Джорджия Боковън
Стъпка по стъпка (5)

Пета глава

Ренди Кевънах бавно се приближи до бюрото на Керълайн. Оставаха два дни до парада и в студиото цареше истински хаос.

— Сид ми каза, че днес съм бил твой оператор — промърмори той отегчено.

Керълайн вдигна очи от документите, които преглеждаше.

— Тръгваме след минута, само да приключа с това. Защо не изпиеш чаша кафе, докато ме чакаш?

— Ти искаш ли?

Тя му отвърна с многозначителна усмивка.

— Знаех си — поклати Ренди глава и тръгна към автомата. — Винаги си ме използвала.

Керълайн отново се съсредоточи в историческите данни за Парада на розите. Спомняше си телевизионните репортажи още като дете. Когато бе станала по-голяма, беше започнала да обръща внимание на самото журналистическото отразяване на събитието. Винаги се беше учудвала на липсата на оригиналност във въпросите, повтаряни всяка следваща година. Решила бе, че ако някога й се удадеше да го отразява, да прояви повече находчивост и да намери по-интересни събеседници и гледни точки. Днес трябваше да приключи с половинчасовата програма, която щеше да бъде излъчена вечерта преди парада. Части от нея щяха да бъдат включвани в самото директно предаване на следващия ден.

Тази седмица беше принудена да влага много усилия, за да държи настрана от съзнанието си натрапчивия образ на Майкъл Уебстър. Не можеше да повярва, че бе станала толкова похотлива. Отново я връхлетя споменът за тяхната целувка, за начина, по който бедрата й се бяха допрели до неговите, за горещия му дъх, за боровия аромат на автършейфа му…

— Искам и аз да бъда на това място, за което си мечтаеш — стресна я гласът на Ренди, застанал пред нея с две димящи чаши кафе в ръцете си.

Усети, че се изчервява.

— Самата аз не съм била там доста отдавна — отвърна му, когато успя да се овладее.

— Винаги съм се учудвал как можеш да изричаш и най-големите лъжи с толкова невинен вид. Убеден съм, че още се срещаш с Майкъл Уебстър.

— Ако едно пътуване до Дисниленд се брои за среща, тогава признавам, че се срещам.

— Това значи ли, че не си мечтаеше за него?

— Разбира се, че не… Откъде ти хрумна?

Ренди се огледа наоколо, търсейки място за сядане или лягане, но не откри такова и се облегна на ръба на бюрото й.

— Този приятел Уебстър не само изглежда добре, но има и някакъв вътрешен чар. Защо не ми дадеш няколко препоръки, за да се възползвам и аз. Нещо, което е по-забележително в него.

Керълайн внимателно се взря в лицето му, за да определи дали й се подиграва или говори сериозно. Както винаги, не успя да разбере.

— Първо, трябва да си оставиш мустаци.

Операторът я огледа подозрително и отпи от кафето си.

— Мустаци, казваш? Добре, а нещо друго?

— Гледай на света и околните така, сякаш че си смахнат.

— За това няма проблеми. Вече почти съм го постигнал.

— Не се обвързвай с нищо.

— Супер, все едно че описваш мен.

— Усмихвай се повече.

— Хм, трябва да поработя над това. Винаги съм предпочитал да се мръщя.

Керълайн започва да събира материалите пред себе си.

— Имаш ли определена причина, за да се опитваш да качиш акциите си?

— И още питаш?! Сигурно не си видяла Синди Хемълин, новата операторка, която Бил е наел. Висока около метър и осемдесет, блондинка, с кожа като сметанов крем, невероятно дълги крака, устни като розови цветчета и кръстче, което без проблеми можеш да обхванеш с две ръце. Само като я зърнах как мина покрай мен, и дланите ми се изпотиха.

— И какво? Вече си влюбен?

Ренди се засмя.

— Нищо не разбираш, Керълайн. Така съм лапнал по нея, че езикът ми виси до коленете.

— По начина, по който ми описа тази жена, изглежда ще имаш нужда не само от мустаци и курс по добра усмивка — Керълайн се изправи. — Знаеш ли, Ренди, приятел си ми и ще ти дам един съвет. Най-добрият начин Синди да е твоя, е да не обръщаш внимание на нейната външност. Когато я срещнеш, гледай я в очите и си мисли за нещо друго. Опитай се да я убедиш, че те интересува преди всичко душевността й, а не шоколадовата й глазура.

Той замислено потри челото си.

— Това е… хмм… много добра идея, Керълайн, но е прекалено трудно осъществима. Какво мислиш, ако отида при нея и й кажа направо, че съм луд по тялото й?

Керълайн също се усмихна.

— Това също помага понякога.

Тя сложи изрезките от стари вестници в голям плик и го прибра в чантата си.

— Хайде, на работа. Мога да прегледам тези материали и в микробуса.

 

 

Първото интервю, което Керълайн трябваше да направи, бе с един от организаторите на парада. Когато пристигнаха, разбраха, че той бил на заседание, и затова тръгнаха наоколо, търсейки нещо, от което може да излезе интересен репортаж. Просторната сграда, в която се помещаваше градската администрация, някога бе била дом на Уилям Врингли Джуниър — бащата на световноизвестната марка дъвки. Сега стените й бяха покрити със снимки от предишните паради.

Керълайн поведе разговор с един мъж от охраната, но с крайчеца на окото си забеляза, че Ренди й прави знаци да отиде при него. Тя се извини и пресече ливадата към задната част на къщата, където някаква девойка си играеше с кученцето си. Момичето беше изключително красиво — с блестяща абаносовочерна коса и синьо-зелени очи. Кученцето, скачащо в краката й, представляваше топчица пухкава черно-бяла козина.

— Керълайн — представи я Ренди, — това е Тина Грегъри. Запознайте се.

Двете си стиснаха ръцете и се огледаха с любопитство.

— Тина е една от принцесите на парада. Тъкмо ми разказваше как е била избрана и какво ще прави по време на шествието.

Керълайн усети как момичето леко се отдръпна. Съвсем различно беше да си бъбри с приятелски настроения оператор, а съвсем друго с телевизионен репортер. Тя бързо се опита да си припомни имената на момичетата от тазгодишния „кралски двор“.

— Тина Грегъри… ти не си ли от „Егмонт хай скул“?

Усмивката веднага се върна върху лицето на девойката.

— Да, завършвам тази година.

— Един наш колега от KMTV има син, който учи в „Егмонт хай скул“. Мисля, че се казваше Дейвид… Дейвид Паркър.

Керълайн се засмя, забелязвайки начупената муцунка на Тина.

— Сигурно е точно копие на баща си, а аз не мога да кажа, че съм луда по стария Паркър.

— Аз не исках…

— Не се тревожи. Това си е наша тайна.

Тина Грегъри също се разсмя.

— О, това не е тайна. Всички знаят, че смятам Дейвид за глупак, а той мен за снобка.

— Изглежда, че има всички условия между вас да припламне любовта?

— Ох, недейте, защото ми се гади, само като си помисля.

— Какво ще кажеш, ако си поговорим — предложи внимателно Керълайн.

— Добре — отвърна Тина и нервно погледна към Ренди, който тъкмо приготвяше камерата си.

Керълайн се опита отклони вниманието й.

— Чудесно кученце. Има ли си име?

— Казва се Рози.

Тина коленичи вдигна пудела и той веднага започна да ближе ръката й.

— Моят приятел ми го подари. Каза ми, че така по-лесно ще запомня какво ми се е случило.

— Имаше ли много работа?

— И още как. Конкурсът беше през септември, но през последния месец всеки ден ни намираха някаква работа.

— Сигурно си изморена и всичко вече ти е омръзнало?

— Не съвсем. На конкурса се явиха деветстотин момичета, а избраха само десетина. Няма да е честно, ако започна да се оплаквам.

— Какво ти беше най-интересно в подготовката за парада? Имаше ли нещо неочаквано — нещо, което те изненада?

Тина остави кученцето да гризе пръста й, за да отклони вниманието му от дантелата на блузата й.

— Неочаквано? Мисля, че това беше, когато дойдоха професионалните моделиери, гримьори и фризьори. Те ни обясняваха как да се облечем, какви прически да изберем и как да изглеждаме най-добре.

— А с какво ти беше най-трудно да свикнеш?

Тина се замисли за момент, а после се усмихна.

— Най-трудно ми беше за месец да се откажа от изтърканите дънки и маратонките.

Поговориха още няколко минути и Керълайн направи знак на Ренди, че може да изключи камерата. Двамата благодариха на Тина за интервюто и я оставиха да си играе с кученцето.

— Имаш ли някаква идея къде ще използваш това? — попита Ренди.

— Смятам да го вместя някъде, преди да премине платформата на кралицата. Искам да внеса нещо по-различно в този репортаж. Да покажа какви са чувствата на участниците, които също като теб и мен са обикновени хора.

— Кученцето ще направи това интервю много забавно.

— Какво пък. Нека има повече настроение.

— А сега?

— Сега влизаме отново вътре, за да видим дали мистър Джонсън е свободен, а после отзад в бараките, за да видим сглобяването на някои от платформите.

— Мислех, че никой, освен участниците няма право да ги виждат. Така елементът на изненада е по-голям.

— Разрешен е достъпът на журналисти, но репортажите няма да бъдат излъчвани днес, а преди самото начало на парада.

Влязоха отново в голямата бяла къща и мъжът на входа им каза, че Търмонд Джонсън вече ги очаквал. Веднага щом операторът подготви осветлението си в кабинета с дъбова ламперия, Керълайн започна интервюто.

— Мистър Джонсън, ако реша да участвам със собствена платформа в следващия Парад на розите, какво трябва да направя?

Симпатичният мъж, облечен в традиционния за парада бял костюм, й отвърна с галантна усмивка:

— Първо трябва да се обърнете към администрацията на парада, за да получите всички необходими документи за участие. След като се запознаете с цялата документация и решите да подаде молба, ще получите и въпросник, чрез който трябва да обясните коя сте, с какво се занимавате и какви са мотивите ви за участие в парада. Тук трябва да добавя, че всяка година имаме около шестдесет нови участници, така че разглеждането на молбата ви може да отнеме малко повече време. Но нека пропуснем тези подробности и приемем, че молбата ви е приета. Ще бъдете помолена да заплатите такса за участие, която варира. В момента е петстотин долара за некомерсиален участник и хиляда и петстотин за този, който участва с рекламна и търговска цел. Процесът на кандидатстване трябва да започне приблизително една година преди самия парад.

След като бъдете одобрена, ще можете да контактувате с фирма, изработваща платформи за парада. От своя страна фирмата представя плановете си за одобрение пред организационния комитет. Ако всичко върви добре, самото конструиране на платформата ще започне в началото на пролетта.

— Каква сума приблизително ще ми е необходима?

— Между сто и десет и триста и петдесет хиляди.

— Но това са прекалено много пари за двучасово шествие?!

Търмонд Джонсън остана невъзмутим и сякаш очакваше подобен въпрос.

— Мис Травърс, тази година имаме гостуващи оркестри от цял свят. Някои от тях идват от страни като Австралия. Мога да ви уверя, че за да дойдат, те са похарчили много повече средства, отколкото струва участието само с една платформа. Да участваш в Парада на розите е нещо, което се запомня за цял живот. Парите нямат толкова голямо значение, след като оставяш името си завинаги в историята на този град.

Керълайн се опита да се усмихне. Време беше да си спомни каква бе работата й и защо беше дошла тук. Намираше се в сградата на организационния комитет на Парада на розите, а не на разследване на криминално престъпление.

— Вероятно смятате, че средствата, с които участниците се включват в парада, не са изразходвани напразно?

— Да, така е. Тези, които участват в парада с комерсиални цели, постигат невероятен ръст на продажбите си. За колежите и основните училища, които всяка година конструират свои платформи и отглеждат цветята си в собствени оранжерии, съществува традиционна конкуренция кой ще направи най-оригинална и красива платформа. Техните усилия не могат да бъдат оценени в долари, защо гордостта няма определена цена. Парадът е също най-добрият начин да изпратиш послание към сто двадесет и пет милиона души от Венецуела до Азия.

— Благодаря ви, че споделихте тази информация със зрителите, мистър Джонсън.

— И аз ви благодаря, мис Травърс.

След дълго лутане Керълайн и Ренди откриха най-накрая старото заводско хале, където учениците конструираха своите платформи. Почукаха на две врати в различни краища на сградата, но явно не ги чуваха, защото вътре гърмеше музика. Отвориха им едва на третата врата, през която надникна младеж, облечен в черна тениска с откровен надпис: „Аз съм нахакан“.

— Здрасти. Какво мога да направя за вас, приятели?

Керълайн и Ренди му подадоха журналистическите си карти и те бяха грижливо прегледани. Младежът ги допусна в малък импровизиран офис.

— Изчакайте тук, сега ще изпратя някого, който да ви разведе наоколо.

След малко влезе нисичко русо момиче. Носеше дънки и същата черна тениска като на тийнейджъра, който им бе отворил.

— Здравейте. Аз съм Кати Уилсън. Разбрах, че сте искали да разгледате как работим?

— Кати, може би ще е по-добре, ако ти задам няколко въпроса предварително. При тази музика в халето едва ли ще можем добре да се чуваме.

— Разбира се — усмихна се момичето и пъхна ръце в задните джобове на дънките си. — Питайте, готова съм.

Керълайн се обърна към Ренди Кевънах.

— Включвай камерата.

— Готово.

— Кати, ако обичаш, разкажи ни за подготовката на вашето училище за тазгодишния Парад на розите.

— Както сигурно вече знаете, това е първото участие на нашето училище в парада. Основната причина, за да решим да се включим в него, е конкуренцията с колежа… По-добре името му да остане в тайна — засмя се момичето. — Но както и да е. Всяка година този колеж участва и неизменно бива класиран на първо място. Моите съученици все въздишат и съжаляват, че отново не сме участвали. Миналата година решихме, че на това трябва да се сложи край. Вложихме цялата си енергия и свободно време в изработването на платформа. Организационният комитет ни позволи да заобиколим някои от обичайните процедури за кандидатстване, тъй като конкуренцията ни ще предизвика по-голям интерес към самия парад.

— Защо е тази дълбока секретност, при която работите? Мисля, че организационният комитет и дори някои от вестниците имат представа как ще изглежда вашата платформа.

Кати отново се разсмя.

— Да, тази работа наистина излезе малко от контрол. Момчетата се поувлякоха. За първи път ни е и всички са много ентусиазирани. Пазенето на тайна стана трудно, но все пак ние имаме и изненада. Никой, освен директора на организационния комитет не знае кой ще бъде на нашата платформа.

— Кога ще бъде обявено това?

— Утре сутринта.

— Добре, няма да настоявам да науча голямата ви тайна, но бих желала да ми разкажеш как посрещнахте разходите за участието си, кой е дизайнерът на платформата, кои работят сега върху довършването й.

Кати се облегна на стената.

— Проектът за платформата дойде от организационния комитет, ние сами намерихме необходимите ни специалисти — художници, артисти, инженери, студенти по електроника и дизайн. Получихме финансова подкрепа отново от организаторите. Когато парите свършиха, тръгнахме из квартала и събрахме дарения. Когато и те свършиха, дадохме от своите спестявания. Платформата излезе по-скъпа с около петнадесет хиляди долара, но затова пък, когато участваме следващата година, ще имаме необходимите материали и задвижващия механизъм. Тогава всичко ще е много по-евтино.

— А на каква сума възлезе цялата работа, ако не е тайна?

— Не, разбира се. Цялата сума, която заплатихме, е сто тридесет и две хиляди долара. Тя щеше и да е по-голяма, но имаме много доброволци, които ни помагат. За да бъдеш включен в изработването на платформата, е необходимо да си редовен ученик и да имаш висок успех. Аз се справях добре през миналата пролет, но тази зима оценките ми ужасно са се понижили. Нямам почти никакво време за учене.

— Предполагам, че другият колеж, който ще участва, не е спазвал подобни строги правила за сигурност. Имате ли информация как ще изглежда тяхната платформа?

— На практика не сме виждали това, което са построили, но ако вземем за сравнение предишните им участия, тази година ние сме тези, които имаме по-голям шанс да спечелим наградата на парада.

— А какво ще правите, когато всичко свърши?

— След парада имаме голяма училищна забава, след това една седмица непробуден сън и после… предполагам, че ще започнем да се подготвяме за следващата година.

Керълайн се усмихна.

— Ще ни разрешиш ли да хвърлим един поглед на вашата платформа?

— Разбира се, последвайте ме.

Когато слухът, че е пристигнал телевизионен екип, се разпространи сред учениците, оглушителната музика веднага беше спряна. Керълайн огледа помещението, десетките усмихнати лица, хаоса от материали и инструменти и най-накрая самата платформа. Тя все още не беше завършена, тук-там трябваше да се поставят още цветя, но основната работа двадесет и четири часа преди парада беше приключена.

— Тази година темата на парада е „Изследователи“, затова ние решихме да изследваме бъдещето. Платформата ни ще изобразява кацането на първия човек на Марс — обясни гордо Кати.

Платформата представляваше марсиански пейзаж, покрит с кратери и ръждивочервени хризантеми, за да се наподоби червеникавият цвят на планетата. От отвора на най-големия кратер надничаха две извънземни същества в странно изглеждащи облекла. Пред тях имаше земен космически кораб, от чийто люк се показваше астронавт.

Кати насочи вниманието на Керълайн към шесткракото куче и необикновената птица, които бяха на заден план при отвора на един от по-малките кратери.

— На мен най-много ми харесват тези същества, които измислихме. В началото на парада ще се виждат само марсианското куче и птицата. Земният кораб ще се приземи на повърхността, от дюзите му ще излиза въглероден двуокис и по този начин ще изглежда, все едно че двигателите му работят и вдигат прах. Можеше да се постигне и по-голям ефект, ако корабът се спускаше от малко по-високо, но щяхме да надхвърлим разрешената от организаторите височина. Когато корабът кацне, люкът се отваря, от него излиза астронавтът, а в същия момент от кратера се показват и двамата марсианци. И извънземните, и астронавтът са ужасени един от друг, изпищяват и се скриват. В края на сцената корабът отлита от планетата.

Керълайн се засмя. Ако всичко минеше по план, децата сигурно щяха да отнесат в училището си голямата награда на Парада на розите.

 

 

Легнал по корем почти на върха на шестметровото скеле, Майк видя, че влиза Кати Уилсън, и продължи да реди червени карамфили върху горната част на платформата. Когато хвърли още един поглед надолу, дъхът му спря. Зад Кати стоеше Керълайн. „Господи, колко е красива!“ — възкликна мислено.

Взе един карамфил от кутията и го пусна. Цветето падна зад Керълайн. Опита отново и този път улучи рамото й. Тя учудено се озърна наоколо, но след като не откри нищо подозрително, продължи да говори с Кати. Майк се прицели по-внимателно и следващият карамфил попадна в отворения й бележник. Керълайн го взе и огледа учениците около себе си. Забеляза, че някои от тях гледат нагоре към платформата, и проследи погледите им.

Изведнъж сърцето й промени ритъма си.

Майк усети как от усмивката й изтръпна цялото му тяло. Лицето й излъчваше истинско щастие. Тя поднесе карамфила към устните си и игриво го прокара по носа си. Умората му, която се беше натрупала през този напрегнат ден, се стопи мигновено. С ловкостта на професионален акробат Майк се хвана за едно въже и се спусна до нея.

— Е, какво? Отново се срещаме.

Върху физиономията на Кати Уилсън се изписа тревога и погледът й последователно се премести от Майк на Керълайн.

— Вие двамата се познавате?!

Майк и се усмихна.

— Не се тревожи, Кати. Аз и Керълайн Травърс сме стари приятели. Тя няма да издаде нашата тайна.

— Значи тук си се крил през цялата седмица?! — сви вежди Керълайн.

— Тук и в общата спалня, в която отиваме, малко преди да припаднем.

Майк изтри изцапаните си с лепило ръце в дънките и черната си тениска.

— Съжалявам, че изглеждам така. Никой не ме предупреди, че ще идваш.

„Дори целия да си покрит с кал, пак ще изглеждаш прекрасно!“ — помисли си тя.

— И аз не знаех. Някой позвъни в телевизията и каза, че можем да погледнем как работят учениците. Аз бях на ред да работя извън студиото и Сид веднага ме изпрати.

— Как мина седмицата ти?

„Как да му кажа, че ме преследва и нощем в сънищата ми?“ По бузите на Керълайн изби руменина, спомняйки си един по-пикантен сън от предишната нощ. Въздъхна и разтри слепоочията си.

— Бях по-заета от когато и да било. А ти?

Тя понечи да забоде карамфила в илика на сакото си. Майк пристъпи, за да й помогне, и ръцете им леко се докоснаха.

— Работим на три смени, за да успеем да завършим навреме платформата.

— Как се озова…

— Аз го помолих — намеси се Кати.

— Бащата на Кати е мой близък приятел — обясни Майк.

— Той е инженер от НАСА — рече гордо момичето.

Керълайн внимателно огледа още един път платформата и погледът й се спря на пластмасовите кофи, пълни с различни видове цветя.

— Не знаех, че човекът, който е изненадата на вашата платформа, същевременно е и неин конструктор.

Майк проследи погледа й.

— Попитах децата дали имат нужда от помощ, а те ми отговориха, че ще са благодарни за всичко, което направя. През седмицата между Коледа и Нова година почти никой не се интересува от американската космическа програма, така че предпочетох да дойда тук, вместо да остана в офиса си.

Ренди се приближи с готова за снимане камера.

— Как я карате, мистър Уебстър?

— Не е зле, Ренди. Моля те, зарежи това „мистър Уебстър“, цяла Америка ме знае като „Майк“.

Операторът кимна усмихнато и се обърна към Керълайн.

— Шефе, да действаме, защото времето ни напредва.

Тя сви рамене.

— Съжалявам, Майк, дългът ме зове. Е, Ренди, къде искаш да застана?

— Какво ще кажеш за задната част на платформата. Ще използвам за фон кратера с тази странна птица.

След няколко встъпителни думи Керълайн се приближи към момичето.

— Кати, доколкото разбрах, всички цветя, които сте използвали при оформянето на платформата, са от вашия училищен двор.

— Почти всички — коригира я Кати. — Орхидеите са ни подарени от наши връстници от Хавай. За тях сме заплатили единственото транспортните такси.

— А какво друго ви се наложи да купите?

— Лук, например. Използвахме го за „перлената“ огърлица на марсианската жена. Трябваше да купим и други зеленчуци. За изписването „САЩ“ върху кораба използвахме малки доматчета, а надписът е подчертан с грахови шушулки.

— Получихте ли някаква подкрепа от хората, които са професионалисти в изграждането на платформите. Някакви напътствия или препоръки?

Кати я погледна учудено.

— Никога не ни е хрумвало да търсим професионалисти и да харчим излишни пари за тяхната помощ. От предишните паради имаме достатъчно снимки и видеокасети. Трябваше ни само оригинална идея как точно да изглежда нашата платформа.

— Ориентирали ли сте се към определена награда?

— Има две възможности. Наградата на фондация „Изабел Колмън“ за най-ексцентрично произведение или наградата на организаторите за най-оригинална и интересна платформа.

— Можеш ли да ми кажеш нещо повече за човека, който ще е в центъра на вашата платформа?

Кати се усмихна хитровато.

— Той е чаровен, интелигентен — един от най-симпатичните мъже, които познавам. Много е отзивчив. Познават го почти всички американци. С една дума, е супер.

С крайчеца на окото си Керълайн забеляза как Майк нервно пристъпва от крак на крак. Знаеше какъв ще е отговорът на момичето, но за да изостри любопитството на зрителите попита:

— Можем ли да научим неговото име?

Устните на Кати отново се разтеглиха в усмивка.

— Това е всичко, което ще научите от мен сега. Повече — сутринта в деня на парада.

— Тогава може би ще ни кажеш кой е мъжът, който ще управлява вашата платформа?

— Да, това мога да ви кажа. Платформата ще управлява Ед Петерсън. Той е истински гений на механиката. С негова помощ разглобихме един пикап и после го сглобихме така, че да може да се събере под платформата. Ед направи и цялата хидравлика, която задвижва моделите и космическия кораб. Негова е и идеята да имитира кацането и излитането с помощта на бутилки въглероден двуокис.

Керълайн направи знак на Ренди, че привършват, след като благодари на Кати и каза няколко заключителни думи.

— Как мислиш, Ренди, колко време ще заеме това?

— Двадесет минути или малко повече. Ще отида да заснема как работят момчетата и ще направя няколко кадъра на платформата от различни ъгли.

— Снимай и шофьора, ако го откриеш.

— Окей, шефе.

Керълайн се обърна към Майк.

— Ще можем ли да открием по чаша кафе някъде?

Той я наблюдаваше с някакво особено напрежение.

— Нямах намерение да търсим само кафе… — отвърна шепнешком и хвана ръката й.

После погледна към Кати.

— Ако Ренди Кевънах ни потърси, кажи му, че ще се върнем след малко. Нека ни почака тук.

Едва бяха излезли от сградата, когато Майк побърза да сложи ръце върху раменете на Керълайн.

— Сега ще направя нещо, за което жадувам, още щом пристъпи в халето.

И я целуна. Целуна я с огромна жажда. Устата му се впи в нейната с дива, вълшебна и невъздържана страст.

Керълайн забрави напълно за всичко, което я тревожеше преди малко — за това, че ще измачка костюма си, че ще размаже грима си; за това, че вътре я очакваше Ренди Кевънах. Забрави каква беше работата й, защо изобщо се намираше тук. Жаравата на желанието я заля на вълни, накара краката й да омекнат, а зърната на гърдите й да се втвърдят до болка. Кръвта запулсира в ушите й. Копнежът я връхлетя с унищожителната сила на лавина, затрупвайки всичките й скрупули. Ако Майк беше поискал, тя щеше да се съгласи да се люби с него още там, без да се съобразява с нищо и с никого. Не си спомняше някога да бе изпитвала подобно влечение към друг мъж. Не си спомняше да бе желала да прави любов по този начин без никакви задръжки.

Когато Керълайн отвърна бурно на целувката му, Майк също се озова в центъра на истински ураган от емоции. Първичните инстинкти се разбунтуваха в него, подтиквайки го да я грабне на ръце и да избяга с нея в някое уединено място, където да довършат това, което така импулсивно бяха започнали. Тук рискуваха прекалено много някой да ги види и да провалят професионалната си репутация. С огромно нежелание и пределни усилия прекъсна целувката и леко се отдръпна. Доста дълго време двамата втренчено се гледаха, търсейки в очите си обяснения за страстта, която ги бе обладала.

Най-накрая Керълайн се престраши да наруши неловкото мълчание и се усмихна нервно.

— Надявам се не мислиш, че така се целувам с всички мъже…

Това трябваше да е иронична забележка, но представата как Керълайн се притиска в прегръдките на друг мъж накара Майкъл да ревнува. „Ревност? Нима точно това е чувството, което изпитвам?“

Той се пресегна отново и погали рамото й. Бавно и колебливо ръката му се придвижи нагоре, докосна бузата й, а пръстите му плавно преминаха по устните й.

— Не мисля, че някога си целувала другиго по този начин. Дори и за миг не си го помислих.

— Майк, не ме смятай за жена, обрекла се на безбрачие или пълна самота…

Керълайн бе имала в живота си доста мъже. Всички те бяха изисквали от нея повече от това, което бе готова да им даде.

— Майк, трябва да стигнем до някакво взаимно разбирателство, преди отношенията ни да продължат по-нататък. Не искам по никакъв начин да се обвързвам сериозно с теб. Харесвам живота си и искам той да продължи такъв, какъвто си е сега. Смятам, че е дошло време да дефинираме онова, което изпитваме един към друг. Трябва да ти е ясно, че ние се привличаме само физически… и това е всичко…

Майк внимателно я наблюдаваше, докато тя произнасяше малката си реч. Долната й устна леко потреперваше. Това треперене бе доста многозначително.

„Какво по дяволите й става?! Какво може да й се е случило, за да иска да живее в изолация?“

Той я привлече към себе си и нежно докосна с устни челото й.

— Добре, Керълайн — прошепна в ухото й. — Ще играем играта според твоите правила.

„Но накрая все пак аз ще съм този, който ще спечели“ — добави мислено.

Керълайн се опита да се убеди, че чувството, което сега изпитваше, е облекчение.

— Благодаря ти за разбирането…

— Струва ми се, не казах, че те разбирам. Знам единствено, че искам да продължаваме да се срещаме.

— Може да ти прозвучи…

— Керълайн, няма нужда да ми обясняваш. Или поне не и сега. Нека оставим това за ден, в който няма какво по-добро да правим, освен да се напием като прасета и да споделим най-черните си тайни.

Майк усети как тялото й се напрегна в ръцете му.

— Само искам да знаеш, че миналото ми няма нищо общо с това. Тревожа се единствено за бъдещето и рядко поглеждам назад. Трябва ми свобода, Майк. Не искам да се обвързвам с никого, защото всеки момент мога да си тръгна от този град. Надявам се, че ще ме разбереш.

Майк дълго се взира в големите й кафяви очи.

— Чудя се колко ли пъти е трябвало да повториш това, за да се самоубедиш, че е истина.

Керълайн се отдръпна от него.

— Майк, когато искаш да настъпиш някого по болното му място, не е задължително да го правиш с подковани ботуши.

Тя се обърна и тръгна към халето.

— Керълайн — хвана ръката й той, — съжалявам. Не знам изобщо какво говоря.

Бръкна в джоба си, извади монета от пет цента и й я подхвърли.

— Ето, компенсация за моя неуспешен опит да излекувам душата ти.

Керълайн прибра монетата.

— Обещай ми, че никога няма да ме подлагаш на психоанализа. Това си е чиста загуба на време и усилия. Аз не крия нищо, нямам дълбоки, тъмни тайни. Това, което виждаш, е всичко, което съм.

— Прекалено много харесвам това, което виждам — усмихна се Майк и я прегърна.