Метаданни
Данни
- Серия
- Дънкан и Еванджелин (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Loving Evangeline, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Милена Бояджиева, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 181гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- geneviev(2011)
- Разпознаване и корекция
- asayva(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Линда Хауърд. Да спиш с врага
ИК „Коломбина прес“ ООД, София, 2000
Редактор: Теодора Давилова
ISBN: 954–706–074–0
История
- —Добавяне
Глава осма
Робърт стоеше на дока, когато Еви есе приближи и вкара моторницата си на обичайното й място. Носеше черните очила, от които очите му изобщо не се виждаха и въпреки това знаеше, че очите му са леденостудени и изпълнени с гняв. Може би движенията, резки и премерени, го издаваха. Полазиха я тръпки, макар че бе горещо. В хладния му, безмилостен контрол имаше нещо много по-страшно, отколкото ако даваше воля на гнева си. И отново й мина през ума, че Робърт бе най-опасният мъж, когото бе срещала. Но какво го бе ядосало така?
Завърза моторницата и се изкачи на дока.
— Върджил повесели ли се? — попита тя, мина покрай него и се насочи към магазина. Не само той умееше да се контролира. Точно сега настроението му не бе единствената й грижа. Чуваше приближаваща моторница — това можеше, а можеше и да не е Мърсър. Когато той се върне, тя трябваше да е в магазина и да се държи както обикновено.
— Само за минутка — бързо каза Робърт и се пресегна към нея.
Еви избягна ръката му.
— По-късно — отвърна тя и се забърза.
Бе точно зад нея, докато отключваше, но вече нямаше възможност да каже каквото и да е. Върджил бе разпознал лодката й и се приближаваше към тях. Робърт погледна стария мъж, нямаше да може да получи никакъв отговор, преди той да дойде, така че наистина бе по-добре да изчака. Можеше да контролира яда и раздразнението си, но от това не му стана по-леко. Дори би казал, че се усилиха.
Върджил влезе и въздъхна облекчено, когато усети полъха от климатика.
— Повредих се с възрастта — каза той. — Преди жегата изобщо не ми пречеше.
— Не можехме да си позволим да ни пречи — започна Еви, като мило му се усмихна. — Тогава нямахме климатици, така че трябваше да се справяме с нея.
Старият мъж се настани удобно в люлеещия се стол.
— Повредих се — повтори той.
Еви отиде до машината за безалкохолни и пусна монети за три напитки. Поддържаше температура, при която течностите се превръщаха в малки, ледени кристалчета, както обичаха клиентите. Отвори бутилките, подаде една на Робърт и една на Върджил. Третата я изпи тя, като отпиваше студената течност на големи глътки.
Видя, че Робърт гледаше бутилката си с почти ужасено изражение, но след това и той я изпи. Вкусът му сигурно е прекалено изтънчен, за да пие газирано, помисли си Еви, но щом ще остане тук за лятото трябва да се научи да живее като местните. Един от начините да се преборят с жегата бе като пият ледена кока-кола за разхлаждане.
Една моторница се приближаваше към дока. Еви й хвърли бърз поглед и веднага я разпозна. Мърсър сигурно я бе видял, но едва ли я бе разпознал. С шапка, очила и прибрана коса по нищо не се различаваше от другите. Едва ли изобщо бе различил, че е жена.
Робърт се облегна на щанда. Изражението му не издаваше нищо, но тя бе сигурна, че той… изчаква. Докато можеха да поговорят? Не, нещо не толкова спешно.
Видя, че Мърсър завърза лодката и се отправи от дока, като носеше ненужните си такъми. След това вратата се отвори и той влезе с видимо самодоволство.
— И днес нищо не хванах, скъпа — каза той, с противно сърдечния маниер. — Може би ще имам по-голям късмет, ако дойдеш с мен? Какво ще кажеш?
— Не си падам много по риболова — излъга тя, без никакво колебание, при което Върджил едва не се задави.
Робърт бе застанал така, че бе полуобърнат към Мърсър. Сега се извъртя и го погледна.
— Здравей Лендън — хладно го поздрави. — Следващия път, когато си вземеш почивка аз бих искал да дойда с теб.
Еви се изненада, че Робърт знаеше мъжа по име и веднага започна да мисли трескаво. Откъде изобщо го познаваше?
Но ако тя само се изненада, то Мърсър се шокира. Той се вкамени и лицето му пребледня, като се втренчи в Робърт.
— Господин Кенън — започна да заеква. — Аз… Аз… Вие какво правите тук?
Черните вежди на Робърт се повдигнаха в характерната му гримаса. Мърсър бе абсолютно стъписан и Еви се успокои. Откъдето и да се познаваха, очевидно Робърт не бе в комбина с Мърсър, иначе той не би се стреснал толкова.
Най-простият отговор би бил, че държи лодката си тук, но не това каза Робърт. Вместо това той преднамерено погледна Еви и отвърна:
— Мястото притежава известна привлекателност.
Почувства се глупаво и не можа да спре изчервяването.
По някаква причина, Мърсър изглеждаше още по-стреснат.
— О, така ли — измърмори той. — Разбира се — с усилие успя да възвърне самообладанието си и с изкуствена усмивка продължи: — Става късно и трябва да вървя. Обадете се, като сте свободен. Можем да направим една игра на голф, както искахте.
— Или пък да отидем за риба — със спокоен глас предложи Робърт.
— Да, когато кажете — Мърсър остави ключа на щанда и бързо излезе.
— От какво толкова се изплаши? — почуди се Върджил.
— Сигурно от лошия си късмет да си тръгне от работа, за да ходи на риба и в пристанището да се натъкне на шефа си — отговори Робърт.
Върджил се облегна на стола си и се засмя.
— Значи работи за теб? Обзалагам се, че му развали настроението до края на деня!
— Със сигурност!
Еви стоеше неподвижно и премисляше цялата сцена с Мърсър и доволния тон на Робърт в края на разговора. Определено му бе доставило удоволствие да наблюдава притеснението на Лендън. Затова и бе казал, че тя е причината да идва тук — така Мърсър се притесни още повече. Все пак бе доста неудобно да кани жената на шефа си… пред шефа си и то след като току-що го бяха хванали, че е напуснал работата си по никое време.
Мърсър едва ли го разбираше, но за Еви бе ясно, че Робърт не го харесва. Бе изключително любезен, но във всяка дума се усещаше неприязън. Почувства огромно облекчение. За секунда бе решила, че Робърт е замесен в тъмните сделки на Мърсър, но реакцията му не бе на човек, който среща приятел. Разтревожи я това, че той работеше за Робърт. Както не искаше Мърсър да навреди на пристанището й, така се страхуваше, че може по някакъв начин да навреди на Робърт.
И този път нямаше никакъв успех в преследването на Мърсър — бе се завъртял около малките островчета и накрая спря на един от по-големите. Не можа да види какво прави там. Ако имаше безшумен мотор можеше да го приближи без той да я чуе, но за съжаление тя нямаше такъв. След това Мърсър запали моторницата си отново и започна да се промъква през островчетата. Наблюдаваше го, доколкото можеше, но не успя да го държи под око през цялото време. Когато излезе от района й се наложи да кара с пълна мощ, за да успее да стигне преди него до пристанището, без да я види.
Така че и този път остана само с подозренията си. Докато се чудеше дали да ги сподели с Робърт правнучката на Върджил влезе. Този път тя носеше единадесетмесечната си дъщеричка, а двете момчета, на шест и четири, вървяха след нея.
— Дядо, дядо — извикаха момчетата. Те се втурнаха към стола и се покачиха в скута му със спокойствие, което показва, че често го правят.
— Как мина? — попита Върджил, като ги прегърна. — Боля ли при зъболекаря?
— Да — отговори по-големия, като извади от джоба си дъвка. — Мама каза, че може, защото е без захар. Искаш ли я? — попита момчето, очевидно разочаровано от липсата на захар.
— Звучи добре, но по-добре ти си я изяж.
Еви се усмихна, докато наблюдаваше Върджил с праправнуците си и след това се обърна към жената.
— Шери, запознай се с Робърт Кенън. Той и Върджил днес се разходиха из езерото. Робърт, това е правнучката на Върджил, Шери Фъргюсън.
— Приятно ми е — каза Шери и се усмихна. Очевидно си го спомняше от предния път. Тя премести бебето от другата страна и подаде ръката си.
Робърт също протегна своята, но бебето явно реши, че той се протяга към нея. Като издаваше неразбираеми звуци, се пусна от блузата на Шери и протегна малките си ръчички към Робърт. Майката се опита да я задържи, но той бе по-бърз и веднага хвана бебето.
— Алисън Роуз! — възкликна Шери, докато гледаше дъщеря си. — Много съжалявам — обърна се тя към Робърт и се опита да вземе детето от ръцете му. — Не знам какво й става. Обикновено се плаши от непознати.
Алисън Роуз изобщо не обърна внимание на майка си. Продължаваше да издава същите звуци, извъртя се от ръцете й и се вкопчи в ризата на Робърт с всичките си сили.
— Няма нищо — каза Робърт с дълбокия си, успокоителен глас и постави силната си ръка на гръбчето на детето, за да я прикрепи. — Винаги съм се разбирал с жените.
Абсолютната истина, помисли си Еви, и сърцето й започна да бие по-бързо, докато наблюдаваше с каква нежност люлееше бебето, сякаш бе отгледал поне дузина собствени деца. Имаше ли изобщо нещо, което този мъж да не може да прави? Шери се разтапяше пред усмивката му, а малката Алисън Роуз бе на седмото небе.
Облегнато на ръката му, малкото момиченце се заоглежда наоколо, като че бе кралица и трябва да разучи всеки предмет. Робърт погали с носа си меките, руси къдрици и мислено отбеляза, че момичетата бяха различни от момчетата дори на тази крехка възраст. Когато децата на Маделин бяха бебета, често си играеше с тях и ги люлееше, но те определено не бяха толкова нежни като малкото създание в ръцете му. Имаше нещо затрогващо в миниатюрните сандали на крачетата й и малката рокля, с която бе облечена.
Мили Боже, помисли си Еви. Нещо стегна гърдите й и тя едва дишаше. Защо не бе непохватен с бебетата? Трябваше да се обърне, за да скрие изумлението в очите си. Защо трябваше да люлее Алисън с такава нежност? Някакво дълбоко чувство я завладя и тя вече не можеше нито да мисли, нито да действа.
През целия си живот щеше да помни точно в кой момент се е влюбила в Робърт Кенън.
Започна да подрежда някакви документи, макар изобщо да не знаеше за какво се отнасят. Като че някъде отдалеч чуваше Шери, която разпитваше Върджил за екскурзията, ентусиазмът му, докато й отговаряше и думите на Робърт.
Гласът му все още бе спокоен, забеляза тя. Как можеше Шери да се притеснява за разходката из езерото, като спокойствието и самоувереността му показваха, че изцяло се е погрижил за безопасността на Върджил?
Нарочно го бе направил, осъзна Еви, докато слушаше разговора им. Чувстваше се странно откъсната, не чуваше самите думи, а по-скоро усещаше емоциите в тях. Робърт определено от пръв поглед преценяваше хората, като използваше точния глас и поведение, за да провокира в тях каквото целеше. Сякаш бе кукловод, който така умело дърпаше конците, че те дори и не разбираха, че някой друг ги направлява.
Ако можеше да манипулира тях, значи можеше да манипулира и нея.
Ушите й пищяха и имаше чувството, че всеки момент ще припадне. За да не направи нещо толкова глупаво започна да диша дълбоко. Пое си въздух. Усети невероятно облекчение, знак, че не го бе правила поне откакто Робърт бе погалил момиченцето по косата. Нищо чудно, че щеше да припадне.
Дълго време се бе лутала в търсене на емоционална сигурност, а сега отново имаше чувството, че нещо непознато се е доближило до нея. Сякаш целият й живот се бе извъртял и тя отново се бе загубила. Дали всичко, което Робърт й е казал бе истина или целеше да я манипулира… за какво? За да я вкара в леглото си? Дали интересът му щеше да трае само докато я има? Възможно бе да е напълно искрен. Как можеше сама да прецени?
Отговорът е, с болка си помисли тя, че не мога. Само времето щеше да покаже дали може да разчита на него, дали трябваше да му повери сърцето си, но се съмняваше, че им остава толкова време. Бе казал, че ще остане до края на лятото, а вече бе минала по-голямата част от него. Щеше да е тук още шест или седем седмици.
— Еви — чу името си съвсем отблизо. Почувства топлината на тялото му зад гърба си и усети свежия, чист аромат. Той докосна ръката й. — Шери и Върджил си тръгват.
Еви се обърна, като възвърна контрола си и успя да се усмихне. Никой не бе забелязал, че е замислена, с изключение на Робърт, още един пример колко бе проницателен. Алисън отново бе в ръцете на майка си, примамена с близалка. Сега бе заета да открие откъде се отваря целофана и след като не успя, я лапна с обвивката.
Еви им каза довиждане, а на Върджил добави:
— Пази се!
Момчетата излязоха и се затичаха към дока. Шери ги последва и извика:
— Веднага елате тук — при което те се заковаха на местата си и послушно се върнаха. Отне им още няколко минути, докато всички се настанят в голямата кола и през това време Еви осезателно чувстваше, че Робърт е страшно близо до нея, ръцете му бяха на гърба й. Шери и Върджил също бяха забелязали близостта им.
След като си тръгнаха тишината стана напрегната. Тя затвори вратата и се опита да мине покрай него, но ръцете му обхванаха талията й със зашеметяваща бързина и тя се оказа легнала върху щанда. Той бе застанал между краката й, като не й позволяваше да мръдне. Еви се втренчи в гърдите му, като отказваше да го погледне в очите. Не искаше да се изправя срещу него, толкова скоро след като бе разбрала, че го обича и в същото време, че едва ли може да му се довери.
— По дяволите — изруга той. — Погледни ме.
— Защо?
— Защото не искам да говоря на главата ти.
— И така мога да те чуя.
Отново изруга, хвана лицето й и го повдигна нагоре. Внимаваше да не й причини болка, но ръцете му излъчваха непоколебима сила. Опита да се концентрира в устните, но зеленият блясък на очите изпъкваше на лицето му. Не можеше да не забележи хладния гняв в тях.
— Къде беше?
Въпросът бе зададен лъжовно спокойно, дори небрежно. Ако не виждаше очите му, можеше да повярва.
— Трябваше да изпълня една поръчка.
— Така ли? — ръцете му стиснаха лицето й. — С Лендън Мърсър ли се срещна? — рязко попита той. — Връзка ли имаш с него?
Тя се втренчи в него, стъписана. За няколко секунди нищо не й хрумна, мозъкът й бе абсолютно блокирал. Как бе успял да свърже излизането й с Мърсър? Нямаше го, когато тя излезе и се бе върнала сама. Наистина бе излязла заради Мърсър, но не за да се среща с него. Усети, че се изчервява и знаеше, че изглежда гузно, но просто не можеше да измисли отговор. След това последният му въпрос стигна до съзнанието й и тя процеди:
— Не, нямам връзка с Мърсър! Ненавиждам този човек!
Устните на Робърт бяха свити.
— Тогава защо се измъкваш да се срещнеш с него?
— Изобщо не съм се измъквала — избухна тя. — И не съм се срещала с него.
— Но затвори пристанището по средата на доста зает ден — неумолимо продължи той. — А не пожела да го затвориш в късен, дъждовен следобед, когато нямаше жив човек.
— Казах ти, че трябваше да изпълня една поръчка.
— С моторницата си?
— Аз живея на водата — отбеляза тя, лешниковите й очи проблясваха в златисто. — С моторницата мога да стигна до дома си много по-бързо, отколкото с кола. Понякога, ако времето е хубаво и съм в настроение, така се прибирам.
Очите му продължаваха да излъчват опасност.
— Значи си се прибирала?
Тя бавно хвана китките му и ги отдръпна от лицето си.
— Имах поръчка — повтори Еви. — Не съм се срещала с Мърсър и нямам връзка с него. И какво, по дяволите, ти дава право да ме разпитваш?
Тя извика последното си изречение, като се опита да се измъкне от ръцете му.
Той не помръдна дори и сантиметър.
— Това — ядосано каза, като наведе главата си към нея.
Еви си пое въздух при топлината на устните му и желанието в тях. Той отмести краката й и се настани още по-плътно де нея. Тя потрепери от близостта на мускулестото тяло до нейното. Страстта му бе също толкова силна, колкото и гнева, като я накара да се предаде, да се подчини на волята му. Ръцете му бяха болезнено стегнати около тялото й и тя опита да се измъкне със същия неуспех.
— Престани — простена тя, устните й бяха долепени до неговите и едната му ръка се плъзна по тялото й, като я притисна още повече.
Неочакваното, мълниеносно желание, което почувства в слабините си я накара да извика, но звукът бе заглушен от устните му. Той повтори движението си, като я притискаше все повече към себе си, ядосан от собствената си ревност и желание. Тя се изви в ръцете и обгърна раменете му. За секунди гневът й бе изместен от желание и тя усети тръпки по цялото си тяло. Всяко негово движение разпалваше собствената й страст. Усещането бе зашеметяващо и пронизващо, и тя се вкопчи в него.
С Мат никога не съм изживявала подобно нещо, помисли си тя. Тяхната младежка страст бе свенлива, несръчна, сладка, но колеблива. Робърт бе мъж, който прекрасно знае какво прави.
Гърдите й бяха болезнени от желание. Тя отново се изви и издаде неясен, дрезгав звук, когато се обви и притисна в него.
— Спокойно — простена той и плъзна ръката си по гърдите й.
Тя потрепери от топлината и нежния натиск. Знаеше, че трябва да го спре, да сложи край на този екстаз, но това бе последното нещо, което можеше да направи. Тялото й бе изпълнено с очакване, изгаряше под топлината му. Той пъхна ръката си под блузата, сръчно разкопча сутиена й и ръцете му нежно се плъзнаха по голите й гърди. Галеше сатенената кожа и след това ръката му спря на зърното й.
— Това ли искаш? — промълви той. Тя простена, когато удоволствието я заля като вълна.
Той я отмести назад, тя се изви и видя, че блузата й бе вдигната, така че нищо не прикриваше гърдите й. Почуди се кога ли е станало това и затвори очи, когато устните му се приближиха към тях.
Щеше да я има тук, на щанда. Усети решимостта и страстта му. Почувства паника, която премина през тялото й, като се бореше със собственото й желание и разум. Всеки момент някой можеше да влезе и да ги види. Рискът бе твърде голям.
Устните му все още бяха на гърдите, а ръцете му разкопчаваха дънките й.
Еви отчаяно пъхна ръцете си между двамата.
— Не — каза тя. Гласът й бе дрезгав, едва доловим. — Робърт, спри!
Той замръзна, мускулестото му тяло остана неподвижно за няколко секунди. След това много бавно махна ръцете си от нея и направи една крачка назад, после още една. Дишаше бързо и тежко.
Еви не можеше да го погледне, когато слезе от щанда, закопча сутиена си и след това дънките. И тя едва дишаше.
— Защо имаш такъв уплашен вид? — спокойно попита той. — Обещах ти, че ще спра, когато поискаш и го направих.
Проблемът не бе с неговата воля, а с нейната. Ако бяха където и да е другаде, а не в пристанището, едва ли щеше да може да каже „не“.
— Нищо ли няма да кажеш? — попита той.
Тя се прокашля.
— Още не.
— Добре — той все още звучеше спокойно и напълно под контрол. — Ще говорим утре. Ще те взема в седем.
— Седем — повтори тя, докато той излизаше.
Робърт говореше по мобилния си телефон, след като бе излязъл от паркинга на пристанището.
— Проследихте ли го, след като излезе от офиса си? — попита той, веднага щом вдигнаха от другата страна.
— Да, сър, но видяхме вашия джип в пристанището и се върнахме.
— По дяволите, бях излязъл с моторницата си. Той също нае лодка и се срещна с някого в езерото, вероятно Еви, тъй като и тя излезе. Носеше ли нещо като излезе от работата си?
— Нищо не сме забелязали, сър, но спокойно може да е носил дискета в джоба си.
— Не беше облечен в костюм. Къде се е преоблякъл?
— В дома си. Прибра се за по-малко от пет минути и излезе с въдицата си.
— Ако е носил дискета, значи я е скрил в кутията си.
— Да, сър, но нищо не можахме да видим.
— Зная, не е ваша вина. Първото нещо, което ще направя, е да си сложа сигурен телефон в моторницата, така че да можете да се свържете с мен в ситуации като тази.
— Добра идея. Отново претърсихме къщата му. И този път нищо не открихме.
— Добре, продължавайте да го следите. И изпратете някой довечера в къщата на Еви.
— Както говорихме ли, сър?
— Да — отговори Робърт. Бе време да притисне нещата.