Амбър Кей
Обладана от любов (20)

Деветнадесета глава

Джули преглътна. Пръстите й несъзнателно се свиха в юмруци. После широко се отвориха. Ян беше прав — не бе създадена за шпионска дейност. Добре поне, че Луиза не бе заключила вратата. Всичко беше достатъчно опасно, за да се налага и да я разбива.

— Спокойно.

Тя рязко кимна с глава, за да му покаже, че го чува. Той се опитваше да я успокои, но въпреки това по челото й изби пот. Знаеше, че Луиза е на бал с последния си любовник, но това съвсем не я успокояваше. Нямаше значение, че на слугите им бе забранено да припарват в тази част на къщата. Макар че това й даваше известен кураж, нервите й бяха изопнати до скъсване.

Нямаше нищо по-неприятно от това да влизаш неканен в нечия спалня. Като се прибавеше и необходимостта от отварянето на сейфа с документи, ставаше направо непоносимо. Но трябваше да се направи!

Джули пое дълбоко дъх и седна на леглото. Светлината на единствената свещ в стаята беше прекалено слаба, за да различава ясно предметите, но Ян й бе обяснил, че понякога осезанието е по-сигурно от зрението.

Джули прокара длан по гладкото дърво на таблата зад леглото. Пръстите й опипаха внимателно повърхността. След това опипа отново, но този път натисна по-силно с пръсти. Дали това е пролуката? Ръката й се задържа, за да се увери, че докосва едва различим ръб. Спусна се надолу, после обратно нагоре и наляво. Очерта идеален правоъгълник.

От вълнение й се зави свят. Ушите й забучаха. Толкова близо…

— Да се надяваме, че Луиза се забавлява добре.

Долови в гласа му ехото на собствените си опасения и ръката й затрепери от напрежението. Вдигна свещта, за да вижда по-добре. Оранжевият пламък затрептя и сенките в стаята страховито се раздвижиха. Почти незабележимият ръб ясно указваше къде е сейфът.

— Натисни горния десен ъгъл. Би трябвало да поддаде и дървената му стена да се отвори навън.

Тя го направи. Получи се точно, както й бе казал. Откри се желязна каса с шифър. Ян й каза комбинацията. Пръстите й трепереха от вълнение и се наложи да опита няколко пъти, преди да успее да завърти кръгчето, следвайки указаната от Ян комбинация.

Най-сетне се чу прещракване.

— Отвори го! Нямаме много време — нареди развълнуваният му глас.

Вътре имаше пакет, увит в импрегниран плат.

— Предполагам, че не можеш да виждаш през предметите.

— Точно така. Побързай!

— Не може ли просто да го вземем с нас?

— Не! Никога не допускай двоен агент — особено такъв като нея да разбере, че е разкрит. По този начин, ако правителството пожелае, може да й предоставя фалшива информация и Наполеон ще бъде изигран.

Тя развърза канапа. Сложи пакета върху леглото и разлисти книжата. Вдигна свещта по-високо и бързо прочете първата страница.

— Господи!

— Има хора в Британското разузнаване, които биха убили човек за тази информация. Свързана е с тайните планове на Наполеон за бягство. Чудя се откога Луиза е започнала двойна игра?

Доловила безпокойството в гласа му, Джули вдигна поглед към него. Тялото му изглеждаше разединено от леглото гърдите и главата над одеялата, а тазът и краката някъде в завивките. Стомахът и се сви от абсурдната гледка.

— Дошла съм тук единствено, за да възстановя честното ти име. Ако британското правителство не получи тези документи, ще бъде жалко наистина. Това обаче няма да ми пречи да спя нощем. Ужасяващо е…

Той се наведе и я целуна. Усети го като игриви мехурчета от шампанско. Ян се отдръпна и каза.

— Течи документи моментално ще реабилитират името ми, веднага щом ги намерят в Луиза.

— Нали каза, че двойният агент може да бъде използван най-добре, когато не подозира, че е разкрит?

Той се усмихна.

— Вярно, но ако не знаят, че е двоен агент, единственият начин да го докажем, е чрез някого, на когото имат пълно доверие. Той трябва лично да види документите и да им съобщи. Знам кой е най-подходящият.

— Жак Дюбоа?

— Точно така.

Без да губи миг повече, тя загъна пакета и го постави обратно в сейфа. Затвори внимателно и двете вратички и изтича бързо до затворената врата, където изчака само толкова, че Ян да успее да погледне дали някой не минава по коридора. Когато й каза, че е чисто, Джули полетя към стаята си.

Най-после се почувства в безопасност — доколкото можеше да бъде в безопасност в парижката къща на контеса Де Грас.

— Но как ще намерим Дюбоа без помощта на Луиза?

— Знам някои от любимите му убежища в Париж. Не мога да си представя, че Луиза е престанала окончателно да се вижда с него. Тя е жена, която обича разнообразието в любовния живот. Ако можем да чакаме, Жак сигурно ще се появи сам някой ден тук и тогава просто ще го проследим и ще видим къде ще отиде.

— Няма нищо по-просто — в гласа й прозвуча иронична нотка. — В края на краищата имам пред себе си цял живот, за да разреша тази загадка.

За миг чертите му се изкривиха от огорчение, след това лицето му отново стана решително.

— За мен това също не е излет. Особено след като знам, че всеки момент можеш да бъдеш разкрита. Ако моят убиец е бил изпратен от Луиза и тя се усъмни, че я подозираш, няма да се поколебае да се отърве от теб.

— Както от теб?

— Не сме напълно сигурни.

— Да не би да я защитаваш, защото някога е била твоя любовница?

Едната му вежда се вдигна.

— Да пази бог от ревнива жена, която говори, без да се замисля. Не я защитавам. Не бързам обаче и с окончателни заключения, защото веднъж решиш ли, че си открил отговора, ставаш по-непредпазлив. Тази работа е прекалено опасна, за да си го позволява човек.

Преди да успее да му отговори, Ян затрептя и изчезна. За първи път беше изгубил търпение с нея. Заболя я. Част от съществото й искаше да заспи с надеждата, че той ще се върне в съня й и всичко между тях ще се изглади. Но другата част копнееше за завръщането му, докато е будна. Наяве можеха да обсъждат убийството му, без да се изкушават да се любят.

Много въпроси чакаха отговор. Дали Луиза наистина бе наела някого да убие Ян? Защо той искаше да изчакат Жак Дюбоа да дойде тук, вместо да тръгна да го търсят, след като знае някои от местата, където би могъл да бъде французинът?

Свита в едно от креслата, тя наблюдаваше изгрева през прозореца. Малко след плахото порозовяване на облаците сред светлеещото небе и преди избухването на златния диск на хоризонта, Джули задряма.

* * *

Вече си мислех, че няма да дойдеш — каза Ян и по устните му заигра ленива усмивка.

Негодуваща срещу собствената си слабост, тя извърна глава от проницателния му поглед. До такава степен беше зависима от него, че само докато плъзнеше жадния си поглед по тялото и усещаше познатата топлина и влага и беше готова за любовта му. След малко щеше да бъде там, където той искаше в прегръдките му. Готова на всичко, което пожелаеше, въпреки че все още не бяха постигнали целта си.

Обърна се с гръб към него и се опита да потисне желанието, което вече се разливаше по тялото и. Подпря се с една ръка на ствола на вечно присъстващото при срещите им самодивско дърво и се загледа в призрачния пейзаж на този сън. Бяха в Колънси.

Облаците се гонеха по синьото небе, а сенките им мацаха върху блатата и вълнистите хълмове. Над главите им прелитаха чайки. Единствената разлика с реалния свят беше, че тук бе късно лято и земята бе застлана с виолетовия килим на пирена.

Ръцете му се отпуснаха върху раменете й и топлината им се разля по тялото й, събуждайки притихналото желание. Коленете й омекнаха и трябваше да се вкопчи в ствола, докато кората му се впи в дланите и.

— Още ли се тормозиш заради Луиза?

Дъхът му пареше голия й врат. Усещаше как кичурите, измъкнали се от кока й, галят настръхналата кожа. Не искаше да му отговаря, защото не беше сигурна дали й се иска да чуе неговия отговор.

— Любов — прошепна той. — Ключът към всичко това е в тази единствена дума, Джули. Не защитавам Луиза, защото съм я обичал. Никога не съм обичал Луиза. Колебая се да я обвиня открито, защото се страхувам от това, което може да ти се случи, ако е вярно или ако се издадеш, че го знаеш.

Той пое лицето й в две ръце и нежно я целуна — докосването на телата им допълваше пълното сливане на душите.

— Не искам да пострадаш, защото те обичам. Никога няма да престана да те обичам.

Искаше да му вярва и му вярваше… дълбоко в себе си. Но съмненията й не можеха да се стопят изведнъж, след като той отказваше да приеме нещо толкова очевидно. Убийството му е било организирано от Луиза.

— Тогава защо не искаш да повярваш, че тя те е убила?

Той прокара нежно пръсти по раменете й.

— Може би се страхувам, че след като отмъстим за смъртта ми, отново ще те изгубя.

— Аз… не съм мислила за това.

Тя се изви в топлата му прегръдка и повдигна глава, за да го погледне в очите.

— Какво ли ще стане с нас?

Очите му потъмняха и добиха цвета на старо сребро.

— Веднъж вече ме пита за това, Сесънек. Нямам друг отговор. Накрая ще сме заедно. Просто трябва да изтърпим раздялата дотогава.

Тя отпусна глава върху рамото му. Беше прав.

— Трябва да бъдем силни.

Той кимна и я притисна още по-силно към себе си. „Няма да плача! — убеждаваше се сама тя. — Няма!“

 

 

На следващото утро усещаше тялото си отпуснато и доволно, но чувстваше главата си така, като че ли всички шпиони на света бяха забивали ножовете си в мозъка й. Острите, режещи болки я принудиха да се мушне отново под топлата завивка, но този ден Луиза щеше да я води на гроба на Ян.

Гробът се намираше сред пусто и глухо място в покрайнините на Париж. Сърцето й се сви от гняв и болка, когато осъзна цялата неблагодарност и враждебност, с която Англия се бе отнесла към любимия й. Правителството, заради което я бе оставил и бе дал живота си, бе захвърлило тялото му в просешки гроб, в чужда страна — така далечна и различна от земята, която бе обичал с цялото си сърце.

Тя се взираше в рохкавата пръст, върху която не бяха поставили дори надгробен камък. Само груб дървен кръст показваше, че на това място е погребан човек. Върху напречната дъска бе издялано името му. Това беше всичко.

Сълзите премрежиха погледа й и едва не я задавиха.

— Да тръгваме, Сесънек. Това няма значение.

Той застана пред нея и засенчи кръста. Краката му като че ли бяха стъпили сред прясно разкопаната пръст. Джули преглътна с мъка.

— Толкова е несправедливо.

Той протегна ръце към нея и сякаш я наметна с тайнствен невидим плащ. Макар и да не можеше да го докосва, усещаше присъствието му, любовта му. Бяха като балсам за кървящото й сърце.

Едната му прозрачна ръка повдигна брадичката й, като че ли наистина я бе докоснал — дотолкова душите им бяха слети.

— Да тръгваме, любов моя. Денят още не е свършил.

Неспособна да гледа повече, Джули кимна и със стиснати зъби обърна гръб на непоносимата гледка. Премигна бързо няколко пъти, за да изчисти замрежения си поглед и пое обратно към каретата по неравния път, не по-добър от камениста пътека.

 

 

— Скъпа — гласът на Луиза едва достигна изтерзаното й съзнание. — Толкова съжалявам! За първи път идвам тук. Не знаех, че е толкова ужасно.

Джули гневно изгледа французойката. Убедена беше, че Луиза е отговорна за това. Знаеше го със сърцето си и я мразеше. Притисна свитите си в юмруци пръсти в гънките на полата си, за да се предпази от изкушението да издере лицемерните кестенови очи на контесата.

Преглътна и гневния отговор. Не биваше да позволява Луиза да разбере, че я обвинява за всичко това. Все още не.

— Благодаря ти. Днес ще отида в английското посолство да уредя пренасянето на тялото му в Колънси.

Джули се качи в луксозната карета, на чиято вратичка бе изобразен златният герб на контеса Де Грас и извади носната си кърпичка. Само след миг вече се бе овладяла и гледаше безизразно унилия пейзаж през прозореца. Нямаше да си позволи да припадне пред Луиза. По-късно, може би, когато останеше сама. Но сега и прелетеше да свърши още много работа.

И първата да отидат на парижките докове.

Беше мръсно, миришеше на гнилоч и развалена риба. Малките корабчета, които превозваха стока от океанския бряг, се полюляваха на котва край кея, а лодките сновяха нагоре-надолу по реката. Моряците по палубите разтоварваха или товареха, други пък се разхождаха и се тълпяха из тесните улички. В покрайнините кипеше живот. Джули не беше виждала по-многолюдно място.

Луиза даде знак на кочияша и каретата спря пред огромен склад с дървени стени. Въздухът бе просмукан с миризмата на тютюн, а през двете разтворени врати се виждаха натрупани бали памук.

— Внос от южните щати на Америка — обясни Луиза, посочвайки с ръка към склада. — Но ние не сме дошли за това, извинявай.

Тя скочи леко на земята и застана пред каретата, малко по-надолу от отворените врати на склада. След това посочи с изящния си пръст към паважа.

— Ето тук беше намерено тялото на Ян. Предполага се, че убиецът му се е крил в тази алея — тя посочи към тясната уличка до склада.

Джули внимателно наблюдаваше лицето на контесата и се мъчеше да улови някаква промяна в израза му. Не успя. Луиза изглеждаше така, сякаш говореше за времето.

От нея не би могла да научи нищо. Джули насочи вниманието си към уличката. Ако убиецът е бил до склада и е хвърлил ножа оттам, значи наистина е бил професионалист, както твърдеше Ян.

От самата мисъл, че някой е извършил убийство на същото това място, тя цялата настръхна. Очакваше всяка минута да усети как хладната стомана се забива между плешките й. Това чувство я объркваше. В стремежа си да го потисне и да се опита да научи повече подробности, тя предпазливо се приближи към мястото, което Луиза бе посочила като вероятно скривалище на убиеца. Беше на повече от двадесет стъпки. Прекалено далече, за да може Ян да го види, след като душата му е напуснала тялото.

— Видя ли достатъчно?

Ян застана пред очите й и погълна цялото й внимание.

— Да — отвърна тя, без да се замисли.

После хвърли бърз поглед наоколо и забеляза, че двама от моряците са обърнали глави към нея и я гледат сякаш е побъркана. Тя се изчерви и побърза да се върне при Луиза.

— Видя ли всичко, което искаше?

Ехото от неговия въпрос, зададен този път от Луиза, окончателно я обърка и Джули усети, че стиска зъби и мачка меката ярешка кожа на една от свалените ръкавици с голата си длан.

— Видях повече от достатъчно.

— Добре. Защото никак не обичам да се връщам на това място. Напомня ми твърде много неща.

Той изглежда наистина потръпваше и светлите частици, които винаги танцуваха в контурите на прозрачното му тяло, блещукаха много по-ярко и вихрено кръжаха, сякаш всяка от тях се вълнуваше. От това се почувства още по-неловко.

— Добре — без да знае това, Луиза повтори думите му. — Никога не съм харесвала доковете. Вонящо, мръсно място.

Тя повдигна с изискан жест полите си, сякаш пред нея имаше локва… кой знае какво… и се качи в каретата.

Джули я последва с облекчение. Нервите й бяха като струни, а й предстоеше посещение в британското посолство.

Английският посланик се държа хладно, но поне не отхвърли молбата й тялото на Ян да бъде пренесено. В сравнение с всичко останало това посещение беше най-приятното й преживяване през целия ден. Беше благодарна и за това. Не би могла да понесе повече разочарования.

Когато излезе от резиденцията на посланика, помаха към каретата на Луиза. Свежият въздух щеше да я ободри. Късният следобед беше студен, но небето беше ясно. Слънцето клонеше към залез, но ако побързаше, можеше да стигне до къщата на Луиза, преди да притъмнее. Французойката живееше само на три преки от посолството.

Свежият въздух обаче само засили меланхолията и. Твърде рязък беше контрастът с обстановката на доковете, а великолепните къщи и сградите, край които минаваше, непрекъснато й напомняха за гроба на Ян.

Сякаш усетил, че всеки миг е готова да даде воля на чувствата си, Ян се обади.

— Още малко, Сесънек. Съвсем малко остана. Дръж се дотогава, любов моя.

Джули кимна и обърна поглед към човека, когото само тя можеше да види. Макар че не можеше да усети физически допир, тя чувстваше любовта и подкрепата му. Без него не би могла да се справи.

Най-после влезе в стаята си. Хвърли се върху леглото и от очите й рукнаха сдържаните досега сълзи, сякаш искаха да наваксат мъчителните часове на забрана. Раменете й се разтърсваха от ридания и въпреки че затискаше уста във възглавницата, Джули всъщност не се опитваше да ги спре. Облекчението при отприщването на цялата насъбрана болка и ужас й беше толкова необходимо, че тя не желаеше да се сдържа.

Прозрачното тяло на Ян я обгръщаше като огромна нежна пелерина в нереалната си светлина и постепенно й връщаше равновесието, макар че не можеше да поеме в себе си болката, която бушуваше в сърцето и като ураган. Тя притихна в топлината, която само тя можеше да усети.

— Хайде, любов моя, не се изтезавай така. Не биваше да ти позволявам да идваш тук. Няма никакво значение къде лежи тялото му. То беше само временна обвивка на онази част от мен, която е безсмъртна.

— Знам, но то е единственото, което ми остана от теб.

— Аз съм в сърцето ти.

Тя съзнаваше, че казаното от него е вярно. Каквото й съдба да я очакваше, тя винаги щеше да носи Ян в сърцето си. Той щеше да бъде с нея до края на дните й… и след това.