Амбър Кей
Обладана от любов (11)

Десета глава

Джули прехвърли крак през седлото и се смъкна на земята с почти разтреперени колена. Липсата на опит и тежката кошница, която трябваше да придържа, бяха превърнали пътя й дотук в истинско мъчение. Но вече бе пристигнала и дори това да й костваше нечовешки усилия, тя пак щеше да дойде.

Запъти се с олюляване към дървената портичка на бяло варосаната къщурка. Почука силно и зачака.

Вратата отвори слаба жена с приведени рамене. Бръчките бяха издълбали дълбоко страните й. Но тя се усмихна на Джули и ненадейно направи реверанс.

— Милейди?

— Донесох някои неща — каза Джули и колебливо подаде пълната кошница. Не искаше жестът й да обиди семейството, но знаеше, че отдавна нямат какво да ядат. Съпругът на жената наскоро беше загинал при корабокрушение.

— Благодаря, милейди! — в измъчените сини очи блеснаха сълзи. — Ще имате ли време за чаша чай?

Джули се усмихна.

— Ще ми дойде много добре.

Знаеше, че тук чаят се цени и се пази само за специални случаи, защото струваше скъпо, но знаеше също, че ако откаже, може да обиди жената.

Джули прекрачи прага и първото, което й направи впечатление, беше миризмата на овесена каша. В камината бе окачено черно котле и в него къкреше овес — основната храна на шотландците. Ян й беше казвал, че бедните шотландски младежи често тръгват за колежа в Единбург само с една торбичка овес. Бедна страна.

Джули прие чашата чай, но отпиваше бавно от напитката, за да не й предложат още. Едно беше да не откажеш гостоприемството и съвсем различно — да злоупотребиш с него. Не искаше да се заседява.

На тръгване докосна студената ръка на жената.

— Ако имате нужда от нещо, моля ви обадете ми се.

Жената кимна, но Джули знаеше, че никога няма да си позволи да я безпокои. Все пак беше длъжна да й предложи.

Джули отново яхна понито и лицето й се изкриви от болката в бедрата. Пътят до замъка беше дълъг, а на някои места се налагаше дори да ходи пеша.

* * *

Късно следобед същия ден Джули обикаляше из каменните стаи и си търсеше някакво занимание. Ян и баща му бяха излезли с конете да наобиколят земите, а Мери Макфий беше приключила с домакинските си задължения в замъка. Джули с удоволствие би лъснала сребърните прибори, но това щеше да е нелепо, тъй като нямаше изгледи скоро да бъдат употребени.

Огледа се с недоволна въздишка в пустото фоайе и внимателно приближи вратата на библиотеката. Това беше единствената стая на долния етаж, която още не беше изследвала. Може би щеше да намери някоя книга, за да убие времето, докато Ян се прибере.

Стана й неловко, когато осъзна, че при мисълта за завръщането му изведнъж се бе оживила и стъпките й бяха станали по-леки. Но това беше самата истина и повече не можеше да се отрича. Спря за миг с ръка върху бравата и се замисли откога изпитва това чувство. Реши, че началото беше в деня, когато пристигна Фиона и Ян я беше приобщил към топлината и любовта на семейството си.

Дори призракът на преподобния Дейвид Уортингтън не я навестяваше вече в брачното им легло, макар че всъщност той никога не бе обсебвал нито ласките на Ян, нито пък имаше някакво участие в нейния отклик на тях. Вече не изпитваше угризения след всяко любене със съпруга си.

Да се любиш с Ян! Беше опияняващо, въпреки че по-скоро би си отрязала езика, отколкото да му го признае, дори когато започваше да й дотяга с настойчивите си молби да го чуе от устата й.

Спомни си упорството му тази сутрин и нежно се усмихна. Както обикновено се бе опитал да я принуди да признае гласно колко й е харесало и както обикновено тя беше отказала. Имаше достатъчно власт над щастието й, за да отстъпи окончателно пред него, след като досега не й беше казвал нито веднъж, че я обича.

Не, не беше готова изцяло да се предаде. Все още не. Вниманието й бе привлечено от някакъв странен звук и Джули отвори вратата. Посрещна я нежно изненадано изхълцване. Очакваше стаята да е празна и стреснато се огледа.

Над облегалката на високия стол грееха медночервени къдрици. След като Леклан Макфий беше с Ян, това можеше да бъде само Фиона. Девойката се обърна съм нея заедно със стола. Сините й очи бяха потънали в сълзи, които се стичаха по бузите й.

— Фиона! — Джули се спусна към нея с протегнати ръце.

— Джули… извинявай, че те изплаших… Мислех… мислех, че тук няма никой да ме открие.

Джули искрено съжали, че е влязла.

— О, Фиона, не предполагах, че има някой — Джули погали ръката й. — Ей сега си излизам — но болката в огледа на Фиона я задържа. — Освен ако не искаш да поговориш с някого…

Усмивката на Фиона бе плаха, но искрена.

— Моля те Джули, много ми се иска.

Джули разстла полите си и приседна на студения под до нея.

— Разкажи ми, Фиона.

Девойката търсеше думите, с които да започне.

— Запознах се с един младеж. Мислех си, че ме обича, както аз него — тя затвори очи и сълзите й потекоха изпод гъстите мигли. — Но сгреших. Той си е мислел, че след като съм лейди Фиона Макфий, имам и богата зестра. Когато разбра, че не е така, чувствата му се изпариха.

Отвори очи и срещна погледа на Джули. Устните й се свиха в болезнена гримаса.

— Бях глупачка. Сега го разбирам, но това не притъмнява болката, защото аз наистина го обичах.

Сърцето на Джули преля от съчувствие. С обич се изправи и прегърна спонтанно Фиона, както би прегърнала страдащо дете. Двете останаха дълго така.

Най-накрая тялото на бедното момиче се разтърси от ридания и тя внимателно се отдръпна от Джули. Когато изтри очите си с ръкава на роклята, лицето й вече беше усмихнато.

— Имах нужда точно от това. Но вече всичко е зад мен. Един представител на клана Макфий винаги е силен.

— И упорит — отвърна с усмивка Джули.

Двете жени се разсмяха — весело и волно, отърсвайки се от всяка предишна болка.

Фиона избърса за последен път очите си и попита.

— Но какво те води насам, Джули? Едва ли си влязла, за да чуеш тъжния ми разказ.

Джули извади от джоба на полата си малка носна кърпичка и също избърса очите си.

— Не, разбира се. Тъкмо се чудех какво да правя. Мислех, че може би тук ще намеря някоя книга.

— Не е лесно да си омъжена за благородник и да живееш в дома на родителите му. Винаги си по средата — нито господарка, нито гостенка.

Джули кимна. Оценката беше вярна, но не й се искаше да говорят за това. Нямаше да е почтено спрямо Мери Макфий, която я беше приела и се отнасяше към нея като с обична дъщеря.

— Вярно е, но не ми тежи да се съобразявам с това положение — отвърна тя.

Беше се изправила и оправяше гънките на измачканата си пола. Огледа стаята и помисли къде най-напред да си потърси книга. Погледът й бе привлечен от няколкото празни лавички вляво. Когато се приближи, разбра, че имат стъклена преграда.

— Какво е това?

Фиона отиде до нея.

— Тук беше мястото на колекцията на Ян.

По съжалението, изписано върху лицето на Фиона, Джули почти се досети какъв ще бъде отговорът на следващия й въпрос, но все пак го зададе.

— И какво е станало с тази колекция?

Фиона се опита да се усмихне.

— Колънси не е процъфтяваща земя. Ян продаде скъпоценните си нефрити, но парите свършиха.

Объркана, Джули попита.

— Но след като сте толкова бедни как е успял Ян да събере толкова скъпа колекция?

— Беше подарък от един далечен наш братовчед, който умря в Индия.

— Кога ги е продал Ян?

Досети се, че сигурно е било преди няколко години. А когато парите са свършили, е тръгнал да си търси богата съпруга.

Фиона потвърди предположението й.

— Преди две години. Но Колънси е бездънна яма.

Джули се загледа в празните лавици, погълната от мисълта за горчивата загуба, която символизираха. Ян се бе лишил от нещо много скъпо, за да спаси друго, което ценеше по-високо.

— Дали ще бъде трудно да се открият някои от нефритите? — попита внезапно тя.

Фиона отвори широко очи, след това като че ли сериозно се замисли върху въпроса.

— Трудно да, но не невъзможно.

— Тогава да се заемем с тази работа.

Джули искаше да върне на Ян онова, на което бе държал толкова много. Той се бе оженил за нея, за да спаси любимия си остров и хората, които зависеха от него. Сега тя искаше да върне нефритите, които беше пожертвал. Това щеше да бъде нейният личен подарък.

* * *

Няколко дни по-късно Джули се бе навела край брега с нож в едната ръка и се мъчеше да изтръгне колкото може повече келп покрай скалите. Работеше от обяд и гърбът й се беше схванал, но работата трябваше да се свърши. Изгаряха келпа по нивите и го използваха за наторяване. Ян се опита да наеме работници от съседните острови, но никой не пожела да дойде. Всички се готвеха за жетвата.

Тя се изправи с въздишка и се хвана за кръста.

— Няма ли най-после да признаеш, че това не е работа за една изнежена дама? — дочу близо до себе си гласа на Ян.

Тя вдигна поглед и го видя да хвърля още една шепа от слузестите миризливи водорасли в каруцата. Имаха късмет, че са с нея. Селяните, които вече бяха приключили работата си за днес, носеха своя келп в кошове или плетени кошници на гръб. Когато го упрекна за непосилния им труд, Ян й припомни, че няма достатъчно превоз, а Макфий бяха раздали на хората си всички коне и каруци, които имаха. Просто не бяха достатъчно.

Джули заяви, че ще работи още по-упорито. След като селяните издържаха и то при това оскъдно хранене, защо и тя да не може? Беше останала с Ян да съберат необходимия келп за нивата на баба му и за техните земи.

Но той беше прав, че не може да се справи с тежката физическа работа. Крепеше я само упорството й.

Тя се протегна с ръце над главата, като се опитваше да раздвижи схванатия си гръб. Погледна скришом с крайчеца на окото си към Ян.

Беше спрял да реже и я наблюдаваше с проницателния си поглед. Джули се изчерви, обърна се с гръб към него и отиде да поседне за малко. Скалата се издаваше навътре в залива и пред нея като на сцена се откриваше бушуващия океан. Вълните под нея се удряха и разбиваха сред бяла пяна. Над тях се рееха чайки и крясъците им се сливаха с шума на вълните. Откъм океана духаше солен влажен вятър, който разхлаждаше сгорещеното й тяло и донасяше острия мирис на гниеща по брега риба.

— Идва буря — каза Ян.

— По какво познаваш? — попита тя, смаяна за пореден път от способността му да предсказва времето.

Той хвърли още една стиска келп в каруцата и сви рамене, от което мускулите по гърба му ясно се откроиха. Потта блестеше на капчици по опъната му кожа.

— Не знам. Просто никога не греша.

— Още една семейна дарба — промърмори тя, като се чудеше дали всички от рода имат по някоя скрита заложба, която да не може да се обясни със съвременната наука. Внезапно вятърът стана леденостуден.

Той я погледна лукаво.

— Освен това винаги съм живял на този остров, Сесънек. Усещам промяната — когато вятърът докарва буря, във въздуха се натрупва електричество и температурата се променя.

Това беше едно разумно обяснение — просто и удобно.

Сякаш за да потвърди прогнозата му, вятърът се развилия, студеният порив я блъсна в лицето и вдигна полите й. Небето се смрачи. Надвиснаха оловносиви облаци и слънцето изчезна. Тя се загърна плътно, опитвайки се да се предпази от студа, който внезапно я прониза.

— Джули — гласът на Ян надви воя на вятъра, — трябва да се скрием някъде. Всеки миг ще се разрази буря. Ще ни връхлети внезапно.

Тя се обърна и го видя да идва към нея срещу напиращата буря и започна да слиза по скалата. Ян стигна до нея, обгърна кръста й и я свали на пясъка. Обхвана здраво раменете й и я поведе, почти влачейки я, към една голяма рибарска лодка, изтеглена навътре в брега и здраво закрепена в пясъка. Беше я купил, заедно с още една, за да могат хората да излизат в морето за херинга през летните месеци преди жетвата.

— Нищо не може да помръдне това корито заяви той и отметна брезента, с който бе покрил и здраво завързал лодката, за да я пази от дъжд и нежелани гости.

Преди Джули да успее да повдигне полата си, за да прекрачи през борда, Ян я вдигна и внимателно я прехвърли вътре, после отново дръпна брезента и го завърза.

Беше тъмно и влажно, миришеше на сол, на старо дърво и на риба.

Джули се усмихна. На какво друго можеше да мирише една рибарска лодка? Но ноздрите й поеха и възбуждащия мирис на мъж, който е работил цял ден — и ръката на този мъж беше обгърнала кръста й, а главата й беше отпусната на голото му рамо. Ян не беше облякъл ризата си — беше я оставил навън.

Между тях се зароди съвсем естествена близост и за първи път от сватбата си насам Джули се почувства напълно свободна с него. Имаше чувството, че двамата си принадлежат — в тази тясна лодка, на брега, докато събираха келп за жителите на Колънси, в леглото…

Тя потърка брадичка в рамото му, наслаждавайки се на къдравите косъмчета по гърдите му.

— Ян, ще се простудиш без риза.

Той се подсмихна хитричко и сподавеният в гърдите му смях премина като тръпка по тялото й.

— Няма такава опасност, докато те държа в прегръдките си.

Дълбоко в слабините й се надигна топлина и се разля навсякъде в тялото й. Нежната близост сгряваше душата й и стопляше повече от всякаква чувственост. Страстните пориви на плътта й я обиждаха още от първата им среща в градината, но сега с огромна изненада откри, че от известно време възмущението й беше изчезнало. Кога ли беше началото? Не можеше да каже.

Той погали нежно гъстия рус кичур, измъкнал се от кока й. Устните му шепнеха нещо над челото й. Езикът му се плъзна по нежната раковина на ухото й и кожата й потръпна под топлия му дъх, а финия мъх по тила й настръхна.

Тя се отпусна под ласката му и изпита спонтанното и ведро желание да откликне както никога досега. Не спираше да мисли за чувствата, които я бяха обсебили, и дълбоко в себе си осъзнаваше, че отношението й към този шотландец е претърпяло сериозна промяна.

Дъждът биеше по брезента и острото му стакато сякаш бе ехо от ударите на собственото й сърце. Вятърът поклащаше лодката. Устните на Ян потърсиха нейните.

Устата им се сляха в дълга и жадна целувка. Дланите му се плъзгаха по тялото й в бавна и упоителна милувка. Тя отпусна глава на ръката му. Езикът му овлажни ъгълчетата на устните й и продължи да я гали и възбужда. Искаше й се цялата да се разтвори за него. Въздъхна от пълната наслада и го направи. Езикът на Ян проникна през разтворените й устни и тя усети опиянението му от явния й отклик. Той погали гладката редица на зъбите й и леко докосна небцето й.

— Толкова време мина… — прошепна той, захапвайки нежно долната й устна.

— От миналата нощ?

Усмихната, без задръжки, тя погали осезаемия резултат от възбудата му и измърка лукаво.

— М-м-м… повече от очевидно…

— Палавнице — отвърна той и от гърдите му се изтръгна сладостна въздишка.

Още по-доволна от отговора му, Джули зарови пръсти в косата му, а мокрите кичури галеха кожата й като коприна. След като дойдоха на острова, където не се налагаше да се съобразяват с модната линия, Ян беше пуснал косата си на воля. Сега тя падаше по раменете му, спускаше се на вълни около лицето му по един див и непреклонен начин, който я привличаше още по-силно.

— Искам те цялата, Джули — каза той.

Все още не можеше да види изражението й поради мрака в покритата лодка и изчакваше. Не искаше да я прелъстява против волята й. Заслужаваше повече от това. Искаше сама да му се отдаде — с цялата страст, която знаеше, че се крие в нея.

Усетила колебанието му, Джули се усмихна незабележимо в мрака. Въздържанието му говореше за уважение към нея, тя не беше негова безпрекословна собственост. Навярно все още имаше шанс. Навярно би могъл да й даде онова, което бе искала най-много в живота си. Моля те, Господи, направи да бъде така!

Тя прокара пръсти по врата му, по рамото му и надолу по ръката, докато стигна китката му. После пое ръката му в малката си длан, повдигна я и притисна пръстите му върху напрегнатата си гръд в отговор на неизказания му въпрос.

Сякаш бе докоснала нажежено желязо. Навън проблесна светкавица и в тайнствената светлина под платнището за миг се очертаха напрегнатите черти на лицето му. Веднага последва гръм, който отекна в дървените бордове на лодката.

Палецът му потърка набъбналата пъпка на зърното й. Грубата тъкан на селската дреха, която разделяше телата им, подсилваше ласката му — едно диво, необуздано чувство непреодолимо я зовеше да му отвърне.

Гърбът й се изви и тя притисна с всички сили гърдите си в дланите му. От устните й се изтръгна нежна въздишка.

Когато Ян се отдръпна, внезапно се почувства беззащитна и студът я прониза.

— Ян, защо спираш? — попита объркана тя. — Този път не се съпротивлявам.

Той се засмя.

— Вярно, но не ми харесва дрехата ти. Прекалено груба е за твоята кожа и не усещам както ми се иска зърното ти. Сигурен съм, че се е превърнало в пъпка преди разцъфване.

Нова, още по-гореща вълна се разля по цялото й тяло, докато пръстите му припряно развързваха корсета й. Дланите му се плъзнаха едва-едва по настръхналата й кожа.

— Мислех, че нямаш корсет — прошепна тихо той.

Прималяла от галещото докосване на пръстите му, Джули въздъхна.

— Откъде би могъл да знаеш?

Той пъхна ръка под ризата й и обхвана едната й гърда. Дъхът й секна.

— Защото, любов моя, си изваяна с такова съвършенство, че можеш да ходиш без корсет и да не ти личи. Прекрасните ти гърди днес се полюшваха при всяка твоя стъпка и всеки път, когато се наведеше, блузата ти се отваряше и откриваше пред очите ми най-съблазнителната гледка.

Въпреки че беше тъмно и тя не виждаше лицето му, докато й говореше, Джули усети как се изчервява. Сред мрака, който скриваше всякакво видимо изражение, тези думи й се сториха особено сладострастни.

Въздействието им се усилваше от движението на езика му и нежното потриване на пръстите му в зърното й. По тялото й плъзнаха пламъци и се събраха като в жарава вътре в корема й. Искаше да я люби.

Ян усети бурния й отклик. Топлият гладък хълм се притискаше под дланта му, а зърното бе станало твърдо и напрегнато. Дишането й беше неравномерно и задъхано. Мощният импулс за пълно сливане изпрати кръвта в главата му и бученето в ушите заглуши рева на бурята, от която се бяха скрили в тъмната утроба на лодката.

Той смъкна блузата от раменете й и погали кожата, възхитен от нейната копринена мекота и нежност. Дори след толкова месеци и след всичко, което бяха преживели заедно, тялото й беше също така примамливо и вълнуващо, както и първия път, когато се бяха любили.

Устните му се плъзнаха по бузата й надолу до шията, поглъщайки тихата сластна въздишка. Повдигна я с едната си ръка и я сложи върху коленете си. Наведе се надолу и езикът му описа дълга диря от нежната ямка под ухото до атлазено гладките извивки на гърдите й. Усещането на копринената й долна риза, която все още не беше смъкната, още по-сладостно го възбуждаше. Той засмука горещата й плът дълбоко навътре и болезнено се напрегна от нежната й въздишка. Скоро, скоро щеше да бъде негова.

Джули се чудеше дали целият свят не се е взривил. Тялото и вече бе готово да избухне.

Тя се извиваше в прегръдките му, опитваше се да се слее с него като опипваше с крак тясното неудобно дъно на лодката. Този път не беше както през брачната им нощ или преди това, когато той я държеше да не скочи и запалваше желанието в нея да го иска против волята си. Сега наистина го желаеше… а просто нямаше условия да се слеят докрай.

Ян изстена, когато ханшовете й се отъркаха в слабините му. Ако не я вземеше в близките мигове, все по-нарастващата му възбуда можеше да му изиграе лоша шега.

Вдигна глава и пое дълбоко дъх, после внезапно осъзна, че дъждът бе престанал да бие по платнището. До слуха му не достигаше грохотът на гръмотевиците, а само тихият ромон на ситния дъжд, който сякаш изпращаше пороя, излял се над острова. След буря винаги беше така.

Остави Джули върху грубите дъски на дъното на лодката и развърза платнището. По лицето му се поръсиха няколко дребни капчици, но проливният дъжд бе отминал. Над пустия бряг се разстилаше нежна дъгоцветна мъгла.

Погледна надолу към Джули. Лицето й бе озадачено и пламнало от желание — тя беше готова колкото него. Гърдите му се изпълниха с непознато досега чувство.

Неочаквано думите сами се изплъзнаха от устата му.

— Ти си всичко, което искам на този свят — каза той и словата му, обагрени от силното чувство, прозвучаха като клетва.

Джули се усмихна и протегна ръка към него.

— И ти за мен.

Той нежно се наведе, обхвана главата й с две ръце и я целуна с благоговение.

— Сесънек, искам да се любим, но не тук вътре.

Тя кимна с разбиране, нефритените й очи се замъгляха и прошепна.

— На брега?

Ян се засмя. Беше започнала да прилича на любимата му, дива и непокорна Колънси.

— Да. На брега. В пирена. Където поискаме.

Изпълненият й със страстно желание смях се сля с неговия.

— На нашето легло?

— Даже и там… но не сега. Не мога да чакам толкова дълго.

Очите й се разшириха, когато забеляза изопнатите му и измъчени черти. По устните й пробяга лукава усмивка. Очите му бяха сиви и дълбоки като небето по време на бурята. Върху челото му се пилееха черни къдрици и му придаваха някакъв демоничен вид, който запалваше кръвта й. Тя се пресегна и отметна кичурите, след това погали силното му чело и веждите.

— Докосни ме пак — промълви той, когато Джули отпусна ръце.

Тя се подчини, а през това време Ян я взе в прегръдките си и я занесе на закътано сред скалите местенце на брега. Пръстите й се ровеха и повдигаха мокрите кичури, които се спускаха по раменете му и нежно галеха косата му. Целият бе изтъкан от мускули. Дори клепачите му бяха толкова мъжествени… И устните… Изваяни като с длето и твърди, когато ги докосна.

Той се усмихна и нежно захапа пръста, с който очерта линията на устната му. Зъбите му блеснаха на слънчевата светлина, прорязваща на места мъглата.

— Ти си съвършен — промълви тя.

— Да, съвършена си.

Не тя се усмихна.

— Ти. Ти си съвършен.

Ян я погледна с тържествен блясък в очите.

— За теб.

Тя мълчаливо притисна пръст върху устните му. Нямаше думи, с които да изрази чувството, което се заражда в сърцето й. Все още не. Беше минало много малко време и той все още не я обичаше. Но тя не губеше надежда.

Ян пое връхчето на пръста й и го всмука в устата си, като замилва с език чувствителната възглавничка. Пронизаха я огнени спирали.

От гърдите й се отрони слаба въздишка.

— Всичко е толкова силно, толкова…

Той се подсмихна и в гърлото му заклокочиха страстни звуци, които се сливаха с нейните там, където се притискаха гърдите им.

— Толкова невероятно — довърши вместо нея той. — Това се случва само един път в живота, Сесънек.

Тя кимна и й се искаше да говори за любовта, която току-що бе открила да се събужда в сърцето й за него. Но не каза нищо.

Ян я положи на земята и изчезна във влажната пелена на мъглата, която се стелеше над брега като дим. Сякаш бе прекрачил в някакъв друг свят, в който тя не можеше нито да го види, нито да го последва. Полазиха я студени тръпки.

В следващия миг той отново изникна сред булото на мъглата — отначало неясно очертан, а когато се приближи — съвсем истински. Кръвта отново нахлу във вкочанените й крайници.

Носеше платнището. Разстла го върху пясъка, под една от дюните, от която нататък започваха гнезда метличина и еньовче и ги скриваха от случайния поглед на някой, който би могъл да слезе към брега.

Вдигна я и я сложи да легне върху платнището. Джули се огледа — бяха зад естествен параван. Нежният шепот на морската трева се сливаше с галещата ласка на топлия дъждец, който продължаваше тихо да ръми, роден сякаш от мъглата.

— Скрити сме от всеки любопитен поглед, но не и от природните стихии — продума тя.

— Само лудите или глупаците биха излезли в такова време.

Нежният мелодичен извор, който прозвуча в гласа му, й подсказа колко цялостно бе завладян от чувствата си.

— Или влюбените — добави тихо тя, почти докосвайки устните му със своите.

— Да. Или влюбените.

Устните му се раздвижиха и се долепиха до нейните с особена нежност, каквато досега не бе усещала в ласките му. Може би винаги я бе носил в себе си, но тя е била сляпа за нея? Тя беше разбрала, че е нежен, но повече за другите, отколкото за нея. Сега обаче бе само за нея.

Той свали дрехите и ботушите си и застана пред нея — мъжествен и великолепен. Разкрачен като завоевател… Но само неин.

Тя се надигна, обхвана колената му и го погали нагоре по бедрата. Черните твърди косъмчета, които правеха тялото му толкова по-различно от нейното, погъделичкаха чувствителните й длани. Когато стигна до стегнатата извивка на таза, спря, вдигна поглед и дяволито му се усмихна.

Ян погледна надолу към нея, зениците му се разшириха и устните му се стегнаха. Тя съвсем съзнателно го възбуждаше. Искаше да чуе признанието му, че не издържа повече.

Джули доближи глава и погали с устни външната страна на бедрото му. Мускулите му се стегнаха в твърди топки под чувствителните й устни. Тя се усмихна и езикът й се плъзна по влажната му кожа, събрала топлината на есенния дъжд и собствения му вкус. Беше леко солена и необикновено възбуждаща. Преди да се усети какво прави, тя отърка настръхналите връхчета на гърдите си в краката му. Коленете й отмаляха и в следващия миг устата й се озоваха срещу бедрата му.

При този допир, от който навсякъде в него се стрелнаха непознати досега огнени пламъци, от гърдите му се изплъзна болезнен стон. Нежните ласки на устните й по бедрата му, толкова близо до напрегнатите му слабини, беше най-изтънченото изтезание. Ако преместеше съвсем леко главата си, езикът й щеше…

Той затвори очи и стисна с всички сили свитите си в юмруци пръсти, за да не я сграбчи за раменете и да я просне на земята. Никога вече нямаше да я принуждава да върши нещо, което сама не пожелае. Никога.

Но, хиляди дяволи, това беше непоносимо!

Джули усети, че е изпънат като тетива, готова да отпусне стрелата. Не знаеше какво да прави по-нататък. И все пак… и все пак инстинктът й подсказа да се измести наляво, към центъра на неговата мъжественост.

С очи, широко отворени от смътен трепет… очакване… несигурност, тя бавно сведе глава. Ето го, толкова близо, че и при най-лекото движение на езика си можете да го докосне. Беше неимоверно възбуден, като атлаз… Наистина ли?

Докато извиваше глава и очите й не се откъсваха от доказателството за страстното му желание, Ян имаше чувството, че полудява. Ами ако го докоснеше с език? Върху челото му изби пот и сърцето му заблъска като чук в гърдите.

Омагьосана, Джули наблюдаваше как капчиците дъжд се стичат по слабините му. Една от тях се задържа, светлината се пречупи в нея и тя заискри като мъничка вълшебна дъга. Колебливо и бавно езикът и се насочи натам. Улови с връхчето му капката, после нежно докосна горещата плът.

— Господи, Джули!

Изгарящата страст в неговия зов я накара да се отдръпне. Краката му се подкосиха. Докато се съвземе, Джули се изви нагоре и погледна лицето му. Очите му бяха затворени, устните сгърчени от напрежение, а челюстите му стиснати със страшна сила. Дъждът се стичаше на струйки по извивката на бузите му, но той явно не го усещаше.

Също като първия слънчев лъч в ясно утро внезапно я осени съзнанието за това, което ласката на езика й му причиняваше. Тялото й потръпна от възбуда, последвана от усещането за пълна власт. Тя притежаваше нещо, което той желаеше. Нещо, което можеше да използва, за да прави с него онова, което той бе правил с нея. Да го доведе до ръба на страстния взрив и още по-нататък… ако пожелаеше.

Това чувство я опияни.

Тя изхлузи набързо ризата си и започна да трие гърдите си в него, после коленичи и лицето й се изравни със слабините му.

Пръстите му се забиха в раменете й.

Съвсем бавно и съзнателно тя се наведе към него, все още, без да го докосва. После езикът й се стрелна напред. Ян потръпна като ударен от мълния. В гърлото й се надигна особен смях. Устата й се разтвори и влажните й устни го обгърнаха.

Светът се завъртя около него и от гърдите му се изтръгна диво стенание. Устните му конвулсивно се сгърчиха. Това, което правеше с него, сякаш го засипваше с огнена жарава. Тялото му сякаш сгорещи въздуха.

— Джули… не можеш да правиш така…

Вместо отговор тя реши да опита. Кръвта й бе запаметила ритъма от последната нощ и го пресъздаде в движенията на главата й.

— Хиляди дяволи! — стоновете му с мъка се прокрадваха през стиснатите зъби. — Ти си дяволска жена, Сесънек… не, ти си вълшебница…

В отговор пръстите й нежно обходиха грубата кожа на голите му нозе.

— Стига, недей — задъхваше се той, — иначе за теб няма да остане нищо.

Тя знаеше, че се е устремил стремглаво в сластната бездна на страстта. Още малко и щеше да… Езикът й заигра…

Ян не можеше да издържи повече. Настойчиво, но внимателно, обхвана с две ръце лицето й. После разтвори устните й и се освободи. Почти едновременно я изправи на крака и развърза колана на полата й. И тя застана пред него, както природата я беше създала.

Дъждовните капки падаха по раменете й и сега, когато не беше облечена с риза, в която да попият, се стичаха в струйки — по една върху всяка от гърдите й. Ян прокара ръка по хълбока й и погали голата мокра кожа. Докосването му я изгаряше и Джули бе сигурна, че след ръката му не е останала и капка вода.

Сложи я да легне върху платнището и след миг пламналите им тела бяха едно до друго. Бисерни капки бяха накацали по ресниците й и блещукаха върху горещата й кожа. Косата й бе разпиляна наоколо в копринени златни нишки.

Ръката му се плъзна към слабините й, събирайки дъждовните капки, които се стекоха в ручейчета към тъмния триъгълник, образуван от бедрата й. Пръстите му нямаха сили да спрат там и последваха пътя на водата.

Сърцето на Джули заби с всичка сила. Горещината заля цялото й тяло. Крайниците й натежаха, но животът кипеше вътре в нея. Той винаги предизвикваше тези усещания. Тя мушна пръсти в гъстата коса на тила му и го притегли към себе си. Устните им се срещнаха и нейните се разтвориха, за да поемат езика му. Телата им се притиснаха, но тя изгаряше от желание да се слее с него.

Устата му играеха с нейните, дразнеха ги и отново се отдръпваха. Когато не можеше повече да издържа, ръцете й се плъзнаха по стоманените мускули на раменете му и се впиха в напрегната плът на гърба му.

— Ян — простена тя, — вземи ме сега. Слей се с мен.

Той се засмя победоносно.

— Сега, любов моя. Ей сега.

Премести ръката си надолу и обхвана гръдта й. Потърка с палец твърдата розова пъпка, от което тя изпадна в екстаз.

— Ян — несъзнателно мълвеше името му и се извиваше под него.

— М-м-м — дрезгаво изстена той и се наведе да близне мокрия триъгълник с език. — Какво искаш, Джули, кажи ми.

Тя въздъхна сякаш я близнаха огнени езици.

— Аз… нали…

Той засмука нежно, след това ласката му стана по-настойчива. Усети ръбчетата на зъбите му.

— Не, не разбирам… Искам да го чуя. Звук по звук.

— Дявол! — отвърна тя.

Дланта му се плъзна по хълбока й, после отново проследи извивката на кръста. Сребърните капчици се събираха там и потичаха по копринената мекота на корема й.

— Кажи ми, Джули — настояваше той.

Ръката му се движеше около нежния овал на пъпа й, притискаше го леко и разширяваше ласката си в кръг. Топлата влага, която бе бликнала дълбоко в утробата й, започна да избива от всяка пора на кожата й. Горещината се превърна в огнена клада, която заплашваше да я погълне. Можеше да се закълне, че там, където я докосваше, от тялото й се вдигаше пара.

Краката й се разтвориха в очакване на вълшебното проникване. Бедрата й се притискаха към слабините му и то галеха. Пръстите й се стрелнаха надолу.

— Това искам, Ян — каза нежно тя и пръстите й го обхванаха. — Искам това. В мен.

Желанието й беше чисто и откровено и кръвта се устреми пулсираща в слабините му и го превърна в стегнат възел от мускули.

— Разтвори се тогава за мен — подкани я дрезгаво той.

Джули се подчини. Той се насочи към нея. Безсилна да изчака дори миг, Джули се изви нагоре и го пое в себе си. Тогава от гърдите й се изтръгна вик на наслада. Сливането им беше без остатък.

— О, любов моя — стенеше той, поемайки устните й в устата си.

Целуваше я лудо по лицето и говореше като в несвяст.

— Ти си родена за мен. Да ми принадлежиш… Цялата… Да бъда в теб…

Езикът му потъваше дълбоко в устата й, а слабините му следваха тласъците на желанието. Джули се повдигна към него, изцяло отдадена за сладостното нахлуване.

Движенията му се ускориха и горещината сякаш започна да извира от утробата й. Телата им се срещаха и разделяха. Звукът от докосването се смесваше с нежния ромон на топлия дъжд по разгорещената им плат. В утробата й лумваха огньове и избухваха в огнени пламъци, които я поглъщаха и изпепеляваха, за да изстинат за миг и после, когато Ян засилваше тласъците си, отново да се надигнат.

С мощен и завладяващ тласък той я грабна със себе си и я понесе към огнената бездна на върховната наслада.

По-късно, когато дишането й се успокои, Джули отвори очи. Светът около тях бе обвит в мъгла. В този миг беше убедена, че взаимната им страст е сътворила омарата, която сега ги обгръщаше като атмосферата на някакъв друг свят, на някакво друго място.

— Сякаш сме напуснали земята и сме се озовали в нов, непознат свят — възкликна тя. — Мъглата ни огражда и ни скрива не по-зле от каменните зидове на замъка.

Облегнат на хълбока си, той се взираше в доволното й отпуснато лице. Клепачите й бяха натежали, а устните — подпухнали.

— Сякаш сме отишли в царството на феите.

— Странно сравнение.

Той се усмихна.

— Не мисли, че съм се побъркал. Има една легенда за този бряг. И мисля, че трябва да я чуеш.

Тя отвърна на усмивката му.

— Да, дори акцентът ти да се засили.

— Отдавна, много отдавна по тези места живял владетел от клана Макфий. Веднъж, в най-тъмната лятна нощ, той дошъл на брега да погледа танца на селките.

— Да погледа какво?

Джули не знаеше дали приказката е весела или страховита. Толкова обезпокоителни неща бе чувала за Шотландия.

— Да види селките или тюлените. Хората вярват, че в определени нощи тюлените излизат на брега, смъкват кожите си на сребристи гънки до земята и се превръщат в девойки. След това танцуват и пеят на лунната светлина, докато звездите обсипят небето.

Историята беше странна за възпитаната в Лондон Джули и тя не беше сигурна дали й харесва. Но и не искаше да прекъсва нишките на омайната близост, която се бе зародила между тях.

— Та, както казах, преди да бъда така грубо прекъснат — усмихна се той, — един владетел от Макфий дошъл на брега, за да си избере девойка за жена. Те са прекрасни и верни съпруги, стига момъкът да успее да скрие тюленовата кожа от нея.

Джули премигна.

— Защото жената тюлен копнее да се върне в морето, независимо колко деца е родила на земния си съпруг или колко го обича. Зовът на морето е по-силен от всичко.

— Това детска приказка ли е? — попита Джули в желанието си да разсее тягостното впечатление от разказа.

— Да, за деца е — той широко се усмихна и продължи. — Та тази жена родила много деца на Макфий, но накрая разбира се намерила скритата кожа и отново се върнала в морето. Той бил съкрушен от скръб, но оттогава потомците им имат особени дарби. Дар от вълшебната кръв, която тече във вените им.

— С това ли се обяснява способността ти да предсказваш времето?

Той вдигна едната си вежда.

— Може би.

— И това ли е краят?

— Да. Малко е тъжен. Не е щастие да загубиш нечия любов.

Чертите му се свиха в иронично тъжна гримаса.

„Тъжна приказка наистина“ — помисли си Джули. Въпреки че двамата с Ян току-що се бяха любили, имаше чувството, че над тях е преминала някаква сянка и е оставила особена пустота след себе си. Тя се надигна и погали с пръст устните му, за да разсее това мрачно чувство.

Той се отдръпна и престорено се нацупи.

— Не ме подмамвай по този начин. Гъдел ме е.

— Ако това наричаш подмамване, не знам аз какво да кажа за онова, което направи с мен преди малко.

Зъбите му блеснаха в дяволита усмивка.

— За да знаеш — любене беше, жено!

И тя не се усъмни в думите му.