я избягвам, независимо под каква маска се крие.

Но тайно и против здравия си разум тя инстинктивно копнееше да изпита всичко, което бе сигурна, че Ян Макфий щеше да й предложи.

Той чистосърдечно се разсмя.

— Повечето неща в живота са несигурни, но стига толкова за файтоните. Наричай ме Ян. Това милорд е за хора, които не са сгодени — той замълча и сериозният му поглед се задържа върху устните и. — И съвсем не подхожда за тези, които вече са вкусвали един от друг.

Тя се сепна при тези думи, а погледът и пробяга по устните му. Твърдите очертания й напомниха с нова сила какво точно бе вкусила свежест, примесена с лекия дъх на бренди, което бе изпил с баща й.

Настъпи неловко мълчание. Той остана до файтона, отпуснал загорелите си, добре оформени пръсти на капрата. Ако преместеше леко ръката си, Джули би могла да докосне черната му коса. Беше прекалено близко. Искаше да направи нещо, за да намали напрежението, дори ако трябваше да се обърне към него с малкото му име.

— Разбира се… Ян.

— Ето той заобиколи файтона — не е чак толкова трудно. Скоро ще разбереш, че и да се язди, е по-скоро забавно, отколкото неприятно. Имай ми доверие.

При самонадеяните му предположения кое щеше да й бъде приятно и кое — не, коварното желание, обхванало я преди миг, веднага се изпари. Ян Макфий не беше за нея. Дейвид никога не я принуждаваше и не й налагаше да върши нещо, от което да се чувства неудобно. Дейвид бе загрижен за нея.

Но когато шотландецът скочи във файтона, от което купето се разлюля и бедрото му се опря в нейното, Дейвид безвъзвратно бе изтрит от мислите й. По крака й плъзнаха горещи искри и като пърхащи пеперудки закръжиха в стомаха й. Седеше на ръба на скамейката и не знаеше къде да се дене от смущение. Един бърз поглед надолу веднага я накара да разбере, че ще трябва да се премести малко към него — файтонът бе доста висок. Тя обаче здраво стисна парапета с едната си ръка, а другата отпусна в скута си.

В мига, когато дълбоко си поемаше дъх, за да се успокои, Ян хвърли една монета на лакея, който задържаше конете. Човекът се канеше да се качи на капрата, но шотландецът му направи знак да остане долу.

Щяха да бъдат сами. Сърцето на Джули се блъскаше в гърдите й едновременно от ужас и от очакване. Опасяваше се, че той може да си позволи същите волности както в библиотеката и същевременно очакваше точно тях. Влечението към физическата наслада, която той можеше да й даде, я стъписа и тя трябваше да се пребори с него.

За да поуспокои самата себе си, каза доверчиво с безгрижен тон.

— Много хубав файтон, ми… Ян. От Шотландия ли си го докарал?

— Не — отвърна той сурово, — не съм го докарал от Колънси. Първо, хайлендските пътища не са подходящи за пътуване с подобни екипажи. И второ, нямам средства да си позволя обикновена каруца, да не говорим за файтон.

Грубият му тон и скритото безсилие, което долови в думите му, я накараха да съжали за спонтанния си въпрос. Би трябвало да знае, че той нямаше да прибегне до женитба с нея — дъщерята на един търговец, но с много по-голяма зестра, отколкото се предполагаше, ако нямаше толкова голяма нужда от парите й.

— Съжалявам за глупавия въпрос — в гласа й прозвуча разкаяние и тя довърши думите си почти шепнешком.

Ян я погледна и мрачното изражение на лицето му, сключило веждите му, се разсея.

— Няма значение. Или поне не би трябвало да има. Но скоро ще бъдеш моя съпруга и трябва да знаеш и най-лошото.

При споменаването за сватбата тя прехапа език. Не можеше да понася тази негова самоувереност, но, от друга страна, изпита известно уважение към прямотата, с която открито й заявяваше причината за женитбата си. Може и да беше зестрогонец, но поне не прикриваше намеренията си зад неискрени комплименти, които нищо не означаваха.

Той присмехулно я погледна, но вече навлизаха в по-оживено движение и през следващите петнайсет минути вниманието му бе насочено да проправя път на файтона сред минувачите, излезли в ранната утрин. Когато стигнаха до завоя към Хайд Парк, пуст в този ранен час, той попита.

— Би ли подържала юздите?

Тя отказа с кимване на глава, но в следващия миг разбра, че той не го бе забелязал.

— Не — продума тя.

След малко реши да бъде съвсем ясна и добави.

— Не мога да управлявам файтон.

Той й хвърли бърз поглед и отново насочи вниманието си напред.

— Не можеш или не искаш?

Не желаеше да му се доверява, нито пък искаше той да й се доверява. Всичко, което можеше да направи за него, за надеждите и мечтите му, щеше да разклати твърдата й решимост да не сключва този брак и да я направи по-уязвима.

Но не искаше и да се препират през останалата част от разходката. Затова отвърна с примиренческа въздишка.

— Не, макар че ми се иска да мога. Изглежда… изглежда вълнуващо, но никога не съм имала подобна възможност.

Не спомена, че баща й смяташе всичко, което не се отнасяше пряко до водене на домакинството или на сметките, за губене на време.

— Бедната ми малка Сесънек — продума той. — Водила си доста затворен живот. Не си се возила на файтон, не си карала каруца…

— Не се нуждая от съжалението ви — прекъсна го тя.

За първи път бе изпитала съжаление тази сутрин, когато забеляза, че баща й е остарял. Не искаше този силен и магнетичен мъж до рамото й да изпитва подобно унизително чувство към нея.

— Не те съжалявам, Сесънек — гласът му стана по-груб. — Не ми е присъщо.

От подтекста на предишните му думи я бе заляла гореща вълна и сега бе благодарна за отрезвяващия хладен повей. Не искаше да знае какво мисли за нея, затова внезапно попита.

— Как ме нарече преди малко?

— Сесънек?

— Да. Какво означава? Шотландско ли е?

Стана й неприятно, когато се хвана, че очаква думата да означава нещо нежно. Сви устни и рязко се обърна към него.

— Сесънек е шотландско и означава човек, който не е шотландец.

Тя се замисли. Ако се омъжеше за него, щеше да бъде чужденка — не само за близките му, но и за него. Иначе никога не би я нарекъл Сесънек. Беше изненадана, че се почувства засегната, задето не я уважава достатъчно като човек. Още по-ясно от всякога знаеше, че бракът й с мъжествения шотландец не е за нея.

— Разбирам — тя се поизправи и не позволи разочарованието да се долови в гласа й. — Така наричате чужденците.

Той се навъси.

— Ти ще бъдеш моя жена.

— Твоя жена, която наричаш Сесънек. Това не говори добре за мен — раздразнението й от тази категоризация започна да прераства в гняв — той направо й отреждаше място в живота си. — Защо не се ожениш за шотландка и да се приключи с това?

Той шибна рязко конете и извърна глава към нея. Очите му бяха твърди и студени като метала, чийто цвят имаха. Въпреки топлото слънце Джули потръпна.

— Защото никоя богата шотландка няма да ме вземе.

Тези думи изплющяха като камшик през лицето й, ръцете й изстинаха. Въпросът й бе разчовъркал някои рани и тя знаеше, че трябва да замълчи, но вече бе отишла твърде далеч, за да спре. Трябваше да знае!

Облиза пресъхналите си устни.

— Защо?

— Защо ли? — повтори по-меко той.

— Да — задържа погледа си върху скованото му сурово лице, докато набере смелост. — Защо?

Устните му се раздвижиха в нещо като усмивка.

— Не си от най-боязливите, нали? — зъбите му блеснаха на слънцето — кратко оголване, което с нищо не смекчи суровото изражение на лицето му. — Никоя от дамите, които си бях избрал, не биха се омъжили за мен, защото техните бащите категорично им забраниха.

Нямаше да я изненада по-силно, ако й бе съобщил, че Наполеон е нахлул в Англия. Та той беше граф, потомък на благородници, а освен това и най-привлекателният мъж, когото бе виждала. Какво бе сторил, за да настрои бащите срещу себе си? Нима беше престъпник? Знаеше много добре, че аристократите се ползват с привилегията да извършат и убийство, без никой да им търси отговорност след това. Но макар и да го бе видяла само два пъти, тя интуитивно усещаше, че той не е престъпник. Беше твърде горд, за да бъде такъв.

Тя отново повтори въпроса си.

— Защо?

С овладян гняв, който се излъчваше на вълни от него, той каза.

— Защото, любопитна моя Сесънек, аз съм позор за името, което нося. Не се бих с Наполеон по време на войните в Пиринеите. Това е клеймо за малодушие, което никой хайлендски земевладелец няма да прости.

Беше възмутена от начина, по който са се отнесли с него. Тези хайлендци бяха закостенели и кръвожадни, а предразсъдъците им — несправедливи.

— Не си се бил с Бони^[1]? Мнозина не са воювали с него. Защо това трябва да те прави нежелан жених?

Лицето му се изкриви в горчива насмешка.

— Защото в Хайленд всеки, който става за нещо, влиза в полковете и воюва. От 1745 година насам хайлендците са сформирали осемдесет полка. Нашите бойци са единственото, което можем да продаваме. Никой хайлендец няма да одобри зет, който не е воювал.

Тя започваше да проумява унижението, на което е бил подложен, преди да поиска ръката й и някъде дълбоко в себе си вече съжаляваше за решението си да му откаже, което сигурно го бе унизило още повече. Джули превъзмогна слабостта си. Проблемите му не заслужаваха да принася в жертва останалата част от живота си.

— Така че — продължи той с хладен тон, — дойдох в Лондон и се срещнах с един от нашите адвокати от Единбург, който ми каза за баща ти. Останалото го знаеш.

Да останалото го знаеше. Той твърдо бе решил да се ожени за нея, независимо от желанието й. Положението, в което се намираше, и неговият принос за това охладиха всякакво съчувствие към него.

— Мисля, че допускаш грешка, като си търсиш жена с такова хладнокръвие, особено след като пределно ясно показах своето несъгласие.

Той опъна юздите и принуди конете да намалят бързината, преди да й отговори.

— Търся това, което ми трябва. Просто се случи, така че заедно с нето получавам и жена.

— О! — тя премигна насреща му. — Хладнокръвие е прекалено мила дума. Алчност май е по-подходяща.

Лицето му помръкна.

— Много По-подходяща. И не би трябвало никога да го забравяш — мускулите на челюстта му заиграха и Джули изпита огромно задоволство, когато осъзна, че стрелата и е попаднала в целта. Той дори подкара конете с всичка сила, въпреки че със затоплянето на деня улиците бяха доста оживени.

За пръв път, откакто бяха излезли тази сутрин, тя се огледа наоколо. Пешеходците се разхождаха безгрижно, а хората в другите файтони бяха облечени по последна мода — жените носеха слънчобрани, за да предпазват нежната си кожа, а мъжете тънки бастунчета, за да подчертаят елегантността си. Като дъщеря на търговец Джули не се чувстваше в свои води сред привилегированите класи. Смяташе да го помоли да се приберат.

— Милорд… Ян, имаш ли нещо против…

— Фарли!

Ян беше зърнал някакъв мъж в масленозелено наметало и името спонтанно изскочи от устата му. Той насочи конете натам, докато се изравниха с човека.

— Фарли, приятелю, мислех, че си на континента.

Поразена от радостта в гласа на Ян и приятелското чувство, озарило лицето му, Джули насочи поглед към мъжа, когото бяха нарекли Фарли. Беше слаб, по-нисък от Ян, с огненочервена коса и поразително сини очи. Придружаваше го някаква дама, облечена цялата в розов муселин, която не изглеждаше на повече от седемнадесет години.

— Фарли — продължи Ян, без да обръща внимание на учудените минувачи, — трябва да се видим, преди да замина от Лондон.

Пред любопитния поглед на Джули изражението на Фарли се смени от изненадано до хладно надменно. След това, тъкмо когато Ян спря конете и закова файтона, Фарли им обърна гръб и поведе компаньонката си, без да продума.

Дори не ги бе поздравил.

Лицето на Ян побеля като платно и устните му се свиха в тънка обезкървена линия.

— Защо постъпи така? — изтърси Джули объркана.

— Той е шотландец — сряза я Ян.

— Това не извинява постъпката му.

Джули не можеше да се примири с тази безцеремонност. Преди да успее да каже още нещо, Ян подкара конете в галон. Рязкото потегляне я събори обратно върху възглавницата и тя се хвана с една ръка здраво за перилото, а с другата задържа шапката си. Скоро пешеходците и другите карети останаха зад тях.

За по-малко от минута се озоваха в края на улицата. Без да обръща внимание на любопитните заглеждания на хората, видели сцената с Фарли, Джули изправи гордо глава и с крайчеца на окото си забеляза, че и Ян е сторил същото.

След това с леко движение на китката, на което би завидял и най-опитният кочияш, Ян изви файтона наляво. Поеха обратния път.

Джули наблюдаваше тайно неумолимата ръка, която държеше юздите и не усети, че черните й кожени ръкавици почти са се изхлузили от ръцете. Чувстваше до бедрото си напрежението на стоманените му мускули. Беше стегнат, но сдържаше гнева си.

— Ян — започна плахо тя, — онзи човек… Фарли… не беше прав.

Шотландецът мрачно я изгледа, но вместо да я уплаши, погледът му предизвика в нея желание да разговаря.

— Не, мислете, че ще ме спрете със смразяващи погледи, милорд, защото възнамерявам да кажа каквото мисля.

При тези думи той спря файтона, без да се интересува кой е пред и зад тях. Погледна я навъсено, без да каже нищо.

Джули преглътна с усилие, но много добре знаеше какво иска да направи. Той не желаеше съчувствието и нито пък тя имаше намерение да го съжалява. Но трябваше да му го покаже.

Докосна колебливо рамото му, готова на мига да дръпне ръката си.

— Знам, че Фарли те засегна. Сигурно е свързано с онова, за което говорихме. Че не си се бил с Наполеон. Това обаче не означава, че е прав. Познавам те съвсем отскоро, но съм сигурна, че не си престъпник не си се бил, защото си имал основателни причини. Фарли и такива като него са прекалено слепи, за да го проумеят.

Въпреки че не гледаше към нея, тя горещо се надяваше, че я слуша и ще престане да обръща внимание на Фарли. Видя как очите му заблестяха — все по-ярки, докато накрая лумнаха като сребърни пламъци. Джули си помисли, че ако продължи да я гледа така, огънят ще го изпепели. Затвори очите си, за да потуши пламъците в неговите.

— Джули — каза той с тих и ликуващ глас. — Погледни ме!

Тя отвори очи, ужасена от онова, което очакваше да види, но нямаше сили да не се подчини. Погледът му, по-красноречив от всякакви думи, й даде да разбере, че той ей сега ще я целуне. Стомахът й се сви, а ръката й се премести на гърдите му, докато той се навеждаше все по-близо.

— Милорд… Ян… Не беше нищо особено. Казах само, че всеки нормален човек би могъл да го разбере. Ти не си страхливец и… и…

Само мисълта за докосването на устните му беше по-опияняваща от няколко чаши шери след вечеря. Вече усещаше топлината на устните му върху своите, а той дори не беше я докоснал. Зашеметена от неистовия копнеж за тази целувка, Джули разтърси глава. Трябваше да спре това!

— Това, че те защитих, не означава, че ще се омъжа за теб. Няма.

Очите му за миг потъмняха, после отново се проясниха и устните му се раздвижиха на педя от нейните.

Устните му поеха нейните. Когато се срещнаха, горещото и остро желание я прониза като светкавица. Свободната му ръка я обгърна през кръста и я притегли в прегръдка така, че главата й полегна на рамото му.

Мощна тръпка премина през Ян. Тя му отвръщаше както никоя друга жена досега.

Той я пиеше с устни, искаше да я има цялата. Никоя друга жена не го бе докарвала дотам, че да не може да се въздържи. И когато тя откъсна устните си, гореща вълна се разля по цялото му тяло. Беше готов да довърши каквото бяха започнали. Искаше я. Тук, сега — всяка мисъл за благоприличие се изпепеляваше от огъня, който тя бе раздухала в него.

Джули усети как Ян потръпва под дланите й и се притисна ужасена към него — единствената й защита в този водовъртеж, в който безпомощно се мяташе.

Когато вече си мислеше, че ще се задуши и предпочиташе това да стане, отколкото целувката да свърши, той вдигна глава. Джули се насили да отвори очи. Дори в своята неопитност тя долови страстното желание у него, което той не се и опитваше да скрие.

— Моя си, Сесънек!