Ан Мейджър
Възкресена любов (1)

Първа глава

С грацията на уплашена газела, бягаща от преследвачи, Даяна Бранскомб се провираше през шумната тълпа в най-луксозния ресторант на Хюстън. Чувстваше се и глупаво, заради нелепия внезапен страх, и гузно, защото бе оставила своя приятел, Брус Диксън, в компанията на някакъв досаден инвеститор, мечтаещ само за петролни сделки.

Ресторантът бе оформен отвътре като арабски лагер. Сепаретата представляваха отделни шатри. Дансингът с бар по средата беше разположен в центъра. Натъпкани под ивиците брезент с копринени пискюли, многобройните гости шумяха като кипнал чайник.

„Бягай!“, бе първото, което си помисли, когато погледът й случайно срещна тъмнокафявите очи на Рос. Тя се отдалечаваше все повече и повече, без да усеща парещия цигарен дим и натиска на човешки тела. Спомените нахлуха в паметта й, ужасяващи и безмилостни като лавина.

Сякаш отново го виждаше на алеята пред къщата. Застанал на колене, Рос люлее малкото телце на Тами, но посинелите устнички не помръдват… После чу своя отчаяния вик, удавен във воя на приближаващата по горския път линейка.

Страшната картина бе заменена от спомена за първата им среща, нежността и жаждата на първата прегръдка. Пълната луна посребряваше клоните на високите пинии в онази гъста южнотексаска гора — страната на дърводобива, чиито крале бяха Рос и баща й.

Носталгичен копнеж сви сърцето й при мисълта, че мъжът, който някога я обичаше толкова много, сега не можеше да я понася.

Защо беше тази паника? Смяташе, че вече е преодоляла неговото огромно мъжко себелюбие, че мъката и огорченията са заличили искрените чувства, които някога ги свързваха. Нима не си беше повтаряла, че тази част от живота принадлежи на миналото — там, където й бе мястото?

Даяна потрепери. Стисна краищата на воала, обгръщащ раменете й, отвори стъклената врата и излезе на балкона. Не чу как вратата зад нея се плъзна и я изолира от натрапчивия ритъм на оркестъра. Не виждаше блестящите реклами по върхове на небостъргачите — ултрамодерни дворци от стъкло, стомана и тухли, всеки от които превъзхождаше по разкош построения само месец по-рано.

Тя се облегна на перилата и се опита да преглътне напиращите сълзи.

Тази неочаквана и случайна среща разкри колко празен е бил животът й през последните три години. Нищо не я радваше — нито блестящият й успех в бизнеса, нито видните клиенти, нито елегантните мъже, придружаващи я по изискани коктейли, на които трябваше да присъства, за да си осигури ценни договори…

Имаше гардероб, препълнен с бутикови облекла, мансарден апартамент в един от най-престижните квартали. Имаше всичко, което може да се купи с пари, и въпреки това душата й бе празна. Глупачка! Защо едва тази вечер бе разбрала тази проста истина? Беше рушила брака си с неуморна енергия, бе си внушавала ден и нощ, че техните отношения са били невъзможни от самото начало.

Бе повярвала, че дори да не бяха загубили Тами, двамата с Рос са били твърде различни, за да бъде бракът им успешен. Защото, мислеше след раздялата Даяна, тя бе родена да живее в богатство и безгрижие, докато Рос бе жилав, упорит и недодялан като всеки, който се е издигнал сам, и то в суровите условия на дърводобива.

Роден в бедно семейство в Луизиана, той не изпитваше никакъв стремеж към бляскавия живот, за който тя мечтаеше, дори и след като бе постигнал успех в бизнеса. Опитваше се да я убеди, че и тя няма нужда от този начин на живот, че влечението й към разкоша се дължи на възпитанието на майка й, Маделин.

Маделин наистина бе мечтала дъщеря й да живее сред блясъка на висшето общество. Понякога, дълбоко в душата си, Даяна бе вярвала, че Рос е прав.

Тя бързо прогони мисълта за майка си и се върна към грубоватия двуетажен дом, скрит в дълбоките гори на източен Тексас. Беше построен сред пищната растителност на блатиста местност.

Рос обичаше техния дом, дивата прелест на реката, високите, обрасли с испански мъх, кипариси. Той сам бе построил къщата и до края не успя да разбере защо жена му не иска да живее тук, а близо до местния клуб. „Къщите там са еднакви като близнаци и всички те приличат на къщата на твоите родители. Нашата е уникална, тя е само наша“, казваше той.

Е, добре. Бе загубила Рос, дома си, Тами… Бе загубила своя свят. После бе заминала за Хюстън и бе успяла да започне нов, изпълнен с творчески успехи, живот, който й носеше удовлетворение и чувство за свобода.

А тази вечер, в един-единствен разтърсващ момент бе разбрала, че се е заблуждавала, защото нищо от постигнатото през тези три години нямаше смисъл без Рос. Нищо, освен Адам, поправи се тя. Имаше поне него — своя осиновен десетгодишен син.

Той придаваше смисъл на живота й, помисли Даяна и тъжна усмивка озари красивото й лице. Адам беше син на Рос от първия му брак, когото тя бе осиновила, веднага щом се ожениха преди осем години.

Рос позволяваше на детето да я посещава, макар че самият той никога не го придружаваше и никога не се обаждаше по телефона да уреди срещите им.

Техен посредник бе Маделин. Адам бе прекарал месец при нея и вчера тя го бе отвела до скаутския лагер — неутрална територия, откъдето след седмица баща му щеше да го отведе в Ориндж.

Беше доста висок за възрастта си и с всеки ден все повече заприличваше на Рос. След месец, прекаран по плажовете на Галвестън, хлапето бе почерняло като индианец, а косата му бе изсветляла от слънцето. Стоеше изправен като малък войник на входа на примитивния лагер и й махаше с ръка. Беше най-красивото десетгодишно момченце на света, а Даяна бе последната майка, която си тръгна.

И все пак, когато влезе в комфортния си автомобил и потегли към цивилизования свят, тя изпита облекчение…

Мислите й се върнаха към високия мъж, с изваяни черти на лицето, който бе на няколко крачки от този балкон, и чиято поява развихри ураган от спомени и чувства в душата й.

Какво правеше Рос тук, питаше се отчаяно тя. Знаеше, че никога не би дошъл, ако е знаел, че ще я срещне. През последните три години и двамата правеха всичко възможно, за да не се срещнат дори случайно.

Беше гореща юлска нощ. Осемнайсет етажа под нея градът се къпеше в светлини и суета. Но през мъглата на напиращите сълзи Даяна не виждаше пищната картина. Мислите й бяха приковани в този, който от три години вече не беше неин съпруг…

Въздухът бе неподвижен и нажежен. Дори и най-слабия полъх не раздвижваше елегантната линия на непрактичната й, ала сексапилна черна рокля, чиито дипли сякаш галеха изящната й фигура.

Даяна бе красива, но не в общоприетите представи за пищна красавица. У нея просто имаше нещо, което приковаваше вниманието. Когато влизаше някъде, всички погледи се насочваха към нея, макар че когато й казваха за това, тя се смееше скептично.

Кадифеният звук на гласа й бе чист като душата й. Бе висока, даже твърде висока, мислеше си тя понякога. Изглеждаше подозрително различна от всички свои роднини — набити и ниски хора. Всяка дреха, дори джинси и блуза, й стоеше идеално. Можеше да стане фотомодел, но бе пожелала друга кариера и завърши вътрешно обзавеждане в университета.

Катраненочерната коса падаше на вълни и покриваше раменете й. Перлената й кожа контрастираше с тъмната коса и я караше да изглежда по-млада от своите трийсет години. Огромни сини очи придаваха на слабото й лице израз на уплашена сърна. Устните, пълни и влажни, обещаваха чувствени наслади. Вроденото чувство за усет и стил й помагаха да подчертае всичко прелестно, с което природата я бе дарила.

Но не красотата й, а нейната вътрешна топлота сякаш огряваше чертите й. Около нея имаше аура от мекота и уязвимост, която караше мъжете, попаднали под нейното обаяние, да я закрилят и защитават.

Вратата на терасата се плъзна и Даяна извърна уплашено глава. Силните монотонни звуци на оркестъра нахлуха в нощната тишина.

— О, Брус… — въздъхна с облекчение тя и го хвана под ръка. Усещането за силна опора под бялата коприна на сакото й вдъхна сигурност.

— Липсваш ми — каза загрижен той. Посребрената му коса блестеше в мрака, който заличаваше дълбоките бръчки на лицето му и тя изведнъж разбра, че преди двайсет години той сигурно е бил красив мъж, щом и на шейсет все още бе привлекателен.

Брус бе нейната опора. Живееше в съседния апартамент и преди две години се запознаха в басейна на сградата. Оттогава бяха неразделни приятели, ала никой от двамата не искаше от другия нещо повече от приятелство. Брус имаше десетгодишен внук, Роби, който посещаваше дядо си през лятото.

Така се запознаха с Адам и станаха добри приятели. Даяна и Брус с удоволствие излизаха заедно с децата. Връзката им бе, разбира се, доста одумвана, особено сред по-възрастните, самотни обитателки на зданието. Двамата обаче се преструваха, че не забелязват клюките. Всъщност Брус често се смееше от сърце по този повод.

— Достатъчно суетен съм, за да се наслаждавам на присъствието на красавица като теб и да се перча с това, когато стане нужда — каза той веднъж, докато лежаха край басейна, а една важна дама, която му досаждаше с поканите си, им хвърляше убийствени погледи.

Брус бе вдовец, оженил се повторно, за да преодолее нещастието си. Втората му жена се бе възползвала от момента и се бе омъжила за него заради огромното му състояние. Сега беше отново свободен и, разбира се, много предпазлив с жените.

„Твърде предпазлив!“, занасяше го от време на време Даяна, на което той мъдро отговаряше: „Не повече от тебе, скъпа!“

Всички знаеха, че Даяна не се интересува от мъже и, според Брус, точно затова мъжете тичаха след нея.

— Ти си като остров в море за зажаднелите за клюки разведени жени — казваше не без основание той.

Тя му отговаряше с горчив смях…

Даяна не се интересуваше дали мъжете я смятат за привлекателна, или не. Тази част от живота й принадлежеше на миналото. Освен това тя не беше законно разведена. Формално бе омъжена. Малко преди да се разделят, Рос направи един, може би последен жест и каза, че тя може да заведе срещу него дело за развод, за да успокои накърнената си гордост. Тя обаче никога не го направи…

Дълбокият тембър на Брус я върна към действителността.

— Дори и тази горещина е за предпочитане пред шума в залата — въздъхна той и мислено отбеляза още няколко нови небостъргача, които сякаш пробождаха нощното небе.

— Музика е, а не шум… — поправи го внимателно тя с тъжна усмивка.

— По-точно това, което твоето поколение нарича музика. По дяволите, самото слушане и всички тези деца, които подскачат и се кривят с часове, ме кара да се чувствам стар.

— Брус, ти не си стар…

— Благодаря, скъпа! — усмихна се скептично той. — Ласкателството ще те отведе далеч. Но не променяй темата. Виждаш ли онова тъмно пространство от другата страна на Петдесет и девето авеню? Там ще започна строеж на „Харолд Туин Тауърс“, двата небостъргача. Получихме най-сетне някакво междинно финансиране, което, слава Богу, ще ни предпази от банкрут. Докато проектът тръгне, няма да се срещаме често край басейна. Не можеш да си представиш колко подробности трябва да уреждам…

— Мислех, че ще се оттеглиш.

— Един ден ще го направя. Искаш ли да си тръгваме? Не мога да стоя повече на това, хм… Как да кажа…

— Да, ако искаш — отвърна тихо тя.

— Знаеш ли, Дъг е довел няколко от инвеститорите на проекта „Харолд“. Искам да те запозная с тях — извика той, докато вървяха през тълпата.

— О, Брус, не искам!

— Моля те. Ако се появя с младо гадже като теб, направо ще ги нокаутирам!

— Не съм ти гадже — меко отрече тя.

— Само ние двамата обаче го знаем — засмя се той. — Защо трябва да давам излишна информация на завистливите си приятели? Те нямат до себе си момичета като теб, с които да забравят възрастта си. Искам да ги видя как позеленяват от яд.

— Ако не беше най-добрият ми приятел, Брус, щях да помисля, че имаш задни мисли — отвърна Даяна, успокоена, че не вижда Рос в залата.

Вероятно бе изчезнал веднага, щом я бе съзрял. Но при тези ужасни арабски балдахини човек не можеше да бъде сигурен кой е тук и кой не е. Дали не беше в някоя от шатрите-сепарета?

— Имам, разбира се! — призна без сянка от угризения Брус.

Нямаше смисъл да спорят. Ясно бе, че е твърдо решен да подразни старите си познати и да ги остави сами да си правят заключения.

Брус обичаше да се шегува. Всички щяха да помислят, че тя е поредната млада красавица, решила твърдо да пипне богатството на стареца.

Двамата вървяха към голяма маса в най-сумрачния край на бара. Когато очите й свикнаха с мрака, Даяна различи група мъже, които я посрещнаха с възторжени погледи.

Но усмивката й веднага замръзна на устните, когато съзря Рос, потънал в едно от креслата. Гърлото й пресъхна и тя едва успя да произнесе обичайните любезности.

Рос също се вдърви от напрежение, ала успя да прикрие смущението си. Той отвори табакерата на един от своите приятели и взе цигара. На светлината на малкото пламъче Даяна за първи път видя лицето му.

Тя гледаше очарована как той поднесе цигарата към добре очертаните си устни и вдъхна дима. Рос пушеше рядко, само когато е разстроен. После, сякаш се досети, че тя знае това, и угаси цигарата в пепелника.

Бе станал още по-хубав. О, защо бе позволила на Брус да я доведе тук? Даяна поглъщаше с поглед мъжествените черти — гъстата черна коса и кичура, който винаги падаше на челото му, златистокафявите очи, обрамчени с най-гъстите и дълги мигли, които бе виждала.

Преди години тя често го дразнеше, че има мигли на момиче. Те придаваха нежност на неговата иначе мъжествена сурова хубост. Имаше остра брадичка, която гневът и решимостта подчертаваха още повече. Като че ли бе прекарал годините на техния брак със стиснати челюсти, помисли тъжно тя. Устните му бяха много чувствени. Даяна си спомни техния допир, изгарящите целувки и сърцето й заби лудо. Пръстите й конвулсивно стиснаха ръката на Брус.

Свъсил вежди, Рос на един дъх изпи чашата си. Искаше да се махне час по-скоро оттук, от тази жена, която можеше да разруши неговия живот с една усмивка, но гордостта не му позволяваше да побегне пред очите й.

Дяволите да го вземат, та нима не бе правил точно това през последните три години? Нима не бе бягал от нея? Твърдо бе решил, че ще я прогони веднъж завинаги от мислите си, а сега я гледаше безпомощно като хипнотизиран.

Бе по-красива и лъчезарна от всякога. Нещо повече! Беше облегната на ръката на самия Брус Диксън, от чийто гений в бизнеса Рос неведнъж се беше възхищавал. Всеки друг, но не и Диксън, мислеше с гняв той, не и с човек, много по-богат и известен от самия него!

Впрочем Диксън бе твърде стар за нея. Всъщност това нямаше никакво значение. Трябваше да се радва, че е намерила друг и напълно е излязла от неговия собствен живот.

Даяна вече имаше всичко, за което бе мечтала и което той не успя да й осигури. Имаше свое място сред елита на Хюстън, престиж, блестяща кариера… Беше избягала от мъжа, когото смяташе виновен за…

Рос пропъди зловещата мисъл. В устата му загорча. Той направи усилие да погледне Даяна, макар че му се виеше свят от уискито, с което не бе престанал да се налива, откакто я зърна преди половин час. Очите му поглъщаха пълната й уста, сякаш докосваха огромна червена роза. После се спуснаха надолу по изящната шия. За част от секундата той мислено свлече черната коприна от раменете й. Представи си розовата кожа на гърдите й…

Продължи да свлича роклята, за да усети лекото вдишване и издишване на гладкия корем, розовото пъпче, което някога обичаше да милва с език, докато тя потръпваше от удоволствие…

Познаваше тялото й до последния милиметър, знаеше всяко движение, с което отвръщаше на ласките му. Някога му принадлежеше толкова пълно и всеотдайно! Беше му трудно да повярва, че самият той бе пожелал да я напусне.

Погледът му се спря на тънката талия, после се плъзна по закръглените й бедра. Кожата й бе гладка и сигурно все така нежна. Отдавна не си бил с жена, каза си Рос. Нейната женственост надигна вълна от желание и той не можеше да се овладее, макар да съзнаваше, че я гледа нахално и предизвикателно.

Тя пребледня.

— Много време мина, Даяна — каза най-после той.

— Да — тихо и задавено отвърна тя, неспособна да измисли нищо друго в отговор.

Продължаваше да стои все така уплашена и нещастна, безпомощна да преодолее огромната неловкост от срещата. Той продължаваше да я съблича с поглед, все така откровено и настъпателно, сякаш и през ум не му минаваше да погледне встрани.

— Даяна е моята съседка — обясняваше Брус на седящия до Рос господин.

— Вие, неженените, имате голям късмет със съседките.

Рос се намръщи.

По-късно, докато премисляше срещата, не успя да си обясни защо не е намерил и капка самообладание.

Рос стана рязко и я хвана над лакътя.

— Бранскомб, предполагам, че няма да отнемеш жената на Диксън — засмя се някакъв мъж зад Рос. — Не забравяй, че всички сме инвестирали парите си в неговия бизнес.

— Жената на Диксън ли? — Рос бе като поразен от гръм и положи огромно усилие да се усмихне насила. Той наблюдаваше Даяна и Брус.

— И вие ли сте Бранскомб? — попита отново мъжът. — Същата фамилия. Роднини ли сте с Даяна?

— Далечни — измърмори Рос. — Тъкмо се канех да поканя на танц моята… хм… братовчедка. Имаме да си кажем толкова неща за добрите стари времена.

— Рос, не мисля, че е много любезно да… — опита се да протестира Даяна, но той стисна лакътя й силно.

— Никога не съм можел да бъда любезен, щом става дума за теб, нали? — отвърна той, когато вече се бяха отдалечили на безопасно разстояние от групата.

Мъжкото му самолюбие изискваше да утвърди правата си над нея, а логичната част от разума му подсказваше, че се държи като простак.

Когато стигнаха до дансинга, той дълго се взира в нея и този жесток поглед я накара да потръпне. Те се завъртяха с ритъма на музиката, сякаш понесени от вихъра на спомени и забравени усещания.

Колко далече бе останало времето, когато я обичаше и тя заслужаваше неговата любов, мислеше Даяна и се презираше за неспособността да бъде горда и недостъпна. Чувстваше как ръцете му се плъзгат по гърба й под презрамките на тънката коприна, търсещи нейната плът. Ръката й бе на гърдите му и усещаше лудия бяг на сърцето, движението на всеки негов мускул, натискът на бедрата, когато я притискаше към себе си, дишането… Ръцете й неволно обгърнаха шията му. Той я притисна по-плътно до себе си и така прегърнати те продължиха да танцуват, сякаш бяха единствените мъж и жена на света.

Той не беше безразличен към нея, поне физически!

Бе чакала този момент цели три години! Три години, през които бе изграждала една след друга прегради между себе си и миналото. Неведнъж си бе повтаряла, че в живота й няма място за мъж, че любовта е чувство, забравено на някаква далечна гара.

Случайната им среща разруши успокоителната измама. Сега знаеше, че Рос е единственият мъж, когото е желала и желае, и това все още не беше цялата истина.

Тя отчаяно искаше да си го върне, да започнат отначало, ала споменът за всички страдания, които му бе причинила, я спираше. Та тя едва не бе съсипала живота му!

Рос беше добър танцьор. Движеше се леко, в такт с музиката, и притискаше Даяна толкова здраво, че съпротивата й бе безсмислена.

— Рос — започна колебливо тя, — защо правиш всичко това? Веднъж каза, че не искаш никога повече да ме докоснеш, камо ли да ме прегърнеш.

— Тогава явно не съм знаел как ще се чувствам тази вечер — саркастично отвърна той. — Три години самота, шест двойни скоча и тази прозрачна рокля, която не скрива нищо, могат да предизвикат всеки нормален мъж.

— Ако това е всичко, което изпитваш, аз… — опита да се отскубне, но той я притисна още по-здраво. — Пусни ме!

— Не се преструвай, че се интересуваш какво изпитвам, Даяна. Ако е така, защо очакваш да те улесня с отговора си? Ти си като отрова за сетивата ми. Не мога да се излекувам от теб по никакъв начин. Минаха три години, а аз все още те желая. Още те… — внезапно млъкна. Ненавиждаше се за това, което бе казал.

— Рос, съжалявам за всичко, което се случи — отвърна, забравила гордостта си Даяна.

— Сигурно — измърмори вяло той. Гневът постепенно го напускаше. — Но съжаленията не могат да заличат станалото, нали? Съмнявам се дали някога ще го разбереш. Все още си дете, Даяна.

— Разбрах го, ала твърдо късно. И вече не съм дете, Рос. Има нещо много важно за мен, което отдавна искам да ти кажа.

— Какво?

— Че… — думите заседнаха в гърлото й. — Че все още те обичам… — той се поколеба, сякаш се боеше, че не е чул добре. Даяна се насили да повтори: — Обичам те! Не знаех, че нашите отношения са били смисълът на живота ми.

— Имаше време, когато бих дал какво ли не, за да чуя тези думи — отвърна след дълго мълчание той. — Когато Тами умря… Ако беше дошла при мен, ако беше казала само една дума, все едно каква… можех да… Но това вече няма значение.

— Има! Какво искаше да ти кажа?

— Нищо.

— Рос, не бях права! Не зная защо стоварих вината върху теб…

— Не искам да говоря за това.

— Промених се, повярвай ми.

— Радвам се да го чуя — отвърна хладно той и я погледна.

— Наистина те обичам… — прошепна задавено тя.

— Ако е истина, ще ми е жал за теб. Защото вече зная какъв ад е да обичаш не този, когото трябва.

— Какво говориш?

— Твоята любов вече не ми е нужна, Даяна. Отдавна не ми е нужна…

Едва сега Даяна осъзна, че са спрели да танцуват. Рос я бе отвел настрани, в една празна шатра. Беше тъмно и той я притискаше със смазваща сила. Твърдите мускули на бедрата му притискаха нейните така, че тя усещаше и възбудата, и дъха му, примесен с миризмата на цигари и уиски.

— Какво искаш, Рос? — уплашено попита тя.

— Каквото всеки мъж би искал при тези обстоятелства от една красива жена като теб. Ето това.

Секунда преди устните му да докоснат нейните, черният пламък в очите му я изгори и събуди всички спотаени желания, които бе потискала безкрайно много нощи. Обзе я диво отчаяние. Той нямаше право да се отнася така с нея! Не биваше да му го позволява!

Тя напразно опитваше да се освободи от желязната прегръдка, удряше с юмруци по раменете и гърдите му, без ни най-малко обаче да го разколебае. Той просто не забелязваше ударите й. Устата му поглъщаше алчно устните и съпротивата й, която сякаш още повече усилваше страстта му.

Наведе я назад и, безсилна да възпре неговия глад и собствената си слабост, Даяна отпусна ръце и се предаде. Тя леко разтвори устни и, усетил това, той още по-силно притисна главата й с ръце. Езикът му ненаситно попипваше сладката влага на устата й, преди да се срещне с нейния.

Даяна го прегърна и се отпусна в обятията му. Неговите безпощадни ласки й разкриха колко дълго е живяла без горчиво-сладостното чувство на тяхната любов.

Земята се въртеше около нея с главозамайваща скорост, като че ли само те двамата стояха неподвижни в центъра й. Искаше й се да останат така до края на вечността…

Тя беше все така сладка и порочно откликваща на всяко негово движение, спомни си Рос. Кръвта бясно пулсираше във вените му. Искаше да я накара да забрави всичко друго, освен него. Целуваше я алчно, докато усети, че тя е цялата обляна в пот и почти задушена в обятията му.

После устата му се спусна по шията, ръцете му смъкнаха ефирната материя и той впи уста в кафявото зърно на гърдата й. С уста и ръце мачкаше нежната, чувствителна плът, неспособен да спре собствената си страст. Едва когато тя потрепери, той вдигна глава. От гърлото й се изтръгна стон.

— Искам тази нощ да се любим, Даяна! — дрезгаво промълви той. — Но това е всичко, което искам от теб, сега и завинаги!