Амбър Кей
Обладана от любов (22)

Двадесет и първа глава

Близо час след излизането на Луиза Джули се измъкна от къщата в студената нощ. На първия ъгъл видя файтон и каза адреса на кочияша. Ян седеше срещу нея със сведен поглед.

Джули потръпна. Това можеше да е последната им нощ заедно. Ако Дюбоа й повярваше, че Луиза е двоен агент, щеше да предаде информацията на английската си връзка. И тогава позорното петно от името на Ян щеше да бъде измито.

Но все още не знаеха кой е неговият убиец.

— Ян, все още нямаме представа кой те е убил.

Той се вгледа в нея, като че ли обмисляше как да й отговори. Побиха я тръпки при мисълта, че може би знае нещо, което не бе споделил с нея.

— Но имаме съвсем ясна представа кой го е организирал.

— Луиза.

Той кимна.

— Но…

— Всяко нещо с времето си, Джули.

Рязкото спиране на файтона прекрати по-нататъшните обяснения. Джули плати, слезе и се огледа. Наоколо беше безлюдно. На втория етаж с мека светлина се открояваше прозорец — същият, зад който французинът бе запалил свещта миналата нощ. Имаха невероятен късмет.

Джули пъхна няколко монети в ръката на портиера и малко след това вече чукаше на вратата на стаята, където вярваше, че живее Жак Дюбоа. Не беше минала и минута и той се взираше в лицето й.

— Лейди Кайлъран — светлите му сини очи не издаваха нищо от онова, което мисли.

— Господин Дюбоа — каза спокойно Джули и посрещна студено погледа му. — Ще ме поканите ли? Трябва да обсъдя с вас нещо на четири очи.

Ян вече бе влязъл. Джули го виждаше да оглежда тясната стая и да търси нещо, което би могло да им помогне. Окуражена от решителните действия на любимия, тя стана още по-смела.

Дюбоа не откъсваше очи от лицето й, а тялото му препречваше входа. След това сви рамене.

— Както желаете.

Дали бе доловила враждебни нотки? Не беше сигурна, а и нямаше значение.

Без да му даде възможност да промени решението си, тя дръзко прекрачи прага. Един бегъл поглед я убеди, че обзавеждането в стаята е спартанско и няма нищо общо с луксозната обстановка в къщата на контесата. Отново бе шокирана от несъответствието, между този французин — в най-добрия случай среден буржоа — и контеса Де Грас.

— Дошла сте да ми кажете нещо — насърчи я Дюбоа и устните му се свиха, когато забеляза как оглежда стаята.

Джули усети, че потните й длани овлажняват ръкавиците й.

— Да.

Облиза пресъхналите си устни.

— Хайде, Сесънек — окуражи я Ян.

Тя насочи поглед към него, но моментално го върна към грамадния французин. Гърбът й се стегна.

— Да. Става дума за контеса Де Грас.

Лицето на Дюбоа стана толкова сурово, каквото Джули никога не би могла да си представи.

— И какво по-точно?

Джули изгуби самообладание при вида на това заплашително лице и думите сами се изплъзнаха от устата й.

— Тя е двоен агент и работи за Франция.

Дюбоа я погледна недоверчиво, след това започна да се смее. Огромното му тяло се разтресе, а смехът му сякаш стържеше по нервите й. Когато най-после бе в състояние да говори, гласът му беше леден — пълно отрицание на буйния смях преди секунди.

— Вие сте побъркана.

Кръвта й кипна от обидата и ужасът, който бе започнал да я обзема, почти изчезна.

— Мога да го докажа.

— Спокойно, Сесънек — предупреди я Ян. — Не му казвай как. Убеди го да те придружи до къщата на Луиза. Иначе не можеш нищо да докажеш. Ще трябва лично да види документите — той вярва само на себе си.

Джули кимна в знак, че го е чула.

— Ще ви дам доказателство, но трябва да дойдете с мен.

— А ако откажа?

Тя пое дълбоко дъх, докато събере мислите си. После вдигна глава и надменно заяви.

— В такъв случай ще се наложи сама да отида при английския посланик. Ако това, което твърдя, не се окаже вярно, репутацията на Луиза ще си остане безупречна. Но ако е истина, тогава ще бъде изобличена, че тя, а не Ян, е двоен агент.

Дюбоа присви очи.

— Би рискувала да опетниш репутацията на Луиза, защото ти смяташ, че е двоен агент?

— Да. Защото имам доказателства за това.

— Тогава защо дойде при мен?

Ян й се усмихна окуражително отдясно. Имаше нужда от това. Нито за миг, докато обмисляше този план, не си бе представяла, че ще бъде толкова трудно да убеди Дюбоа.

— Защото, за да убедя посланика да ми повярва, ще трябва да му представя доказателството, а тогава Луиза ще разбере, че е разкрита. Но има по-добър начин. Ако вие ми повярвате — а аз наистина ще ви покажа доказателството можете да уведомите началниците си. Тогава Луиза може да бъде използвана и без нейно знание да предава лъжлива информация.

Дюбоа пристъпи заплашително към нея.

— Защо ми се доверявате? Откъде знаете дали и аз не съм в играта заедно с Луиза?

Джули превъзмогна страха, от който в гърлото й загорча.

— Ян ви имаше доверие.

Тези простички думи го накараха да се замисли.

— Добре. Да кажем, че дойда с вас. Вие ми покажете доказателството и аз ви повярвам. Каква е крайната ни цел?

Джули въздъхна шумно от облекчение.

— Искам честното име на Ян да бъде възстановено и…

— Спри!

Джули се обърка и вниманието й се раздвои.

— Не му казвай, че искаш да разбереш кой е убиецът, Джули. Още е рано.

Искаше й се да го попита какво има предвид, но в този случай беше невъзможно. Щеше да се наложи да изчака докато приключи с по-главното.

— … и това е най-добрият начин — довърши тя с половин уста.

Дюбоа се почеса по брадичката, като че ли изобщо не бе забелязал колебанието й.

— Кога?

— Сега.

— Както желаете.

От огромното облекчение коленете й изведнъж отмаляха. Трябваше да се задържи за облегалката на стола, за да не се свлече на пода. Молеше се само Луиза да не се е прибрала по-рано.

— До тук добре — Ян мина през вратата преди тях.

Наетият файтон тъкмо спираше на една пряка от входа на Луиза, когато Джули отново чу раздиращия звук. Този път го разпозна и очите й се разшириха. Хвърли бърз поглед към Ян, който седеше на седалката до Дюбоа.

— Някое прегладняло куче вие. Нищо повече.

Това беше най-логичното обяснение. Единственото обяснение, но от него трънките по гърба на Джули не престанаха. Това беше разтърсващ душата, печален кучешки вой.

Междувременно Дюбоа нямаше намерение да я изчаква докато тя слизаше от файтона, той вече завиваше покрай къщата към задния вход, а едрата му фигура се сливаше с нощните сенки. На неясната светлина по стълбището за прислугата и коридорчето, което водеше към спалнята на Луиза сивият му силует едва се различаваше.

Пред тях вървеше сянката на Ян — полупрозрачна и постоянно променяща млечнобелия си като на лунен камък цвят. Скоро изчезна зад вратата на стаята на контесата.

Джули се затича да ги настигне. Нямаше представа какво ги очаква, но сърцето й щеше да се пръсне от нетърпение. Дюбоа се поколеба, преди да протегне ръка и да завърти кръглата дръжка. Както обикновено беше отключено.

Първото нещо, което Джули видя, беше Ян — застанал по средата на стаята. Второто беше стъписаното лице на контесата, а след това — неясните очертания на голо мъжко тяло, което скочи от леглото.

— О, Господи! — Джули прехапа устни. — Другият й любовник.

Никога не би могла да предположи, че Луиза ще бъде тук с друг мъж. В същия миг Дюбоа пристъпи тромаво в средата на стаята. Раменете му бяха издадени напред, но ръцете му висяха отпуснати от двете страни. Беше страшен. Джули не можеше да откъсне очи от него. Какво щеше да направи?

Другият мъж трескаво събра дрехите си и изчезна през задния вход. Луиза остана седнала в леглото. Само се изпъчи. Пищните й гърди се повдигаха в цялото великолепие. Изглеждаше възмутена от това нахлуване. По лицето й нямаше и сянка от срам заради голотата й.

— Как смееш? — гневно извика контесата, сякаш бяха нарушили спокойствието на следобедния й чай. Кестеновите й очи светеха от гняв, докато се местеха от Дюбоа на Джули и обратно.

Поразена от неочаквания обрат в развоя на събитията, Джули пожела земята да се разтвори пред нея. Напълно объркана, тя потърси присъствието на Ян, който тъкмо се връщаше откъм вратата, през която беше излягал непознатият.

— Избяга. И добре направи — той видя ножа в ръката на Дюбоа и пребледня. — Господи! Джули, изчезвай от тук!

Кръвта замръзна във вените й. Вместо подкрепата, от която имаше нужда, Ян се държеше така, сякаш нещо я заплашва. С широко отворени очи и окончателно объркана, тя се извъртя към Дюбоа.

Французинът държеше небрежно ножа — като човек, който прекрасно знае как да използва оръжието и който често го правеше. Всичко си дойде на мястото — възмущението на Луиза, студенината на Дюбоа, святкащите му очи. Джули пребледня.

— Луиза — каза Дюбоа с мек глас, който прозвуча още по-заплашително, защото разумният тон издаваше истинската дълбочина на чувствата, които бушуваха в него. — Ти обеща да ми бъдеш вярна. Спомняш ли си?

Кръвта се отдръпна от зачервените бузи на контесата.

— Глупости, Жак! Съгласих се да те приемам по-често от другите.

Джули наблюдаваше драматичната сцена като хипнотизирана.

— За Бога, Джули, изчезвай веднага от тук!

От болката и ужаса в думите му цялото й същество настръхна. Вниманието й се насочи от двамата любовници към Ян. Тялото му искреше, частиците танцуваха в шеметни вихри като рояк разгневени оси.

Но тя не можеше да си тръгне. Трябваше да има доказателство, нещо, с което да потвърди, че Луиза е двоен агент и че Дюбоа — както вече подозираше — е убил Ян. Но какво?

— Луиза — отново проговори Дюбоа и с това привлече вниманието й. — Заради теб убих човек… човек, когото уважавах.

Краката на Джули се наляха с олово. Той сам признаваше вината си!

— Уби човек, от когото ревнуваше — просъска Луиза. — Не се опитвай да ми разиграваш благородство.

Дюбоа пристъпи крачка към леглото. Напрегнатите мускули на раменете му проличаха дори през дебелото палто.

— Ти обеща, Луиза.

Като родена актриса, контесата смени тактиката. Клепките й се отпуснаха надолу, тялото й се изтегна и тя заприлича на знойна хетера.

— Обещах ти много неща, Жак. Това, което ти предлагам сега, е само малка част от тях.

Тя протегна предизвикателно изящните си крака. Погледът на Дюбоа се плъзна надолу и се задържа там.

Джули стоеше с отворена уста и отвращението, което първоначално изпита, бързо премина в изненада, когато контесата измъкна малък пистолет изпод възглавницата си.

— Джули, изчезвай! Сега!

Неистовият глас на Ян проряза съзнанието й и отвлече вниманието й. Когато отново погледна към Луиза, контесата седеше в леглото, а пистолетът беше насочен в Дюбоа.

— Не мърдай, Жак! — каза Луиза с глас, по-студен от ноемврийската нощ. — Не съм по-малко сръчна с този малък красавец, отколкото ти с ножа.

— Сега!

Джули осъзна със закъснение, че в тази стая наистина я грози реална опасност. Смъртта витаеше във въздуха и протягаше отровното си жило. Тя направи една нерешителна крачка назад.

— Не мърдай — извика Луиза и със сръчността на фокусник измъкна с другата си ръка втори пистолет.

Безмълвният поглед на Дюбоа просветна към Джули, след това се върна обратно към жената, която седеше все още в леглото — без никаква дреха, която да прикрива изящните й форми.

— Пусни я да си върви, Луиза. Тя няма никакво доказателство срещу нас. Това е наша лична работа.

Луиза се засмя. Начервените й устни очертаха тъмна дупка в кадифено гладкото й лице.

— Да я пусна? След убийството на благоверния й съпруг и скроеното обвинение, че е двоен агент? Искаш да я пусна, за да разпространи навсякъде истината?

Джули проклинаше любопитството, което я беше задържало тук. Сега вече нямаше да успее да напусне жива тази стая. Прочете го в студените очи на Луиза и в префинената жестокост на червените й устни.

— Ти си един глупав селянин, Жак — продължи Луиза и се засмя още по-грубо, но ръцете й, които държаха пистолетите, не трепнаха. — Много, много голям идиот. Тя вече е благородничка. Да не би да храниш надежда, че ако се стигне до съд и застанеш срещу нея, ще повярват на теб, селянина?

Цялото тяло на Дюбоа се стегна от презрението и сарказма в думите й.

— Аз те обичах. Луиза. Бях готов да направя всичко за теб.

Джули слушаше как този огромен, суров мъж разкрива душата си и изпита състрадание към него. Луиза отново се разсмя.

— Но ти го направи. Уби Макфий. Дори за известно време ме накара да го забравя — за миг по лицето й премина странна сянка. — Ти си добър в леглото. Голямо животно с още по-голям инструмент — тя предизвикателно облиза устни. — Винаги си ме задоволявал, но… — очите й отново студено се присвиха — ти си нищожество. Никога нямаше да се омъжа за теб.

Джули видя как пръстите на Дюбоа стиснаха дръжката на ножа и се запита дали и Луиза е забелязала опасността. Французойката бе стигнала твърде далеч.

— Ти си ме използвала — продума глухо той.

— Разбира се — Луиза насочи единия от пистолетите към Джули. — Сега се приближи до нея. Когато ви намерят, ще изглежда, че тя те е застреляла, а ти си я пробол с ножа. Изпипано и чисто, не мислиш ли?

Сърцето на Джули спря.

— Джули, в името на всичко свято, слушай ме, когато Дюбоа пристъпи към теб, хуквай към вратата. Това е последната ти възможност.

Джули беше като вцепенена. Единственото, което успя да направи, беше да кимне почти незабележимо към Ян.

Всичко стана много бързо. Дюбоа направи една крачка и ножът излетя от ръката му към леглото. Между предизвикателно изпъчените гърди на Луиза разцъфна яркочервено цвете. Два последователни изстрела, прозвучали като един, раздраха въздуха. Дюбоа се строполи на пода. Джули усети, че в гърдите й избухна пламък. Свлече се на земята.

— Джули, любов моя, слушай ме!

Тревожните думи на Ян проникнаха през мъглата на обърканото й съзнание и тя погледна нагоре. Беше коленичил и протегнал ръце към нея. Но не можеше да усети допира им. Тази изгаряща болка в гърдите й не беше част от някакъв кошмар. Иначе Ян щеше да я докосне.

— Джули, трябва да се изправиш! Излез от тук. Английският посланик е само през няколко къщи. Той ще извика лекар — лицето му бе изкривено от болка. — За Бога, любов моя, стани!

Джули посегна да го докосне, за да се успокои. Ръката й премина през лицето му. По бузата й се плъзна сълза.

— Моля те, Сесънек, заради мен. Стани!

Тя кимна. Костваше й огромни усилия и трябваше да потърси опора, но успя да се изправи на крака. Усмихна му се тържествуващо.

— Точно така, любима. А сега тръгвай!

Любовта и смелостта на Ян й вдъхнаха куража, който й беше толкова нужен в този момент. Трябваше да го направи заради Ян. Трябваше да разкаже на английския посланик. Той можеше да реабилитира името на Ян, когато научи за разигралите се събития тук. Любимият й щеше да бъде свободен, позорът щеше да бъде изличен. Това й даде сили.

Спъваше се и падаше на всеки няколко стъпки и само мисълта, че никой не идва да й помогне, смътно се въртеше в главата й.

— Къде са слугите — едва промълви тя.

— Спокойно, Джули. Те са по стаите си. Покривът на тази къща може да хвръкне и те пак няма да се обадят. Ужасно ги е страх от Луиза.

Джули кимна и чак сега й стана ясно защо те никога не изразяваха недоволството си от контесата.

— Тя… мъртва ли е?

Този въпрос и борбата с входната врата отнеха всичките й сили.

— Да. Жак също. Но това няма значение. Сега трябва да мислим за теб.

Тя кимна както кукла и едва не рухна на улицата. Докато се олюляваше към резиденцията на английския посланик, всичко се сливаше в неясна мъглявина, в която се бореха и болката, и безсилието, и твърдата решимост.

— Ето, любов моя. Само едно по-силно почукване — и някой ще излезе да ти помогне.

Тя се свлече на колена и похлопа на вратата, от което и последните й сили я напуснаха. Още малко и щеше да измие позора от името на Ян, да освободи душата му. Още малко.

В ушите й отекна приглушен кучешки вой. Струваше й се, че животното стои зад гърба й. Тя се извърна и се взря в тъмната нощ, но не видя нищо.

— Кусит — прошепна Ян.

Изкривеното й от болка лице се отпусна в щастлива усмивка, когато най-сетне я осени истинският смисъл на този печален вой. След това проблеснаха светлини, чуха се разтревожени гласове и тя го забрави. Някой я вдигна и я понесе някак шеметно високо. Положиха я внимателно върху нещо меко. Усети върху устните й да се разлива течност, която първо парна устата й, а после изгори гърлото й и избухна в стомаха й.

Клепките й трепнаха и тя отвори очи. Разпозна надвесеното над нея лице на английския посланик. Беше в официален костюм.

— Съжалявам, че ви задържам — почти несъзнателно прошепна тя.

После си спомни защо е тук. Мъчително се надигна. Имаше чувството, че въздухът няма да й стигне, за да му разкаже всичко. Гърдите я боляха. Погледна надолу и забеляза, че дрехите й са червени, а по полата й има тъмни петна.

— Интересно — едва продума тя, — не помня да съм обличала червено.

Почти мигновено в съзнанието й нахлу спомена за пистолетите и изстрелите. Единият е бил за нея. Тя умираше.

— Сега, сега… спокойно — дочу гласа на посланика. Лекарят ще дойде всеки момент.

— Трябва… трябва да ви разкажа… — думите й се давеха в гърлото. Имаше толкова малко време. Трябваше да изпълни успешно мисията си.

Ян се рееше над нея. През светлите му очертания прозираше кристалният полилей на тавана.

— Тук съм, Сесънек.

Тя му се усмихна.

— Трябва… да ви разкажа всичко.

Усети как по тялото й се разлива животворна сила, каквато не бе допускала, че притежава, и разказа историята, без да пропусне и най-малката подробност.

— … те останаха в стаята на Луиза. Във външната табла на леглото има тайник… в нея е сейфът… Документите са вътре.

Когато свърши, почувства огромно облекчение. Беше успяла да направи това, за което бе тръгнала — беше спасила любимия. Но след облекчението усети студа… нечовешката умора… Искаше да затвори очи и да се отпусне… само за малко.

Не мина и миг и се почувства бодра, затоплена, пълна с енергия, даже й се искаше да отиде с тях до къщата на Луиза.

Отвори очи и седна на дивана. Чувстваше се толкова добре — както никога досега. Толкова жива и лека. Явно се бе объркала, когато си помисли, че умира. А кучето, което бе чула да вие, сигурно е бил някой прегладнял бездомен пес.

Освободена от опасенията си, тя стана и се усмихна на посланика, който се бе изправил до леглото с още един мъж. Но никой от двамата не показа, че я забелязва. Приближи към тях и каза.

— Господа, благодаря ви за…

Изглежда, че не чуваха думите й.

— Колко жалко, докторе — каза посланикът. — Но ако това, което каза, е вярно, името на Ян Макфий ще бъде реабилитирано още тази нощ. Престъпното убийство ще бъде заклеймено и душата му ще почива в мир.

Докторът поклати глава.

— Ами тя? Кой ще се погрижи за нея?

Посланикът погледна към жената, за която говореха и се усмихна печално.

— Не мисля, че е нещастна.

Объркана, Джули се обърна да види за кого говорят двамата мъже. И застина от изненада. Ръцете й несъзнателно се вдигнаха към гърлото. Говореха за нея. Лежеше върху едно канапе, а по устните й бе разцъфтяла щастлива усмивка. Беше мъртва.

Мъртва… Но това означаваше…

Възторжено чувство, което никога не бе изпитвала, изпълни пялото й същество. Беше свободна. Свободна да се слее с любимия.

Вълнението бликна в душата й и се разля навън в ликуващ, волен смях. Погледна нагоре. Той беше там, близо до тавана. Но не прозрачна просветваща сянка, а жив и топъл — такъв, какъвто беше в сънищата й.

— Ян, Ян! — извика тя и полетя към него. Сега съм свободна! Вече нищо не може да ни раздели!

Той пое прострените й към него ръце и я приюти в прегръдките си.

— Добре дошла във вечността, любов моя!

Как бързо гаснеше Живота —

притихнал, сляп като смъртта:

снежинки хладни без охота

повдигаха се със гръдта.

 

От приказните си палати

над него Любовта се спря,

възложи дланите си святи

и миро тайнствено възпя.

 

И като лястовичи полет,

докоснал стихнала вода,

усмивка — нежна като пролет —

стопи на устните студа.

 

Животът вдигна взор нагоре…

И победил веднъж смъртта,

кой озарил би тези взор,

освен… навеки Любовта?