Белва Плейн
Приятелки (15)

Четиринадесета глава

На Лейн Авеню, от другата страна срещу мръсните прозорци, един стар дъб, посаден сигурно от някой фермер преди Гражданската война, когато улицата е била отъпкан, прашен път, бе лумнал в червена светлина под октомврийското слънце. Вътре в стаята имаше някаква елементарна хигиена, постигната с помощта на портативна прахосмукачка, но обстановката си оставаше мизерна с люпещата се зелена боя на стените, с протритото дюшеме и изпочупените крушки, напомнящи за многочислените семейства, които бяха живели под наем тук.

Нищо от това, нито дори липсата на лампи, не притесняваше Аманда. Първо, никога не оставаха в квартирата до вечерта. Това беше място за следобедни срещи, при това не повече от два-три пъти в месеца. Но беше тайно и безопасно, пък и човек би могъл да си внесе каквото пожелае, за да си осигури малко комфорт.

На пръв поглед обстановката се състоеше от евтин креват, достатъчно голям за двама, двойка стари меки кресла, а помежду им малка, разкривена маса, до която беше поставена елегантна кошница за пикник, пълна с прибори за хранене, фин порцелан и пълен набор от чаши за всякакви напитки, като се започне от вода и се стигне до скъпо шампанско.

Днешното меню, осигурено изцяло от Ел Би, се състоеше от грозде, вносни сирена, френски хляб и вино, не точно шампанско, но само на класа по-ниско от него. Той знаеше как да празнува.

— За годишнината. Или за половингодишнината. Шест месеца от онази априлска буря, скъпа. Мислила ли си някога, че ще стигнем дотук?

Загърнат в обикновен халат, Ел Би лежеше на дивана, докато тя ядеше грозде до масата. Когато го погледна, очите му бяха пълни с обич и нежност.

— Не, никога.

Как би могла да си помисли, че ще извърши такова предателство, такъв грях? Беше престъпление пред Бога и нищо по-малко и всеки ден си даваше сметка за това. Ала животът й никога досега не е бил по-пълен и по-вълнуващ.

Никога досега не е знаела какво значи да обичаш. Докато копнееше за любов и се опитваше да си я представи, дори бе започнала да се съмнява, че тази романтика не е нищо повече от художествена измислица, сътворена и живо пресъздадена от талантливи драматурзи, артисти и музиканти, вдъхновени от трубадурите преди много време. Но такива цинични размишления я спохождаха само когато е съвсем отчаяна, а иначе не беше престанала да се надява. И тогава, съвсем неочаквано, чудото стана.

Спомените я върнаха назад към онази ужасна нощ, когато луната бе надзъртала през прозореца, към поразителната случка в празната къща и дори по-далече — към собственото й нарастващо физическо влечение към мъжа, когото никога не е харесвала и от когото се беше страхувала. Кой би могъл да обясни как и защо се случи това?

Оттогава през цялото лято този мъж и тази жена стотици пъти се бяха срещали и сливали в едно. В самото начало тя смътно се надяваше, че той ще й се обади и ще я повика при себе си. Той също, лутайки се между страха и надеждата, бе желал да я види и да бъде приет с готовност. Също като нея, се беше борил със себе си и бе изгубил, за което и двамата продължаваха да се радват и до този момент.

— Знаех, че ме искаш — беше й казал — точно толкова, колкото аз теб. Знаехме, че сме създадени един за друг.

Колко различен изглеждаше от Лорънс Болсън, седнал на почетното място зад масата в мрачната трапезария! Погледна подаръка, донесен й днес — томче с американска поезия, върху което беше поставена обвита в навлажнено фолио розова пъпка.

— Занеси цветето вкъщи — обади се той, проследил погледа й. — Би могла да кажеш, че си го намерила на някоя ограда. Последната роза за сезона. Може би ще издържи до следващата ни среща тук. А в книгата има няколко стихотворения от Едуин Арлингтън Робинсън. Струва ми се, че ще ти харесат. Много са нестандартни.

Тя се усмихна, но Ел Би я забеляза. Тъмните му, проницателни очи не пропускаха нищо.

— Усмихна ли се?

— Да. Все още не съм свикнала да те виждам толкова различен от онзи, за когото те мислех.

— Ами бях малко скован. И защо ли? Не съм психолог. Пък и не е важно. Миналото си е минало — направи кратка пауза. — Кой знае какви са причините за дадено нещо и какъв би могъл да е ефектът от него? Единственото, което мога да ти кажа, е, че се ожених твърде млад. Бяхме съвършено различни, после тя почина и аз се опитвах да направя най-доброто за децата си. Не бях срещал любовта, докато станах на двайсет, а и тогава всичко беше съвсем различно от това, скъпа — отново направи пауза и между него и Аманда увисна името Лари, изписано сякаш с големи букви. — Знаех, че не е редно, и се борих със себе си. Но веднъж, за първи път, на онази Коледа, се предадох. Вечерята, скъпата прищявка, всичко беше заради теб. Досещаше ли се? Трябваше да се откажа, но вече не беше по силите ми. Исках да те видя да сияеш, не че имаш нужда от специална обстановка и организация за това, тъй като се открояваш дори тук, в тази дупка. А след това, когато дойде в неделя сутринта, се страхувах да оставам насаме с теб, затова бях толкова груб.

— Да, наистина беше. Надменен и студен. Но точно такъв си те представях още от първата ни среща.

— А чуй сега какво видях аз, когато те срещнах за първи път. Видях огън, който много лесно можеше да лумне. Това ме караше да се чувствам много неловко… като се имат предвид обстоятелствата.

— Как би могъл да помислиш за мен подобно нещо? Та аз бях почтена млада дама в онзи ден. Дори носех чифт ръкавици. Не си ги бях сложила, но ги стисках в ръката си.

— Не мога да ти обясня. Изглежда, усещам нещата… това е. Тогава ми се случи за втори път. През онзи априлски следобед в бурята, когато влязохме в празната къща, предчувствах какво предстои. Кълна ти се, нямах такива намерения. Но въпреки всичко го предчувствах.

Подобни разговори бяха водили многократно. Сякаш, все още зашеметени от развитието на събитията, се нуждаеха да ги преживяват отново и отново, за да ги разберат. Повтаряха ги постоянно, но дали за да се насладят на чудото, или да се освободят, ако това е възможно, Аманда не знаеше.

Други хора, всъщност повечето в днешно време, споделяха своите прегрешения по радиото или в различни телевизионни предавания. Безсрамни, без да се страхуват да говорят публично, те разказваха историите си, като например връзката на млад мъж с неговата тъща. Във вестник бе излязла публикация за отношенията на младоженка с бащата на съпруга й. След като всичко излязло наяве, жената се самоубила. Аманда потръпна.

Загърната в копринения си халат, тя за пореден път изпита онова познато стягане в гърдите. Тъжно беше, че една жена би могла да е благословена с такава любов и въпреки всичко да изпитва толкова дълбока тъга. Как би понесла края на тази връзка? Този мъж, това чувство бяха станали смисълът на живота й.

— За какво се замисли, мила?

— За това, че нашата история е отворена. Ние нито я пишем, нито я четем, просто я изживяваме. Затова се моля, горещо се моля, краят й да е щастлив.

— И ще бъде. Зная, че не е редно. Това е прелюбодеяние, дори нещо повече. Но искам да ме чуеш и да запомниш, че никого не сме наранили, така ще бъде и в бъдеще. Щом никой не страда, грехът е простим. Ако не беше така, половината човечество щеше да е прокълнато. О, ела тук, скъпа. Хвърли този халат и легни до мен.

— Не ми се иска да си тръгвам — прошепна тя.

— Дори от място като това?

— Дори от място като това.

Някъде, недалече оттук, в нечие огнище гореше огън, чиято остра миризма проникваше през прозореца. Слънчевата светлина, пробила си път през клоните на стария дъб, рисуваше странни отблясъци върху тавана. В пълен покой и върховно задоволство, размишляваше Аманда, една жена почиваше до любимия си мъж, но само невинно момиче би могло да си помисли, че това ще продължи вечно. И в един неприятен момент споменът за медения й месец помрачи сегашното й щастие.

Гласът на Ел Би раздра тишината:

— Заслужаваш нещо по-добро. Това място е самата смърт, а ти си животът, скъпа.

— Да, но само когато съм с теб.

Каквито и удоволствия да бе изживявала, а те съвсем не бяха малко, което осъзнаваше не само защото околните говореха за това, но и защото си ги беше осигурявала, през последните няколко години имаше усещането, че те й се изплъзват. Беше ставало толкова постепенно, че не си даваше сметка за него, докато Ел Би не й отвори очите за огромната загуба.

За желанията й не съществуваше граница. Носеше ги в себе си и те я повличаха в своя ритъм, също както отливът отминаваше, за да се завърне като прилив.

— Време е — каза той. — Трябва да тръгваме.

— О, не! Цяла седмица. Ще ми се стори година.

— Притеснявам се — каза мъжът замислено. — Срещаш се с толкова много хора. Да, аз ревнувам, Аманда. Жена като теб, толкова сияеща, с тези очи, с тази коса… кой не би те ревнувал?

— Не говори така. Няма причина, а и аз никога няма да ти дам повод да се съмняваш в мен — възрази тя, гледайки го право в очите.

— Вярвам ти. Миличка, наистина е време да вървим. Не бива да рискуваме. Побързай — щом тя се изправи и се протегна за дрехите си, той улови ръката й и я целуна. Когато вдигна лице, забеляза сълзи в очите му. — Много е хубаво това сако. Какъв странен цвят! — отбеляза, докато излизаха. — Но не трябва ли да ти купим ново?

— Не. То ми носи късмет и ми харесва. Освен това изгубих интерес към новите дрехи. Сега си имам друга любов. Дори Лари забеляза, че вече не съм толкова екстравагантна. Напоследък не съм купувала почти нищо.

Ел Би се намръщи.

— Моля те, не споменавай името му.

— Съжалявам, беше неволно.

Трябваше да бъде много внимателна, да не забравя — а тя естествено никога не забравяше, че неговите взаимоотношения с Лари са съвсем различни от нейните.

Колата вече завиваше по Лейн Авеню, когато той заговори отново:

— Нима не знам, точно аз, от всички хора на света, че това, което правим, е нередно? Давам си сметка с цялата си душа. Но кажи ми, трябва ли да спрем?

— Достатъчно сме обсъждали този въпрос — извика Аманда уплашено.

— Да. И знаем, че не бихме могли. Нито ти, нито аз. Не можем. О, понякога се чувствам толкова безпомощен. Иска ми се да застана напълно свободен и да се появя пред целия свят с теб. Да постъпя като истински мъж. Да ти подарявам скъпи подаръци, а не някоя книга…

— Обичам книгите — прекъсна го тя.

— … да се срещаме открито, а не да се крием в някаква си дупка, където никой не би могъл да ни открие.

— Но точно това прави усещането толкова приятно, не намираш ли? Така връзката ни изглежда безопасна и вечна. Нали точно това търсят хората, особено жените. Те искат постоянство…

— Повечето мъже също. Поне при мен е така.

С едната си ръка въртеше волана, а с другата бе уловил ръцете на Аманда, докато бавно се движеха към дома й. Както винаги, той я остави на няколко пресечки от къщата и бързо се отдалечи.

— Кога? — попита го, преди да потегли.

— Не тази събота. Имаме много работа. Обади се на телефона в колата ми в четвъртък или петък. Тогава ще се уговорим.

Нямаше какво да се обясняват. Ясно беше, че ако Лари отиде на тенис, тя щеше да каже, че излиза да бяга.

— Ако можех само да те отведа у дома с мен — започна Ел Би, но веднага замълча.

Тя знаеше какво щеше да й каже. Щяхме да отидем да се разходим, преди да се е стъмнило, след това щяхме да вечеряме или да отнесем чиниите си във всекидневната, а после… Ала нямаше никаква полза, защото това означаваше само да стигнат с колата до някое отдалечено място и… Затова Аманда изскочи и бързо се затича към дома, за да се прибере преди Лари.

— Още една книга? — прозя се Лари, изтегнат на дивана, след което се протегна за дистанционното. — Няма нищо интересно за гледане. Дай да я видя.

— Поезия — отвърна тя и му я подаде. — Американска. Купих я втора ръка, но е съвсем нова.

След като прелисти няколко страници, той й я върна обратно.

— Чудесно. Ти обичаш такива неща, нали? Винаги съм смятал, че поезията е чисто женско удоволствие.

— Това звучи доста странно, като се има предвид, че най-известните поети в света, при това много преди Шекспир, са мъже.

Нямаше намерение да отговори толкова рязко, но много често подобни забележки я вбесяваха и думите сами се изплъзваха от устата й. Затова сега реши да компенсира избухването с усмивка и любезен въпрос.

— Как мина денят ти?

— Добре. Двамата с Фил сме чудесен екип, само дето постоянно ни прекъсваха. Чувствах се като лекар, когото непрекъснато търсят, дори когато играе тенис. Адвокатът на един купувач искал да пита кога ще сключим сделката. Като че ли не можеше да почака до понеделник.

Лари отново се прозя. Никога не си правеше труда да прикрие устата си с ръка, така че цялата влажна розова вътрешност, почти до сливиците му, бе изложена на показ. Норма никога не би го допуснала. Колко различни бяха двамата! Тя, подвижната енциклопедия, и нейният брат. Ел Би също не би го направил. Как е възможно бащата и синът да не си приличат по нищо? Разбира се, че е възможно. Лари имаше и майка, нали? Ожених се твърде млад. Сигурно са били много нещастни заедно. Трябваше да са били.

„Вярно, помисли си тя, той работи прекалено много. Хората говореха, че движи повечето от нещата във фирмата. Казваха, че е умен, изобретателен и винаги отворен за нови идеи. С усет за бизнеса.“

— Понякога — обади се Лари, прекъсвайки размислите й — ми се струва, че изобщо не ме обичаш.

Стомахът й се сви болезнено. Стаята сякаш внезапно се стесни, опитвайки се да я задуши. Все пак успя да му отговори.

— Това е смешно. Какво съм направила, за да те накарам да мислиш така?

— Не мога да кажа точно. По-скоро става въпрос за онова, което не правиш.

— Никога не съм обичала да изразявам чувствата си с милувки, ако това имаш предвид. Познаваш ме. Просто показвам отношението си по различен начин.

— Да, отнасяш се много добре с мен, винаги си мила. Само дето… О, както и да е, остави. Просто забрави. Страшно съм уморен и говоря глупости… Тази вечер изглеждаш ослепително, Аманда. Поруменяла, сякаш си прекарала на открито целия ден.

— Разхождах се дълго.

— Много добре. Впрочем напоследък не се виждаме с татко често. Искам да кажа, че не се срещам с него, освен в офиса, пък и тогава е повечето време навън. Не че имам нещо против. Но няма ли да е чудесно, ако вечеряме понякога заедно? Пък и с Норма и приятеля й? Изглежда, нещата между нея и онзи Коул стават все по-сериозни. Как ти се струва?

— За Лестър ли става дума? Не ми е казвала нищо определено, но забелязах, че доста често го споменава.

— Чудесно! Тя заслужава добър мъж, а и по-добър живот. Е, какво ще кажеш за вечерята?

„Не, невъзможно! Би било непоносимо“! — бе казал Ел Би, когато веднъж му предаде подобно предложение от сина му.

— Ами може би скоро, но не веднага — отклони Аманда. — Не мисля, че отношенията между Норма и Лестър са толкова сериозни.

Стомахът й продължаваше да се свива и тя се изправи.

— Не можеш да седиш спокойно. Къде тръгна сега?

— Навън. Забравих да заредя хранилките за птиците.

— Добре, свършвай и веднага се качвай. Тази вечер искам да си легнем по-рано.

В малките дворове и къщите надолу по улицата лампите постепенно угасваха, но от небето струеше светлина. Застана на едно място и се загледа нагоре. „Вселена“ беше погрешно понятие. Защото не е единствена, имаше много като нея. Неизвестен брой, тъй като с всеки нов, по-мощен телескоп се откриваха нови и нови галактики. По-далечни, винаги по-далечни. Ние не знаем нищо. Не познаваме самите себе си, още по-малко пък Космоса. Често дори не можем да обясним онова, което правим.

Може би някоя друга жена щеше да е много по-подходяща за бедния Лари. Ала той пожела мен. Сигурно сега е отчаян и потиснат и всичко е по моя вина. Разбирам какво иска, но докосването му е нетърпимо за мен. Ала как да го изоставя, след като винаги е бил толкова добър и внимателен? Не, невъзможно. Освен… Освен ако Ел Би и аз… Но той никога не би го направил. Защото е баща на Лари.

Тъй като нямаше кърпичка, вдигна едно листо и изтри с него потеклите по страните й сълзи. В кухнята видя забравената роза. Все още влажна, вече беше започнала да вехне. Сложи я в една чаша със студена вода, отнесе я в спалнята и я постави на нощното шкафче до леглото. Когато отвореше очи на следващата сутрин, щеше да я види и с радост… О, с каква радост щеше да си спомни кой й я е подарил.