Амбър Кей
Обладана от любов (21)

Двадесета глава

Тази нощ Джули се люшкаше между съня и реалността, сгушена в едно от креслата до стената, която разделяше стаите за гости от апартамента на Луиза. Внезапно дочу шум от отваряне и затваряне на врата и застана нащрек.

В същия миг фигурата на Ян, която стоеше до прозореца и се взираше навън, прекоси стаята и изчезна в коридора. Точно това чакаха. Предполагаха, че разстроена от напрежението през деня, Луиза ще покани някой от любовниците си. Докато вървяха към спалнята на контесата, и двамата се молеха това да бъде Жак Дюбоа. След миг щяха да разберат дали е той.

Ян се върна бързо. Лицето му беше зачервено, но тържествуващо.

— Дюбоа е.

Той замълча и Джули се досети, че ги е заварил в деликатен момент. Тя се усмихна. Това със сигурност щеше да бъде в тяхна полза.

Прибра се поуспокоена в спалнята си, където можеха да говорят свободно, без да се притесняват, че безпокоят двамата любовници с присъствието си. Джули едва издържа, докато вратата в коридора отново се хлопна.

— Готово. Веднага щом излезе, ще го последваме.

Без да чака съгласието на Ян, тя нахлузи ботушите си и започна да се преоблича в по-тъмни дрехи. Нямаше нужда от указанията му, за да прецени, че ще е по-добре да се слива с мрака, докато проследяват Дюбоа.

— Няма да тръгваш след Жак тази нощ.

Този път тя вдигна поглед към него.

— Точно това ще направя. И ти няма да можеш да ме спреш.

Той тръгна към нея. Стъпалата му не докосваха пода.

— По дяволите, Сесънек, казах не! Не можеш да тръгнеш след него посред нощ по парижките улици. И точка!

Устните й се отпуснаха в лека усмивка.

— Мога и ще го направя. Ти пръв го предложи.

Той изсумтя.

— Да. И направих глупост.

— Ще бъда внимателна, а ти ще вървиш пред мен и ще ме предупреждаваш, ако има опасност.

— От просто по-просто! — думите му преливаха от ирония, а сянката му се бе надвесила заплашително над нея.

Джули не трепна.

— Да.

— Тогава поне вземи някакво оръжие.

Знаеше, че е прав. Погледът й, озарен от пламъците в камината, обходи стаята. След минута държеше късия ръжен и опитваше тежестта му, като се чудеше дали ръката й няма да отмалее по пътя.

— Това ще свърши работа.

Тя го изгледа намръщено и премести креслото до вратата, за да чуе стъпките на Дюбоа покрай стаята й към стълбите. Не се наложи да чака дълго. Последва го веднага щом излезе от къщата.

Дюбоа се движеше предпазливо, учудващо безшумно за човек с неговия ръст, но с помощта на Ян Джули го следваше неотстъпно. Веднъж се наложи да спре и да се притисне към тъмната порта, покрай която минаваха. Ян й беше казал, че по улицата, която трябваше да пресече, се мотаят няколко пияници. Веднага след като те отминаха, тя притича отсреща, стиснала ръжена с двете си ръце.

Избързаха да настигнат Дюбоа. След малко, когато сърцето й вече биеше като тъпан в гърдите, а мракът беше станал непрогледен, зърнаха Дюбоа да свива покрай едно шивашко ателие. След няколко минути видяха да светва жълто пламъче на свещ зад един от прозорците на втория етаж.

Ян въздъхна с облекчение.

— Добре, че го проследихме. Сменил е квартирата си.

Джули се облегна на стената и прошепна.

— Сега какво?

— Върни се у Луиза. Това е достатъчно за тази нощ.

Тя се отблъсна живо от стената. Да обикаляш из улиците на Париж в среднощните часове не беше нито приятно, нито безопасно, но се налагаше.

Джули ускори крачка, а Ян отново мина пред нея. Не се виждаше жив човек. Нито пък крадци. Случайно зърна сянката на някаква свита до един вход фигура. Предположи, че е бездомен просяк. И това беше всичко. Дори пияниците се бяха прибрали.

По-нататък зърна още една заспала фигура, свита до стената на тротоара. Понечи да приближи и да пусне един франк на земята до нея. Когато мъжът или жената, или пък детето се събудеше, щеше да има пари да си купи нещо за ядене. Не беше много, но…

Гласът на Ян я спря.

— Какво ще правиш? — посрещна спокойно блясъка на зелените й очи. — Не, не ми казвай. Ще оставиш пари. Недей. Много вероятно е, когато се приближиш до някой от тях, да се събуди. Не всеки би се отнесъл любезно с теб.

Отново беше прав. Струваше ли си заради милостиня от няколко франка да й се наложи да използва ръжена, за да се защити от някой, на когото бе пожелала да помогне? Можеше и да не се наложи, но не си струваше риска. Тя примирено въздъхна и продължи. Когато наближиха богатия квартал на Луиза, Джули забеляза, че повечето прозорци светят. Богатите все още се забавляваха.

Вече завиваше към улицата с къщата на контесата, когато го чу. Сепна се и по врата й изби пот.

— Какво беше това?

Призрачното Лице на Ян изглеждаше много по-бледо от обикновено в мрака.

— Само някакво куче вие срещу луната.

— Само някакво куче — повтори тя, настръхнала от зловещия вой, който сякаш отекваше в нея.

— Да. Побързай, Сесънек. Досега имаше късмет, но всяко нещо има граници.

Ян се понесе напред толкова бързо, че тя трябваше да се затича, за да го настигне. Когато спряха до задния вход, който водеше към стаите на прислугата, едва си поемаше дъх. Ян вече беше вътре.

— Скрий се!

Джули инстинктивно се дръпна назад и се подхлъзна, но успя да се свие между два храста в градината.

Сред сумрака на отворената врата се появи тъмната сянка на някакъв мъж. Не беше достатъчно светло, за да различи чертите му, но дългата пелерина, която бе наметнал и гордата му осанка говореха, че не е слуга. Излезе спокойно и продължи, без да се оглежда. Без съмнение поредният любовник на Луиза. Двама за една нощ и то само за някакви си два-три часа.

Джули разтърси глава, учудена от апетита на французойката и преди да влезе в къщата, преброи на ум до двайсет, както я бе учил Ян. Едва когато се почувства в безопасност в стаята си, си позволи да поеме дъх. Дробовете й се изпълниха и стегнатите й от напрежението мускули на врата малко се поотпуснаха. Едва тогава отиде до камината и остави ръжена.

Ян сновеше от единия до другия край на стаята.

— Утре трябва да се свържем с Дюбоа. Да го доведем тук, докато Луиза я няма. Най-вероятно привечер. Тя винаги излиза.

Джули кимна.

— Слава Богу, че съм в траур и не ме кара да я придружавам на тези забави.

Той спря и се приближи към нея. Протегна ръце да погали лицето й и по бузата й сякаш се посипаха бледи искри — като мехурчета на разлято шампанско.

— Не искам да се обличаш в черно, Сесънек — очите му светеха меко и той протегна ръце. — Но стига вече за Луиза и за тази проклета работа. Лягай си… Ела при мен…

* * *

Отново беше лято и отново бяха в Колънси. Облаците лудуваха над главите им и хвърляха сенки, които пробягваха по обсипаните с пирен хълмове. Нежният бриз довяваше мирис на море и сладостен дъх на зреещ злак.

Тя вървеше до Ян, хванала топлата му силна длан в две ръце. Спряха под сенчестите клони на огромно самодивско дърво.

— Защо винаги присъства в сънищата ни? — попита Джули и протегна ръка, за да погали един от оранжевите гроздове, отрупали дървото.

Ян й се усмихна.

— Не знаеш ли? Баба ми ти каза.

— Да ни пази от вещици? — попита недоверчиво тя. Очакваше, че ще се разсмее при думите й, сигурна, че и той като нея ги приема на шега. Но той отвърна сериозно.

— Хубаво е да знаеш, че нещо те пази. Това, което правим… тези срещи… не знам как точно стават, но съм сигурен, че на много малко хора им се случва.

Стомахът й се сви. Откакто се бе съгласил да отиде в Париж, не беше мислила за това.

— И скоро няма да ги има.

— Да.

Тя сви юмруци от ярост. Сълзите потекоха по лицето й и раменете й се разтърсиха от ридания.

— Защо, Ян? Защо? Има толкова неща, заради които си струва да живеем.

Той я взе в прегръдката си и я притисна към гърдите си.

— Зная, Сесънек. Зная. Но трябва да сме благодарни и на това. Повечето нямат и него.

Тялото й продължаваше да потръпва от ридания. Думите й бяха накъсани.

— Ние сме предопределени един за друг. Ти ми даде любовта, която цял живот съм търсила, а аз ти дадох средствата да спасиш Колънси. Защо трябваше да умираш?

Той галеше гърба й и притискаше тръпнещото й тяло до себе си.

— Не знам, любов моя. Но вече е станало и не можем да го променим.

Когато риданията затихнаха в гърдите й, той повдигна брадичката й и нежно я целуна. Избърса с пръст една сълза, която блестеше върху ресниците й.

— Винаги помни, че те обичам, Джули. Ти направи за мен повече от спасяването на Колънси. Ти ми подари любов, каквато малко мъже са благословени да срещнат.

Тя се вгледа в очите му, после в лицето му, запомняйки всяка линия и извивка.

— Защо боли толкова?

Той се усмихна тъжно.

— Не зная. Сесънек, не зная.

Тя въздъхна и намести бузата си на гърдите му — в ямката на рамото. Това беше любимото и място. Струваше й се, че тялото му е създадено специално за нейното. Чуваше под ухото си силните спокойни удари на сърнето му, но този път то не я успокои. Нищо не бе в състояние да разсее ужаса, който започваше да я обзема при мисълта, че наближават последните им мигове заедно.

Ян погали дългите руси къдрици.

— Когато дойде времето, аз ще те чакам, любов моя.