Линда Хауърд
Да спиш с врага (16)

Глава шестнадесета

Уолтър и Хелън Кембъл бяха около шейсет и пет, пенсионирани, заможни, но не богати. Къщата на Еви бе точно каквото искаха — добре разположена, но в същото време доста стара и малка, така че цената, която щяха да платят бе доста по-ниска от нова къща на брега. И двамата още не можеха да се нарадват на неочаквания късмет; макар доста пъти да я бяха питали дали я продава, много отдавна бяха загубили надежда, че ще се съгласи.

Пристигнаха около половин час по-рано в пристанището заедно с агента за недвижими имоти, който носеше купчина документи. Еви никога не бе купувала или продавала имот и бе изумена от количеството листове, които трябваше да се попълнят, както и от факта, че агентът бе успял да приготви всичко само за един ден.

Нямаше достатъчно столове за всички, затова седяха прави около щанда. Агентът обясняваше всеки лист хартия, след което го даваше на Еви да го подпише и след това на семейство Кембъл. След около час всичко приключи. Еви бе продала къщата си и чекът бе в ръцете й.

Насили се да се усмихне, докато изпращаше радостните купувачи, но след като затвори вратата след тях усмивката й изчезна. Затвори очи и потрепери, като се опитваше да спре мъката, която я обземаше, откакто вчера им се бе обадила. Не помагаше като постоянно си повтаряше, че това е само една къща и би могла да живее навсякъде; това бе нейният дом и току-що бе загубила част от себе си. По-точно, бе я продала.

Но пристанището бе по-важно и зеленият чек в ръката й щеше да го спаси.

Избърса предателските сълзи от очите си и скръсти ръце. Обади се на Бърт и му каза, че трябва да отиде до банката и ще се върне до половин час. Както обикновено, когато го помоли да обслужва клиентите, той лаконично бе казал:

— Добре.

Процедурата в банката приключи много бързо. Чекът от семейство Кембъл бе внесен, след което й издадоха друг за сумата, която дължеше. Томи Фаулър я видя пред гишето и се приближи до нея.

— Как си, Еви?

Гласът му издаваше искрена загриженост и Еви успя да му се усмихне.

— Добре съм. Намерих парите.

На лицето му се изписа облекчение.

— Страхотно! За толкова малко време! Друга банка ти ипотекира къщата ли?

— Не, продадох я.

Той я погледна втрещено.

— Продала си къщата? Но, Еви, защо?

Нямаше никакво желание да му обяснява пред служителя и останалите клиенти, че някой й бе попречил да я ипотекира.

— От доста време мислех да го направя — излъга тя. — Сега банковата ми сметка е добра, пристанището не е обвързано със заем и ще работя на чиста печалба, докато си намеря нова къща.

Изражението на Томи издаваше смесените му чувства. Изглежда повярва на прагматичната й измислица.

— Значи, всичко е наред.

Костваше й доста усилия да продължи да се усмихва.

— Като че ли да.

Служителят й подаде чека и тя го пъхна в плика.

— Днес ще изпратя това до Ню Йорк — каза тя. — Благодаря ти за всичко, което направи за мен.

— Нищо не можах да направя — отвърна той.

— Но поне опита.

Излезе от банката и отиде направо в пощата, където пусна писмото с бърза поща. Всичко приключи; тревогите й бяха вече минало. Не бе лесно, но сега бе свободна.

Робърт чакаше в пристанището, когато тя се върна.

— Къде беше? — настоятелно попита той, изправен до пикапа, докато тя слизаше.

Тя премигна, стресната от враждебния му тон. Робърт рядко даваше воля на истинските си чувства, освен в леглото.

— В банката и после до пощата. Защо?

Не й отговори, а рязко хвана раменете й и я дръпна към себе си. Устните му бяха зажаднели и настоятелни. Еви издаде неразбираем звук от изненада, постави ръцете си на гърдите му, но се отдаде на целувката.

Страст обзе и двамата, силна и наелектризираща. Още не се бе възстановила от изпитанията, които бе преживяла през деня и се отпусна в силните му ръце. Въпреки че животът й се бе превърнал във водовъртеж, поне можеше да разчита на него. Яростно се бе опитвала и притеснявала да не се стигне до подобно положение, но самото му присъствие й действаше успокояващо. Познатото тяло, нежният аромат, който излъчваше, всичко това едновременно я възбуждаше и утешаваше.

Той се отдръпна, стреснат от факта, че се целуват на паркинга. Не че вътре бе по-добре, с клиентите, които постоянно влизаха и излизаха. Прокара пръсти през косата й, като се отдръпна, за да може да види лицето й. Явно забеляза желанието в очите й, защото каза:

— Не тук, мила. Но щом се приберем…

Не бе нужно да довършва изречението. Страстта бе изписана на лицето му и се усещаше в гласа.

След като се опомни къде е, Еви засрамено се огледа и хвана ръката му. Колко още оставаше, докато се приберат вкъщи? Цялото й тяло трепереше от желание.

 

 

Дългият следобед бе истинско изпитание за волята и на Еви й се струваше, че летните дни са прекалено дълги. Нуждаеше се от Робърт, от тялото му и зашеметяващата страст в леглото, която щеше да я накара да забрави всичките си проблеми и да се отдаде на наркотичното удоволствие. Чувстваше се на ръба на силите си и имаше чувството, че всеки момент ще загуби самоконтрол.

Най-накрая затвори пристанището. Робърт настоя да отидат направо в тях, но тя отказа.

— Не искам да оставям пикапа тук — каза тя. — Или ще трябва по някое време да ме докараш да го взема, или утре цяла сутрин ще трябва да си губиш времето с мен.

— Няма да е загуба на време — измърмори той.

Желанието й да е с него бе много силно, но тя пак поклати глава.

— Ако утре ме докараш, ще е толкова очевидно за Крег…

— Притесняваш се Крег да не разбере, че спим заедно ли? — Робърт бе искрено удивен и развеселен едновременно. — Той е на седемнадесет, скъпа, а не на седем.

— Зная, но… Това не е Ню Йорк. Тук сме по-консервативни.

Той продължаваше да се усмихва, когато се съгласи.

— Добре, тогава. Но не го смятай за толкова наивен.

Тя се засмя и усети, че тревогата й олеква.

— Добре, просто приеми, че аз няма да се чувствам удобно.

— Тогава си иди до вас. Днес купих много хубаво филе и ще го приготвя, преди да дойда да те взема.

— Имам по-добра идея — каза тя. — Ти започни да го приготвяш, а аз ще дойда сама до вас.

Той се усмихна отново и нежно погали устната й.

— Караш ме да се чувствам като тийнейджър — прошепна той и тя се изчерви.

Цялата бе изпълнена с нетърпение, докато се прибираше до къщата си, взе си душ и се преоблече. Сърцето й биеше в такт с името му.

Все още бе толкова горещо, че не можеше да си представи да си облече дълга дреха, но в същото време не й се носеха къси панталони. Избра си светлосиня пола и блуза без ръкави с широко деколте, което описваше съвършените й гърди. Полата бе буквално прозрачна и краката й се виждаха. Не би излязла така на улицата, но с удоволствие щеше да отиде в този вид при Робърт.

Той се приближи до вратата, когато чу шумът на пикапа й. Лицето му се стегна, като я видя.

— Боже Господи!

След като влязоха вътре, той тръшна вратата и бързо я избута в спалнята.

— Какво стана с пържолите? — извика тя, учудена от настървението му.

— Няма значение — измърмори той, като я вдигна в ръцете си и я сложи на леглото. Легна върху нея и Еви усети тежкото му тяло. Рязко вдигна полата й и я съблече.

Еви се засмя. Още дори не я бе целунал и въпреки това цялото й тяло трепереше от желание. Той се опитваше да разкопчае колана си, но в бързината не успяваше и тя му помогна.

Доста пъти се бяха любили и въпреки това тя всеки път се удивляваше на удоволствието, което й доставяше. Въздъхна, цялото й тяло бе стегнато от страст. Усещаше горещите вълни, които преминаваха през всяка клетка от тялото й. Извика и впи ръце в гърба му, когато цялата се разтресе от наслада. Той шепнеше нещо в ухото й, но не можеше да разбере какво точно й говореше.

След това същите тръпки от удоволствие преминаха през неговото тяло. Той се отпусна върху нея и двамата дишаха бързо, изтощени.

— Определено ме връщаш в тийнейджърските ми години — измърмори той. — Независимо колко често се любим, постоянно те желая. Само когато лежим така съм задоволен.

— Тогава да си седим така — тя погали мускулестия гръб, като усещаше топлината, която излъчваше дори през ризата.

— Все някой ще ни открие до две седмици.

Той се засмя и я целуна.

— Ако искам да седиш така, май ще трябва да те нахраня.

Целуна я отново и стана.

Тя се протегна. Празнотата, която усещаше от дни, бе затъпена, но не бе изчезнала. Никога досега не бе изживявала подобно нещо, толкова силна връзка с друго човешко същество. И този път щеше да се размине с щастието си, ако Робърт не бе толкова твърдо решен да я има.

През следващите няколко часа приготвяха вечерята. След това, когато приключиха с яденето и почистиха кухнята, седнаха на верандата. Нощта бе топла, температурата още бе висока. Робърт се изтегна в шезлонга и притегли Еви при себе си. В къщата нищо не светеше и тъмнината ги обгръщаше като пелена. Лежаха мълчаливо и ръката му нежно галеше гърба й. Постепенно ласките му станаха по-настойчиви и Еви усети възбудата в себе си. Той свали блузата й и я пусна на верандата. Плъзна ръката си по копринената кожа на бедрата. Обгърна ханша й, докато я настаняваше върху себе си.

— Имаш прекалено много дрехи по себе си — измърмори тя, като целуваше лицето му.

— Затова пък ти нямаш нито една.

— И кой е виновен за това? — устните й се плъзнаха по врата му. — Когато дойдох бях напълно облечена.

— Не бих казал. Когато влезе, зърната на гърдите ти издаваха, че си без сутиен. А и не бих нарекъл това нещо пола.

Обгърна лицето й и дълго я целуна, докато се съблече. Тя се намести върху него.

Дълго време останаха така, отдадени на удоволствието да усещат телата си едно до друго. Видяха се светлините на минаваща рибарска лодка, но тъмнина ги скриваше от любопитни погледи. Малко след това вече не можеха да лежат спокойно отпуснати. И двамата бяха завладени от желание.

 

 

На следващата сутрин спаха до девет часа. Тя се прозя като сънлива котка и Робърт я прегърна, като оправи разрошената й коса. Както обикновено, той я бе събудил призори и я бе любил, след което и двамата доволно заспаха отново.

Целуна я бързо, стана от леглото и отиде да си вземе душ. Еви пак се прозя и също стана. Облече тениската му и отиде да направи кафе.

— Робърт, трябва ти кафе машина с часовник — каза тя на глас, докато сипваше кафето във филтъра.

Докато седеше в слънчевата кухня и слушаше звуците на кафе машината осъзна, че се чувства напълно безгрижна. Обви ръце около талията си, сякаш за да не остави това измамно чувство да избяга. Щастлива съм, изненадано откри тя. Въпреки че бе продала къщата, бе щастлива. Пристанището бе спасено и имаше Робърт. Най-вече, имаше Робърт.

Любовта й към него нарастваше с всеки изминал ден. Бе толкова сериозен и потаен; въпреки че бяха толкова близки, той все пак запазваше една част от себе си неоткрита за никой. Знаеше го много добре, но това не намаляваше любовта й към него. Не бе разтворил сърцето си пред нея, но това не означаваше, че не заслужава обичта й. Може никога да не ме заобича, помисли си тя. Но ако това бе всичко, което може да даде на една жена, тя щеше да го приеме.

Позвъняване прекъсна мислите й. Бе като звън на телефон, но той бе в кухнята, а звукът се чуваше от другата стая. Явно номерът на телефона в кабинета е друг, реши тя. Робърт бе в банята и нямаше да го чуе. Иззвъня само веднъж, сигурно телефонният секретар се бе включил.

Мина през коридора и влезе в кабинета. Чу шумът на факса.

Машината замлъкна, след като се получи само един лист хартия. Обърна се да излезе, но нещо на листа хвана погледа й.

Името, което бе изписано, бе нейното.

Съобщението бе кратко: „Господин Боровиц току-що докладва, че днес е получил чек от Еви Шоу с пълната сума. Ръцете му са вързани. Други инструкции?“ Надрасканият подпис изглеждаше като: „Ф. Каури“.

Еви откъсна хартията и го прочете отново. Първоначално бе стъписана. От къде на къде Ф. Каури ще докладва на Робърт, че е изплатила заема? И защо господин Боровиц ще им го каже? Робърт изобщо не знаеше нито за заема, нито за това, че е трябвало да го изплати наведнъж.

В един миг умът й блокира и дишането й спря. Замръзна на мястото си, когато схвана истината. Робърт е знаел за всичко това и той е бил този, който се опитваше да блокира ипотеката й. Заради него бе купен заема й от банката в Ню Йорк и той бе инструктирал господин Боровиц да не съгласява на никакви уговорки. Нейният любим бе нейният враг.

Усети изгаряща болка в гърдите си. Въздъхна, пое си дълбоко въздух, но болката си остана там. Чувството, че е предадена я задушаваше.

Очевидно Робърт бе далеч по-заможен и влиятелен, отколкото бе предполагала. Не знаеше защо иска пристанището й, но явно го искаше. Имаше доста въпроси, на които не можеше да си отговори, особено сега. Може би по-късно, когато отново можеше да мисли, щеше да открие отговорите им.

В момента всичко, което можеше да измисли бе, че Робърт се бе опитал да й отнеме пристанището и заради него бе продала къщата си.

Значи постоянната му дистанцираност, която бе усетила, е била напълно реална. Не бе отдал сърцето си, защото за него връзката им е била бизнес. Дали я бе съблазнил, за да може да стои близо до нея и да следи всеки неин ход? След всичко останало, това й се стори доста смислено обяснение.

Усети, че кръвта се бе оттеглила от лицето й и краката й се движеха автоматично, когато излезе от кабинета. Проклетият факс още бе в ръцете й, когато влезе в кухнята.

Цялата безнадеждност на ситуацията се стовари върху нея като огромен товар. Каква ирония да се влюби в мъжа, който се опитваше да съсипе живота й! Той едва ли би приел развръзката така мелодраматично, но сигурно за него това бе просто бизнес, а не любов.

Чу, че Робърт спря душа. Бавно и внимателно сгъна факса и го хвърли в кошчето, след което си сипа чаша кафе. Отчаяно се нуждаеше от кофеин или каквото й да е, само да й даде сили. Ръцете й леко трепереха, когато приближи чашата до устните си.

Тя бе застанала пред прозореца, когато след няколко минути, Робърт влезе в кухнята. Бе облечен в дънки и бе метнал кърпата около врата си. Спря и цялото му тяло потрепери, когато я видя. Тя бе неземно красива, златистата коса свободно падаше на гърба й. Бе облечена само в неговата тениска и не я бе закопчала. Няма друга дреха, която толкова да отива на жената, като мъжката тениска, помисли си той. Тя пиеше кафето си и гледаше през прозореца, явно замислена за нещо.

Той остави кърпата и отиде до нея. Взе чашата й и отпи.

Никоя жена не бе откликвала като Еви. Беше истински огън в ръцете му, отдаваше му се с цялата си страст и искаше още. Постоянно я желаеше.

Нежно погали кожата на крака й.

— Банята е на твое разположение.

— Добре — сухо отвърна тя, сякаш изобщо не го бе чула. Все още гледаше през прозореца.

Наведе главата си, за да види в какво се е загледала. Езерото се разстилаше пред очите им, виждаха се и няколко лодки.

— Какво гледаш?

— Нищо.

Тя се отдръпна от прегръдката му и излезе от кухнята.

Робърт повдигна вежди в учудване, но бе гладен и се зае да си приготви закуска. Едва бе извадил бекона, когато Еви се върна, напълно облечена и с ключовете в ръка.

— Докато се къпеше пристигна факс — тихо каза тя.

Той се обърна и замръзна на мястото си, когато видя лицето й. Беше бледо и безизразно и очите й излъчваха празнота. Спомни си как Беки бе описала погледа й след катастрофата и разбра какво е имала пред вид. Изглеждаше толкова отдалечена, сякаш вече си бе тръгнала.

— От кого? — попита той. Гласът му бе спокоен, но наум бясно прехвърляше всички възможности. Най-лошата бе ако тя наистина е замесена с Мърсър и е разкрила, че им е поставил капан.

— От Ф. Каури.

— А, да — кимна той, като се опита да скрие облекчението си. — Това е секретарката ми — вероятно нямаше нищо общо с Мърсър, но защо тя се държеше толкова хладно?

— В кошчето за боклук е, ако искаш да го прочетеш, но и аз мога да ти кажа какво пише.

Той се облегна на шкафа, кръстоса ръце и я погледна изпитателно.

— Кажи ми.

— Господин Боровиц е осведомил секретарката ти, че е получил чек от Еви Шоу, с който тя изплаща целия заем и ръцете му са били вързани. Тя пита какви са по-нататъшните ти инструкции.

Изражението на Робърт не се промени, но наум проклинаше яростно. От всички неща Еви да попадне точно на това! Бе по-добре, отколкото нещо свързано с Мърсър, но как щеше да й обясни? Изобщо не бе възнамерявал тя да разбира за всичките му машинации. Бе възнамерявал да я притисне финансово, но никога нямаше да допусне да отнемат пристанището й. Не се впусна в обяснения, а изчакваше нейната реакция, за да реши какво да й каже. И откъде, по дяволите, бе взела пари, за да плати заема си?

— Ти си причината да не мога да получа ипотека — каза тя, гласът й бе толкова тих, че едва се чуваше.

Бързо е подредила цялата картина, помисли си Робърт. Още от самото начало тя бе невероятно проницателна.

— Да — отвърна той, като реши да не лъже.

Стискаше ключовете си толкова силно, че кокалчетата й бяха побелели. Усети, че всеки момент ще избухне. Тя си пое дълбоко въздух и след това продължи:

— До края на деня искам да разкараш лодката си от пристанището ми. Ще ти върна парите.

— Не — спокойно отвърна той. — Държа да си изпълниш договора.

Нямаше да си губи времето в спор, който не можеше да спечели. Бе се надявала, че поне ще има достойнството да направи каквото го помоли, но след като й бе причинил всичко останало май нямаше на какво да се надява.

— Тогава я остави там — каза тя. Очите й бяха толкова празни и гласът й бе равен. — Но не ми се обаждай, защото не искам да те чувам. Също така не идвай, защото не желая да те виждам.

Робърт се загледа в лицето й, като се опитваше да пробие стената, която толкова бързо бе изградила.

— Няма да се отървеш от мен така лесно. Знам, че сега си ядосана…

Тя се изсмя, кух звук, който нямаше нищо общо с истинския й смях. Робърт премигна.

— Така ли реши да се справиш с мен? Знам, че ме наблюдаваш и се чудиш как да постъпиш — каза тя. — Ти никога не се оставяш на първата си реакция, нали? Наблюдаваш и преценяваш реакциите на хората, така че да можеш да ги манипулираш — Еви усети, че гласът й се разтрепери и спря за момент. — Не, не съм ядосана. Може би след около петдесет години ще остане само яд.

Обърна се и тръгна към вратата.

— Еви!

Гласът му изплющя като камшик и Еви се извъртя, като потрепери от командата му. Това не бе ловкият стратег, а безмилостния завоевател.

— Как успя да изплатиш заема си?

Тя бавно го погледна през рамото си. Очите й бяха изпълнени с болка.

— Продадох къщата си — каза тя и излезе.