Белва Плейн
Приятелки (21)

Двадесета глава

— Фактите са такива и трябва да ги погледнеш в очите, Лари — каза Норма. — Вече измина близо месец. Ще съм откровена с теб. Къщата ми е твърде малка, за да живееш при нас с Лестър.

Говореше меко, но категорично. Беше взела това решение не защото съпругът й някога е бил против присъствието на брат й в дома им. Напротив, винаги й е повтарял, че Лари е наистина болен. Ала, болен или не, нещата трябва да си отидат на местата, а той очевидно не е в състояние да го направи, така че някой трябваше да му помогне.

— Имаш избор. Можеш или да се върнеш в собствената си къща, или да отидеш… в другата. Сега тя е твоя.

— На онова място? Да не си луда? Да го виждам във всяка стая всеки път, когато отварям вратата? Чудовище! И онези дървета, под които беше застанала… Още чувам гласа й. Сред целия ужас стоеше пред мен с чаша в ръка. Не, по-скоро ще подпаля тази къща, отколкото да отида да живея в нея.

Лари беше остарял. Сигурно е истина, че косата ти може да побелее или да окапе след изживян шок, защото неговата определено бе оредяла. На челото му след онази нощ се бяха появили нови бръчки. Беше жалка, неприятна гледка.

— Добре, тогава я обяви за продан. И се върни у вас заедно със Стиви. Детето ти достатъчно дълго живя у Сесил и Питър. Те са най-прекрасните хора на света, но не са му родители.

Погледът му мина покрай нея и се зарея през прозореца. Когато заговори, едва успяваше да различи думите му:

— Дали не забравяш нещо? Аз не съм му баща.

— За целия свят си точно такъв. И за него. Трябва да си го набиеш в главата.

— Нищо чудно, че те двамата… тя и той… не се занимаваха с него както аз. Едва сега си давам сметка.

— Ако трябва да сме честни, макар това да те наранява, Аманда беше добра майка по свой начин — отбеляза Лестър.

Лари скочи от мястото си и изкрещя:

— По свой начин? Да, прекрасен пример за едно дете. Вярна, надеждна, морална… Дано да изгние там, където се намира сега. Точно така, да изгние! — никой не можеше да му отрече правото да реагира така. В продължение на няколко минути в стаята настъпи напрегнато мълчание, преди той да заговори отново: — Какво става? Тя не го ли иска?

— Кой, Аманда?

— Ами да, кой друг?

— Все още не знаем — отвърна Норма. — Казаха ми… Сесил чула… че в момента не е била в състояние да се грижи за него. Не знам. Аз определено не искам да разговарям с нея.

— Ще го вземеш ли? Все някой трябва да го направи, а ти обичаш децата.

Лестър се намеси предпазливо:

— Много неща трябва да се премислят, Лари. Баща ми каза да не забравяме, че Аманда има права над него, както и ти впрочем. Значи първо трябва да мине разводът и едва след това да се определи попечителството.

— Такава майка не може да получи родителски права!

— Това ще го реши съдът.

— Не искам да й го дадат, не ме ли разбра?

— А защо не?

— Защо, защо? А защо жена като нея трябва да получи онова, което иска? Въпросът е принципен.

— Но и ти, изглежда, не изгаряш от желание да го вземеш — все така предпазливо подметна Лестър.

— Казах, че искам да дойде при вас!

Спорът се въртеше в кръг. Съпрузите се погледнаха и поклатиха глави. Горкият Лари дори не можеше да разсъждава трезво.

— Може би ще бъдете така добри да направите нещо за мен — рязко каза той.

— Всичко, Лари.

— Накарайте някой да отиде у нас и да изхвърли всичките й вещи. Дрехи, книги, всичко. Не искам сутрин да отворя очи и да видя нещо, което й е принадлежало.

— Още утре.

— И ако не те затруднявам много, Норма, би ли ми купила ново легло? Освен това ще се наложи да прекарам още една нощ тук, ако се заемеш с всичко утре.

— Дадено. Освен това ще доведа Стиви у вас. Както виждаш, тук няма отделна стая за него и Елфрида, а тя ще му е необходима, тъй като ние с Лестър сме навън по цял ден. Аманда няма къде да отиде, а и Сесил ми каза, че била в ужасно състояние. Бавачката желае да задържи работата си, така че за момента всичко е уредено — тъй като той не й отговори, тя му напомни много нежно: — Детето е едва на година и половина, скъпи, и ти си единственият баща, когото познава.

— Аз наистина, ама наистина трябва да поговоря с Аманда — каза Сесил на Доли по телефона. — Щом не желае да ме види, защо не й дадеш слушалката? Сигурно иска да разбере какво става с детето?

— Предадох й съобщението ти, че се е прибрал у дома с Елфрида и Лари, това засега я устройва. Но само засега.

Сесил започваше да губи търпение. Тази тревога продължаваше вече трета седмица, затова накрая избухна:

— Кажи й, че трябва да се чуя с нея веднага! Моля те, чакам я на телефона.

Изминаха четири-пет минути, преди в ухото й да се разнесе немощен глас:

— Знам, че искаш да ме видиш, но в момента не мога да се срещам с никого. Не съм в състояние.

— Дори с мен?

— Дори с теб. Но все пак ти благодаря за всичко… Задето си взела Стиви у вас… Кажи и на Питър… Аз наистина… — думите заглъхнаха.

Сесил реши да действа направо:

— Не ми е приятно да ти го казвам, но те са наели адвокат. С развода ще се заеме Алфред Коул. Ти също трябва да се посъветваш с юрист, Аманда…

— Знам. Необходими са ми толкова много неща. Нова работа, апартамент за мен и детето… Не знам откъде да започна. Страхувам се, че хората ще ме сочат с пръст. Не мога да се прибера у дома при семейството си, дори не мога да им обясня защо им се обаждам от друг телефон. Даже безполезният съпруг на Лорена не би направил това, което сторих аз. През цялото време плача…

Отново се разнесе гласът на Доли:

— Сега разбра ли какво имах предвид? Тя не може да говори повече, Сесил. Кажи на онези хора, дето са се обърнали към адвокат, да забавят нещата няколко седмици, докато се съвземе. И те сигурно имат сърца. За бога, горкото момиче не е някаква убийца, нали?

— Брат ти е напълно съсипан — каза Алфред Коул на Норма. — Има нужда от помощ, при това спешно. Трябва да се консултирате с някого.

— Работим по въпроса, но той не иска и да чуе — обади се Лестър. — Нямал намерение да „излага на показ кирливите ризи на семейството“. На нас ни звучи абсурдно, но явно за него нещата стоят по този начин.

— Имам едно предложение. Отведете го от тази обстановка за няколко дни. Намерете някой хотел с басейн и красива природа в провинцията. Откъснете го от лошите спомени. Ако това успее да повдигне духа му поне малко, пак ще бъде голям успех.

Норма се съмняваше, че брат й ще се съгласи. Елфрида, която естествено знаеше всичко за случилото се и бе достатъчно интелигентна да ги уведомява своевременно какво става в момента, беше на същото мнение. Мистър Болсън живееше като в мъгла. Прекарваше по-голямата част от времето си в леглото. Отказваше да вдига телефона, който звънеше все по-рядко. Не ядеше почти нищо. Дрехите бяха започнали да му стават широки. Въпреки че живееше в една къща със Стиви, почти не забелязваше детето. С една дума, беше се откъснал от света напълно.

Затова за всички беше огромна изненада, когато Норма получи съобщение от Лари. Да, щял да приеме предложението й с удоволствие да си почине на спокойствие в провинцията. Ала тя и Лестър трябвало да го откарат, защото още нямал доверие на нервите си, за да шофира сам.

Изборът беше оставен на него и една седмица преди Деня на труда те се насочиха на север към Канада. Лестър и Норма се редуваха на волана, докато Лари мълчаливо седеше на задната седалка и се пробуждаше само когато отбиваха от пътя, за да хапнат приготвените от нея сандвичи.

Точно както им бе докладвала Елфрида, той не ядеше почти нищо, ала двамата само си разменяха незабелязано погледи и си спестяваха забележките. Въздишайки, Норма се запита колко ли време би издържал, ако продължаваше да живее по този начин.

Колата се изкачваше по планинския склон, оставяйки лятото зад себе си, и въздухът започна да става все по-студен. От време на време сред преобладаващите вечнозелени дървета се забелязваха и широколистни, чиито листа бяха започнали да жълтеят. Привечер Лари, нарушавайки мълчанието, ги накара да обърнат и ги насочи към тесен асфалтиран път, водещ към нещо, приличащо на пустиня.

— И то без карта — весело отбеляза Лестър. — Бива те за навигатор.

— Четох за това място в брошурата — след няколко километра изкачване той се провикна: — Спри! Това е.

Пред тях се извисяваше продълговата дървена постройка, оградена от цветна градина. Зад нея тъмносинята планина се извисяваше към западното небе.

Норма беше много доволна.

— О, прекрасно е, Лари! Как изобщо го откри?

— А къде е езерото? — попита Лестър.

— Зад сградата. Кабините са обърнати към него. Ще видите.

Две малки кабинки заемаха широката веранда. Под тях се разстилаше блестящото като огледало езеро, по чиято повърхност нямаше нито една вълна. Над главите им в неподвижния въздух не се развяваше нито едно листо.

Откъм другия край на верандата Лари се появи от стаята си.

— Е, харесва ли ви? — провикна се той.

— Дали ни харесва? — отвърна Лестър. — Та това е истински рай. Бих искал да хапнем тук отвън.

— Тогава идете да вечеряте. Струва ми се, че след това ще има танци.

— Ами ще видим. Само че умираме от глад. Колко време ще ти отнеме да се изкъпеш и да се преоблечеш? Ние сме бързи.

— Вървете без мен. Не ми се яде.

— Сега ме изслушай — заяви рязко зет му и закрачи към него. — Ако си решил да мреш от глад, това си е твоя работа, но тръгнахме на това пътуване заедно и иде бъде много неучтиво от твоя страна, ако не ни правиш компания по време на вечерята. Това имах да ти кажа.

— Не исках да бъда груб, Лестър.

— Дали си искал или не, ефектът е един и същ. Хайде, ще сме готови след двайсет минути. Разбрахме ли се?

— Добре, щом настоявате.

— Строгостта често дава по-големи резултати от умерения тон. Но невинаги — мрачно отбеляза Лестър.

 

 

Лари влезе в трапезарията прилично облечен за вечеря, избра си ястие от менюто и веднага започна да се храни, щом поръчката бе изпълнена. Това беше добро начало. Може би, помисли си Норма, нашето малко пътуване наистина ще извърши чудо, защото след като през целия ден беше мълчал, брат й сега дори правеше опити да завърже разговор.

— Според мен това място е чудесно. Типично провинциално. Погледнете тавана. Гредите са естествени.

— Чамови са, не мислиш ли? — веднага използва момента Лестър, преструвайки се на заинтригуван. — Сигурно тежат по един тон едната.

— Може би дъбови — отвърна Лари. — Чамът е много мек.

— Сигурно ще ти е любопитно да видиш сградата на библиотеката, като се върнем — продължи зет му. — Не съм архитект, но са ми казвали, че най-много се доближава до оригинална постройка от Елизабетинската епоха. Само кажи кога и ще те заведа. Ще се отбием някой ден. Знам, че работата ти е постоянно да оглеждаш сгради, но тази е различна.

У Норма се зароди искрица надежда. Брат й започна да говори и да се храни като нормален човек. Цялата атмосфера на това място беше окуражаваща. Наблизо седеше шумна младежка компания, на съседната маса десетгодишен хлапак разказваше за преживяното приключение с кану, докато Лари наблюдаваше възрастна двойка, вдигаща тост с шампанско. Очевидно правеше опит да се наслади на вечерта. Дори се съгласи да отиде някой ден с Лестър и Алфред да поиграят тенис по двойки в дома на Еймъс Нюман. Бил ходил там и много харесал красивата къща.

Тогава съвсем неочаквано той извади нещо от джоба си, подаде им го през масата и отбеляза, че „сигурно много биха искали да го видят“.

За огромна изненада на Норма, „това“ се оказа моментна снимка на Аманда, облечена в дълга сватбена рокля и с букет от бели цветя в ръка, застанала до усмихнатия Лари. На фона отзад се виждаха непознати, насядали около масите, а в ъгъла — част от камината, която в момента стоеше точно срещу тях.

Не намери какво да му каже, освен:

— Нарочно си избрал това място! О, скъпи, защо?

— Точно в онзи ъгъл бяха поставили сватбената ни торта. Тази седмица ще се навършат осем години оттогава — отвърна той. — Трябваше да се върна тук — изхлипа, стана, извини се и напусна масата.

— Остави го! — нареди на жена си Лестър, когато тя понечи да тръгне след него. — Има нужда да остане сам.

— Може би. Все пак, ако бях сама и ти не беше до мен, сигурно нямаше да преживея този кошмар. Не че сега се справям кой знае колко добре — каза тя и усети как парещи сълзи пълнят очите й.

— Напротив, справяш се. При това чудесно — увери я Лестър и потупа ръката й. — Но в никакъв случай не бива да забравяш, че на него му е много по-трудно, отколкото на теб.

— Когато детето им сгреши, хората обикновено казват: „Никой не избира децата си“. Но не избираме и родителите си, нали? Никога, никога няма да простя на татко. Онова, което причини на Лари, е непростимо. Но от друга страна, тя е… Нея обвинявам повече. Казвала съм го и преди и ще продължавам да го повтарям. Аманда го е съблазнила.

— Хайде — каза Лестър — да си поръчаме десерт. Или ако не искаш, да се прибираме в стаята си.

С други думи, искаше да й подскаже, че е обсъждала темата достатъчно, и, разбира се, беше прав. На умряло куче нож не се вади, би казал баща й. Каква грозна дума! Баща. Щеше ли някога да си го спомни с добро? Но не биваше да тормози съпруга си повече с подобни въпроси.

— Ще си поръчам десерт — каза вместо това. — Искам от любимия ти пай с праскови.

Когато към девет часа изкачваха стълбите на верандата, в стаята на Лари вече беше тъмно. Щом запалиха осветлението в своята, то освети терасата и те го забелязаха да стои, подпрян на парапета.

— Какво правиш там? — рязко се провикна Лестър. Може би и на него му хрумна същата мисъл, която осени и Норма. Зад перилата бяха назъбените скали и дълбокото езеро…

— Какво правиш там?

— Нищо. Просто размишлявам — лицето, което се обърна към тях, беше изпито и отслабнало. Колко беше остарял! Дори мъжете на шейсет не изглеждат толкова възрастни. — Вече никога в нищо няма да повярвам…

— Ако позволиш на някого да ти помогне — предпазливо подхвана Лестър, — тогава може би ще намериш…

— Не, не, ти не разбираш. Няма такава помощ. Ако човек не е способен сам да се измъкне и да се съвземе, значи няма нужда да се опитват да го спасяват.

— Не е така — възрази другият. — Трябва да се върнеш на работа, Лари. Тя е най-доброто, изпитано лекарство. Говоря сериозно. Намери някакъв нов, интересен проект. Нещо по-различно. Сега управляваш голям бизнес и…

— Не. Онова беше бизнесът на Лорънс Болсън. Искам да се разделя с него. Мразя това име. Отсега нататък ще бъда Даниел. Разбрахте ли? Дан. Това е второто ми име. Ако някой ме нарече Лари, просто няма да се обърна. Аз съм Даниел. Ясно ли е?

— Да, Дан — отвърна Лестър.

Всичко изглеждаше зловещо: непрогледната тъмнина, шумолящите дървета, бледата светлина, сред която бе застанал болният мъж. Защото той наистина е болен, сериозно болен. Накърнено беше достойнството му, бе унизен, измамен и предаден.

— Тя никога не ме е обичала! Норма, Лестър, знаете ли защо толкова много исках да дойда на това място? Знаете ли? Защото аз не знам. Може би се надявах да намеря отговора тук. Никога не ме е обичала. Вероятно започнах да го разбирам още преди осем години, точно на тази веранда, над това езеро. Знаех го, но не исках да си го призная. Но дори в това не съм сигурен. После дойде детето и бях толкова радостен… — гласът му премина в плач.

— Не мога да понеса това — прошепна Норма.

— Влез вътре — подкани я съпругът й. — Аз ще се погрижа за него.

Тя продължаваше да размишлява какво може да се направи.

„Бих отишла до края на света заради него, бих казала всичко. Беше ми като майка, когато нашата почина, а татко нямаше време за нас. Защитаваше ме, когато в училище ме подиграваха и не ме канеха на танци… Той е самата доброта, а ето че сега, когато има нужда от мен… аз не знам как да му помогна.“

Опитваше се да се отърси от мрачните си мисли и да повдигне духа си, когато влезе Лестър.

— Недей да разопаковаш багажа. Лари иска да се прибере вкъщи още утре сутринта. От това малко пътуване нищо не излезе. Но го предприехме с добри намерения.