Ан Мейджър
Възкресена любов (9)

Девета глава

С един замах Даяна спусна завесата, за да не гледа заплашително черната маса от гигантски пинии, които сякаш настъпваха към прозореца й. Тя несъзнателно шепнеше името на Адам, докато въображението й го рисуваше сам и разплакан в мрака на гората, преди зверовете или вонящата кал на блатата да го погълне…

Детето бе заминало едва този следобед, а тя вече не можеше да си намери място от страхове и лоши предчувствия. Момчето се бе хвърлило към групата на скаутите с радостен вик и едва когато лодките се отдалечиха от брега, се беше обърнало да й махне с ръка.

Няколко свещи хвърляха мека, романтична светлина над красиво подредената за двама вечеря.

Тази сутрин, докато я целуваше за довиждане, Рос й бе прошепнал, че иска този уикенд да остави незабравим спомен от медения им месец и тя бе прекарала почти целия ден в кухнята. Бе приготвила печено с кафяв ориз и салата от спанак, както и коктейл от раци. Накрая, когато всичко беше готово, Даяна изпита още по-силна тревога.

Неспокойно кръстосваше стаята, за да оправя уж някакви дреболии. Грациозната й фигура превръщаше трапезарията в романтичен декор. Бе облечена в кадифен сукман. Горните две копчета бяха предизвикателно разкопчани, отдолу не носеше сутиен. Тежка златна огърлица подчертаваше изящния й врат, а сините очи искряха. На тънката й талия също се полюшваше златна верижка.

Докато се опитваше да прогони картината на плачещото в гората дете от съзнанието си, тя внезапно чу познатото подсвиркване, имитиращо вълчи вой. Рос!

Той стоеше облегнат на вратата и й се любуваше. Красивите мъжествени черти на лицето му я изпълниха с обич, но тя потисна желанието си да се хвърли в прегръдките му и да сподели страховете си. Знаеше, че ще той ги посрещне с гримаса на отегчение и досада.

Рос пристъпи към нея и я прегърна. После обгърна лицето й с длани.

— Много си красива тази вечер — каза той и започна да я целува.

— Недей! — проплака тихо тя, когато пръстите му започнаха да разкопчават сукмана й.

— Защо не? — кадифето леко се свлече и разголи седефената й кожа. — Ти го искаш толкова, колкото и аз.

— Няма ли първо да вечеряме? Цял следобед съм готвила.

— Мила, защо винаги правиш не това, което трябва? — засмя се Рос и внимателно я отнесе до дивана, където я положи внимателно. Зарови глава в шията й. Ръката му милваше най-чувствителните места на тялото й. Даяна започна тихичко да стене.

— Мислех, че… ще се зарадваш, ако готвя всеки ден… — прошепна задъхано тя, докато езикът му си играеше със зърната на гърдите й. — Нали каза, че тази вечер ще си стоим вкъщи?

— Сигурно съм бил гладен — смехът му я изпълни с чувствено удоволствие.

Те забравиха за вечерята и дълго се любиха в пълна самозабрава…

— Рос! — тя го бе обгърнала с крака и ръце така плътно, че телата им бяха слети в неразривно цяло. Да произнася името му й доставяше удоволствие, не по-малко от най-нежната целувка.

Заплашителен гръм наруши блажената тишина. Светкавицата разкъса небесата и проникна през плътните завеси в сумрачната стая.

Стресната, Даяна отвори широко очи. Навън се надигаше буря! Тази мисъл прогони омайното усещане от близостта му и тя опита да се освободи от обятията му. Искаше й се да изтича до прозореца, ала Рос я държеше здраво в прегръдката си.

— По дяволите! Какво има пак?

— Адам… е там — заекна тя.

— Зная. И какво от това?

Цял месец бе потискал раздразнението си към непонятните й, но постоянни страхове. Огромните й сини очи го умоляваха да разбере, ала той вече не можеше и не искаше. Познаваше до болка този неин израз. Така го гледаше тогава, в дните преди раздялата им…

Той навлече ризата и панталоните си.

— Добре — тонът му издаваше досада и решимост за нещо, обмислено преди време.

Даяна стана и също започна да се облича.

— Докато ти трепериш от страх, аз ще хапна — излезе от стаята, без да я погледне.

Тя чуваше как се тръшкат тигани и чинии в кухнята. Рос си сервираше там, за да избегне присъствието й. Това обаче нямаше значение за нея. Мисълта за Адам изпълваше цялото й същество. С Адам ставаше нещо лошо и вината за това беше негова, на Рос!

Нова гръмотевица разцепи тишината и цялата къща потрепери. Даяна се хвърли към прозореца и дръпна с две ръце завесите. Прилепи бялото си като платно лице към студеното стъкло. Едри капки дъжд забарабаниха по перваза — отначало бавно, после все по-ритмично, докато гъстата пелена на пороя не закри всичко от очите й.

Часовете минаваха, а тя продължаваше да се взира в бурята, неподвижна като статуя. По едно време в стаята влезе Рос, явно с намерението да се извини. Даяна не му обърна никакво внимание. Очите му издаваха болка, но какво значение имаше това, след като не беше направил даже опит да я разбере?

Около полунощ телефонът настойчиво иззвъня. Тя се хвърли към него, ала сигурната ръка на Рос вече вдигаше слушалката. Нещо в тона му я накара да замръзне.

— Той е… Какво?

Тя не чу какво казва той по-нататък. Изпълваше я чувството, че вече е преживяла този кошмар и сега той изплуваше отново.

Адам и другарчето му, с което карали своето кану, били изчезнали. Лодката била намерена заедно с двата спасителни пояса, но от децата нямало и следа. Предполагаше се, че са се загубили в гората… При условие, разбира се, че са останали живи…

С изкривено от мъка лице Рос понечи да хване ръката й, ала Даяна се отдръпна. За миг той я гледаше учудено, после изведнъж разбра. Лицето му се вкамени. В друго време този поглед би я накарал да потрепери от студ, но сега не му обърна внимание.

Не можеше да си представи, че е способна да пожелае този мъж до края на живота си. Той бе изпратил детето на явна гибел! Макар че сега не изрече пагубните думи, Даяна го обвиняваше за случилото се не по-малко, отколкото когато Тами умря…

Рос обаче прочете в очите й неизречените думи така ясно, сякаш ги беше изкрещяла.

— Обещай ми, че ще извикаш тук леля си Патриша — започна студено той. — Не искам да стоиш сама, докато се върна.

— Добре. Но… Защо?

— Защото излизам. Отивам да намеря Адам — обу високи до коленете гумени ботуши и отново вдигна очи към нея. — Престани да ме гледаш като чудовище. Не съм убил детето. Изобщо запомни, че не съм убиец на децата си! — отвори рязко чекмеджето и извади огромен електрически фенер. — Адам е жив и здрав, дяволите да те вземат! Но не и нашите отношения. Това е краят, Даяна! Няма да живея с жена, която ходи из къщата като вещица и ме сочи като виновник за всяко нещастие! Не мога да живея с чувството, че винаги съм виновен за нещо!

И така, свърши се, повтаряше тя, докато Рос излизаше.

Бе повторила грешката, която ги бе разделила преди години. Странно, може би заради продължаващия й ужас, Даяна прие развръзката спокойно.

Остана пред прозореца и дълго гледа след мъжката фигура, която потъна в мрака на гората…

 

 

В един през нощта леля Патриша бе тъй лъчезарна и свежа, както по обяд.

— Не се тревожи, детето ми! — започна тя и тръгна към кухнята. Преструваше се, че не забелязва пепелявото лице на племенницата си. Напълни чайника с вода и го сложи на печката, после седна на дивана в хола и продължи: — Като дете бях много палава. Имала съм какви ли не приключения. А Маделин — нито едно!

Даяна слушаше леля си, без да чува. Мислите й бяха далече — в гората, която погълна Адам и Рос…

Около пет часа сутринта й се стори, че чува познатия шум от пикапа. Тя се втурна навън. Дъждът мигновено я намокри до кости.

— Рос, къде е Адам? — извика тя през шума на пороя и напрягаше очите си в мрака.

— Мамо! — долетя детско гласче.

Тя го прегърна до задушаване и обсипа личицето му с целувки, като щастливо повтаряше името му. После вдигна очи, ала срещна студения, празен поглед на Рос.

Изглеждаше някак си самотен и ужасно изморен. Той слезе от пикапа и взе Адам на ръце. Сълзи рукнаха от очите й.

— Рос, извинявай!

— Извиненията вече не могат да помогнат. Казах ти каквото имах да ти кажа, преди да изляза — тръгна към къщата с детето на ръце.

— Рос…

Това е краят, Даяна, спомни си тя думите му. Светът, който бе градила цял живот, изведнъж се срути пред очите й…