Амбър Кей
Обладана от любов (10)

Девета глава

Когато Джули се събуди, ръката му беше върху гърдите й и галеше основата на шията й, от което цялото й тяло отмаляваше. Нямаше да може да стане, преди да е довел докрай онова, което ръката му бе започнала.

Беше прав. Тя се превръщаше в разгонена кучка при всяка негова ласка.

Какво ли би си помислил Дейвид? Нежният благочестив Дейвид, който не си бе позволил да я погледне по-надолу от брадичката. Може би беше по-добре, че се омъжи за човек като шотландеца.

Заболя я главата. Вече не знаеше какво предпочита — любов или страст. А и нямаше кой знае какъв избор.

Ян стана от леглото и остави след себе си смачканите завивки. Раздвижването му я върна към действителността.

Той я погледна, хладният му поглед се задържа върху почервенялото й лице и разпиляната коса. Знаеше предварително отговора, но не се въздържа и я предизвика.

— Признай, че ти хареса колкото и на мен.

Тя се извърна, за да избяга от изгарящия му поглед.

— Започваш да се повтаряш.

— Започваш да се инатиш.

— А ти? — тя беше увила чаршафа около себе си, и стъпила на пода, беше изпънала тяло в решително предизвикателство.

Не само че не беше пречупена, дори не беше укротена. Искаше да я притисне под себе си и да я разтърсва, докато си признае. Ръцете му се свиха в юмруци от усилието да се овладее.

Вместо това излезе от стаята, без да продума. Не знаеше дали би могъл да се въздържи, ако заговореше. За втори път отказът й да признае, че му принадлежи, наставяше самообладанието му на изпитание. Мисълта, че се нуждае от нейното признание, още повече го ядосваше.

Излезе навън, пое дълбоко въздух и усети острата миризма на кожи. Откъм морето се носеше солен дъх. Облаците се разкъсваха и откриваха синьото утринно небе.

Влезе в конюшнята и се насочи направо към Принц. С няколко отривисти движения оседла жребеца.

— Ей, момко, нема ли да земеш и булката на разходка?

Ян навъсено изгледа през рамо Джейми, който беше застанал с ръце на кръста и лукаво се подсмихваше.

— Остави ме, Джейми. Тази сутрин нямам настроение.

Джейми се изкикоти.

— Ако не тий харесала кравата, ще трябва малко да се поназориш.

Ян се навъси още повече.

— Казах ти да ме оставиш на мира! Брачното ми ложе не е твоя работа.

Той изведе жребеца от конюшнята и се метна върху седлото. Отпусна юздите, смушка го с всички сили и Принц се понесе в галон. След него, като вой на чакал, долетя язвителният смях на Джейми.

— Няма да ти й лесно с твойта тигрица, момко!

Ян остави коня да препуска на воля. Самият той имаше нужда да изразходва натрупаната в него енергия. Когато и животното, и ездачът се измориха, поеха бавно към торфеното блато. Както винаги там имаше хора, които копаеха торф за зимата. Искаше да им помогне. Нищо не го успокояваше така, както физическата работа. А сега изпитваше огромна нужда да работи до пълно изтощение.

Ян скочи от седлото и остави Принц да пощипва каквото намери по голата земя. Когато пристъпи към работниците, лъхна го мирисът на гниещи растения. Повечето свалиха шапки или просто отметнаха перчеми. Ян им се усмихна и вдигна една от лопатите, оставена от някого, докато си почива.

Започна настървено да копае. Щеше да работи, докато желанието му се превърне в изтощение, докато раменете започнеха да го болят от умора, а не от усилието да сдържа порива си за омайните прелести, до които жена му не го допускаше. Щеше да прогони с тежък труд магията, с която го бе обвързала, докато не му останат сили да се държи на краката си, камо ли да я люби.

Да върви по дяволите! По дяволите болката, която гризеше слабините му и завладяваше тялото му като ужасна болест!

По гърба му започна да се стича пот и ризата му залепна за кожата, а коланът на бричовете се впи в кръста му.

Спря за малко, съблече ризата и я хвърли върху купчината при другите. Протегна се и избърса с длан потта от челото, която вече се стичаше по лицето му. Но смъденето в очите не можеше да притъпи желанието, което кипваше кръвта му.

Когато каруцата се напълни, тръгна с останалите да разтоварят торфа по домовете на няколко души. Стигнаха до последната колиба чак към обяд и Ян остана последен. Чувстваше се отговорен за тях.

* * *

Джули седна в каруцата и здраво се хвана за канатите, а жилавото хайлендско пони пое по каменистия път. Слънцето над главите им разкъсваше ниските облаци и една самотна чайка волно се рееше в простора. Цялата хълмиста пустош бе обрасла е пирен, чиито виолетови цветчета бяха току-що напъпили. Внезапно Джули видя в далечината тънка струйка дим, която се издигаше от самотна къща. Тази земя беше изоставена пустош и всичко в нея навяваше тъга и обреченост. Започваше да разбира Ян, който на всяка цена искаше да я спаси.

— Ей зад онзи хълм живее чобанинът, при когото отиваме.

Приятният тембър на Мери Макфий и гърленото й „р“ привлякоха вниманието на Джули към нейната спътничка.

— Какво значи чобанин?

Чуваше толкова нови и непознати думи, че понякога се чудеше дали тези шотландци говорят същия език. Мери се усмихна.

— Забравих, че не си тукашна. Чобаните на наемни работници. Обработват земята, отглеждат овце и друг добитък — в погледа й се прокрадна тъга. — Много от тях не вършат дори и това. Толкова са бедни, че нямат собствени животни.

Превалиха малкото възвишение и в ниското — сякаш голям бял скъпоценен камък сред зеленото одеяло на поляната — Джули видя дълга правоъгълна къща. Златистият сламен покрив блестеше на слънцето. Отвън един човек пренасяше от каруцата до бяло измазаните стени на къщата товар, който от това разстояние приличаше на безформена черна маса. Макар и да не знаеше какво точно върши, Джули разпозна мъжа. Беше Ян.

Значи тук бе дошъл след бурята в спалнята им. Но защо?

Спряха до портата. Онова, което пренасяше Ян, много приличаше на въглища. И миришеше.

Ян изглеждаше див и волен. Косата му се спускаше на мокри кичури по челото. Ризата му бе разкопчана и черните къдрици галеха яката. Беше плувнал в пот. Мокрото платно прилепваше по рамената му и подчертаваше тяхната мощ. Тъмните ореоли около зърната на гърдите му бяха открити. Устата на Джули пресъхна.

Ян остави товара на земята, избърса ръце в бричовете си и дойде да им помогне. Докато вдигаше майка си, Джули видя как мускулите на ръцете му се напрягат под навитите ръкави. В стомаха й полазиха тръпки.

Джули не искаше той да я докосва и сама скочи от каруцата. Допирът на ръцете му само щеше да засили и без това надигащата се възбуда, с която се опитваше да се пребори.

— Благодаря — усмихна се Мери на сина си и окуражително го погледна.

Това не се хареса на Джули. В следващия миг изпита непреодолимо желание да го докосне.

— Баба ви чака — каза той, като пое ръката на майка си и я поведе към отворената врата.

Джули бе удостоена само с един строг и преценяващ поглед, при което устните му подигравателно се свиха. Трябваше да ги последва сама.

Тя хвърли бегъл поглед наоколо. Забеляза една крава, която пасеше наблизо, и няколко пиленца, които търсеха зрънца и червейчета. Черното нещо, което Ян пренасяше, беше струпано до една от стените и стигаше до покрива на къщата.

Джули наведе глава и влезе. Вътре подът беше мръсен и миришеше на животинска тор. Всъщност беше малък обор. Тя прекоси помещението и влезе в ниско преддверие, зад което се откриваше малка стаичка с един гюм в ъгъла. Следваше по-просторна стая. Едната стена бе заета от камина с котле, което къкреше на огъня. Мирише на говеждо месо. До другата стена имаше сандък с глинени купички и чинии върху него. Близо до камината, в стар стол-люлка седеше старица.

От едната й страна имаше чекрък със сива вълнена прежда. На пода до краката й беше поставена дървена гаванка с груба нечепкана вълна.

Майката на Ян седна на дървено столче до старицата. Ян остана прав до тях и обикновено дръзкото му лице сега бе смекчено от поразителна нежност. И тримата бяха в профил и Джули забеляза еднаквите им, гордо очертани брадички.

Джули започна да проумява. Тази възрастна жена, която живееше в бедната овчарска колиба, беше бабата на Ян. Майка на неговата майка.

Едва не припадна. Никога не бе очаквала подобно нещо. Но то й помогна да си обясни твърдото намерение на Ян да подобри живота на своя клан.

Той приклекна така, че лицето му се изравни с тези на двете жени и заговори на същия мелодичен език, който използваше при разговор с хората, които срещаха навсякъде в тази земя. Приличаше й на галски език. Само че този път, вместо да се усмихва, както правеше, когато разговаряше с островитяните, той се намръщи и веждите му се съединиха в плътна черна линия. И въпреки че явно едва сдържаше гнева си, тя забеляза нежността и синовната загриженост, с които докосваше рамото на старицата, както и безпокойството в гневните му очи.

Сърцето й се сви от копнеж той да се отнася и към нея по същия начин. Да можеше да проявява и към нея такава нежност и загриженост! Внезапно, поразена от този неочакван порив, тя извърна очи, за да не ги гледа. Последното нещо, което искаше, беше Ян Макфий да бъде мил с нея. Беше станала още по-податлива на чара му.

Сигурно беше издала несъзнателно някакъв звук, защото Ян се обърна. Усети, че я гледа, защото по тялото й се разля познатата топлина. Вдигна очи. И двамата усещаха тази горещина и устата й пресъхна. След това той каза нещо на баба си. Старата жена обърна глава и я погледна.

Джули нямаше сили да помръдне, само пръстите и нервно мачкаха муселинената пола. Ами ако баба му не я хареса.

Усмивката на старицата беше като слънчев лъч след буря и озари до сребърен блясък пепелявосивите и очи.

— Добре дошла! — каза тя.

Ян се изправи, пристъпи към Джули и й подаде ръка.

— Извини ни, че говорихме на галски. За баба английският е втори език.

В тона му все още се долавяха гневни нотки, но изражението му вече не беше така враждебно.

Топлината на дланта му премина през ръкавицата и тя продължи да се чуди какво го е разгневило толкова силно. Но нямаше да допусне неговият гняв да я потисне.

Джули се усмихна и пристъпи към двете жени.

— Благодаря — отвърна тя с мила усмивка.

Мери Макфий й помогна да седне до нея върху ниско столче, което бе взела от тъмния ъгъл.

— Джули, това е майка ми — Маргарет Фрейзър. Родена и израсла в тази колиба. Тук е родила децата си, тук е умрял съпругът й и тук е погребан.

Последните думи бяха изречени отривисто и Джули си помисли дали нямат някаква връзка с разговора, който бе прекъснала с влизането си. Но това не беше нейна работа.

Бабата и майката на Ян й показаха как се чепка и преде вълна и часовете до обяд се изнизаха неусетно. Когато най-после си тръгнаха, Джули и Мери в каруцата, а Ян възседнал Принц, й домъчня за старицата.

— Съвсем сама ли живее? — попита Джули.

Ян усмири буйния жребец, който нямаше търпение да препусне, за разлика от мудното пони, и я погледна с присвити очи.

— Дядо ми умря преди десет години и баба трябва да се премести да живее по-нависоко. Това място веднъж бе залято при наводнение, но тогава дядо беше още жив.

Мери хвърли мрачен поглед към сина си, преди да се намеси.

— Не се тревожи, Джули, ще се справи. Ян преувеличава малко — почти няма вероятност реката пак да се разлее и да стигне до къщата, пък и наоколо има хора.

Джули огледа пустеещите хълмове. В далечината се виждаха редица дървета и вятърът поклащаше върхарите им. Между тях в меката резеда синееше и проблясваше тук-там тънката ивица на реката. „Хората наоколо“ бяха доста далеч според нейните представи.

— Не се ли чувства самотна?

Ян отривисто се разсмя.

— На гражданите им дай да мислят за самота. Понякога човек е по-самотен сред гъмжилото на много хора, отколкото в най-затънтената пустош.

Мери Макфий погледна сина си с разбиране. Джули забеляза погледа й и се отказа да задава повече въпроси. Спомни си как човекът в Хайд Парк сряза Ян, а той се обърна към него като към приятел. Без повече приказки той пришпори Принц и се понесе към гората.

— Съжалявам — каза тихо Джули. — Не исках да го засегна. Просто не размислих.

Мери Макфий нежно погали ръката й, преди да хване поводите.

— Не се коси, детето ми. Ян е поел тежко бреме върху плещите си и само той умее да се справя така спокойно.

— И аз съм му една допълнителна грижа — думите се изплъзнаха от устата й, преди да се усети.

Досега си мислеше, че този брак по сметка създава неприятности единствено на нея. Мери въздъхна.

— Няма за какво да се виниш. Ян е достатъчно силен сам да взема решенията си. Не беше длъжен да се ожени за теб. Сигурна съм, че е имало и други подходящи девойки с богати зестри, но той е избрал теб. Обаче — тя топло и разбиращо се усмихна, — ти си усложнила нещата. Струва ми се, че си много по-любвеобилна и предизвикателна, отколкото си представяш.

Джули погледна свекърва си изпод вежди. Мери й се усмихваше с майчина доброта и сивите й очи светеха честно и открито.

— Защо не е се е оженил за шотландка? — попита я, мачкайки притеснено гънките на наметалото, с което се бе загърнала. — Извинявай, това беше глупав въпрос. Никоя не би се омъжила за него. Той ми го каза още в Лондон.

— Да, вярно е. Никоя шотландка. И с неговата твърдоглавост Ян реши, че е длъжен да намери пари, с които да спаси клана Макфий в Колънси.

Ян си беше твърдоглав, вярно е, но в него имаше и нещо повече от твърдоглавост. Видя го как работи редом с най-обикновените хорица, видя го и разгневен от безсилието си да направи това, което смяташе най-добро за баба си. Вярно, беше твърдоглав, но тя започваше да осъзнава, че беше и нещо повече. Характерът му беше много по-богат и достоен за възхищение; по свой начин помагаше много повече на хората, отколкото Дейвид Уортингтън. Това бе отрезвяваща мисъл. Мери продължи, сякаш бе прочела мислите й.

— Ян е упорит, както всички в рода Макфий, но е много благороден и се грижи за този остров и неговите жители, чийто живот зависи от него. Колънси запада. Земята край морето е много солена и не става за земеделие. Нивята раждат малко. Сега има много повече гърла, отколкото преди петдесет години. Не че това е единственият проблем… но не е маловажен. След като подкрепи Чарлз Стюард по време на въстанието на якобинците през 1745 година, родът Макфий изгуби всичко, което притежаваше.

Погледът й се зарея в далечината и тя остави понито да спре и да протегне глава към оскъдната трева покрай пътя.

— Баща му трябваше да се ожени за пари — завърши тя.

Със сподавен глас Джули изрече недоизказаните й думи.

— Вместо по любов?

Мери кимна.

— Да. Но той се ожени за дъщерята на беден земеделец. Ако бях по-силна, нямаше да се омъжа за него. А когато разбрах, че съм бременна с Ян, не можех да позволя детето ми да се роди извънбрачно. Ето защо склоних на молбите на Леклан и узаконихме връзката си.

Топлата усмивка оживи красотата й, все още незаличена от годините, които бяха врязали множество бръчици около очите и две дълбоки резки край устата й.

— Но ти имаш любовта — каза със завист Джули, — имаш нещо много по-ценно и от злато.

— Да, имам я в изобилие — всеки ден благодаря на Бога за този дар — тя дръпна поводите и изцъка с език на понито. — Но от това трапезата на изнемогващото от глад семейство не става по-богата.

— Значи Ян се е жертвал и се е оженил по сметка — Джули се опитваше да скрие горчивината в гласа си, доколкото можеше. — Поне го е направил от благородни чувства. След като трябва да живея без любов, ще ми бъде по-леко, ако знам, че с това помагам на другите да оцелеят.

Погледът на Мери бе пълен със съчувствие.

— Никога не забравяй, че любовта съществува… и често идва, когато най-малко я очакваме. Никога не съм предполагала, че владетелят на този остров ще се влюби в мен, дъщерята на бедния селянин. Но така стана.

* * *

Джули погледна сърдито към хайлендското пони. Това щеше да бъде третият й урок, но все още не се чувстваше никак удобно върху седлото. Ако имаше някакъв друг начин за бързо и лесно придвижване по този остров, щеше да го предпочете пред тези уроци. Но през седмиците, прекарани в Колънси, тя се бе убедила, че тук или се язди, или се ходи пеша.

Джули пое дълбоко дъх, изпъна рамена и влезе в конюшнята да оседлае понито. Тъкмо оправяше стремената, когато някакъв шум привлече вниманието й. Тя погледна през рамо.

Ян се бе облегнал на стената със скръстени на гърдите ръце, от което раменете му изглеждаха още по-широки. Над дясното му око се спускаше непокорен черен кичур. Пръстите я засърбяха от желание да го отмести.

И за да прикрие слабостта си, тя каза колкото може по-остро.

— Какво правиш тук? Трябваше да си на полето и да наглеждаш нивите.

Усмивката му — по-точно типичното за него иронично разтегляне на устните — с нищо не намаляваше недоволството й от присъствието му, нито пък й помагаше да не се чувства така унизена. Понито стоеше много по-укротено под неумелите й движения, отколкото самата тя.

— Наблюдавам. Поръчах на управителя да нагледа как върви полската работа.

Кратък и ясен отговор, като всичко, което й казваше напоследък. Джули се изправи и отметна падналите къдрици от челото си с нарастващо раздразнение.

— Е, няма да се случи нищо интересно, така че можеш спокойно да си вършиш работата.

Вместо да си тръгне, той се отблъсна от стената. Пристъпи няколко крачки и провери как е сложено седлото.

— Добре си се справила — призна той.

— Благодаря.

Докато се изправяше след проверката, той я изгледа с пълно безразличие.

— Колко време те обучава Джейми?

Нима бе доловила гняв в гласа му? Не, не можеше да бъде! Защо трябваше да се гневи, ако я учи Джейми, след като самият той беше толкова зает.

— Това е третият ми урок. И двете със Сузи се учим, но Сузи още не е свършила работата си и Джейми й каза да дойде довечера.

— Разбирам.

Не беше съвсем сигурна в това, но нямаше значение. Ако се отместеше, щеше да поеме юздата и да изведе понито навън. Но Ян не помръдваше от мястото си, а тя не искаше да се допира плътно до него. Когато й да го докоснеше, независимо по какъв повод, това сякаш го възпламеняваше.

Погледите им се срещнаха и Джули усети, че краката й омекват. Малката конюшня й се стори задушаващо тясна. Дишането й се ускори и имаше чувството, че ще припадне.

Погледът му се спусна по-надолу. Протегна едната си ръка и очерта с пръст долната й устна. Устата й бе разтвори и гърдите й се напрегнаха под дебелия плат както обикновено. Затвори очи, за да не вижда жаждата, която знаеше, че се таи в неговите. Надяваше се, че така и той няма да забележи желанието, което замъгляваше погледа й.

— Моме! — гласът на Джейми едва проникна през невидимата сладостна мъгла, която забулваше и двамата. — Времето не чака!

Затътри крака през разпиляното сено, после се чуха стъпките му по отъпканата пръст, които рязко спряха.

— Ай, да знаех, че мъж ти е с тебе, немаше да дода.

Джули цялата се изчерви и се извърна към жилавия мъж с намерение да го смъмри. Лукавият блясък в кафявите му очи обаче я изпревари. Джейми — старият сплетник — много добре знаеше какво говори.

С почти галантен жест Ян отстъпи встрани, давайки възможност на Джули да достигне юздите, без да го докосва. Но облекчението й трая само миг.

— Аз ще ти предам този урок — каза той и метна предизвикателен поглед към Джейми. — Не се съмнявам, че ще бъда по-добър учител.

Тя стисна твърдия кожен ремък с всичка сила и не забеляза, че желязото на юздата се впива в устата на понито. То изпръхтя и се дръпна.

— Ще те науча и как да се отнасяш по-гальовно с коня.

— Това не съм й го показвал — вметна Джейми.

— Нямаше да се случи, ако не се бях заплеснала заради вас — заяви Джули и възмутена се обърна към Ян. — Досега мислех, че си прекалено зает.

Още преди да затвори уста, й се искаше въобще да не беше изричала тези думи. Не проумяваше какво става с нея. Никога, никога не бе говорила така. Не само защото Джейми бе наострил жадно уши за всяка дума, но и защото се бе заклела да не допуска Ян да разбере колко жадува за неговото мъжко присъствие до себе си в този чужд за нея свят, сред който я бе довел.

— Никога не съм прекалено зает за собствената си жена. Само тя си мисли така.

Сребристосивите му очи потъмняха и натежаха като олово, докато устните му се разтеглиха в доволна усмивка. На излизане крачеше пъргав като юноша.

— Не ще видиш вече бял ден с момъка — обади се Джейми с престорено съчувствен тон и измърмори под носа си. — Не че е било по-различно този месец.

Джули чу всичко. Мисълта, че тя е причина за лошото настроение на шотландеца само засили недоволството й.

— Ай, без малко да забравя да ти дам това — Джейми извади парче намачкана хартия от джоба си, като се мъчеше с отчаяни усилия да го приглади.

— Туй е за тебе.

Озадачена, Джули пое хартията и едва след като я обърна, разбра, че е писмо. С усилие разчете адреса на слабата светлина в конюшнята:

„Граф Кайлъран, Замъкът на Колънси, Колънси“

— Това не е за мен — тя подаде обратно плика на Джейми, който го пое разочарован, без дори да се опита да скрие любопитството в погледа си. — И ти го знаеше много добре, нали?

Той отстъпи крачка назад, стъписан от обвинителния й тон.

— Не, отде накъде ще ти давам писмо, дето е за мъжа ти?

— Защо наистина, ако не знаеш нещо, което аз не знам?

Преди Джейми да успее да се дръпне, тя грабна писмото от отпуснатата му ръка. Стори й се прекалено лесно и разбра, че той е очаквал от нея да направи точно това. Този път разгледа плика по-внимателно. Хартията беше луксозна и скъпа. Почеркът равен и изящен — личеше, че е писано с качествено перо. Поднесе го към носа си и острият мирис на пачули я удари в ноздрите.

Подаде му отново писмото и хладно попита.

— Коя е тя?

И за миг не се усъмни, че Джейми не знае отговора.

— Графиня Де Грас.

Макар и да не бе очаквала точно този отговор, овладя моментното си стъписване и ръцете й отново станаха спокойни. Откри, че не е изненадана. Това обясняваше поведението на шотландеца в Гайтер.

Тя пусна юздите и тръгна към изхода. Урокът можеше да почака.

Джули прекрачи прага и ахна при вида на хаоса, които се откри пред очите й. Върху настлания с плочи под бяха разхвърляни пътнически сандъци. Лорд Макфий и Мери обикаляха радостно около една прегърната двойка, в която Джули разпозна Ян и някаква червенокоса нимфа. Първо контеса Де Грас, а сега и тази! Развратник.

Рижата Пампкин измяука за поздрав откъм лакирания сандък от черешово дърво, върху който се беше настанила, преди да скочи леко на пода. Вместо да тръгне направо към Джули, тя първо нежно се отърка в краката на Ян и остави оранжевите си косми върху тъмния му панталон. Джули пламна от гняв при това поредно доказателство за предателството на котката и преминаването й в противниковия лагер.

Наистина пи този мъж омагьосваше всичко женско, до което се докосваше? И коя беше тази мръсница, която в момента се освобождаваше от прегръдката му.

Младата жена отстъпи назад, откривайки в усмивка ред бели зъби, а високите й скули бяха осеяни с лунички. Игривите сини очи се местеха от Джули към шотландеца и обратно.

Въпреки че новодошлата беше две-три педи по-ниска от Ян и няколко пръста от Мери, Джули веднага забеляза, че това е сестричката му, която очакваха да се завърне от гимназията в Единбург. Беше нежно умалено копие на владетеля на Колънси.

Девойката пристъпи към Джули. Чистите и очи грееха от радост.

— Аз съм Фиона, а ти сигурно си Джули.

После се спря и възкликна.

— Не се учудвам, че Ян се е оженил за теб. Очите ти са също като скъпоценните му нефрити.

Джули усети как се изчервява и кожата и пламва от деколтето на леката рокля чак до основата на косата и, която бе опъната силно назад, защото се канеше да излезе на езда. Един бърз поглед към Ян я убеди, че той я наблюдава. Очите му, както винаги, бяха загадъчни.

— Радвам се да се запознаем. Фиона.

Искаше й се да попита какво е искало да каже момичето с тези нефрити и какво всъщност означават те, но не посмя. Може би по-късно щеше да й се открие нова възможност.

Без да поема ръката й, Фиона я прегърна и сърдечно я притисна към себе си.

— Толкова се радвам, че най-после се запознахме! — тя стрелна брат си с очи. — Ян ми е писал толкова „много“ за теб, че знам само малкото ти име.

Нежната ирония ни най-малко не засегна шотландеца. Само лека усмивка пробягна по лицето му.

— Хайде, деца — обади се помирително Мери, явно свикнала да бъде арбитър между двамата.

— Защо и Дънкън сега не си е вкъщи — избоботи Макфий-старши.

— Знам — каза замислено Мери, — но не бива да сме неблагодарни. Достатъчно рядко Ян и Фиона се събират под родната стряха.

Фиона пусна Джули и се озова в топлата прегръдка на майка си, после на баща си. Ян се присъедини към тях.

Джули наблюдаваше вълнуващата сцена. Гърдите й болезнено се свиха. Колко хубаво би било и тя да бъде включена в тяхната група.

Сякаш дочул неизказаното й желание, Ян се озърна. Очите им се потопиха едни в други, въпреки разстоянието, което ги разделяше.

— Джули — каза нежно той с плътния си глас, — ела при нас. Ти си част от семейството.

Мери и Макфий-старши се присъединиха към настойчивата молба на сина им. Джули с мъка сдържа сълзите, които замъглиха очите й. Не беше очаквала, че ще я повикат и то не друг, а съпругът й. Усетил, че се чувства откъсната, той й бе предложил да се присъедини към тях.

Тя колебливо пристъпи напред и за първи път изпита някакво топло чувство, което беше толкова различно от страстта. Може би той искрено се интересуваше от нея?

Фиона се обърна и усмивката й беше също толкова топла, както и на останалите. За миг Джули долови сянка на тъга в дълбокия син поглед на зълва си, но тя бързо се разсея. Присъедини се към четиримата и реши, че сигурно така й се е сторило.

В погледа на Фиона тя бе съзряла за миг онази тъга, която свиваше собственото й сърце. Поне досега. Но вече имаше надежда за бъдещето.

* * *

След няколко часа, през които пристигналата Фиона се бе преоблякла в домашните си дрехи и всички се бяха нахранили и поуморили, Джули стоеше в стаята, която деляха двамата с Ян. В ръката си държеше писмото от Луиза, контеса Де Грас. Все още не бе поискала обяснение от Ян. Не беше намерила сгоден момент. Сега вече започваше да се съмнява дали изобщо е разумно да го прави.

Толкова беше лесно да хвърли луксозната напарфюмирана хартия в огъня. Няколко секунди — и думите, заедно с мириса на тази чужда жена, щяха да се превърнат в струйка дим. Толкова беше просто.

Тя обаче се пребори с изкушението. Но да не унищожи писмото от контесата се оказа по-трудно, отколкото бе предполагала. Особено сега.

Ян бе проявил разбиране и нежност, каквито никога не бе очаквала от него. Беше я включил в семейството си. Това беше прекрасно. Винаги беше мечтала за него… Именно копнежът й за семейство я беше накарал да избяга с Дейвид Уортингтън.

Боеше се, че написаното в писмото може да разруши мечтата, която започваше да се превръща в реалност. Но не можеше да унищожи писмото. Беше за Ян, а не за нея. Нямаше да бъде честно да не му го предаде.

Въздъхна и сложи плика до свещта на масата. Ян със сигурност щеше да го забележи при влизането си в стаята.

Така и стана. Той вдигна плика и погледна към Джули, която седеше до камината с Рижата Пампкин в скута си.

— Откъде се появи това?

Лицето му страховито се намръщи и Джули бе убедена, че се сърди на нея. Тя моментално настръхна.

— Твоят доверен слуга ми то даде погрешка.

Той вдигна въпросително едната си вежда.

— Джейми?

Тя кимна, твърдо решила да не му позволи да я сплаши. Колкото и да копнееше за онази близост, пламнала между тях днес, така различна от досегашното привличане, нямаше да се унижава.

— В такъв случай можеш да бъдеш сигурна, че не ти го е дал погрешка.

— Знам.

Ян отвори плика и прочете писмото, след което го хвърли в огъня. Лицето му оставаше неразгадаемо. Само веничката над дясното му око забележимо пулсираше. Без да продума нищо, той започна да се съблича. Със спокоен, леко глух глас Джули попита.

— Ще ми обясниш ли?

Той сгъна внимателно ризата си и я погледна.

— Няма нищо за обясняване.

Вълнението, което бе сдържала с толкова усилия, изведнъж се отприщи. Джули скочи на крака и Рижата Пампкин безцеремонно бе изтърсена на пода, откъдето недоволно измяука, но господарката й беше прекалено разстроена, за да й обърне внимание.

— Няма нищо за обяснение? Една жена ти пише и според Джейми ти пише от много време, писмото й е напоено с парфюма й, значи очевидно не е служебно. И ти ми казваш, че няма нищо за обяснение! Забелязах как те гледаше в Лондон.

По лицето на Ян премина лека усмивка.

— Ти ревнуваш?

— Не!

Той сложи ръце върху раменете й.

— Погледни ме.

Джули продължаваше да гледа надолу и той повдигна брадичката й с пръст.

— Ревнуваш!

Тя притвори клепачи, за да скрие от него очите си — страхуваше се от онова, което можеше да види в тях.

— Не ревнувам, но няма да стоя със скръстени ръце, когато имаш връзка, с друга жена. Бракът ни може и да е по сметка, но в тази сметка категорично не е включена изневярата.

Думите се откъснаха от устните й, докато търсеше отчаяно някаква разумна причина, която да й обясни защо съзнанието й отказва да приеме флирта му с другата жена.

Той високо се разсмя — развеселен и доволен от реакцията й.

— Сесънек, вярата ти в моята мъжественост е безгранична. Това е неочакван комплимент за мен.

Объркана от думите му, Джули го погледна учудено. Очите му светеха и веселите искрици в тях припламваха като сребро.

— Даже и да не подлагаш на съмнение моите мъжки способности, пак е невъзможно да се любя с някоя жена в Лондон, след като съм тук, в Колънси.

Това беше вярно и Джули се изкуши за миг да остави този разговор, но просто не можеше. Нещо, което не разбираше, я подтикваше да го продължи.

— Да, но много лесно би могъл да ми казваш, че отиваш по работа и да се виждате.

Ян разтърси глава, поразен от нейната упоритост. Притегли я до гърдите си и нежно я залюля в топлата си прегръдка. Докосна с пръсти златистите ресници, които винаги се спускаха като завеса пред очите й, за да скрият чувствата и.

— Никога няма да постъпя така с теб, Сесънек. Мъжът може да има много жени през живота си, но само една-единствена е тази, към която се привързва завинаги.

Джули погледна в очите му, за да потърси потвърждение на думите, изречени с такава убедителност. Дали означаваха нещо повече? Не знаеше. Трябваше да ги приеме такива, каквито са — не обяснение в любов, но признание за нещо, което съществуваше между двамата и което с надежда и взаимно разбирателство можеше да се превърне в любов.