Белва Плейн
Приятелки (12)

Единадесета глава

— Къде си? — попита Сесил.

— В училището. В момента съм в обедна почивка и изпробвам мобилния си телефон. Нямах търпение да поговоря с теб. Как си? Как вървят нещата?

— Добре съм. Всичко е наред. Върнахме се едва снощи в полунощ, но си прекарахме чудесно. Слънцето и почивката се отразиха положително и на двамата. Всъщност Питър се нуждаеше от тази ваканция много повече, отколкото аз. Знаеш ли колко беше отслабнал, докато бях болна? А той е един от малкото, които нямат нужда да се борят с наднормено тегло.

В съзнанието на Норма се мярна приятелката й, просната сред локва кръв, и съпругът й, с пребледняло, тревожно лице в болницата.

— Радвам се — каза тя. — И двамата имахте нужда от нещо ново.

Дори най-близкият ти човек, помисли си тя, даже и ако си го смятал за любимец на съдбата, ти става още по-мил, след като е преживял такова нещастие.

— Плувах, гмурках се и танцувах. Само дето не играх тенис, но скоро ще направя и това.

— Радвам се — повтори Норма.

— След като ни омръзна да стоим на острова, си тръгнахме, но по пътя се отклонихме и отскочихме до Ню Орлиънс, където Питър преди време е реставрирал викториански къщи. Нали си спомняш, показвали сме ти снимки? Е, сега няма да ги познаеш. Вече всички си имат градини с алеи, които ги разделят от тротоара, и цялата улица цъфти в орлови нокти и теменуги. Той направи няколко скици, за да ги покаже на хора, които се опитват да възстановят съседните квартали.

— Може би един ден ще се заинтригува и от Лейк Авеню. Няма да е излишно — разсмя се Норма. — Няма да забравя как се тревожеше дали ще ви стигнат парите да купите къщата си.

— Е, все още ни се налага да бъдем доста пестеливи, скъпа. Дори му предложих да я продадем — последва тежка въздишка. — Прекалено е голяма за нас двамата. Но той смята, че следващия път ще имаме повече късмет. Не позволява да преустроим детската стая. Постоянно ми повтаря, че ако държа вратата затворена, нищо няма да ми напомня за преживяното. И е сигурен, че ще дойде време да я използваме. Какво да се прави, Питър е такъв оптимист.

— И има право.

— Знам. Когато отида на работа в болницата и гледам как хората страдат и колко смели са повечето от тях, направо им се възхищавам. Следващият понеделник започвам отново. Пак ли прекарахте Коледа заедно?

— Да, както обикновено. Татко устрои страхотно парти в къщата — нещо я подтикна да продължи: — Колкото до Аманда, тя много се е променила. И двете сме забелязали колко екстравагантна е станала. Но в последно време прекрачи всякакви граници. С Лари се скараха ужасно точно преди празника — какъв беше този импулс, който я подтикваше да говори за снаха си? Обикновено се отнасяше с презрение към клюките, дори когато се носеха из средите на преподавателите, приближили шейсетте. Въпреки това продължи: — Случайно бях у тях, за което веднага съжалих, защото наистина беше ужасно. Можеш ли да си представиш, че не е спестила нито цент от заплатата си? Купувала е на поразия от магазина, а ти знаеш какви са цените там. В гардероба й има дрехи за поне още три жени.

— Опитай се да я разбереш. Никога не е имала нищо.

— Всеки път ми го повтаряш. Много хора не могат да си позволят нещата, които тя иска. За каква се мисли, за скъпоплатена ориенталска държанка?

— О, я стига. Приемаш нещата прекалено сериозно, Норма. Както винаги впрочем.

Е, може и така да е, но пък ти ги омаловажаваш. Както винаги.

— Всъщност бедата е там, че прекалено много се притесняваш за брат си. Страхуваш се, че не е щастлив с нея. И как завърши разправията?

— Ами трябва да ти призная, че сега като че ли нещата са наред. Поне не купува всичко, което си науми.

— Откъде знаеш?

— Тя ми каза. Сигурно много съжалява, че се скараха в мое присъствие.

— Не се съмнявам. Слушай, хората се спречкват и забравят за това за отрицателно време. Ти поне знаеш колко пъти ние с Питър сме спорили около покупката на къщата, а сега дори не мога да си припомня какво точно сме си наговорили.

— Това е по-различно. Чувствам го с цялото си същество всеки път, когато се съберем. Което вече не се случва толкова често. Преди много й харесваше, когато татко ни водеше в скъпи френски ресторанти, но последните няколко пъти постоянно си търсеше извинения. Веднъж имала среща с приятелки, друг път й било много студено. Просто не иска да е с нас.

— Е, каквато и да е причината, ти не можеш да направиш нищо. Прекалено анализираш, скъпа. Много задълбаваш. По-добре се погрижи за собствения си личен живот.

— О, точно това правя, повярвай ми. Започнах курс по латински за начинаещи, нещо съвсем различно от онова, с което се занимавах досега, и… А, някой звъни. Обади ми се през почивните дни, ако имаш свободно време.

Няколко минути след края на разговора Норма седя с телефонната слушалка в ръка. Може би действително прекалено много размишлява. Поне що се отнася до последните събития. Случилото се на вечерята на Коледа бе премисляно многократно, с което без съмнение прекали.

Начинът, по който Аманда изглеждаше с диамантеното колие, червената кадифена рокля и блясъка в очите й! След вечерята, във всекидневната, всички присъстващи, и млади, и стари, наблюдаваха със зяпнали уста картината, която представляваше усмихнатата млада жена, докато свекър й закопчаваше бижуто на шията.

Да, наистина беше прекалила и сега се чудеше как си позволи да стигне дотам. Може би, помисли си тя, защото когато човек е с незначителен произход и малко средства, каквато е била Аманда в училище, е по-лесно да не завиждаш на красотата му… Би трябвало да се срамувам от себе си…

По-късно същия следобед Норма все още проверяваше контролни, когато Лестър Коул мина по коридора. Щом я забеляза зад бюрото, влезе в стаята.

— Сигурно много обичаш Деня на природата, щом все още си тук — каза той.

Не за първи път й отправяше подобни забележки. За момент й хрумна, че сигурно му е много любопитно защо толкова често остава до късно. За нищо на света не би му признала, че класната стая, дори в такъв мрачен и студен февруарски ден, е много по-ведра, отколкото обстановката в собствената й къща, празна през целия ден, като се изключи незабележимото присъствие на вечно скритата в кухнята Елза. Там беше толкова тихо, че дори изскърцването на паркета може да те стресне. Докато тук цари оживление, по коридорите непрекъснато се движат и разговарят хора, учителите се срещат с родители, а учениците стоят до късно, за да подготвят уроците си.

— Обичам празника — отвърна му простичко. — У дома го празнуваме, откакто бях в детската градина.

За нейна изненада той придърпа един стол и седна.

— Чух интересни неща за теб — каза й сърдечно. — Пишела си някакъв текст на латински. Много съм впечатлен.

Норма усети, че се изчервява.

— Съвсем елементарен. Не съм кой знае какъв класик.

— Не бива да се подценяваш.

— Не се подценявам. Просто имам реална преценка за себе си. Когато стигнеш до Древна Гърция или Рим…

— Ти била ли си там? — прекъсна я той.

— Да, както и в Сицилия. Беше през лятото, преди да започна първи курс. Тогава ми се прииска да изучавам гръцки. Може би един ден ще го направя, но не сега.

Питаше се защо седи там, отпуснат върху стола, сякаш има намерение да остане по-дълго. Да не би да е обидила някого? Или пък родители са се оплакали от нея? Очевидно нещо го е довело при нея за сериозен разговор.

— Другото интересно нещо, което научих за теб, е, че имаш почти фотографска памет. Вярно ли е?

Все още учудена, Норма отвърна:

— Да, с лекота запомням различни неща. Но не е нещо, с което бих се хвалила. Не е по-различно от това да се родиш с таланта да бягаш бързо.

Лестър се усмихна.

— Бих казал, че разликата е огромна. Винаги съм се възхищавал на хора с добра памет. Например от актьорите, които запомнят наизуст цели пиеси. Не знам как го правят, след като аз поне десетина пъти в месеца не помня къде съм оставил ключовете за колата си. Затова много ми се иска да знам как ти се удава. Сигурно е глупаво от моя страна, защото едва ли би могла да ми обясниш как става. Но би ли ми го демонстрирала?

— Нямам нищо против — освен че беше поласкана, Норма се почувства и малко, но съвсем малко развеселена.

Коул отиде до библиотеката и извади наслуки едно издание на Конституцията.

— Какво ще кажеш за тази? Става ли?

— Нямам претенции. Коя страница?

— Която и да е. Добре, ето тази. Колко време ти трябва?

— Да кажем, две минути.

Давайки си сметка, че той я наблюдава, тя за момент се сети за косата си, която не беше ресала от обяд. Е, вече е късно. Затова, отгръщайки книгата, Норма се опита да се концентрира.

Обърната към отсрещната стена, тя затвори очи, оставяйки видяното да се запечата в съзнанието й.

— Е, времето изтече — каза Лестър и взе книгата. По всичко личеше, че и той се забавлява.

— И така, страницата започва от средата на изречението: „никой, който е на държавна служба, няма право да получава подаръци под какъвто и да било вид без одобрението на Конгреса. Нито един щат няма право да подписва договори, да сече монети или да присъжда титли. Без съгласието на Конгреса нито един щат няма право да сключва договори за внос. Нито един щат не може да се обединява с друг и да обявява война, да поддържа войска или флота в мирно време“. После текстът продължава с „алинея втора…“ второ римско, искам да кажа. Там се говори за избора на президент, който е доста неудачен. Впрочем това го знаем и двамата.

— Аз със сигурност не знаех какво пише в началото на страницата. Но за всеки случай ще взема още една книга. Ето разказите на Хемингуей. Опитай тази.

Отново й се наложи да чете, докато не чу повторно: „Времето изтече“.

— Някой вижда един старец. Пита го що за животни са те. Отговорът е: две кози, котка и четири двойки гълъби. После казва, че трябва да ги изостави. Война е. Твърди, че котката ще се справи. Котките винаги се грижат за себе си. Но се тревожи за останалите. Отговорът на другия въпрос е, че никога не е бил политик. Уморен е, затова сяда. Пита къде отиват камионите. Казват му, че към Барселона. После пак повтаря, че котката ще се оправи, но се притеснява за другите, и пита автора какво мисли. Писателят го успокоява, че с животните всичко ще е наред. В последния ред най-долу на страницата старецът пита какво да прави в случай на обстрел, защото са му обяснили, че трябва да напусне именно заради такава заплаха.

— Страхотно! — възкликна Лестър. — Деветдесет и девет процента точност. Е, може би деветдесет и пет. Пропусна възрастта на мъжа.

Норма се намръщи и се замисли за няколко секунди.

— Седемдесет и шест? — подхвърли колебливо.

— Съвсем правилно.

Докато поставяше книгата обратно в библиотеката, той каза:

— Ужасно ти се възхищавам. В главата си имаш чудесно работеща малка машинка.

Може би е вярно, но откъде тогава идваше тази непохватност? Дотам, че й беше невъзможно да приеме дори незначителен комплимент с достойнство, а после да продължи да води непринуден разговор? Просто й липсва социален опит. Дори присъствието на този приятен мъж за нея е необичайно. Затова седеше, загледана в ръцете си, положени върху купчина листове. Поне бяха с добре поддържан маникюр, и то благодарение на постоянното натякване на Аманда.

— Не се смущавай — опита се да я ободри той.

— Не се смущавам — трябваше да се защити, затова повтори: — Не се смущавам.

— Добре, щом казваш.

Чудеше се какво ли си мисли за нея и й се искаше да изчезне, когато Лестър неочаквано я попита дали не е гладна.

— Забравила съм си часовника — смотолеви тя без всякаква връзка.

Той посочи към стенния часовник над черната дъска.

— Какво общо има времето тук? Не може ли да огладнееш, без постоянно да следиш стрелките?

— Може би бих хапнала нещо.

— Ами, тъй като не съм обядвал, направо умирам от глад. Искаш ли да дойдеш с мен в „Стъфи“ да изядем по един хамбургер? Нищо особено, говорим само за сандвич.

Всичко е толкова странно! Какво би могъл да иска от нея?

— Съгласна съм.

— Зарежи тези контролни. Можеш да ги провериш и утре.

В преддверието на заведението имаше огледало, където мимоходом забеляза, че косата й е сресана и се спуска на подредени къдрици около лицето й. Около врата й небрежно бе увит шал, подарък от Аманда, която й показа как да го завърже.

— Французойките правят истински чудеса от дребни неща, като едно шалче например — обясни снаха й.

Този бърз поглед в отражението й я окуражи. Много от по-младите учителки биха останали учудени, ако я видеха с Лестър Коул. При това не само учудени, но и недоволни.

„Ужасно ти се възхищавам, й каза той.“

Лестър беше типичният интелектуалец. Може би му е интересно да разговаря с нея, защото смяташе латинския за важен предмет и се заблуждаваше, че тя споделя мнението му. Или пък всичко се дължи на желанието му да общува с някого тази вечер.

Мили боже, толкова е неприятно, че нямаше представа как да започне! Може би трябва да подхвърли някое заглавие от днешната преса? Или пък да подхване разговор за Втората пуническа война? Само защото е мъж, а не жена, съзнанието й беше съвсем изпразнено.

Тогава внезапно смущението й бе изместено от гняв, породен от поредното й вглеждане в себе си — нещо, което трябваше да прави по-често. Беше абсурдно да се чувства толкова неловко от милото внимание на този човек! Абсурдно. Но продължаваше да чака той да заговори пръв.

— Странно е, че обичаш да преподаваш — каза Лестър. — За беда повечето учители го правят само защото нямат друг избор или заради дългите ваканции.

Норма усети, че повдига вежди при толкова неочаквана от един заместник-директор забележка.

— Сериозно ли мислиш така?

— Добре де, не повечето, но много от тях. За хора без амбиции така е по-удобно. Не е като например да бъдеш адвокат в първокласна кантора и да се бориш да станеш партньор — усмихна се и в погледа му проблесна светлина. — Баща ми винаги ме обвиняваше, че търся, както се изразяваше, „лесния път“. Както можеш да се досетиш, той е адвокат.

— Е, не бих нарекла преподаването лесна работа — възрази Норма.

— Права си, но там няма сблъсък на остроумия. Не ти се налага цял ден да спориш. Просто помагаш на хората. Учителският труд се гради върху състрадание. Много е хуманен.

Значи темата е актуална! Норма си припомни един проблем, с който се сблъска сутринта.

— Но когато се опитваш да помогнеш, а отсреща никой не те чува, какво правиш? Просто седиш и наблюдаваш как човешки същества се самоунищожават? Петнайсетгодишно момиче, загледано през прозореца, с пълни със сълзи очи?

— А името му случайно да е Джеси?

Тя се изненада.

— Ами да. Как се досети?

— Срещал съм се няколко пъти с майка й — мрачно отвърна той. — Странна птица, не мислиш ли? Горкото дете.

— Многократно съм разговаряла и с двете. Джеси смята, че имат нужда от консултация, но майка й продължава да настоява, че не им е необходима. Казва, че „дъщеря й просто трябва да се вземе в ръце“.

— Да се вземе в ръце — въздъхна Лестър. — Толкова просто, а? Какво бихме могли да направим за момичето? И дали бихме могли изобщо?

Друга част от съзнанието й се втурна паралелно с разговора. „Той наистина беше добър. Вярвам, че въпреки авторитета, който има в училище, в действителност е изключително стеснителен. Сигурно има десетина костюма в различни нюанси на кафявото, от тъмножълто до махагоново. Странно е колко по-различен изглежда тук, когато полива печените картофи със сос и пръска вратовръзката си с кафе, отколкото на трибуната пред учениците в училището, където е сериозен, дори строг… Да, наистина е добър и с него е приятно да се говори.“

Най-натоварените часове за кафенето бяха отминали и тълпата оредяваше, докато Норма, без да си дава сметка за времето, бе увлечена в разговор, който постепенно се отдалечаваше от училището и се насочваше към концерти, стари филми, дори пътешествие до Аляска.

Сервитьорът започна да се навърта около масата им, което накара Лестър да погледне часовника си и да се извини.

— Задържам те повече от два часа. Ние останахме последните им клиенти. Вече се готвят да затварят.

Нямаше друг избор, освен да тръгне пред него към изхода. Отзад краката й сигурно изглеждаха отвратително. Но защо само отзад? Нима е възможно след три години познанство да не ги е забелязал? Или просто до днес не й е обръщал никакво внимание. Ако е така, следващ път няма да има. След като му благодари за приятното прекарване, Норма се запъти към дома.

— Пропусна вечерята — укори я баща й. — Разтревожих се да не ти се е случило нещо.

— Съжалявам, татко. Трябваше да ти се обадя, но се заговорихме и времето направо излетя.

— С кого?

След като му разказа, той кимна одобрително. В очите му се появи особен блясък.

— Знаеш ли кой е той? Син е на Алфред Коул. Армистед и Коул. Собственик на една от най-проспериращите адвокатски кантори в щата. Почти непрекъснато поддържаме връзка с тях, естествено по въпроси за недвижими имоти. Говори се, че се надявал синът му да наследи бизнеса.

Коул, мъжът, който на сватбата на Сесил бе допуснал онзи ужасен гаф.

— И той така ми каза.

— Е, дано да е доволен от работата си в училище. Харесваш ли го?

— Да, но… — тъй като в изражението на баща й се четеше някакво насърчение, Норма го охлади със следващите си думи: — Моля те, не си въобразявай нищо. Просто изядохме по един хамбургер и си поговорихме служебно. Това е всичко.

Ала той действително си беше „въобразил“. И най-вече по отношение на Лари! Беше му отнело доста време, преди да се примири и да приеме Аманда.

Като се сети за тях за втори път днес, Норма си даде сметка, че не бяха идвали в дома им от Коледа насам. Но от друга страна, те си имаха своите причини и своя живот, което беше напълно нормално. Колко малко знаем един за друг! Показваме само повърхността, понякога малко повече от това, но двигателят, топлината, вибриращата сила, която ни ръководи, остава завинаги скрита.