Амбър Кей
Обладана от любов (18)

Седемнадесета глава

Пристигнаха до К., без премеждия. Поне не видими. Джули обаче бе повече от объркана. Тя вярваше в духове.

Втренчи се ужасена в ъгъла на каретата, която бяха наели. Облечен в същото черно палто и панталони, както при първата им среща, Ян се бе изтегнал нехайно на седалката. Протритото виолетово кадифе на възглавничките прозираше през тялото му също като женска плът през прозрачна нощница. Сигурно щеше да припадне ако вече не й се бе случвало няколко пъти.

Ухили й се. Джули знаеше, че се опитва да я предизвика. Нощните му посещения не я бяха разубедили и сега явно бе решил да й въздейства наяве.

Гласът му отекна в съзнанието й.

— И какво смяташ да правиш, когато пристигнеш в Лондон. Ти не си шпионка. Нямаш никакъв опит.

Тя сърдито го изгледа — сякаш искаше да го прати по дяволите — но моментално се сепна. По всичко личеше, че той вече е бил при тях и тези чести посещения бяха резултат на това.

Джули задържа дъх и промърмори под носа си.

— О моля те, върви си. Така само ме разстройваш.

От своето място до сянката на Ян Сузи я наблюдаваше изпод око. Джули усети настойчивия й поглед и се изчерви. Момичето щеше да си помисли, че се е побъркала.

— Усещаш ли нещо особено, Сузи? — попита тя, защото от самото начало и беше трудно да повярва, че никой друг не го вижда.

— Не, милейди — смотолеви девойката и бързо отклони поглед.

Буйният смях на Ян отекна като камбана в съзнанието й.

— Ти си единствената, която ме вижда, любов моя. Единствено ти си свързана с мен чрез тези вериги, които го правят възможно.

Така продължи през целия път до Лондон. Все пак Джули не можеше да не се замисли. Беше прав, че тя дори няма представа откъде да започне и с кого да се свърже, освен с лорд Ливърпул министър-председателя.

Но това щеше да е грешка. От писмото, което Дюбоа беше донесъл, пределно ясно се разбираше, че Вътрешното министерство няма намерение да се занимава повече със случая. Може би по-добра беше идеята да намери контеса Де Грас. Предполагаше, че тя е била с Ян и Дюбоа и е изпращала още писма на Ян. Може би тя знае нещо.

Наистина нямаше откъде другаде да започне. А имаше и източник на информация, който щеше да й помогне да открие контесата. Джули погледна многозначително към Ян едно трепкащо сияние.

* * *

Джули слезе от каретата, повдигнала черните си кадифени поли и се запъти към къщата на контеса Де Грас в Лондон. Този ден не я придружаваше ескорт от отвъдното. Ядосан, че е решила да отиде точно там той бе проблеснал и се бе стопил в стените на модерния и уютен хотел „Палтъни“. Споменът за това я развесели. Но моментното отпускане не можеше да заличи чувството на болезнена загуба, което изпълвайте душата й.

Вратата се отвори и Джули високомерно подаде визитката си на слугата. Той се поклони и я поведе към малка ниша в централното фоайе.

Стори й се, че измина вечност, докато вратата отново се отвори.

— Скъпа! — контесата се понесе през помещението с протегнати ръце. — Каква ужасна съдба! Какво нещастие!

Отвратена от фалшивата прочувственост на тази жена Джули се чудеше какво е намирал в нея Ян. И все пак французойката беше красива със сърцевидното си лице и изящна фигура и мъжете се заглеждаха продължително след нея.

Ако позволеше на ревността да надделее, никога нямаше да постигне целта си, затова Джули се изправи и на свой ред протегна ръце.

— Контесо, благодаря ви, че ме приехте толкова бързо. Знам, че сигурно сте изненадана от посещението ми и не бих ви обвинила, ако отложехте срещата ни за по-късно.

— Но моля ви! — Луиза я поведе към едно кресло и издърпа друго за себе си. — Е. лейди Кайлъран… или мога да ви наричам Джули?

Джули не беше във възторг от подобна фамилиарност с тази жена, но би било невъзпитано да откаже, а дори и да й попречи да получи сведенията, които и бяха необходими. Едва не изскърца със зъби, но отвърна с мила усмивка.

— Разбира се. Мога ли и аз да ви наричам Луиза.

— Естествено, скъпа. Какво по-точно би искала да знаеш за престоя на милия Ян във Франция?

Джули едва не зяпна от изненада. Контесата пристъпваше направо към въпроса и явно показваше склонност да разговарят, нещо, което не бе очаквала. Все пак предполагаше, че е редно шпионите да държат езика зад зъбите си. Ян правеше така.

Е, и тя щеше да бъде пряма. Нямаше никаква причина да не бъде.

— Опитвам се да открия кой е убил съпруга ми и защо.

За миг — толкова кратък, че Джули помисли дали не й се е сторило — французойката присви очи.

— Това е трудна работа — отговори тя с глас, в които нямаше никакво чувство.

— Да, но заслужава да се свърши — Джули се изкашля. — Искам да изчистя името на Ян. Той не беше двоен агент.

Луиза цъкна тихо с език и отвърна.

— Откъде сте толкова сигурна?

Бузите на Джули пламнаха от възмущение.

— Защото го познавах — спря за миг и очите й се впиха в контесата. — Както и вие.

Думите увиснаха между двете жени като бляскаво острие. Джули забеляза със задоволство, че французойката се изчерви.

— Всичко, което мога да ви кажа, е, че са намерили тялото му при доковете, с нож в гърба и стисната в ръката бележка, доказваща, че е замесен в заговор на французите, свързан с Наполеон.

— Не ми казвате нищо повече от онова, което вече знам.

— Жак?

Всичко в контесата излъчваше изненада. Очевидно не беше очаквала подобно изявление и от присвиването на устните й Джули разбра, че това не й е харесало.

— Да. Пристигна в Колънси с писмо от лорд Ливърпул.

Французойката отново цъкна с език. Джули реши, че това при нея е признак за тревога.

— Изглежда вече сте получила помощ. Но може би и аз ще помогна с нещо. Все пак двамата с Ян сме работили заедно, доста преди да се появи Дюбоа.

Рязката промяна криеше доста възможности и Джули реши да се възползва.

— Има ли друго? Навярно някой, на когото да ме представите в Париж? — тя притисна овлажнели длани в гънките на полата си. — Или може би ще успея да открия мистър Дюбоа и той ще ми каже повече? Сега вече имам някои по-определени въпроси към него.

Контесата присви очи и ги задържа така.

— Ти си проницателна жена, Джули… графиньо Кайлъран — Луиза се изправи, сякаш вече бе взела решение. — Да, точно така ще направим. Ще отидем в Париж. Това е единственият начин.

Джули бе шокирана от бързото решение на тази жена. Не го беше очаквала, но не можеше и да откаже. Изправи се, преди контесата да е размислила върху предложението си, и каза.

— Добре. Можем ли да тръгнем до два дни?

Още преди да довърши въпроса си, но тялото й премина странен хлад. Настръхна. Погледна вляво и видя Ян, облегнат на стената. Или поне така изглеждаше. През кожуха му прозираше лазурният морски бряг, изобразен на тапета.

— Малко закъснях, Сесънек. Какво замисляте двете? — думите отекнаха в главата й и тя не чу последната реплика на контесата.

— Извинявай, Луиза. Не чух добре какво каза.

— Казах, че е отлично. След два дни.

— Какво след два дни?

Джули предпазливо извъртя глава и опита да се отърси от присъствието му.

— Ще изпратя прислужницата утре сутринта да уреди подробностите. Освен ако не предпочиташ да поемеш всичко сама.

— Не, скъпа, не се налага. Колкото до Париж, имам къща в един от централните квартали на Париж, в която отсядам, когато съм в града. В момента е затворена, но могат да я отворят за няколко часа. Управителят и един от прислугата живеят наблизо — тя дръпна шнурчето на звънеца. — Ще повикам портиера да те изпрати до вратата. Знам, че сигурно нямаш търпение да откриеш нещо.

Луиза прекоси стаята и излезе, без да й даде време за отговор.

Ян изгледа навъсено гърба на контесата.

— Ще отскоча да видя къде отиде. Отдавна съм се научил да не приемам думите и за чиста монета.

Той бързо пое след контесата, преминавайки през затворената врата.

Докато го чакаше да се върне, минутите течаха убийствено бавно. Пристигна портиерът и тя го последва неохотно. Колкото и да й се искаше да изчака Ян, Джули реши, че духовете не се съобразяват с човешкото присъствие. Сигурно щеше да й се яви в хотел „Палтъни“, след като си свършеше работата. Имаше да урежда достатъчно много неща преди пътуването до Париж, за да се тревожи за Ян. Първо искаше да се обади за последен път на баща си.

* * *

Джули застана до тежкото махагоново бюро, където бе прекарала толкова часове над счетоводните книги на баща си. Беше си останало същото — със същите купища документи, подредени на малки спретнати купчинки, които чакаха да бъдат прегледани. Но защо баща й се бавеше толкова?

Тя нервно потърка в края лъснатата с восък повърхност на бюрото с пръстите на дясната си ръка. Усети как дървото се затопли от движението й и във въздуха се долови лек аромат на мед.

— Значи — избумтя гласът на баща й от прага, където бе застанал и държеше бравата с огромната си ръка, — пак си избягала? Само че тук няма да намериш подслон. И не си мисли, че и онзи поплювко, преподобният Уортингтън, ще те прибере. Няма да стане. Погрижил съм се за това.

— Преподобният Уортингтън? — повтори тя, без да може да свърже в първия момент името с човека: В съзнанието й изплува самотният образ на две меланхолични кафяви очи и бледо, изящно лице. Предателството…

— Дейвид?

— Дейвид — Стоктън направи иронична гримаса. — Онзи сополанко, който се остави Кайлъран да го принуди да ви венчае. Който ми изпрати бележка, за да ми каже къде ще те заведе, сякаш щях да позволя на тази мижитурка да ми попречи да те омъжа за Кайлъран.

Същите нападки. Същата тема. Джули наблюдаваше как лицето на баща й се променя от червено в мораво, докато думите му напираха все по-гневни.

— Накарах Уортингтън да емигрира в Америка. И мога да ти се закълна, че никак не ми беше трудно да го убедя. С пари — той удари със свитата си в юмрук ръка дланта на другата. — Само като си помисля, че беше готова да потъпчеш графската титла за този лигав чернокапец!

— Бедният Дейвид — промълви тя. Дали винаги е бил толкова слаб или просто тя осъзнаваше това едва сега?

— Бедният Дейвид… да върви на майната си — очите на Стоктън започнаха да се зачервяват от гняв. Той направи няколко крачки из стаята, за да се успокои, и най-после се подпря с две ръце на бюрото, зад което бе застанала Джули. — Та като стана дума за бедност, къде е твоят съпруг? Зарязала си го на онзи остров? Е, ще извикам един полицай и след час ще поемеш обратния път. Няма да позволя най-голямата сделка в живота ми да се провали заради глупавите ти прищевки.

Джули се взираше в лицето на баща си. Срещата беше досадно продължение на живота й, преди от отчаяние да избяга с Дейвид. Тогава се бе опитала да се разбере с него, може би защото все още се бе надявала, че мисли за нея. Но явно не беше така.

Сега обаче, за разлика от последния път, гърдите й не се свиваха от болка и сълзите не напираха в очите й. Ян и семейството му и бяха дали любовта, за която винаги бе копняла. Джошуа Стоктън беше просто един старец.

— Не се налага да викаш полицаи — гласът и беше спокоен, а ръцете отпуснати. — Не съм избягала от съпруга си. Ян е мъртъв.

За разлика от безразличието, с което прие отношението на баща си преди малко, сега — само при споменаването на смъртта на Ян — очите й се напълниха със сълзи и буцата заседна в гърлото й.

— А, това ли било? — Стоктън потри брадичка с грамадната си ръка. — Ти си вдовица. Е, в такъв случай ще се намери място за теб. Мислех да наемам счетоводител и икономка. Но ти ще се справиш и с двете.

Не можеше да повярва на ушите си. „Не — поправи се тя. — Всъщност точно това би трябвало да очаква от него.“ Без да се опитва да скрие презрението си, Джули отговори.

— Не благодаря! Трябва да уредя някои неща и след това се връщам в Колънси, където съм част от едно сплотено семейство.

Преди баща й да успее да отвори уста или да препречи пътя й. Джули мина покрай него, отмятайки молите си встрани, за да не се допрат до краката му. Трябваше да е луда, за да остане тук и единственото, което искаше в момента, беше да се махне час по-скоро от тази стая и от човека, който някога се бе надявала, че я обича.

Излезе навън и си пое дълбоко дъх. Вярно, че въздухът беше натежал от сажди и мъгла, но беше сто пъти за предпочитане от онзи, който току-що бе дишала.

Бързо събра мислите си и се отправи в посоката, където предполагаше, че се намира хотел „Палтъни“. Вървеше с равномерна крачка и шумоленето на копринените й моли скоро уталожи възбудата й.

Независимо от всичко, което бе преживяла заради баща си тя не изпитваше злоба към него. Той я беше дал на Ян и така я беше предпазил от ужасната грешка да се омъжи за Дейвид. Ако не за друго, поне за това можеше да му бъде благодарна.

* * *

След няколко часа безпокойството за Ян започна да я обхваща все по-силно и тя трескаво крачеше из тясната хотелска стая. Откакто бе изчезнал след контесата, не се бе появявал повече от дванадесет часа.

Беше късно и от огъня в камината бе останала само пепел, но Джули знаеше, че няма да може да заспи. Опасяваше се, че този път Ян е изчезнал завинаги. С изключение на двата дни в Колънси, никога не беше я оставял за толкова дълго време. Каза, че ще се върне веднага. Беше сигурна в него — когато кажеше, че ще направи нещо, винаги го правеше, независимо от обстоятелствата.

— Липсвах ли ти?

Тя подскочи. Озърна се и го видя изтегнат на леглото. Изглеждаше изморен — под очите му имаше сенки, бръчките край устата му бяха станали по-дълбоки.

— Как може един дух да изглежда така, сякаш е минал през пъкъла?

Усмивката му беше изнурена.

— Защото бях точно там.

Не беше очаквала такъв отговор.

— Какво искаш да кажеш? Мислех, че докато убиецът ти не получи възмездие, не можеш да напускаш земята.

Той въздъхна и умората, която излъчваше, премина през съзнанието и. Побиха я студени тръпки.

— Това беше образно казано. Ужасно дълго се опитвах да се материализирам и едва сега успях. Това ми отне много енергия и ме изтощи.

Сега Джули забеляза, че наистина не е толкова плътен. Чаршафите, които прозираха под него, вече не изглеждаха като светли сенки.

— Но аз мислех, че можеш да идваш и да си отиваш по всяко време и в зависимост от желанието ти.

— И аз мислех така, но съм грешил — той седна на леглото и прокара ръка през косата си. — Изглежда има ограничения за това, което мога да правя и е по-добре да открием какви са те — той я погледна, — особено ако си решила да продължиш това, което си започнала.

Тя вдигна глава и каза.

— Решила съм да направя възможното. Вдругиден заминаваме с Луиза за Париж.

— Какво? Да не си луда? Луиза е професионалистка. Ти си пеленаче, в сравнение с нея.

Ян скочи на пода и се издигна няколко сантиметра във въздуха. Преди Джули да успее да помръдне, той се надвеси застрашително над нея, сякаш щеше да изпълни цялата тясна стая.

— Няма да разреша! Връщаш се веднага в Колънси!

Тя гневно го изгледа.

— Не можеш да ми заповядваш! Не и сега — нацупи се високомерно, но независимо от предизвикателните си думи, пристъпи плахо покрай него. — Мисля, че вместо да сипеш заплахи, които не можеш да изпълниш, по-добре е да се опиташ да разбереш какви точно са тези ограничения. Това ще ни е необходимо в Париж.

Чу го как скърца със зъби.

— Добре. Нищо не разбираш, Джули. Това, което вършиш, е опасно.

Тя въздъхна.

— Казвал си ми го вече сто пъти. Това няма значение. Ще открия твоя убиец и ще изчистя името ти, ако не заради теб, то заради родителите ти. Баща ти е с болно сърце и мисълта, че си несправедливо обвинен в предателство, ще го съсипе, ако истината не излезе на бял свят. А ти няма да можеш да почиваш в мир.

Дори самата тя остана доволна от думите си и добави.

— А щом Луиза може да се справя с такива неща, защо да не мога и аз?

Той изпъшка.

— Луиза е опасна жена. Занимава се с тази дейност от години и е хитра като лисица. Ти не притежаваш нито едно от тези качества.

Джули пристъпи крачка към него и го погледна спокойно в очите.

— Притежавам нещо повече. Моята любов към теб.

Той тежко въздъхна.

— Добре, печелиш. Засега.

— Чудесно. Започни да се отдалечаваш бавно от мен, а аз ще следя внимателно… например косата ти. Сега е съвсем черна, но когато започнеш да губиш от способността да бъдеш плътен или както там се нарича, с увеличаване на разстоянието ще става все по-сива — тя хапеше устни. — Така ще разберем дали зависи от разстоянието.

Без да откъсва поглед от нея, той започна да се отдалечава. Джули се съсредоточи върху черната коса, обрамчила лицето му. Отначало беше почти катранена, но след десетина стъпки започна да изсветлява — черното сякаш се смесваше с белотата на стените и кичурите започнаха да изглеждат сиви. Избледняваш. Той кимна и задържа крачките си.

— Сега се чувствам и по-отпаднал. Имам усещането, че тялото ми отънява.

На около двадесет стъпки изчезна. Изглежда бяха разрешили дилемата. На повече от двадесет стъпки ставаше невидим. Както не бе успял да се отдалечи от тялото си на по-голямо разстояние след убийство. Щяха да бъдат интересна двойка в Париж.

Джули седна на леглото и зачака появяването му. След час се отказа и се мушна под завивките. Ако това изчезване се подчиняваше на същите закони, както и предишното, би трябвало да минат двадесет часа, преди да стане достатъчно силен, за да се появи отново. До тогава би могла да поспи.

* * *

Отново бяха под покровителствената сянка на самодивското дърво.

Този път, вместо да свали дрехите й само с мисълта си. Ян започна да разкопчава корсета й. Нежният допир на пръстите му по напрегнатите й гърди придаваха още по-голяма сладост на откраднатите митове.

Но тя беше любопитна да разгадае докрай как ставаше невидим.

— Ян, мисля си, че след като веднъж си се отдалечил на двайсет стъпки, не можеш да се материализираш веднага.

Преди да отговори, той се наведе и целуна бялата плът и тъмния ореол на лявата й гръд. Божествени трънки полазиха по цялото й тяло.

— Това не е същото като материализирането. Не знам как точно става, но имам усещането, че преминавам през завеса. Няма нужда да се съсредоточавам, за да добия форма, както когато се появявам в твоето време и пространство. Когато спиш, сякаш и двамата сме в един свят.

Той сви рамене. Смъкна роклята от нейните и сведе глава. Изведнъж начинът на появяването му й стана съвсем безразличен.

Част от нея — онази, която спеше сладко в скъпите чаршафи на хотел „Палтъни“, знаеше, че сутринта ще бъде уморена; усещаше краката и цялото си тяло така, сякаш бе пребродила Колънси надлъж и нашир пеша с по една пълна кошница в ръце. Той нарочно се опитваше да я изтощи докрай, за да няма сили да продължи търсенето на убиеца и макар да го знаеше, в този момент Джули не можеше да преодолее желанието й на двамата да вкусят насладата.

Но докато гърбът й се извиваше в дъга и слабините й търсеха неговите, решението да продължи издирването бе взето окончателно и невъзвратимо.