Белва Плейн
Приятелки (9)

Осма глава

Дългоочаквани облаци заплуваха по небето, закривайки оранжевия диск на слънцето и лек, влажен бриз, също толкова желан, започна да подухва откъм Мисисипи. Ала въпреки всичко беше един чудесен ден за проучване на Ню Орлиънс. В сенчестата градина на ресторанта Питър говореше авторитетно и категорично:

— Ще си хванем такси до хотела, Сел, и не искам да спорим по въпроса. Днес вървя достатъчно пеша, което беше изцяло по моя вина. Не трябваше да го допускам.

— О, за бога, не знаеш ли, че бременните жени трябва да се движат повече? Чувствам се чудесно. Направо се нося във въздуха.

Което беше самата истина. Сега, след третата година от сватбата им, бебето беше на път, както и кариерата на Питър, който беше завършил магистърската си степен по същото време. Тази седмица той щеше да започне работа по реставрирането на невероятна къща от осемнадесети век. Толкова се радваше за него! Толкова се гордееше!

— Удивен съм, че все още има хора, които ме оценяват тук, в Ню Орлиънс — каза той. — И съм много развълнуван. Нямах представа, че знаят, че съм в града.

— Това означава, че си започнал да работиш за собственото си име! Ти обожаваш тази работа и това си личи. Всички тези великолепни старинни къщи, всичката история, романтиката…

— Разбира се. Но опазването на културното наследство не е романтика, а и това, че Джордж Вашингтон е живял тук, съвсем не означава, че всичко е предрешено от само себе си. Това включва как са живели обикновените хора, градоустройствения план и как сградите са се вписвали в развитието на града, климата и социалния живот. Има хиляди неща, скрити зад тухлите и хоросана. Не много отдавна хората са се обърнали към Викторианската епоха, защото е била старомодна, суетна и непоследователна. И сега изведнъж виждаш как архитектите копират верандите от онези времена, тяхната приветливост и гостоприемство… — Питър се усмихна на себе си. — Ей, все едно чета лекция. Трябва да ме възпираш в такива моменти. Знаеш, че не съм преподавател.

— Един ден може и да станеш, ако наистина го пожелаеш.

— Ще видим. Ще видим. А сега ще опиташ ли най-после супата от бамя? Това е най-хубавото ястие във всичките петдесет щата.

Сред сивата мъгла двамата се отправиха към хотела.

— Хайде да се разберем така — предложи Сесил. — След като се отбием в една книжарница, ще си хванем такси. Видях страхотна книга със снимки на Ню Орлиънс и искам да я купя за Аманда.

— Добре, но след това — край. Искам да си легнеш.

От време на време й беше досадно, че се отнася с нея като с дете или като с болна старица, но от друга страна, като всяка независима жена й беше приятно да я глези така.

— Дадено, шефе.

— Много ми се искаше да дойдеш с мен утре, но може би ще отсъствам цяла седмица, а ти трябва да се прибереш и редовно да посещаваш женската консултация.

— А дали да не отскоча отново да огледам онази къща?

Въпросът с преместването беше обсъждан до втръсване. Двегодишният им договор за наема на апартамента почти изтичаше. Собственикът настояваше следващият да е със срок от три години, а през това време детето щеше да порасне, без да има своя стая. Жилището просто не беше приспособено за семейство с дете. Сигурно Питър си даваше сметка, че покупката на нов дом е неизбежна. И все пак тя усещаше притеснението му.

— Да, къщата е малка и стара — каза той. — Струва ми се, че бих могъл да се справя с вноските. Всъщност сигурен съм.

Наистина беше стара и малка. В далечната 1890-а бе служила като дом на портиера на голямо имение и неотдавна бе преустроена. Строителите я бяха съхранили вероятно защото беше живописна, изградена от същия камък и в същия стил като голямата сграда и бе обградена от малък, гол двор, което означаваше напълно неподдържан.

Щом пристигнаха в хотела, Питър продължи да размишлява:

— Ще се наложи да ремонтираме кухнята. Да, това е добро начало. Малка къща с чудесна всекидневна и две спални е точно това, което ни трябва. Значи действай.

— Знаеш ли, че имам намерение да използвам част от личните си средства, за да я пребоядисаме и да сменим тапетите?

— Виж, Сел, не съм фанатик по повод на парите ти, но внимавай. Не ги харчи безразсъдно. Слава богу, печеля достатъчно. Не слагай тигана, преди да сме уловили рибата. Сега дай да ти помогна да събереш багажа. Тази книга тежи цял тон. Ще я сложа в моя куфар.

— Не, ще се оправя. Купих я за рождения ден на Аманда. Напоследък доста се увлича по изкуствата, така че ще й хареса — Сесил замълча и се загледа в съпруга си. — Каква е тази физиономия?

— Да кажем, че тази твоя Аманда не ми допада.

— Как можеш да говориш така? Не ти подхожда. Пък и винаги се отнасяш към другите благоразположено.

— Вярно е, но не мога да харесвам всички.

— Но защо точно Аманда? Тя е една от най-добрите ми приятелки.

Зает да подрежда вратовръзките си, Питър се замисли върху въпроса. После се намръщи леко и отговори:

— Може би защото съчувствам на Лари.

— Съчувстваш му?

— Да. Струва ми се, че го подценява.

— Наистина ли? Нямам представа за какво говориш. Те винаги изглеждат толкова щастливи заедно.

Питър поклати глава.

— Всичко е много по-сложно. Когато се събираме, тя винаги насочва разговора към почивките на други хора, към техните бижута, дрехи и къщи. За нещата, които купува от магазина, в който работи.

— Но тя никога не е имала нищо, Питър. Нямам предвид, че е била като теб и й се е налагало да пести парите си. Искам да кажа наистина нищо.

— В такъв случай би следвало да цени повече онова, което притежава сега — тросна се той. — И най-вече да уважава съпруга си.

Имаше нещо тревожно в изказването му. Докато разсъждаваше върху него, няколко случки, които би трябвало да й направят впечатление, неочаквано нахлуха в съзнанието й. Например роклята на цветя, която приятелката й носеше, когато излязоха заедно на вечеря преди повече от месец, струваше повече от хиляда долара. Самата тя я беше видяла на витрината и се отказа да я купи заради цената. Ами златната гривна, от която невинно се бе възхитила по време на един разговор с Норма? Самата Норма преднамерено и доста рязко промени темата. Дали не е изтълкувала думите ми като завистливо неодобрение? — притеснено си помисли Сесил. Или още по-лошо, ако ги е приела като злостно разпространение на клюки? Но аз изобщо не съм имала това предвид, каза си, все още чувствайки се неудобно.

— Ти съжаляваш Лари, а аз — Аманда — заяви накрая. — Или поне щях да й съчувствам, ако нещата между тях не вървяха.

— Е, можеш да си спокойна, че приятелката ти е в състояние сама да се погрижи за себе си каквото и да се случи. С тяло и лице като нейните няма да й е никак трудно.

— Как можеш да говориш така?

— Наблюдавал съм я, когато е сред хора. Привлича като магнит. Нима не си забелязала?

— Сигурно просто не съм обръщала внимание.

— Не е необходимо да се натъжаваш.

— Изобщо не съм тъжна. Само се замислих върху думите ти — отвърна Сесил и додаде неохотно: — Трябва да е чудесно да привличаш другите като магнит.

— О, не и по този начин, миличка — разсмя се Питър. — Определено не по този начин.

— Седнал ли си? — попита Сесил. — Имам страхотна изненада за теб. Исках да я запазя, докато се прибереш другата седмица, така че да гледам лицето ти, когато ти я съобщавам, но нямам търпение. Ще си имаме близнаци!

— Какво? Шегуваш ли се?

— Как, за бога, бих могла да се шегувам с такова нещо? Сигурно е.

— Лекарите могат ли да го твърдят категорично?

— Разбира се. Близнаци. Можеш ли да повярваш?

— Близнаци. Представяш ли си как бутаме двойната количка, а хората се спират да видят бебетата и се усмихват? — засмя се Питър. — Знаеш ли какво? Това ми харесва. Наистина! Сигурна ли си, че няма грешка?

— Какъв си идиот! — смеейки се, избърбори Сесил. — Естествено, че не грешат. О, скъпи, мечтая за две момчета, които изцяло да приличат на теб.

— Не, момче и момиче, които ще изглеждат като теб. Особено момиченцето. Иска ми се сега да бях до теб. Ако успея да ускоря нещата тук, бих се прибрал със следващия полет, но се налага да поработя със строителите още няколко дни.

— Не бързай. Ще държа шампанското охладено. И знаеш ли, скъпи, не можем да купим онази къща. Тя има само две спални.

— Двете креватчета няма ли да се поберат в едната от тях?

— Разбира се, че ще се поберат. Но децата растат много бързо. Ще имат нужда от пространство, където да играят. А ако едното е момиче, а другото момче, ще трябва да спят в отделни стаи.

— А какво правят хората, които не могат да си позволят такъв лукс?

Господи, нали нямаше да започнат отново спора, който бяха водили на Бермудските острови? Или си бе въобразила, че долавя познатата упоритост в тона му?

— Справят се някак — отвърна му спокойно. — Например слагат голямо легло във всекидневната, което не е най-страшното нещо на света, но не е и най-удобното, пък и щом не ти се налага, защо трябва да го правиш?

— Е, може и да си права.

— Впрочем сега бихме могли да се нанесем в онази къща. Много е хубава, но само след една-две години ще ни се наложи да се местим отново, което ми се струва неразумно.

— Съгласен съм. О, Сел, толкова съм щастлив. Вярно, и малко замаян, но щастлив — познатият смях се разля от другия край на линията. — Иди да потърсиш нещо още сега. И… Виж, сигурно вече ти е омръзнало да го чуваш, но бъди разумна. Не забравяй, че едва сега започвам.

— Няма, обещавам.

Баща й няколко пъти бе натъртвал върху независимостта на Питър.

— Много мъже биха си отдъхнали, разчитайки на богатството на съпругите си. Затова се възхищавам на съпруга ти. Допадна ми още щом го видях за първи път.

И така, зачитайки желанието на Питър да върви по свой собствен път, Сесил се впусна в търсене. Първата й мисъл беше да се обади на Лари. Ала веднага се сети за две неща: първо, агенцията за недвижими имоти Болсън не проявяваше интерес към жилища в тази част на града, и второ, недоволството на Аманда от собствената й къща и амбицията й един ден да се засели в района, който тя имаше намерение да огледа.

С учудване откри колко много къщи са неподходящи за тях. Едни бяха много малки, други — прекалено големи. Сред тях имаше доста неугледни, както и такива с огромни дворове, чиято поддръжка излизаше прекалено скъпо. Но на повечето цените им бяха космически. Едва на петия ден, след като огледа около трийсетина имота, намери онова, което й трябваше. Умореният брокер сигурно бе изгубил надежда да задоволи желанията на клиентката си, когато, след десетминутен оглед, бе заявила:

— Ще я купя.

— Но вие нямахте време да помислите. Пък и съпругът ви не я е виждал. Сигурна ли сте?

— Съвсем. Харесва ми и съм сигурна, че той също ще я одобри.

В което изобщо не се съмняваше. Някакъв архитект бе изградил за себе си копие на къща, която бил виждал в Уилиъмсбърг. Беше семпла, елегантна, много приличаща на оригинала. По време на огледа тя мислено прехвърляше плановете си за бъдещата обстановка в дома си. Ето я стаята на децата с ленени завеси на прозорците. Пианото щеше да постави в левия ъгъл, а надолу по коридора беше стаята с отварящия се към северната веранда френски прозорец, където Питър щеше да работи и да рисува на спокойствие.

— Както виждате, къщата е празна и ще можете да я купите веднага, което е необичаен късмет — заяви брокерът, забелязал ентусиазма й.

Може би не необичаен, но наистина късмет. Децата й щяха да израснат тук, внуците й да й идват на гости, щяха да устройват празнични вечери, да посрещат приятели — всичко това ще вдъхне живот на тези стаи. Може би даваше прекалено воля на чувствата си, но пък защо не? Такъв момент е много важен в живота на всеки.

Все пак, след известно време, в душата й се породи съмнение. Макар да се бе съобразила с цената, надхвърли предела, наложен от Питър. Не беше забравила урока, научен на Бермудските острови. Това не е миниатюрно „имение“, нямаше да бъде подарък от баща й, а допълнителните разноски щяха да се покрият от собственото й наследство, оставено от баба й. Впрочем то не беше голямо, а и вече е теглила от парите. След тази покупка остатъкът ще е незначителен. После щеше да им се наложи да живеят пестеливо със заплатата на Питър.

Ала тя не беше прахосница, значи щяха да се справят.

— Не мога да повярвам — каза Питър. — Мислех, че сме се разбрали по въпроса още преди две години, на Бермудите, а ето че го правиш отново.

Току-що се бяха върнали от огледа на къщата. Куфарът му, все още неразопакован, бе захвърлен на земята до кошницата на Мери Джейн, която се взираше към тях, сякаш уплашена от непознатия гняв в гласа му.

— Нищо не правя отново! Татко няма пръст в тази работа — Сесил беше бясна. — Колко пъти трябва да ти повтарям, че използвах своите…

— Престани да ми говориш за наследството от баба ти. Би трябвало да го запазим за отглеждането на децата, които очакваме, а не да го пилеем за някаква си глупава къща.

— Глупава къща? Та ти току-що я видя и се влюби в нея, докато не ти съобщих цената й. Наистина я хареса.

— Добре де, така е. Но хората се влюбват в много неща, които не могат да си позволят. Това е проблемът на по-голямата част от човечеството и аз нямам намерение да се присъединявам към тях.

— Сега ти ме чуй. Мой ред е. Опитвам се да ти обясня, но ти май не разбираш, затова ще взема лист и химикалка и ще напиша кое колко струва, за да видиш, че не съм похарчила нито цент излишно. Обзавеждането може да почака. Нещата при теб потръгнаха доста добре, а ти винаги си бил песимист и дори не си си помислял, че ще се справиш. Това не ми харесва. Дай тази химикалка… не мога да намеря моята. Измъкни я от джоба и ми позволи да ти докажа, че всичко ще е наред.

— Това са празни приказки. Ще си живеем чудесно в къща, пълна с празни стаи. Направо страхотно.

Звънецът иззвъня.

— О, за бога, кой ли е сега? Иди да отвориш, Сел. Не искам да виждам никого. Цял ден се прехвърлям от едно летище на друго, а и трябва да изпразня този куфар.

— Моите родители са. Почти не са те виждали, откакто се дипломира миналия май, и искат да те поздравят.

Еймъс и Хариет Нюман изглеждаха смутени. В тези апартаменти с тънки стени всичко се чуваше и докато ги посрещаше, Сесил се досети, че бяха станали свидетели на разправията им.

Питър също разбра, затова веднага започна да се извинява:

— Съжалявам, че ни сварихте в такъв момент, но се радвам да ви видя.

Точно както бе очаквала, баща й постави въпроса направо:

— Предполагам, спорът е около къщата. Ако съм прав, кажете искате ли да го обсъдим заедно или не? Честно казано, това не е наша работа.

Зет му въздъхна:

— Ще ви обясня с няколко думи. Сел е намерила чудесна къща, но не можем да си я позволим. Това е всичко.

— Защото не искаш да й позволиш да харчи от парите си.

— Точно така. Толкова е просто.

Еймъс кимна.

— Така си и мислех. Искаш да се справиш сам, без чужда помощ, и ти се възхищавам заради това. Казвал съм ти го и преди. Но мога ли да бъда съвсем откровен?

Те все още стояха прави в средата на стаята. Двамата бяха силни мъже — единият много млад, а другият — все още млад. Бяха възпитани и благи по характер, но всеки от тях би могъл в определен момент да покаже изблик на справедлив гняв. Сесил беше наясно с това и бе изпълнена с напрегнато очакване.

— Мога ли да бъда съвсем откровен? — отново попита Еймъс.

— Надявам се.

— Добре тогава. Както всяко добро нещо, като витамините, заниманията със спорт, дори благотворителността, независимостта би могла да те отведе прекалено далеч. И тогава те губят стойността си. Стават фалшиви.

Известно време Питър осмисляше думите му.

— Фалшива гордост, искаш да кажеш.

— Да, може би.

— Трудно ми е да се науча да се възползвам — почти недоловимо прошепна той.

— Това какъв човек си се корени или в гените, или в някое събитие от миналото ти — продължаваше Еймъс. — Нито ти, нито аз знаем със сигурност. Пък и няма голямо значение. Истината е, че дойдох тук не само да те поздравя, но и да ти предложа една идея — той се усмихна. — Сесил, може ли да използваме масата в трапезарията? И в случай че ти се намира, можеш да предложиш на майка си парче кейк и чаша кафе. Повлякох я насам, преди да успее да изяде десерта си, а знаеш колко много обича сладко — Еймъс извади от джоба си лист хартия, голям почти колкото плота, и го разгъна. — Тук виждаш груба скица на огромна, неизползвана железопътна гара, която се простира на двайсет и седем акра близо до реката. Така си и стои, отрупана със стари коли и боклуци чак до Лейн Авеню, което също е бунище, макар там да живеят хора. От много време насам това е срам за града и за целия щат.

След като донесе на майка си кафе и парче сладкиш, Сесил застана до него. Беше все още прекалено обидена и разгневена, за да се приближи до съпруга си.

— Положението е такова от толкова дълго, че всички свикнаха с него. Онези, на които не им е безразлично, се разделиха на групи, но сигурно вече си чел за това. От време на време някой вестникар изважда проблема на преден план и излага своята гледна точка: че пазим блатата за мигриращите птици, имаме намерение да правим парк, да строим достъпни жилища в края на улицата, да издигаме търговски център близо до моста, с други думи, да го облагородим, та дори и дотам, че да го превърнем във високотехнологична сграда с луксозни офиси.

— Да, висока шейсет етажа — презрително изсумтя Питър. — Със стъклени кутийки на върха. Нима не знаят, че тези неща вече не са актуални? Студено през зимата, горещо през лятото, освен ако не си решил да пожертваш доста пари и електроенергия, за да ги обзаведеш с климатици.

— Мнозина биха направили точно това.

— И кой ще спечели битката?

— До голяма степен зависи от идващите избори. С малко повече законодателна власт губернаторът би могъл да махне с вълшебна пръчица. Всичко е навързано. Банките, общинските съветници, местните неразбории. Всичко. Но все нещо ще се предприеме — Еймъс направи кратка пауза. — Ти така и не ме попита защо ти казвам всичко това. Не те ли учудва?

— Да, разбира се. Става дума за неща, доста далеч от професията ми.

— Но има нещо, което не е, Питър. Независимо дали ще успея да наложа мнението си за резервата за птиците, или ще построят стъклен небостъргач, всички трябва да се съобразят със сградата на старата гара. Тези терминали бяха възстановени в цялата страна. Това означава реставрация, което е точно по твоята специалност.

От отсрещната страна на масата Сесил забеляза блясъка в очите му. Изглеждаше едновременно въодушевен и стреснат.

— Искаш да кажеш… Но аз съм начинаещ… Няма ли да искат някое известно име, някоя голяма фирма?

— Всички са почнали отнякъде. А пък ако предложиш добър дизайн, защо да не си ти? Имаш опит, талантлив си, а и подобна работа ще ти донесе известност в национален мащаб. — И преди да успее да му отговори, Еймъс продължи, размахвайки ентусиазирано молива: — Най-вероятно гарата ще бъде превърната в музей, нали? Защото в града нямаме — моливът очерта някаква фигура във въздуха. — Възможностите са огромни и независимо за какво ще се използва земята, гарата ще бъде запазена. Е, какво мислиш?

Питър премигна.

— Поразен съм. Доверието ти е голяма чест за мен и много ти благодаря. Да, наистина съм поразен.

— Пак ще повторя, че това няма да стане още утре. Сигурно ще отнеме няколко години. Но непременно ще стане. Неизбежно е. Имам доста връзки с влиятелни хора, които ще помогнат. И когато се случи, ще е най-голямото събитие в историята на града през последните петдесет години. Това е. Имаш достатъчно време да довършиш всичко, с което се занимаваш в момента, и да обмислиш проекта. Иди там и огледай мястото. Направи си няколко скици — той внимателно сгъна листа и го прибра обратно в джоба си. — Но трябва да те предупредя. Това, което се каза днес, не трябва да излиза извън стените на тази стая.

— Разбира се — съгласи се Питър.

— От тази стая — повтори Еймъс. — Радвам се, че чу всичко, Сесил. Никому нито дума. Една необмислена реплика, макар и съвсем невинна, може да предизвика разни мисли в главата на онзи, който я е чул, и всичко отива по дяволите. Не го забравяйте. И така, момчето ми! Идеята ти допадна, нали? Така си и мислех.

— При това много. Как да ти се отблагодаря?

— Щом ме питаш, ще ти кажа. Позволи на жена си да купи онази къща, защото много я харесва.

— Той също — извика Сесил.

Питър се загледа в пода, после вдигна глава, за да срещне погледа й, и измърмори както преди:

— Иска ми се да можех да ти я подаря, Сел. Иска ми се да ти осигуря всичко, но не мога да си го позволя.

„Когато се прибрах след първата си среща със семейството ти, си помислих, че съм на път да направя ужасна грешка. Реших, че съм се прицелил прекалено високо. Картините, огромният дом — това момиче не е за мен. Бях чувал хората да говорят, че семейство Нюман са скромни хора, които не се големеят, и се оказа истина, но скромността зависи от гледната точка. В продължение на дни размишлявах и спорех със себе си, но винаги се озовавах в началото: ние сме създадени един за друг.“

Тя сякаш чуваше вътрешния му глас. И двамата останаха така, загледани един в друг.

Накрая Еймъс, очевидно трогнат от ситуацията, се обади отново:

— Гледай на нейните пари като на заем, Питър. Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, когато можеш, ще възстановиш сумата, оставена от баба й.

— Като че ли бих се съгласила — извика Сесил. — Аз не печеля нищо. Той сам изкарва прехраната ни! Нима от мен се очаква да му се отплащам за това?

Родителите й се разсмяха.

— Хайде, целунете се и сложете край на спора. Не бъдете толкова глупави и двамата — смъмри ги Хариет. — Време е да се погрижите за близнаците си.