Уна-Мери Паркър
Тайните на Алексия (13)

Дванадесета глава

Момиче със скъсани мрежести чорапи, сребристи обувки и измачкана бледоморава дантелена рокля изскочи от трапезарията на „Гросвенър Скуеър“ и огледа коридора. Гримът от предишната вечер се беше размазал, а яркочервената коса висеше в безпорядък около раменете.

В същия момент Алексия изкачваше предните стълби на къщата с шофьора Евънс, който отключи вратата със собствения си ключ.

— Не разбирам защо никой от прислугата не отвори, когато позвъни — отбеляза тя и прекрачи прага.

Обикновено икономът очакваше пристигането й заедно с няколко портиери, натоварени да се грижат за багажа й.

Тогава непознатата жена се обърна. Ръцете й стискаха евтина вечерна чанта и Алексия забеляза излющения яркочервен лак на ноктите й.

— А, мисис! — заговори тя на подчертан кокни диалект. — Къде е шибаната тоалетна?

Алексия застина на мястото си от шока. Значи Саймън бе започнал да води уличниците си направо в къщата, докато тя е с децата в Марли.

Евънс пристъпи напред с безизразно лице, улови момичето за лакътя и го повлече към помещенията за прислугата в приземния етаж.

— Чудно местенце си имате тук! — весело подвикна то. — Ти ли си бащата на Саймън?

Миризма на риба, застоял цигарен дим и евтин парфюм се носеше из въздуха. Алексия тръгна към трапезарията и спря стъписана. Сякаш ураган бе преминал над махагоновата маса, оставяйки цяла купчина мръсни чинии и чаши, петна от разлят восък и изцапани с червило салфетки. По пода имаше дори разхвърляни остатъци от вечерята, а в един ъгъл бяха струпани празни бутилки, някои от които счупени.

— Ела, Шедоу — нареди Алексия, когато малкото кученце започна да души мръсните съдове.

Забърза към всекидневната на първия етаж, обзета от мрачното подозрение още преди да влезе, че мебелите са разместени, за да се отвори място за танци. Не само това, но върху кремавата дамаска на дивана личаха следи от разплискано червено вино, възглавниците бяха използвани като импровизирано легло, обградено от всички страни с угарки, нахвърляни направо върху персийския килим, които напомняха носени от морските вълни отломки след силна буря.

Разпилени парчета от счупени чаши блестяха на светлината, проникваща откъм френския прозорец, разкривайки пораженията от разигралия се тук среднощен гуляй.

С биещо до пръсване сърце, Алексия грабна Шедоу и хукна към следващия етаж, взимайки стълбите по две наведнъж. Отчаяно копнееше да стигне до спокойствието на собствената си стая, но бе принудена да спре заради разхвърляните по пода одеяла и възглавници. Дамска обувка, розов шал и чифт ръкавици лежаха захвърлени пред вратата на спалнята й.

Тогава чу гласа на Саймън и женски кикот.

За момент застина на мястото си, парализирана от шок, обзета от единствената мисъл да се махне оттук час по-скоро. Това беше нейният дом и тя го обичаше, но вече беше осквернен и никога не би могла да живее отново в него.

Извъртя се рязко на токовете си и тръгна надолу по стълбището, опитвайки да се отърси от догадката какво означава този смях.

Евънс стоеше сам до входната врата, сякаш инстинктивно доловил какво се очаква от него.

— Връщам се в Марли.

— Да, милейди.

В мълчание се отдалечиха от „Гросвенър Скуеър“ и тя се чувстваше толкова съкрушена, сякаш бе умрял близък човек. Прекрасната й къща беше поругана, опустошена от група пияни нищожества. Загърбен от хората от своята класа, Саймън се бе приобщил към онези, които все още се впечатляваха от титлата и парите му. Момичета от шоу бизнеса, сводници, рекетьори и дилъри на наркотици бяха заели местата на дуковете, дебютантките, баронетите, графовете и бившите съученици от „Итън“. Без да има какво повече да губи, заклеймен като син на убиец, той се бе хвърлил в покварения свят на евтините удоволствия, където кокаинът и шампанското бяха основната му храна.

Беше пропилял младостта си, а публикуването на „Високомерието и адът“ бе свършило останалото. Колко ли сладко се струваше отмъщението на Кенет в този момент, размишляваше Алексия с горчивина, давайки си сметка, че и тя бе изгубила уважението на другите. В обществото вече гледаха на нея не като на „красивата графиня Клифтън“, а като на пресметливата дъщеря на танцьорка и комарджия, на която й е провървяло много.

Докато приближаваха Марли, я обзе неприятното чувство, че над нея се спуска черен облак, че се е озовала в затвор, който сама си е издигнала. Не трябваше да се оставя да бъде омаяна от чар, пари и положение. Изобщо не трябваше да се омъжва за Саймън.

* * *

Той се върна в Марли следващия следобед и влезе нехайно във вестибюла, тананикайки си някаква неприлична песен, сякаш по време на отсъствието си бе брал цветя в градината.

Алексия не бе мигнала предишната нощ, обмисляйки какво да му каже, и сега бе подготвена за срещата. Следвайки го в библиотеката, където той веднага се насочи към подноса с напитките, отвори уста да заговори, но преди да изрече и дума, съпругът й подвикна весело:

— Здравей, скъпа моя. Какъв прекрасен ден, нали? Мисля, че по-късно можем да пояздим. Искаш ли да пийнеш?

Тя го наблюдаваше мълчаливо.

— Защо ме гледаш така? — попита Саймън, вдигнал гарафата с бренди.

— Очевидно си забравил, че вчера трябваше да дойда в Лондон.

Върху лицето му се изписаха страх и объркване.

— Вчера ли? Вчера беше четвъртък.

— Точно така. Щяхме да ходим на опера и да гледаме „Мадам Бътерфлай“.

— По дяволите! Съвсем съм забравил — намръщи се той. — И какво стана?

— Стана това — започна жената, чувствайки как гневът й непрекъснато расте, — че като пристигнах на „Гросвенър Скуеър“ сутринта, заварих къщата в ужасен вид, а ти се смееше в собственото ми легло с някаква уличница. Това говори ли ти нещо?

Саймън зяпна.

— Ти… О, Боже мили! — той остави с трясък гарафата върху подноса. — Дявол да го вземе! Защо не ми напомни, че ще идваш? Аз как да помня всичко? Можеше да ми се обадиш предишния ден и…

Очите й блеснаха опасно.

— За да изнесеш оргията извън дома ни? Да те предупредя да не даваш на прислугата почивен ден? Или това щеше да развали удоволствието. Нямаше да ти даде възможност да се развихриш докрай. Те нямаше да позволят на сбирщината, която си завлякъл, да разгромят къщата, нали. И нямаше как да се въргаляш с проститутките направо на пода!

— Не смей да ми говориш така! — развика се той гневно. — За коя, по дяволите, се мислиш? Получи всичко, каквото искаше, благодарение на мен. Беше свикнала да живееш в приземен апартамент в Кенсингтън и нямаше пукната пара, а я се погледни сега! — разпери ръце, сякаш да й покаже какво притежава. — Аз купих къщата в града, аз плащам за всичко, така че ще каня, когото си искам и ще правя каквото реша.

— Що се отнася до мен, абсолютно ми е безразлично, дори да я превърнеш в бордей, защото кракът ми повече няма да стъпи там — ръцете й бяха стиснати в юмруци, а лицето й се изкриви от ярост. — Как смееш да мъкнеш тази сган в собствения ни дом! Какво ли си мисли прислугата!

— Ти и буржоазният ти страх какво ще кажат другите — подигра я Саймън и напълни чашата си. — Трябваше да се омъжиш за някого като Уилям Спол, който държи ножа като писалка и не знае какво се прави със салфетката.

— Поне идвам от почтено семейство — стрелна го отбранително тя.

— Ти си само една превзета глупачка! — Саймън пресуши питието на един дъх. — Багърс беше прав. Винаги е твърдял, че си тесногръда снобка от средната класа, която не разпознава истинските мъже. А те имат нужда от развлечения — речта му бе започнала да се завалва, издавайки, че е започнал да пие много преди да се прибере. — Просто си организирахме малък прием.

— Забавлявай се колкото искаш — избухна невъздържано Алексия, — но не очаквай от мен да участвам. Отсега нататък ще спиш в собствената си стая и ще останем женени само формално — гласът й потрепери, тя се помъчи да потисне чувствата си, извърна се и тръгна към вратата.

— Кучка! — изрева Саймън, грабна тежката мастилница и я захвърли към отдалечаващата се фигура. Стъклото се разби в стената до нея, мастилото се разплиска и опръска лицето, копринената блуза и туидената й пола. — Изчезвай от живота ми!

Без да му обръща внимание, тя продължи напред, а по страните й се затъркаляха горещи сълзи.

* * *

Наистина исках да бъда щастливо омъжена и това да продължава вечно, затова сега не мога да не тъжа за крушението на мечтата си. Надявах се, че… щом порасна, ще поема контрола върху живота си в свои ръце, ще създам семейство и всичко ще бъде прекрасно. Искрено го вярвах и сега ми е трудно да приема, че балонът се пръсна и не съществува такова нещо като „… и заживели щастливо до края на дните си“.

Днес се разхождах в градината и понеже е зима, всички растения и храсти сякаш са заспали до пролетта, впили корени във влажната пръст, за да наберат сили да разцъфнат в зеленина и цвят следващата година. Ала моят дух няма да се възроди.

Господи, дай ми сили да продължа и ми помогни да престана да мисля за Родерик и онази къща в Корнуол.

* * *

— Много си отслабнала — отбеляза Саймън, докато седяха във всекидневната и очакваха бавачката да доведе Фреди и Ема след следобедния чай.

Алексия пренебрегна забележката, давайки си сметка, че това е истина. Дрехите висяха около изтънялата й фигура и лицето й изглеждаше изпито.

— Коя приказка ще им прочетем? — попита тя. Този следобеден ритуал се спазваше стриктно по нейно настояване заради децата, които обожаваха баща си.

Той посегна към купчината книги на страничната масичка.

— Не са ли много малки за „Вятър във върбите“?

— Май за тях е по-подходяща „Лакомото пате“ — пошегува се тя.

Това беше най-приятното време от деня, когато можеха поне да се преструват, че са щастливо семейство.

В този момент бавачката се появи и двете деца се втурнаха в прегръдките на родителите си.

— Татко ще ви прочете приказка, така че се настанете на дивана пред камината, за да ви е по-топло — предложи им Алексия.

Ема, облечена в червена рокля с яка от кремава коприна, се настани в скута на майка си, а Фреди, умалено копие на Саймън, с бледосини очи и руса коса, яхна страничната облегалка на дивана, сякаш е кон.

Докато малките слушаха историята, Алексия ги гледаше захласнато, удивлявайки се как двамата със съпруга й са успели да създадат толкова красиви деца. Освен това бяха и добре възпитани, спокойни и приветливи, а синът им бе прекалено интелигентен за трите си години. Ема, наскоро навършила две, изглеждаше изключително женствена с тъмните си очи и кестеняви къдрици.

Алексия притисна момиченцето към себе си с надеждата винаги да е в състояние да защити и двете си деца от грозотата и злото, носещи се из Марли. Докато можеше да съхрани невинността им и да им позволява да виждат само добрата страна на баща си, щеше да се чувства доволна. Но оттук нататък щеше ли да е възможно? Нямаше как да живеят в детската стая цял живот.

— Ще поиграем ли на криеница? — попита Фреди, щом приказката свърши.

Саймън скочи на крака като малко момче.

— Да! Чудесна идея. Защо вие тримата не отидете да се скриете, а пък аз ще преброя до петнайсет, а после ще тръгна да ви търся. И не се крийте на едно и също място. Няма да бъде интересно!

— Тръгвайте тогава! — окуражи ги Алексия, грабна ги за ръцете и ги поведе към коридора.

Посочи на сина си да се скрие зад големия месингов гонг, който висеше на поставка от абанос, Ема се притаи зад едната завеса, а самата тя — зад другата.

— Едно… две… — изреждаше Саймън и в следващия момент се чу тракането на бутилката уиски в стъклената чаша. Изминаха няколко минути, преди да продължи: — … тринайсет… четиринайсет… петнайсет! Идвам да ви открия!

Много ентусиазиран, той се втурна по коридора, преструвайки се, че не ги вижда, удари гонга, повдигна завесите, като повтаряше непрекъснато: „Къде сте? Да не сте избягали?“, с което караше децата да се заливат от смях. Дори изтича надолу и нагоре по стълбите и накрая, искрено изненадан, откри първо Ема, след това и Фреди.

Алексия също се разсмя, когато я сграбчи заедно със завесата и съобщи на децата, че си е намерил „голяма тлъста наденичка“.

— Хайде пак — примоли се момченцето и задърпа баща си за ръката.

Очевидно Саймън много се забавляваше.

— Добре, но този път аз ще се крия с вас, а мама ще ни търси.

— Ще броя до двайсет, за да ви дам повече време — обеща тя и се върна във всекидневната, където започна да брои високо, развеселена от детския смях, носещ се откъм коридора. — Ей сега ще ви хвана! — извика накрая.

Отговори й мъртва тишина. Огледа се наоколо, ала не ги откри на обичайните места. Тогава надникна в утринния салон, в трапезарията и стаята за билярд, в балната зала и дори в оранжерията. Обзе я раздразнение, защото в къща с размерите на Марли играта можеше да продължи часове наред, а беше време да ги изкъпят и да ги сложат да спят.

В този момент бавачката дойде да ги вземе.

— Играят на криеница с баща си, но не мога да ги намеря никъде — обясни Алексия. — Нямате ли представа къде са се скрили?

— Не, милейди, но ще ви помогна да ги потърсим.

Двете жени започнаха да викат децата по имена.

— Време е за лягане — говореше високо Алексия. — Идвайте вече. Играта свърши.

Наоколо беше все така тихо и огромната къща изведнъж й се стори мрачна и неприветлива, сякаш криеше още някаква тайна.

— Фреди! Ема! Къде сте? — строго викаше бавачката. — Веднага се покажете!

Отговор не последва. Внезапно я обзе някакво необяснимо лошо предчувствие, макар да си повтаряше, че е глупаво да се тревожи. Саймън никога не би наранил децата си.

Спенсър се присъедини към търсенето заедно с част от прислугата, а другите оглеждаха кухнята и дори градината.

— Това е абсурдно — възкликна Алексия объркана, тичайки надолу по стълбите. — Все трябва да са някъде.

Икономът се приближи припряно към нея.

— Някой е взел ключа от килера, милейди. Може би негова светлост е отвел децата да се скрият там.

Тя забърза след него към тежката врата на избата, пълна с рафтове, върху които бяха наредени бутилки с вино.

Спенсър драсна клечка кибрит, запали една свещ и я вдигна високо, за да се ориентират по-добре в тъмнината.

— Фреди? Ема?

Все същата тишина.

— Фреди! Ема! — извика Алексия по-силно с дрезгав от страха глас.

Едва тогава в мрака се разнесе тихо скимтене.

— Всичко е наред, милички! Не се бойте! Мама идва!

Стигнаха най-долното стъпало и водени от светлината на високо вдигнатата свещ, започнаха да се провират между прашните, потънали в дебели паяжини стелажи. Единственият шум беше скърцането на пробягващите наблизо плъхове.

— Къде сте, милички? — подвикна тя.

Миг по-късно от тъмнината се появиха Ема и тихо хлипащият Фреди с побелели от ужас лица. Двамата трепереха и целите бяха оваляни в мръсотия.

— Всичко е наред! Всичко е наред! — успокоително им заговори Алексия и се наведе да ги прегърне.

— Тати каза, че никога няма да ни намериш — изплака Фреди и изтри очи с опакото на ръката си.

— На мен не ми хареса — тресеше се в ридания момиченцето, вкопчено здраво в майка си.

Саймън залитна към тях, стиснал в ръка наполовина празна бутилка с джин. Бледите му очи гледаха с поглед на луд, когато се усмихна зловещо на оскъдната светлина на свещта.

— Доста време ти отне, а? Крием се тук от часове.

Без да му обръща внимание, Алексия вдигна дъщеря си и направи знак на иконома да вземе Фреди.

— Време е за къпане — каза тя на децата, опитвайки се да звучи колкото може по-безгрижно и делово, — а после за чаша горещо мляко и сън, нали, госпожице?

— Определено — съгласи се бавачката с характерния си сериозен тон.

Саймън ги последва по стъпалата, отпивайки големи глътки от джина, сякаш напълно забравил присъствието им. Смутени, прислужниците побързаха да се оттеглят. Никой не промълви нито дума.

* * *

Два часа по-късно, след като бе останала при децата си, докато заспят, Алексия се промъкна в библиотеката, където съпругът й си приготвяше коктейли.

— Какви ги вършиш, Саймън? Фреди и Ема бяха изплашени до смърт. И премръзнали. Прекалено малки са за подобно отношение.

— О, я млъквай! Повдига ми се от теб. Нищо им няма на децата. Чувстваха се съвсем добре, докато не започна да крещиш имената им като обезумяла. Ето кое ги уплаши.

Олюлявайки се, той стоеше с гръб към камината, очевидно неспособен да фокусира поглед върху лицето й.

— Ти си напълно безотговорен — избухна Алексия. — Не бих се осмелила да ги оставям сами с теб занапред. С бавачката се изтормозихме, докато ги накараме да си легнат тази вечер. Страхуват се от тъмнината, което не им се е случвало преди.

— Защото ти си невротизирана кучка! — изкрещя той и се запрепъва към нея, вдигнал ръка да я удари. Не улучи лицето й само с няколко сантиметра, защото тя успя да отскочи встрани. — Тъпа, проста кучка! — продължи да вика и стовари юмрук върху рамото й.

Алексия се изви от болка, зашеметена за момент, а той се олюля силно и се вкопчи здраво в нея, за да не падне. Разнесе се остър звук на раздиращ се плат, роклята й от шифон се разкъса и мъжът се стовари тежко в краката й.

— Ти си проклета кучка, която само търси за какво да се заяде с мен — фъфлеше Саймън, полагайки усилия да се изправи, но се озова отново на пода.

— Не мога повече да понасям това — заяви тя, напълно отчаяна. — Ти превърна живота ми в ад. Ако не се махна от тук, ще полудея.

Той успя някак си да стане и залитайки, препречи пътя й.

— Ти си мое творение! Не можеш да си тръгнеш! — извика с почти почерняло от ярост лице.

Тя се опита да го отблъсне с лакът.

— Останах само заради децата, но сега…

Юмрукът му се стовари върху лицето й и Алексия изгуби равновесие, останала без дъх.

— Щом си моя съпруга, ще стоиш при мен!

Вече беше като обзет от лудост, напълно изгубил контрол над себе си. Внезапно гневът й отстъпи място на страха.

С чувството, че се бори да спаси живота си, тя се отскубна от него, бързо прекоси стаята, успя да стигне до звънеца и го натисна продължително, преди той да успее да я настигне отново и да я засипе с удари.

— Ти! Ти! — повтаряше Саймън непрекъснато в пристъп на безумна ярост.

Вратата на библиотеката рязко се отвори. Икономът и двама прислужници, без да разменят и дума, бързо застанаха пред Алексия като бариера, давайки й възможност да избяга, придържайки раздраната си рокля.

Леонора стоеше в средата на коридора с пребледняло от ужас лице, притиснала ръце до устата си. Веднага забеляза скъсаната дреха.

— Какво стана?

Алексия изтича покрай нея и извика през рамо:

— Трябва да се махна оттук!

* * *

Всичко свърши. Не мога да остана в тази лудница нито минута повече. Саймън е напълно полудял от пиене и тази вечер наистина ми причини болка. Трябва да замина заедно с децата. Вече не ме интересува какво ще кажат хората. Прилошава ми от безкрайните тайни, които трябва да пазя. Правилата на играта изискват да се преструвам пред обществото, но когато остана сама, съм принудена да понасям непоносимото.

Вероятно след днешния ден пристройката на прислугата гъмжи от клюка като пчелен кошер. Негово благородие не само се напива до припадък, но и бие съпругата си. Отнася се жестоко с децата си и ги плаши до смърт. Господарят е най-големият самохвалко и побойник в страната. Но какво друго да се очаква от сина на един убиец? Вероятно това си говорят, ала вече не ме е грижа.

Минава два през нощта, а още не съм легнала. Синините ме болят и утре ще ми се наложи да слагам много грим, за да прикрия белега на бузата си. Преди малко се промъкнах долу, защото Шедоу имаше нужда от разходка, и докато минавах на пръсти покрай стаята на Саймън, дочух отчаяни ридания. Сърцето ми за миг замря. Това беше плач на дете, притежаващо силата и страстта на пораснал мъж. И после чух гласа на Леонора, която се опитваше да го успокои. Но това не променя нищо. Трябва да се махна.

* * *

Малко след зазоряване Алексия се измъкна от имението, облечена за езда. Имаше нужда да проясни съзнанието си, преди да прави планове за бъдещето. Искаше да остане сама, за да събере мислите си. Беше ясна зимна утрин, в която студът се усещаше особено остро, и тя забърза към конюшните, вдишвайки жадно чистия въздух.

Главният коняр Смит беше станал и слагаше на конете сено, когато тя влезе.

— Добро утро, милейди — поздрави той, без да показва изненада.

Нямаше съмнение, че вече е научил за случилото се предишната вечер.

— Добро утро, Смит. Би ли оседлал Прелест, моля.

— Веднага, милейди. Прекрасно време за езда.

Кобилата вече подаваше глава от клетката, присвила очи при гласа на господарката си. Алексия я погали и й подаде бучка захар. В съседното помещение Грация потропваше нетърпеливо в очакване също да я изведат.

Веднага щом бе оседлана, Прелест запристъпя по каменистия двор, размятвайки опашка.

— Ела, красавице — тихо й прошепна конярят и я поведе към мястото, където ги очакваше Алексия.

— Благодаря ти, Смит.

Щом излезе от конюшнята, тя реши да се отправи към хълма, където Саймън за първи път я бе учил да язди на гърба на Сребрист поток, а тя бе примряла от ужас. Сега двете с Прелест препускаха като едно същество, привикнали една с друга, движейки се в идеална хармония. Минаха през гората, после поуспокоиха ход и Алексия огледа заспалата природа, която щеше да се разбуди едва след няколко месеца, за да избухне в цвят и зеленина. Веднага се почувства по-добре. Потупа гладката шия на кобилата и цъкна с език.

— Хайде, момичето ми — подкани я настойчиво. — Да се качим на върха.

Насочи я към полето и грациозното животно с лекота прескочи оградата и препусна към следващата. Преодоля и нея и усилвайки ход, продължи напред.

Алексия се усмихна, чувствайки се невъобразимо свободна на гърба на носещата се все по-бързо и по-бързо в галоп кобила, чиито подкови гърмяха върху замръзналата земя, а гривата и опашката й се развяваха от вятъра, докато ездачката умело балансираше върху седлото, притискайки я леко с колене. Приближаваха към следващата ограда и точно когато се приземиха след скока, тя се намръщи, защото й се стори, че някой я вика по име.

Погледна през рамо и с отвращение забеляза, че Саймън се опитва да я настигне, препускайки бясно на гърба на Грация.

Тя подкара кобилата още по-бързо. Беше излязла, за да остане поне за малко сама, и той бе последният, когото би желала да види.

— Хайде, момичето ми, давай!

Усетила присъствието на другия кон, Прелест побягна с всички сили, твърдо решена да стигне върха първа.

Алексия отново хвърли поглед през рамото си. Саймън приближаваше последната ограда, преодоляна от Грация без усилие. Ей сега ще ме настигне, помисли си тя.

Ала в този момент кобилата се препъна и изхвърли ездача, сякаш е парцалена кукла, след което се стовари тежко върху него, смазвайки го с тежкото си тяло. Животното се превъртя с крака във въздуха, после се изправи и уплашено направи няколко неуверени стъпки.

Алексия рязко закова Прелест и я обърна назад, защото забеляза, че Саймън продължава да лежи.

С вик на ужас скочи от седлото и се затича към неподвижното тяло.

— Саймън! — коленичи до него и като сложи ръка на рамото му, се загледа в пребледнялото му лице.

Имаше нужда от помощ. Трябваше да повика линейка, която незабавно да го откара в болница.

— Саймън! — извика с нарастващ страх тя. Очите му се отвориха бавно и се втренчиха в нейните. Тя с облекчение се вкопчи в ръката му.

— Добре ли си? — може пък да не беше толкова зле ранен, както й се бе сторило в началото. Вероятно беше само замаян от падането. Но понеже не получи отговор, попита отново: — Добре ли си?

Той продължаваше да я гледа с онези бледосини очи, хипнотизирали я при първата им среща.

— Съжалявам, Алексия — прошепна едва чуто.

И тогава нещо внезапно се промени. През тялото му премина тръпка и после замря неподвижно. Очите му все още гледаха към нея, ала вече бяха празни.

Саймън беше мъртъв.