Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дънкан и Еванджелин (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Loving Evangeline, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 181гласа)

Информация

Сканиране
geneviev(2011)
Разпознаване и корекция
asayva(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Линда Хауърд. Да спиш с врага

ИК „Коломбина прес“ ООД, София, 2000

Редактор: Теодора Давилова

ISBN: 954–706–074–0

История

  1. —Добавяне

Глава седемнадесета

Робърт тръгна след нея, но се спря. Вместо това ругаеше яростно и удари с всичка сила плота. Още не можеше да й обясни нищо. Всяка клетка в тялото му крещеше да я спре, но той си възвърна контрола. Стоеше неподвижно, докато слушаше как пикапът запали и потегли. Не изпили с гуми или нещо подобно, най-спокойно зави по пътеката и се качи на пътя.

По дяволите! Бе продала къщата си! Отчаяното й действие го изпълни с мъка и в този момент разбра, без капчица съмнение, че Еви изобщо не бе замесена с Мърсър. Жена, която може да прави пари чрез шпионаж, никога не би си продала къщата, за да изплати дълг. Бе създала впечатление, че се среща в езерото с Мърсър, но очевидно това е било просто съвпадение. Еви бе напълно невинна и машинациите му й бяха коствали къщата.

Сега нямаше да иска и да го чуе, но след като разбиеше шпионажа и пратеше Мърсър зад решетките, щеше да я накара да разбере защо се е наложи да я заплаши със загубата на пристанището. Това, че я бе подозирал в съучастие също щеше да му създаде проблеми. Нямаше да му е лесно да я умилостиви, но рано или късно щеше да си я върне, тъй като не приемаше „не“ за отговор, когато наистина искаше нещо. А желаеше Еви повече от всичко друго.

Бе наясно, че само извинения и обяснения няма да му помогнат. Еви не бе злопаметна, но имаше много силно чувство за справедливост и ако я помолеше за примирие, може би щеше да се разнежи. Можеше да й откупи къщата от новите собственици. Те, разбира се, нямаше да се съгласят в началото, но след като удвоеше цената щяха да променят решението си. Щеше да й я подари като извинение, макар да му се искаше да й купи по-нова и по-голяма. Най-простото решение бе да й подари своята къща. За него не бе никакъв проблем да си купи друга, където и да е, но Еви имаше нужда да има свой собствен дом. Щяха да я използват за лятна вила, когато им се приискаше да избягат от шумотевицата на Ню Йорк или когато Еви искаше да види сестра си.

Извади проклетия факс от кошчето и го прочете. Три кратки изречения; както обикновено, практичната Фелис. Беше царица да му спестява времето, но този път бе предизвикала голяма катастрофа, която можеше да му коства Еви.

Не. Без значение какво щеше да направи, но нямаше да остави Еви да си отиде.

 

 

Еви караше абсолютно на автопилот, като събра последните си сили. Опитваше се да изгони всичките мисли от съзнанието си, но не успяваше. Как бе възможно да е толкова вцепенена и в същото време да изпитва такава непоносима болка? Цялото й тяло я болеше, сякаш я бяха пребили и едновременно с това имаше усещането, че тялото й не е нейното. Никога досега не бе изпитвала такава празнота. Топлината от слънцето я обгръщаше, но сякаш и тя не я докосваше.

Защо? Не го бе попитала и не можеше да измисли смислена причина. Но всъщност, това не бе най-важното. Единственото сигурно нещо бе, че истинският мотив нямаше нищо общо с любов и привличане, че умишлено се бе сближил с нея, за да събере необходимата му информация, след което да я използва срещу нея. Как изобщо бе разбрал за заема? Може да е получил сведения за банковата й сметка, но най-вероятно просто бе пребъркал бюрото й. Бе имал достатъчно много възможности да го направи — още първия път, когато я бе докарал да се преоблече, след като Джейсън бе паднал във водата, тя го остави сам в хола.

Не знаеше защо бе набелязал пристанището й, но и не я интересуваше. Отдаде го на чиста алчност, желание да притежава това, което принадлежи на други.

В действителност, тя изобщо не го познаваше.

Все още се държеше, когато пристигна в къщата си. Не, не нейната, а къщата на семейство Кембъл. Отвори вратата и влезе; огледа позната обстановка и се насочи към банята. Наведе се над тоалетната и повърна, но позивите продължиха.

Когато най-накрая спазмите престанаха, Еви се отпусна безжизнено на пода. Нямаше представа колко дълго бе лежала така, изтощена от болка и мъка, но след малко започна да плаче. Сви се на топка като прегърна краката си, за да се смали колкото може и цялото й тяло се разтресе в ридания. Плака, докато вече нямаше сили и за това.

Доста време остана така, докато най-накрая разтреперана се изправи. Очите й бяха подути и зачервени, но се чувстваше успокоена. Всъщност, спокойствието бе толкова вцепеняващо, че се учуди дали ще може някога да почувства нещо. Господи, надяваше се да не може!

Съблече се, като остави дрехите си на пода. По-късно щеше да ги хвърли. Никога повече не искаше да вижда тази пола. Трепереше, когато застана под душа. Дълго време стоя под горещата вода, но топлината като че не достигаше до кожата й.

Можеше да седи така цял ден, парализирана от нечовешката болка, която изпитваше, но най-накрая излезе. Искаше само да се добере до леглото си, да затвори очи и да забрави, но нямаше да стане. Никога нямаше да забрави. Можеше да седи под душа до безкрай, но водата нямаше да отмие докосванията му до тялото й или пък образа му в съзнанието й.

Никога не я бе желал истински. Бе искал пристанището.

Пристанището. Мозъкът й се вкопчи отчаяно в думата. Все още бе нейно, бе успяла да го спаси сред руините, в които Робърт Кенън бе превърнал живота й. Бе нанесъл много щети, но не бе победил.

Навиците, трупани с години, си казаха думата и тя започна да се приготвя за работа. След като избърса косата си, Еви застана пред огледалото в банята, среса я и я върза на опашка. Собственото й лице я гледаше, бледо и безизразно, очите й бяха като две дълбоки дупки. Загубата на Мат бе унищожителна, но тя бе сигурна в любовта му. Този път нищо не остана. Вниманието, което Робърт демонстрираше, е било илюзия, нагласена да я заблуди. Страстта им, поне от негова страна, е била проста смесица от чист секс и сложни комбинации. Бе достоен за учител на Макиавели.

Бе разбил предпазния й щит и за първи път от години я бе накарал да се разкрие. Смяташе, че няма да понесе повече болка, но сега научаваше, че притежава неподозирани възможности. Нямаше да умре от това, в крайна сметка; просто отново щеше да изгради щита, този път още поздрав, така че никой да не може да проникне. Щеше да й отнеме доста време, но тя разполагаше с такова — имаше целия си живот на разположение да си спомня за Робърт Кенън и как я бе използвал.

Скри подпухналите си клепачи зад слънчеви очила и внимателно подкара към пристанището, тъй като не искаше да предизвика катастрофа, защото не е била на себе си. Не искаше да умре в злополука и да позволи на Кенън удоволствието да спечели.

Когато пристигна, всичко изглеждаше странно нормално. Остана в пикапа, като разглеждаше наоколо, удивена, че пристанището си бе същото. Толкова много неща се бяха случили за съвсем кратко време, че й се струваше, че я е нямало със седмици, а не само една нощ.

Поне още притежаваше това.

 

 

Робърт кръстосваше из къщата като пантера затворена в клетка, вбесен от необходимостта да чака. Чакането не бе част от характера му; бе свикнал хладнокръвно да взима бързи решения и да действа. Знаеше каква мъка е причинил на Еви, какво си мислеше тя в момента и изпитваше изгаряща болка. Можеше да оправи нещата с къщата й, но щеше ли да успее да излекува сърцето й? Всеки час, през който тя бе далеч от него и мислеше, че я е предал, задълбочаваше раната. Бе убеден, че тя няма да го изслуша сега и само това го спираше да не я потърси. Чак след като пратеше Мърсър в затвора и можеше да й обясни защо е постъпил по този начин тя щеше да го разбере. Можеше да му удари шамар, но щеше да го изслуша.

Бе почти три, когато телефонът иззвъня.

— Мърсър се приготвя, сър, — докладва мъжът. — Паникьосал се и се обади на купувачите от офиса си. Каза, че парите му трябват веднага. Ще можем да ги хванем на местопрестъплението.

— Къде е в момента?

— На път за Гънтърсвил. Имаме кола, която го следи. И аз съм се насочил натам, но ще ми трябват поне двадесет и пет минути, докато стигна.

— Добре. Използвайте подслушвателните устройства и ти иди колкото се може по-бързо. Аз тръгвам към пристанището, за да го изпреваря. Той не е виждал моторницата ми, така че няма да ме разпознае.

— Внимавайте, сър. Вие ще пристигнете преди нас.

Робърт се усмихна мрачно, когато затвори телефона. Всичко, от което се нуждаеше бе в моторницата — пистолет, фотоапарат, бинокъл и касетофон. Мърсър бе паднал в капана му.

Караше към пристанището, като не обръщаше внимание на ограничението на скоростта. Единствено се надяваше Еви да не излезе и да направи някоя глупост, която би предизвикала сцена. Нямаше време за подобни изпълнения, а и последното нещо, което му трябваше, бе да го разпознаят. Опита се да си представи Еви да направи сцена, но някак си не успя. Не, не би го направила; не бе в стила й. Просто щеше да погледне през него, сякаш не съществуваше. Когато пристигна в пристанището, направо се насочи към дока, където бе оставил моторницата си, като дори не погледна към офиса.

 

 

Еви чу шумът от джипа му. Познаваше го толкова добре, колкото ударите на сърцето си. Замръзна като се опита да събере силите си и да издържи, но минаха няколко минути, а вратата не се отваряше. Когато се насили да погледне през прозореца, забеляза високата, стройна фигура да се насочва към моторницата. Малко след това чу мощния мотор и видя, че излиза в езерото. Когато мина вълнолома, Робърт ускори моторницата до краен предел.

Не бе очаквала, че ще изпита такава болка като го види.

Лендън Мърсър влезе след десетина минути. Задушаваща буца бе заседнала на гърлото й и само благодарение на това не му се разкрещя. Днес, обаче, нямаше и следа от обичайната превзетост, с която явно се смяташе за неустоим. Беше блед и лицето му бе изпънато. Бе облечен с къси панталони и бяла риза, като яката му не бе закопчана. Челото и горната му устна бяха облени в пот. Разбира се, носеше рибарската кутия, но този път бе забравил въдицата и макарата.

— Имаш ли лодка за мен, Еви? — попита той, като се опита да се усмихне, но вместо това лицето му се изкриви в грозна гримаса.

Тя избра един ключ и му го подаде.

— Вземи последната.

— Благодаря. Ще ти платя, като се върна — каза той, като вече бе стигнал вратата.

Нещо подскочи в нея. Вече бе имала достатъчно главоболия. Мърсър определено вършеше нещо нередно и днес дори не се опита да излъже, че отива за риба. Пристанището бе единственото нещо, което й остана. Ако кучият син продаваше наркотици и ги пренасяше с нейните моторници, можеше наистина да го загуби.

Само през трупа й.

Бе й дошло прекалено. Не мислеше разумно, когато отиде до пикапа, извади пистолета, който държеше под седалката и се забърза към моторницата си. Ако бе помислила, щеше да се обади в полицията или на речния патрул, но подобно нещо изобщо не й мина през ума. Можеше да се съсредоточи само върху едно нещо — да спре Мърсър.

 

 

Робърт бе заел позиция, от която можеше да види кога Мърсър ще отплава от пристанището, след което да го проследи, без да привлече вниманието му. Подслушвателното устройство работеше безгрешно. Не искаше да се приближава прекалено близо до него, за да не стресне хората, с които Мърсър щеше да се срещне и затова го остави да спечели преднина.

Още една лодка се задаваше отляво, като препречваше пътя му. Имаше достатъчно място и Робърт не намали, докато не откъсваше поглед от моторницата на Мърсър. След това другата лодка застана пред него и той забеляза русата плитка, която се вееше.

Еви! Сърцето му подскочи. Появата й го стъписа и след това изведнъж разбра всичко. Тя следеше Мърсър. Точно това бе правила през цялото време. С изключителната си интуиция тя веднага бе усетила, че Мърсър е замесен в нещо и се бе опитала сама да разбере точно в какво. В един миг дори осъзна защо го правеше — използвайки лодките й, Мърсър замесваше пристанището. А Робърт най-добре знаеше на какво е готова, за да го предпази. Бе продала без колебание къщата си и щеше да рискува живота си.

Ругаеше бясно, когато вдигна телефона и набра номера.

— Еви преследва Мърсър — бързо каза той, когато вдигнаха от другата страна. — Тя е с нас. Предай на останалите и внимавайте да не пострада.

Усети как цялото му тяло изстина при мисълта, че можеха да наранят Еви. Никой от неговите хора нямаше да стреля по нея, но не бе сигурен за другите.

 

 

Мърсър се насочваше към островите, както и бе предполагала. Следеше го на около петстотин метра разстояние, така че нямаше да я забележи и бързо щеше да го настигне, когато той намалеше.

Пистолетът лежеше в скута й. Бе четиридесет и пети калибър, много точен и Еви не само имаше разрешително, но и знаеше как да го използва. Каквото и да вършеше Мърсър, днес щеше да приключи.

Между два малки острова имаше още една моторница и вътре седяха двама мъже. Мърсър не направи обичайните обиколки, а направо се насочи към тях. Еви увеличи скоростта и го проследи.

Мърсър спря до другата лодка и им подаде кутията. Еви забеляза, че един от мъжете я посочи и Мърсър се обърна към нея. Не носеше шапка или слънчеви очила и въпреки че косата й бе вързана, веднага щяха да различат, че е жена. Не се притесняваше, че ще я разпознае, защото игричките му бяха приключили.

Фактът, че е жена и е сама ги накара да се успокоят видимо. Мърсър се бе изправил и се опитваше да пази равновесие върху клатушкащата се лодка. Уверен, че не са ги хванали да правят нещо нередно, той се наведе и прошепна нещо на двамата мъже, след което извика към нея:

— Еви, нещо случило ли се е?

Тя махна ръка, за да не провокира подозренията му. Все още бе на около тридесет метра от него. Изключи мотора, като знаеше, че моторницата ще продължи още няколко метра на собствен ход. След това, съвсем спокойно, тя вдигна пистолета и го насочи към мъжа, който държеше кутията.

— Не ме изнервяй — каза тя. — Остави кутията долу.

Мъжът се поколеба, като хвърли изплашен поглед към партньора си, който още бе зад волана. Мърсър замръзна на мястото си, като не откъсваше поглед от пистолета.

— Еви — започна той, като гласа му трепереше. — Слушай, ще те включим и теб. Става въпрос за много пари…

Тя изобщо не му обърна внимание.

— Казах ти да оставиш кутията — повтори тя.

Мозъкът й още не работеше съвсем ясно. Единственото нещо, което се въртеше в ума й бе, че ако мъжът я пуснеше във водата, единственото доказателство щеше да потъне и тя нямаше да може да обясни какво прави. Нямаше представа как щеше да предаде трима мъже и три лодки на властите, но този следобед имаше доста движение по реката и щеше да повика някой минувач.

Още една моторница се приближаваше след нея и то доста бързо. Мърсър се обърна към нея и на лицето му се изписа ужас, но Еви не изпускаше от поглед мъжът с кутията. С периферното си зрение видя черната, лъскава моторница. Робърт се изправи като държеше пистолет насочен към двамата мъже.

— Дори не се опитвайте да помръднете — каза той и тонът му накара Еви да го погледне бързо. Привидната му изтънченост бе изчезнала и сега дори не се стараеше да скрие същинската си природа. Смъртоносното оръжие в ръката му изглеждаше напълно на мястото си, сякаш хиляди пъти го бе използвал. Лицето му бе сериозно, а в очите му блестеше хладната жестокост на хищна пантера.

Вълните, които моторницата на Робърт бе предизвикала, избутаха лодката на Еви към другите и те се блъснаха.

— Внимавай — каза тя и включи мотора.

От удара Мърсър падна във водата. Мъжът изпусна кутията и размаха ръце, за да запази равновесие. Тя падна на дъното на лодката. Робърт се разсея за миг и тогава шофьорът на другата лодка се наведе, извади пистолет и изстреля. Еви изпищя и сърцето й започна да бие много бързо, докато се опитваше да насочи оръжието. Робърт се наведе и куршумът проби предпазното стъкло на лодката му. Все още коленичил, той стреля и мъжът падна назад, като крещеше от болка.

Вторият мъж скочи в моторницата на Мърсър, който също се изкачваше от водата, като пищеше ужасено и запали мотора. Той изръмжа и потегли. Еви знаеше, че няма да може да се прицели в движещата се лодка, още повече че и нейната се клатушкаше, затова и тя потегли. Двете лодки се удариха със страшна сила и нейната се качи върху другата. От удара тя изскочи и падна във водата.

Не загуби съзнание, но се чувстваше замаяна. Бе под повърхността. Нещо гърмеше в ушите й е и усещаше вибрации, които се насочваха към нея. Лодки, помисли си тя и я обзе ужас, като осъзна каква опасност я грозеше. Ако не я забележеха и минеха през нея, перките щяха да я направят на парчета.

Отчаяно се опитваше да излезе на повърхността. Главата й се подаде и тя си пое въздух. Точно до нея приближаваше една от лодките и тя бързо се хвърли на една страна. Някой извика и тя чу силният глас на Робърт, но не можа да разбере думите му. Ушите й се бяха напълнили с вода и бе замаяна. Ако не излезеше, щеше да се удави. Премигна, за да махне водата от очите си и видя, че двете катастрофирали лодки бяха на около пет метра от нея. Насочи се към тях и се хвана за едната. Тя бе доста потънала, но поне бе над повърхността, а само това имаше значение сега.

Моторницата, която почти я бе ударила се насочваше към нея. В нея имаше двама мъже, облечени в дънки и тениски. Шофьорът приближи лодката до нея и другият мъж се протегна. Слънцето се отразяваше в значката закачена на колана му. Еви се пусна и преплува няколкото метра до тях. Мъжът хвана ръката й и я изтегли в моторницата.

Тя падна на пода. Мъжът коленичи до нея. Гласът му бе разтревожен.

— Добре ли сте, госпожо Шоу?

Еви дишаше много бързо, затова само кимна. Не бе ранена, само бе замаяна от удара, но все пак се учуди откъде мъжът знаеше името й.

— Добре е — чу го да казва.

Постепенно мислите й се избистриха и тя започна да разбира какво става около нея. Седеше на пода на лодката, облегната на една от седалките и гледаше как поставяха белезници на двамата, а на този, когото Робърт бе прострелял, оказваха медицинска помощ. Самият Робърт бе блед, но продължаваше да стои изправен, така че Еви реши, че не е тежко ранен.

Още четири моторници бяха пристигнали, всяка с по двама мъже, и всичките те носеха значки. Чу единият от тях да се представя на Мърсър като агент от ФБР.

Случайни хора, минаващи наблизо бяха чули изстрелите и се бяха приближили.

— Имате ли нужда от помощ за тези лодки? — попита един рибар. — Ако искате, можем да ги изтеглим до някое пристанище.

Видя, че един агент погледна Робърт, сякаш чакаше разрешение, след което каза:

— Благодаря, бихме оценили всяка помощ.

Еви не поглеждаше към Робърт, макар на няколко пъти да усещаше, че той я гледа напрегнато. През целия си живот щеше да си спомня ужасът, който бе изпитала, когато мъжът стреля по него и за миг тя реши, че още един обичан от нея човек ще умре пред очите й. Отчаянието, което цял ден я гнетеше, бе нищо в сравнение с този кошмар. Робърт не я желаеше, бе я използвал, но поне бе жив.

Изтеглянето на лодките продължи безкрайно дълго и дрехите й започнаха да изсъхват, втвърдени от речната вода. Раненият мъж бе качен в една моторница и двама агенти го отведоха за допълнителна помощ. След това качиха Мърсър и другия мъж в друга лодка, като и на двамата ръцете им бяха с белезници. Мъжете още се бореха с двете катастрофирали лодки. Тя събра всичките си сили и седна на мястото на шофьора. Най-накрая всичко приключи. Робърт докара моторницата си до тази на Еви.

— Добре ли си? — рязко попита той.

Без да го поглежда, тя отговори:

— Да.

Той повиши глас.

— Лий, вземете и тази моторница. Аз ще закарам Еви до пристанището.

Агентът веднага се качи и тя му отстъпи мястото зад волана. Не искаше да пътува с Робърт и се огледа за някой познат.

— Качвай се в лодката — заповяда той със стоманен тон и тя реши да не се прави на глупачка. Щом Робърт решеше нещо, нямаше начин да промени решението си. Пък и ако искаше да говорят най-добре бе да са насаме.

Не си проговориха, докато пристигнаха в пристанището. Черната моторница с лекота пореше водата, но при всяка малка вълна главата я болеше.

Когато Робърт изключи мотора, се обърна към нея и изруга като видя затворените й очи и бледото лице.

— По дяволите? Ти си ранена!

Тя веднага отвори очи и се загледа напред.

— Не съм, това е нормална реакция.

Когато адреналинът на човек се покачи и след това рязко спадне, започваш да се чувстваш слаб и болен, затова той прие обяснението, но наум реши, че известно време трябва да я наблюдава.

Бе докарал лодката до мястото й и Еви скочи на дока, преди той да може да й помогне. Като истинско дете на реката, тя веднага завърза въжетата за дървените куки. Навиците, трупани през целия й живот вземаха връх на чувствата. След като приключи с това се обърна и без да каже и дума се насочи към магазина.

Бърт стоеше зад щанда и тя забеляза облекчението, което се изписа на лицето му, когато я видя, но след това се притесни като видя състоянието й. Не му беше в природата да задава лични въпроси, затова думите прозвучаха странно.

— Лодката разби ли се? Добре ли си?

Два въпроса един след друг? Трябваше да го отбележи в календара.

— Добре съм, само малко изплашена — отговори тя, като се почуди още колко ли пъти щеше да й се наложи да повтори тези думи. — Лодката, обаче, се разби. Теглят я към пристанището.

Робърт отвори вратата и на лицето на Бърт отново се изписа облекчение.

— Тогава аз се връщам в работилницата. Колко смяташ, че ще им отнеме да я докарат?

— Около час — отвърна Робърт вместо нея.

Отиде до машината за безалкохолни, пусна монети и натисна бутона. Бутилките паднаха с трясък и той сръчно ги взе.

— Аз ще съм тук, докато пристигнат — Бърт напусна непривичната му среда в магазина и се върна при познатата миризма на масло и грес в работилницата.

Еви мина зад щанда и седна, сякаш търсеше някаква преграда между нея и Робърт. Разбира се, не се получи; той разгадаваше всичките й ходове. Застана до нея, като се облегна и кръстоса дългите си крака в глезените.

Подаде й бутилка кока-кола.

— Изпий това. Преживя голям стрес и ти трябва малко захар.

Вероятно бе прав. Тя повдигна рамене и взе напитката като си припомни предния път, когато я извади от водата и я бе накарал да изпие сладкото кафе. Последното нещо, което искаше, бе да припадне в ръцете му, затова отпи от течността.

Той я наблюдаваше напрегнато, докато се убеди, че тя ще следва заповедите му и после каза:

— Мърсър бе управител на компютърната ми фирма в Хънтсвил. Работим върху програми за космически станции, както и върху други проекти, но работата ни е секретна. Нашите продукти започнаха да се появяват в чужди ръце. Открихме, че Мърсър ги краде, но още нямахме доказателства.

— Значи това е носил в рибарската кутия? — изненадано каза тя. — Не са били наркотици, а дискове.

Той учудено повдигна вежди.

— Смяташе, че е наркотрафикант ли?

— Това ми се струваше логично обяснение. Не може да се промъкнеш незабелязано до някой в езерото. Явно е занасял пакетите до точно определено място на островите и след това другите са идвали и са ги взимали.

— Точно така. Но ако си смятала, че продава наркотици — започна, като гласа му бе страховито спокоен, — защо днес го проследи?

— Имам законно право — отвърна тя. — Той бе в една от моите моторници. Можех да загубя всичко. Най-малкото, щеше да лепне лошо име на пристанището и хората щяха да се оттеглят.

А тя е готова на всичко за това пристанище, ядно си помисли той, дори бе продала къщата си. Не бе тръгнала просто да проследи мъжа, когото подозираше в продажба на наркотици. Бе взела пистолета си и кръвта му замръзна във вените, когато си помисли какво можеше да й се случи.

Бе сама срещу трима мъже. Ако беше честен, обаче, тя се бе справила с положението перфектно, докато вълните от неговото пристигане не предизвикаха бъркотия.

— Можеше да се убиеш, когато блъсна лодката си в другата.

— Скоростта не бе много висока — отвърна тя. — Пък и моята моторница е по-голяма. Страхувах се, че резервоарът може да гръмне, но той е отзад, така че нямаше страшно.

Не е имала време да обмисли всичко това, помисли си той; реакцията й бе мигновена и сърцето му бе спряло. Но все пак тя бе прекарала живота си около лодки и имаше достатъчно познания, за да може да вземе подобно решение. Не е знаела, че всеки момент ще пристигнат подкрепления, само бе забелязала, че един от престъпниците щеше да избяга и го бе спряла. Робърт не можеше да реши дали е постъпила смело или глупаво, или пък и двете.

Тя още не го бе погледнала. Той внимателно подбираше думите си.

— Работих с ФБР и някои частни детективи, за да хванем Мърсър. Бях проследил някои от сделките му и го притиснах финансово, така че да му се наложи да действа бързо.

Не му бяха необходими повече обяснения. Наблюдаваше лицето й и разбра, че бе схванала думите му.

— Точно както постъпи и с мен — промълви тя. — Решил си, че работя с него, защото той използва моето пристанище и аз на няколко пъти го проследих, за да открия какво прави.

— Не ми отне много време да установя, че ако изобщо си замесена, вероятно изобщо нямаш представа какво върши той. Но ти все правеше подозрителни неща, така че не можех да си позволя да те оставя на мира.

— Какви подозрителни неща? — попита тя с недоверие.

— Като например, да напуснеш пристанището по средата на деня, за да го проследиш. Онзи ден, след като излезе от банката, се обади на някого от уличен телефон и ние не можахме да проследим разговора. Вчера цял ден те следят, докато най-накрая ти правиш рязък завой и пак не можахме да те открием, докато не се върна на работа.

Еви се засмя, но звукът издаваше горчивина и недоверие.

— Само това! Невероятно е как подозрителният ти мозък вижда във всичко нещо нередно. Когато за втори път ми отказаха ипотека, разбрах, че зад това стои някой. Не можех да загубя пристанището. Единственото нещо, което ми остана, бе да продам къщата си и знаех, че ако не се обадя веднага, след това няма да имам сили. Затова спрях при първия уличен телефон и позвънях на едни хора, които отдавна проявяват интерес към нея. Те бяха толкова щастливи, че решиха да ми платят в брой, за да не мога да променя решението си.

— Вчера — тъжно продължи тя, — търсих място, където да живея. Знаех, че само се опитвам да го отложа и нещата щяха да стават все по-лоши. Затова завих така рязко и отидох до един апартамент, който бях набелязала.

Така е, помисли си той, докато наблюдаваше бледото й лице. По-добре мигновена болка, отколкото вечна агония. Всичките й действия бяха невинни, продиктувани от отчаянието й.

Тя повдигна рамене.

— Реших, че искаш пристанището. Не можех да измисля защо. За мен то значи страшно много, а ако търсиш къде да си вложиш парите има далеч по-големи и доходоносни. Ти пък си смятал, че съм предател и какъв по-добър начин да ме следиш отблизо, освен да започнеш престорена връзка с мен и практически да живеем заедно?

Точно тук бе проблемът.

— Не съм се преструвал.

— И луната не е кръгла — отвърна тя, като се обърна и погледна през прозореца своето кралство, което бе спасила на такава висока цена.

— Нямаше да допусна да ти отнемат пристанището — каза той. — Просто исках да те притисна до стената. Дори и да бе виновна, вече бях решил, че няма да допусна да повдигнат обвинения срещу теб.

— Колко мило от твоя страна — измърмори тя.

Той отиде до нея и хвана раменете й, като нежно ги стисна.

— Знам, че си наранена и ядосана, но докато не бяхме хванали Мърсър, не можех да си позволя да те оставя.

— Разбирам.

— Слава Богу! — с облекчение каза той и затвори очите си.

Тя повдигна рамене под ръцете му.

— Националната сигурност е по-важна от наранените чувства. Не си имал избор.

Гласът й бе равен и той отвори очи. Още не бе решил всички проблеми. Оставаше въпросът за къщата.

— Съжалявам за къщата ти — нежно каза той. — Никога нямаше да допусна да я продадеш, ако знаех, че това са плановете ти — обгърна лицето й с ръце, като усещаше копринената й кожа под пръстите си. — Не мога да я върна, но мога да ти подаря моята. Прехвърлих нотариалния акт на твое име.

Тя се стегна и рязко отмести лицето си от ръцете му.

— Не, благодаря — хладно каза Еви, като се изправи и се загледа през прозореца, с гръб към него.

Погрешно ме разбра, гневно си помисли той, ядосан на себе си, че бе заговорил за къщата, преди да обсъдят най-важното нещо.

— Това не е милостиня — каза той, като постави ръката си на врата й и нежно започна да разтрива стегнатите мускули. — Не е жест, тъй като ще остане в семейството. Еви, ще се омъжил ли за мен? Знам, че обичаш това място, но можем да стигнем до компромис. Няма да те откъсна напълно от семейството ти. Ще използваме къщата за почивка. Ще идваме тук през лятото, пък и през останалата част от годината.

Тя се изтръгна от ръката му и се обърна към него. Бе дори още по-бледа. Златистите й очи бяха безизразни и с ужас Робърт си спомни описанието на Беки, когато е загубила Мат. Това, което видя в нея, бе абсолютна емоционална пустош и се вкамени на мястото си.

— Както винаги, твоите компромиси в твоя полза — каза тя, като гласа й бе толкова хладен, че той потрепери. — Аз имам по-добро предложение. Защо не си отидеш в Ню Йорк, а аз ще остана тук и така и двамата ще сме по-щастливи.

— Еви… — започна той, но спря, за да си поеме въздух и да възстанови контрола си.

Разбира се, тя бе ужасно разстроена, след всичко, което й се струпа днес. Обичаше го, а той я бе наранил. Някак си трябваше да я убеди, че отново може да му се довери.

— Не — извика тя. — Не се опитвай да измислиш как да ме изманипулираш, за да постъпя както искаш. Прекалено си загрижен за собственото си удобство. Нищо не те трогва истински, нали? — тя разпери ръце. — Ти си в единия край, а всички останали в другия и никога не се срещате. Нищо и никой не допускаш близо до себе си. Готов си да се ожениш за мен, но нищо да не се промени. Ще останеш затворен в себе си и ще наблюдаваш останалите, за да дръпнеш правилните конци, така че те да правят каквото решиш ти. Това, което имах с Мат, бе истинско, отношения с човешко същество, а не с фасада. Какво те кара да мислиш, че ще приема предложението ти? — тя спря, потрепери и след това каза: — Върви си, Робърт.