Амбър Кей
Обладана от любов (12)

Единадесета глава

Навън поройният дъжд биеше в дебелите каменни стени на замъка. Джули се сви и плътно обви около себе си големия вълнен тартан с шарките на Макфий, които бе издърпала от леглото. Минаваше полунощ, а Ян все още го нямаше.

Безпокойството вече бе започнало да се надига в нея и тревогата бавно се натрупваше в свития и стомах. Къде можеше да бъде? Преди няколко часа цялото семейство бе вечеряло и малко след това той бе излязъл да прибере конете.

Шумът откъм стълбището прекъсна мислите й. Отвори вратата и тартанът се провлече зад нея, а ярките му червени и тревистозелени карета сякаш грейнаха.

— О! — стресна се Фиона и посегна с ръка към гърдите си. — Уплаши ме.

Джули се вгледа в блестящите й очи и бледото лице, което подчертаваше огнения цвят на буйната и коса. Имаше нещо диво и неукротимо в красотата на сестра му.

— Какво правиш тук толкова късно? — попита Джули.

Устните на Фиона се изкривиха в усмивка.

— И аз мога да те попитам за същото.

Джули въздъхна. Това беше достоен отговор.

— Тревожа се за Ян. Къде ли се бави?

— Бурята се засилва. Сигурно помага на селяните.

При тези категорични думи оживлението изчезна от лицето на Фиона.

— Имам… — тя отмести погледа си от очите на Джули, които като че ли я пронизваха. — Имам усещането, че той или някой друг, когото много обичам, е в опасност.

Джули се замисли над думите и скрития в тях смисъл. Тук ставаха странни неща, ако вярваше на разказите, които бе чула през последните месеци.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че си фея?

Сините очи на Фиона блеснаха предизвикателно.

— Фея… предчувствие… наричай го както искаш. Така съм орисана и това е съдбата ми.

Джули кимна с разбиране, без да може да определи дали е повярвала на Фиона или не. Но така или иначе, нямаше да успее да се отърси от лошите предчувствия.

— Ако си неспокойна, Фиона, можем да изпием по чаша топло мляко. И аз, съм много тревожна. Можем да поговорим за това.

Преди Фиона да успее да й отговори, навън изтрещя гръмотевица. Беше толкова близко, че на Джули й се стори, че мебелите се разтресоха, когато звукът премина през тях, също както и собственото й тяло. Отново блесна светкавица и назъбеното й острие бе толкова близо до прозореца, че космите по ръцете на Джули настръхнаха от въздействието й. Последният гръмотевичен тътен беше още по-близко. Джули потрепери и се загърна в тартана.

Двете заедно слязоха по стълбите към кухнята. Тук беше по-тихо, защото етажът беше наполовина под земята и се използваше в същото време и като склад. Наляха си мляко, но още преди да заговорят, вътре се втурна Сузи с мокра и разпиляна коса.

— О, милейди — изхлипа тя. — Джейми казва, че дъждът е залял острова.

Само един поглед към изпадналата в паника слугиня бе достатъчен на Джули да разбере, че нещата са много по-лоши, отколкото си беше представяла. Независимо че обичаше интригите, Джейми не беше човек, който щеше да преувеличава подобно нещо.

Като се опитваше да говори спокойно, за да не разстройва допълнително Сузи, Джули попита.

— Къде е Джейми в момента?

Сузи изви глава.

— В обора. Ще отведе животните някъде по-нависоко.

Оборите бяха под нивото на замъка, но Джули никога не бе предполагала, че могат да бъдат наводнени. Ненадейно в съзнанието й изникна неканен образ — малка, бяла колиба, загнездена между два хълма и бързо поточе, което течеше покрай нея. Само че във внезапната й представа поточето се бе превърнало в буйна река, която заплашително разливаше водите си и настъпваше към беззащитния дом.

— Фиона — Джули се задъха от мисълта, която я прониза като светкавица.

Дали опасността, която грозеше баба й бе вдигнала Фиона посред нощ?

Сините очи на другата жена се разшириха в просветление.

— Баба! Трябва да отида при нея.

— Ще отидем двете!

Джули изхвърча от кухнята и викна през рамо.

— Сузи, кажи на Ян къде сме, като се прибере. Ще ни трябва неговата помощ.

След няколко мъчителни и напрегнати минути Джули се качваше на гърба на своето пони. До нея Фиона вече държеше юздите на своето. Това беше единственият начин да се доберат до там през мочурищата, в които земята бе започнала да се превръща от непреставащия да се изсипва проливен дъжд.

— Ей, булче, не бива — разубеждаваше ги Джейми.

Подгизналата сламена шапка закриваше лицето му от оскъдната светлина на зацапания фенер, окачен на една от стените на обора.

Джули гневно го погледна.

— Няма друг начин. Ян още не се е прибрал. Ти трябва да преместиш животните. Сърцето на Деклан е болно, а останалите слуги са по домовете си. Оставаме ние двете. Няма кой друг.

— Да, Джейми — присъедини се и Фиона, — Джули е права. И може да стигнем само с понитата. Колелата на каруцата ще затънат в калта още преди да сме излезли от двора. Ти свърши своята работа. Нямаме време, тръгваме.

Те смушкаха животните и оставиха Джейми зад себе си.

Ярка светкавица очерта контурите на замъка на фона на черното небе. Двете жени зърнаха портата и се насочиха натам. Трясъкът от гръмотевицата отекна в ушите им и сякаш ги разтърси. Студеният дъжд проникваше до костите на Джули, независимо от мушамата, с която се бе наметнала.

Фиона водеше. Въпреки че повече от десет пъти бе ходила при бабата на Ян. Джули не би могла да намери сама пътя в такова време.

Тя вдигна ръка пред лицето си, но единственото, което очите й можеха да различат, бяха някакви по-тъмни сенки в черната нощ. Не можеше да разбере как Фиона знае накъде да поеме.

Вятърът ревеше в ушите й, а дъждът се изливаше като из ведро върху главата и гърба й. Понито се препъваше и тя едва се държеше на седлото. С мокри и вдървени от студения дъжд ръце тя несъзнателно се бе вкопчила в гривата на понито и стискаше зъби. То инстинктивно следваше понито на Фиона на няколко крачки.

През цялото време не можеше да задържи някоя конкретна мисъл. Струваше й се, че вече яздят няколко денонощия, макар да знаеше, че не след дълго ще започнат да се спускат по хълма. Въпреки непрогледния мрак около тях, Джули знаеше, че вече са навлезли в падината, където бе къщата на Маргарет Фрейзър.

Блесна светкавица и тя видя в ниското белосаната колиба. От комина не излизаше дим и прозорците бяха тъмни.

„Моля те. Господи, дано да не й се е случило нищо лошо. Тя означава толкова много за Ян.“

Преди да стигнат до колибата, трябваше да пресекат потока. По-рано водата стигаше най-много до глезените на понито, но тази нощ се плискаше в нозете на Джули и тя потръпваше от студ.

Фиона бе слязла първа и блъскаше по вратата, а Джули през това време се зае да върже понитата за оградата. Не биваше да допуснат животните да избягат, въпреки че не би ги обвинила, ако се опитат да се спасят от тези стихии.

Джули се приближи до Фиона. Натиснаха заедно набъбналата от дъжда дървена врата, докато тя подаде и се отвори със скърцане. Пред тях се откри наводненият близо педя под, земята се бе превърнала в кал и когато те пристъпиха напред, ботушите им затънаха.

Опитвайки се да надвие бурята, Джули се обърна към Фиона.

— Откъде е влязла тази вода?

Фиона така истерично се засмя, че Джули я побиха тръпки.

— При този сламен покрив!… И в такова време!

— Трябва да намерим баба ти — Джули пое командването, защото се съмняваше, че Фиона е в състояние да действа разумно при тези обстоятелства. — Ти я потърси, а аз ще се опитам да намеря свещ.

Намери някаква стара газова лампа и грабна металната кутийка с огнивото, което стоеше до нея. Наложи й се да се свре под масата, за да намери сушина, защото от покрива се стичаше вода. След няколко неуспешни опита огнивото запали.

Джули покри пламъка с опушеното стъкло и закри отвора с ръка. Измъкна се изпод масата и вдигна високо лампата. Навсякъде по пода плуваше подгизнало сено и овес. До наводнената ясла се бяха скупчили две овце и една крава с теленцето си. Водата почти бе отнесла миризмата на тор, но пък силно миришеше на мокри животински кожи.

— Джули! — дивият вик на Фиона долетя от другия край на паянтовата постройка.

Джули зашляпа нататък през водата и си помисли колко ли още ще издържи този покрив, преди да се стовари върху главите им. Фиона беше в помещението, което служеше за кухня. Беше надвесена над една неподвижна фигура.

— Да не е… — Джули не посмя да изрече страшната догадка.

— Не, жива е. Мисля, че се е подхлъзнала и е паднала, при падането може би е ударила главата си в камината. Има подутина.

Джули отметна мокрите кичури от челото си. Водата се стичаше по бузите й.

— Трябва да я изнесем навън. Покривът може да рухне всеки момент.

Гласът й беше необикновено спокоен и твърд. Фиона кимна.

Спъвайки се в натежалите от водата поли на роклята си, Джули хвана старата жена за краката, а Фиона повдигна раменете й. Превити на две като капнали от умора работници, двете се олюляваха и препъваха през тясното коридорче. Никога досега не бе мислила, че това малко жилище може да бъде безкрайно. Остри бодежи пронизваха кръста и цялото й тяло. Краката й отдавна бяха изтръпнали от студ.

Когато най-сетне излязоха навън, качиха отпуснатото тяло на бабата върху понито на Джули.

— Фиона, възсядай твоето пони и я извеждай оттук! — каза тя.

— Не мога да те оставя тук сама. Ще яздя с баба. Аз съм по-лека от теб.

Джули отрицателно поклати глава.

— Няма да издържи и двете ви. Трябваше да вземе с нас още едно пони или пък ти да беше с кон.

Тя въздъхна и затвори очи, защото поройният дъжд заливаше лицето й. Когато ги отвори, видя Фиона, която стоеше до своето пони с бабата върху гърба му.

Отвътре се чу жалното мучене на кравата, последвано от уплашеното блеене на овцете. Намерението им незабавно да потеглят, пропадна.

— Тръгвай, Фиона. Преди потокът да е станал непроходим.

Фиона трябваше да приеме логичните напътствия на Джули. Тя се метна на своето пони.

— Върви точно зад нас, Джули. Хвани се за опашката на понито. Така ще преминем през потока.

Джули отново поклати глава и изкрещя, за да я чуе Фиона през налитащия пороен дъжд.

— Ще се върна за животните. Няма да посмеят да избягат от единственото място, което познават, а покривът скоро ще се срути — или ще ги нарани, или ще ги убие.

— Джули — ужасено извика Фиона, — не можеш! Не прави това! Ян никога няма да ми прости… и аз няма да си простя, ако ти се случи нещо. Те са само едни животни.

— Те са живи същества, Фиона! Не мога да ги оставя да умрат — Джули решително се обърна и тръгна към колибата. — А и Ян скоро ще дойде. Сигурна съм. Ти тръгвай!

Повече не се обърна назад. Потъна във входа и пипнешком се отправи към кухнята, където едва мъжделееше газената лампа. По стените се стичаше вода, но тя намираше в тях някаква опора, тъй като тежките й от водата поли я спъваха непрекъснато и нарушаваха равновесието й. От тавана валеше върху главата й.

Грабна лампата и пое обратно към яслата. Там я окачи на стената и забута кравата, но когато разбра, че животното няма да се помръдне, насочи усилията си към теленцето. Прегърна го с две ръце и започна да го дърпа, но малкото се съпротивляваше и тя изпъшка от отчаяние и ужас. Времето нямаше да й стигне.

Навън, досами вратата, блесна светкавица и освети вътрешността на къщурката в студена бяла светлина. Големите кафяви очи на юницата я гледаха със страх и упрек. Гръмотевицата раздра въздуха, от което стените се разтърсиха и Джули прималяла потръпна.

Всеки миг покривът щеше да рухне. Усещаше го със сетивата си, очакваше го при всяко изскърцване на напоените с вода прогнили греди.

Най-после теленцето се помръдна и тръгна след нея.

Майката също пристъпи. Джули не можа да разбере как го направи, но успя да изведе животните навън. Те се скупчиха около нея като бездомни сирачета, които очакват да им се каже какво да нравят.

Беше се надявала, че до това време Ян ще пристигне. Нямаше го. Сама не би могла да се справи.

Джули се протегна и се опита да раздвижи схванатия си гръб. Нова светкавица проряза небето и тя видя, че водите са се надигнали почти двойно откак отпрати Фиона и бяха превърнали потока в бучащ порой. Опасно беше да го премине, но нямаше друг избор. Зад къщата се извисяваше стръмна скала и Джули знаеше, че не е в състояние да я изкачи.

Тя хвана здраво телето за ушите и го задърпа към водата. Мътните вълни подеха полите й. Кравата приближи уплашено, но когато водите се блъснаха в краката й отстъпи назад.

По дяволите! — нямаше повече сили да дърпа животното. Мина зад телето, подпря длани в задницата му и започна да го бута.

— Хайде тръгвай, да те вземат мътните…

Животното тръгна напред, водата стигна до гърдите му. Джули знаеше, че скоро ще заплува и майка му ще го последва. Оставаше й да се справи с овцете.

Те се оказаха по-упорити от кравата. Хвана едната за ушите и я задърпа с всичка сила. Животното скочи с блеене във водата и другите две го последваха.

Последната овца се блъсна в Джули. Кракът й се хлъзна в лепкавата кал и тя падна на колене. Водата се завъртя около кръста й и ледените вълни обгърнаха гърдите й. Дъхът й се смрази. Черните талази поеха наметалото и в следващия миг я обърнаха по гръб. Тя се опита да изкрещи, но ледената вода напълни ноздрите и устата й.

Потъна и отново изплува, като отчаяно се мъчеше да стъпи на крака. В този миг блесна светкавица и при последния си безнадежден опит да се изправи, Джули видя как покривът на колибата лумна в пламъци, които заблизаха зловещия мрак. Преди ревящият поток, превърнал се в буйна река, да я погълне, огънят изчезна зад завесата на дъжда.

* * *

Ян забеляза заревото, което проблесна само за миг на небосклона, и разбра, че идва откъм падината, където бе сгушена колибата на баба му. Неудържим порив премина през кръвта му и той заби колена в хълбоците на Принц. Меката кал се разпени под мощните му копита и кон и ездач се понесоха срещу ревящата буря. Ян едва различи пред себе си смътните очертания на движещи се фигури в едва доловимото утринно избледняване.

Очертанията започнаха да придобиват форми и той разпозна две понита с ездачи върху тях. Единият бе седнал, а другият — легнал напреки на седлото. Пришпори жребеца си към тях.

— Джули! — изкрещя той.

Но преди още викът да е излетял от устата му, той разбра, че Джули не е с тях. Изправената фигура беше твърде дребна за жена му. Когато качулката се смъкна и откри червената коса на сестра му, проблясваща на оскъдната светлина, от гърдите му се изтръгна болезнен стон.

— Ян! Ян! — викът на Фиона раздра пространството между тях и тя смушка изтощеното пони с всички сили. Принц се дръпна с присвити назад уши и се подхлъзна в рядката кал.

Ян се наведе и напрегнато се вгледа напред. Дъждът бе започнал да намалява. Знаеше, че бурята почти е отминала, но това нищо не означаваше, след като някой бе пострадал и не знаеше къде е Джули.

— Ян! — отново изкрещя Фиона. — Връщай се! С мен е баба. Джули остана да спасява животните… Ах, Ян, страх ме е за нея.

Това му беше достатъчно. Бедрата му стиснаха като в менгеме хълбоците на Принц, жребецът се изправи на задни крака и когато се понесоха в галоп, Ян усети мощните движения на коня под себе си.

Изкачи хълма и на неясната утринна светлина пред очите му в ниското се откри падината — една опустошена зелена морава. Докато препускаше стремително надолу, без да мисли за себе си и за коня, Ян се молеше.

— Само да е жива — шепнеха устните му. — Кълна се, ще й поискам прошка за всичко. Ще я пусна да си отиде. Даже и това… Стига само да е жива.

С крайчеца на окото си зърна кравата с теленцето и трите овце. Кротко пощипваха кичурите мокра полегнала трева.

Огледа потока — не помнеше да го е виждал толкова придошъл. Разразилата се буря беше от най-страшните.

Нещо привлече вниманието му и го смрази — някаква фигура се люлееше по очи в забавената вече вода, ръцете й бяха обвити около един пън, приклещен към брега. Вълните се плискаха в кръста й, пръстите се бяха вкопчили в калния бряг, а мократа руса коса се стелеше по превърналата се в кал кафява пръст на брега.

— Джули!

Името й застина в устата му. Сърцето му заблъска от ужас, какъвто не бе изпитвал никога досега в живота си. Кръвта запрепуска на талази във вените му, а стомахът му се превърна в ледена буца.

— О, Господи! Джули!

Наведе се над нея и нежно я издърпа от ледената прегръдка на водата. Обърна я по гръб и я вдигна в скута си, като я люлееше и шепнеше името й.

Отметна мократа коса и откри лицето й. Беше восъчнобледо. Върху затворените й клепачи ясно се очертаваха нежните сини нишки на вените. Устните й бяха бели като хайлендски сняг.

Но дишаше!

Гърдите й почти незабележимо се вдигаха и отпускаха, в гърлото й гъгнеше вода. Със светкавичен подтик Ян я обърна по очи на земята и издърпа ръцете й над главата. Коленичи над тялото и натисна няколко пъти силно лопатките й, докато водата бликна от устата й. Тя се задави и тялото и се разтърси от мъчителна кашлица.

— Това е, любов моя. Точно така, Джули — напяваше той като в транс и цялата му воля беше съсредоточена в усилието да я раздвижи, да я съживи.

Едва когато кашлицата утихна и Джули се отпусна като парцалена кукла на земята, Ян я взе отново в прегръдките си. Избърса нежно калта от лицето й и отметна косата й назад.

Клепачите й потрепнаха и се повдигнаха, а устните и се раздвижиха в усмивка.

— Ян… Знаех, че ще дойдеш…

Гласът й беше толкова тъничък, че едва долови думите й. Щеше да се задуши от обзелата го радост. Притисна я до сърцето си да й предаде от собствената си топлина, която проникваше през студените мокри дрехи във вкочаненото й тяло.

От бледите й устни се отрони въздишка на доволство. Гърдите на Ян щяха да се пръснат от бушуващите чувства, които едва ли би могъл да изрази с думи, а и тя беше твърде отпаднала, за да ги чуе.

Той се изправи, здраво притискащ тялото й в прегръдките си и тръгна към Принц. Жребецът вдигна глава и изцвили, като че ли го питаше.

— Добре е, момчето ми — отговори Ян и внимателно я постави върху седлото. — Всичко ще се оправи. Но първо трябва да я отведем вкъщи и да я затоплим, преди да се хванала пневмония.