Джорджия Боковън
Стъпка по стъпка (2)

Втора глава

Беше вече късен следобед, когато Керълайн и Ренди изминаха осемдесетте мили от военновъздушната база „Едуардс“ до телевизионното студио в Пасадена. Тъмнозелената копринена блуза на Керълайн беше прилепнала към тялото й, краката и главата я боляха. Обикновено спокойна, сега се чувстваше като пантера с трън в лапата.

— Кой глупак твърдеше, че през ноември времето щяло да бъде студено! — измърмори ядосано и захвърли чантата на бюрото си.

Спомни си за прекрасните зимни палта, за вълнените костюми и ботушите, които беше носила миналата зима в Колорадо. Така и не ги бе разопаковала от куфарите си. Нямаше смисъл да го прави, защото сняг в Лос Анжелис едва ли щеше да завали.

След като провери телефонния си секретар за съобщения, тръгна към таблото със седмичните задължения на всеки репортер, за да види дали има записано нещо ново срещу името й. Имаше — две седмици преди да отрази Парада на розите, трябваше да вземе интервю от група астронавти, които бяха на обиколка из щата, преди да се включат в подготовка за изстрелването на совалката през февруари. Керълайн се обърна към редактора Сид Минкнър с леко повдигнати вежди и изражението на лицето: „Кажи ми, че това не е истина.“

— Не се сърди, вече си експерт и ти беше единственият логичен избор — рече й с усмивка той.

— Получавам похвала за материал, който още е камерата.

— Виждаш ли какво голямо доверие ти имаме?

— Благодаря ти. Това почти ме накара да се почувствам по-добре.

— Не бързай да ми благодариш. Имам още една добра новина, която ще те развълнува. Роджър Харпър ще отразява заедно с теб парада.

Керълайн изохка. Роджър Харпър бе възможно най-лошият репортер, с когото някога беше работила. Но по неизвестни на никого причини, в края на годината, когато се правеха и традиционните анкети за рейтинга на журналистите, той неизменно бе един от любимците на зрителите и това му гарантираше нов професионален договор, въпреки липсата му на талант.

— Предполагам си връщаш, задето казах на жената ти как я лъжеш, че спазваш диетата си?

— И това е добро за наказание — засмя се редакторът, — но не се зачита. Ед няма да може да дойде, защото най-после се е решил да се подложи на операция.

— Как е той? — попита загрижено Керълайн.

— Ще се оправи, вярвам, че всичко ще мине добре.

Керълайн потрепери още един път, представяйки си ден, прекаран с Роджър Харпър, и тръгна към бюрото си. Имаше и още нещо, което допълнително влошаваше настроението й. Работата с Роджър Харпър й изглеждаше даже приятна, след като й предстоеше отново среща с Майкъл Уебстър.

— Керълайн!

Вдигна глава и видя, че Ренди й маха с ръка от другия ъгъл на просторния офис.

— Бил ме помоли да ти предам, че трябва да поемеш половината от новините в шест и тридесет и в единадесет часа.

— Ренди, не му ли каза…

— Да, казах му, че от изгрев-слънце сме на път, но Сюзън не се чувствала добре, а друг, освен теб няма.

Керълайн погледна часовника си. Ако побързаше, можеше да стигне до апартамента си, да си вземе душ, да се преоблече и да се върне за новините в шест и тридесет.

— Чао, Ренди.

Взе чантата и хукна към колата си.

Малко по-късно, когато пъхна глава под горещата струя на душа и насапуниса косата си, мислите й се върнаха към събитията, които се бяха случили през този ден. Внимателно възпроизвеждаше детайлите, сякаш те бяха на филмова лента, която можеше да връща, да забавя или забързва. Не се стърпя да не натисне бутона „пауза“ на интервюто с Майкъл Уебстър. Опита се да се концентрира върху въпросите, които му беше задала, и отговорите, които бе получила. Търсеше мястото им в репортажа за космическата програма, който утре заедно с Ренди трябваше да редактират. Нищо не се получаваше.

Мислите й продължаваха да кръжат около мъжа, когото бе интервюирала. „Какво готино парче! — засмя се гласно и се пресегна да завърти крана. — Но щом отвори голямата си уста, физическата му красота веднага се обезличава. Още нещо, по което си приличаме — и двамата използваме шаблонни и изтъркани лафове.“

 

 

Двуместната спортна кола на Майк Уебстър пъргаво се включи в трафика на магистрала 210, която водеше към Пасадена. Майкъл бе планирал да даде няколко дни на Керълайн Травърс, за да се „възстанови“ от първата им среща и може би да започне да мисли с по-нежни чувства за него. Но преди няколко часа беше получил съобщение от Хюстън, че трябва да се прибере там не след седем, а след два дни. Тази не особено приятна новина го бе накарала да ускори малко нещата. Имаше намерение да опознае по-добре Керълайн Травърс, преди тя да го целуне за довиждане.

След като се разделиха, бе открил, че усеща в гърдите си странно затопляне всеки път, когато си спомнеше как приятно ухаещото й гъвкаво тяло се бе притиснало до неговото, как пръстите й се бяха заровили в косата му, как се бяха разтворили устните й…

Майк дотолкова се увлече в спомени и фантазии, че едва не пропусна отклонението за Пасадена. След още петнадесет минути премина през метален портал с изображение на познатото му стилизирано око и паркира встрани от сградата на телевизията. Хвърли поглед на часовника си и с удоволствие установи, че ще може да гледа част от ранните вечерни новини с участието на Керълайн Травърс. Заключи колата си и тръгна към студиото. Малката разлика в нивата на алеята се оказа достатъчна коляното му леко да се извие. Дъхът му секна от острата болка, която го прониза. Остана неподвижен, очаквайки търпеливо тя да отшуми. От всички последствия на самолетната катастрофа физическата слабост бе най-досадна. Случки като тази му напомняха, че никога няма да се възстанови и да заживее нормален живот. Тъпата болка в коляното беше нещо, с което през годините бе свикнал и игнорираше, но при острото пронизване в стомаха не помагаха и усилията на желязната му воля.

С неизбежността на отдръпваща се океанска вълна болката му постепенно заглъхна, но остави по челото и горната му устна дребни капчици пот. Избърса ги с опакото на ръката си и си пое дълбоко дъх. Изведнъж забеляза няколко разцъфнали розови храста. Бяха толкова красиви, че реши да сподели тази красота с Керълайн. Внимавайки да не счупи стъблата им, избра най-ярките пъпки. Купи си вестник от един автомат пред централния вход на телевизионното студио и букетът бе грижливо увит в спортната страница на „Лос Анжелис Таймс“. После Майк решително влезе във високата сграда.

 

 

Седеше зад бюрото на Керълайн и наблюдаваше множеството монитори в новинарската зала. Тя влезе след края на емисията в шест и половина и отначало не го забеляза. Изглеждаше така добре, както и при срещата им във военновъздушната база преди обяд. Облечена бе в ръждивокафяво сако, бяла копринена блуза и избелели дънки.

— Ти… тук?! — изохка, когато се приближи до бюрото си.

Майкъл Уебстър не беше от хората, които искаше да види точно в този момент. Той вероятно я бе чул как се запъна при съобщението, че пикникът на местния полицейски участък е отложен поради хранително отравяне на организатора. Без съмнение, сега щеше да последва някоя подигравка за този гаф.

Майк отговори с усмивка на хладния й поздрав, а зад гърба му една от тон техничките тихо въздъхна. Керълайн погледна към нея, а след това отново към Майк. В очите му вече се разгаряха пламъчета.

— Звъних ти, преди да дойда, но разбрах, че се подготвяш да участваш в новините — той сви елегантно рамене. — Помислих си, че няма да е честно, ако отида сам да вечерям, и реших да те взема.

Керълайн настръхна. От думите му, изречени на публично място, излизаше, че едва ли не тя го е поканила на вечеря. Подобни неща можеха да убегнат на обикновените хора, но не и на професионалните журналисти.

— Какво щастие за мен! — отвърна с подчертан сарказъм. — Но се страхувам, че си изминал цялото това разстояние напразно. Имам навика да не напускам работното си място, когато ще участвам във вечерните новини.

„Понякога и малката лъжа може да помогне“ — добави мислено.

Майк погледна часовника си.

— Имаме точно три часа и петдесет и две минути. Време, колкото искаш, ако склониш да тръгнем още сега.

Керълайн се подпря на бюрото, доближи лице до неговото и бавно процеди:

— Следи ми устните, Уебстър! Никога не излизам от студиото, когато участвам във вечерните новини.

— Осъзнаваш ли колко строга изглеждаш, като казваш „никога“? Хайде, животът не е забавен, ако правилата никога не се нарушават.

— Керълайн, знаеш ли, че той е прав — неочаквано се намеси продуцентът на вечерните новини, Бил Уилямс, който стоеше наблизо и слушаше с интерес разговора им. — Няма никаква причина да чакаш тук три часа, след като можеш да излезеш и да хапнеш нещо.

Керълайн му изпрати най-добрия си пронизващ поглед от рода: „Ще ми платиш по-късно за този номер“ — и отвори гардероба, за да вземе чантата си.

— Благодаря ти, Бил. Можеш да извикаш още някого и да обсъдим въпроса на кръгла маса.

— Чао, тогава — отвърна продуцентът и с триумфираща усмивка се отдалечи.

Бил си връщаше за това, че бе предложила той да направи репортажа за традиционното „пречистващо“ къпане в океана на няколко религиозни секти.

Майк се изправи с доволна физиономия. Вече се готвеха да тръгват, когато с елегантен жест на ръката му букетът рози се озова пред изумената Керълайн.

— Господи, откъде ги откъсна?! — прошепна тя и бързо сви вестника, за да не се виждат цветята.

Предполагаше какъв ще е отговорът на въпроса й, но отчаяно се надяваше, че може и да греши.

— Ами откъде… Точно отпред видях…

— Не казвай нито дума повече! — прекъсна го Керълайн, хвана го за китката и го помъкна бързо към изхода.

Когато излязоха от сградата, тя го изгледа унищожително.

— Ако бъда забелязана да държа дори и една от тези рози, ще си осигуря службата, която ние наричаме „хвани линейката“. Ще ме изпращат да отразявам единствено катастрофи, убийства, пожари и природни бедствия. Уолтър Полсън е уволнявал хора и за по-дребни провинения. Това са специално селекционирани рози, които са спечелили много награди и някои от тях струват хиляди долари. Той по-скоро би предпочел да види студиото в руини, отколкото нещо лошо да се случи с розите му.

— Ако бъдем хванати, обещавам да поема цялата вина — отвърна Майк със същия затворнически тон.

Той се пресегна и отстрани една немирна къдрица, която падаше в очите й.

— А когато бъдем разпитвани, ще кажа, че ти си ме убеждавала да не ги късам, но не си успяла да ме спреш.

— Сериозно говориш, нали?

Майк се засмя.

— Никога няма да разбереш, защото няма да се оставим да ни хванат.

Опитвайки се да скрие букета под сакото си, Керълайн почти хукна към паркинга.

— Ей, чакай малко — догони я той. — Не ставаш за крадец, Керълайн. Дай ги на мен, аз ще ги нося.

— С удоволствие.

Майк оправи вестника, така че да закрива цветята, и съвсем спокойно продължи да върви. Керълайн се отправи към нейната кола, но той докосна леко рамото й.

— Не натам, ще вземем моята.

Разтревожена от инцидента с розите, тя бе забравила каква е причината да бъде заедно с Майкъл Уебстър.

— Първо трябва да отида до апартамента си, за да се преоблека…

— Ще те закарам.

Керълайн се поколеба за момент, но най-накрая въздъхна примирено:

— Добре.

Майк й отвори вратата и с усмивка попита:

— Коя половина от дрехите си мислиш да смениш?

Тя сведе глава и огледа избелелите си дънки и яркооранжевите си спортни обувки.

— Бих предпочела да се отърва от сакото…

— Но?

Майк заобиколи от другата страна и седна зад волана.

— Но след като трябва да се върна за нощните новини, по-разумно ще е да оставя сакото и да сменя дънките си.

Той докосна коляното й.

— Искам да започнем всичко отначало. Съгласна ли си? — и без да изчака отговора й, продължи: — Здравей, аз съм Майк Уебстър. Гледам те по телевизията от много, много години. Още когато започна работа. Винаги съм си мечтал да се запозная с теб. Ти не само си много добра журналистка, но имаш и най-сладкото носле, което някога съм виждал. Аз съм от този тип мъже, които си падат по красивите носове, и мога да се смятам за истински експерт в тази област. Нали схващаш за какво говоря?

Керълайн се усмихна, въпреки усилията, които полагаше да не го прави. Ставаше все по-трудно да се преструва, че е сърдита и засегната. В присъствието на Майкъл Уебстър изпитваше същото мистериозно и необяснимо чувство, което бе изпитвала, заставайки на ръба на Големия каньон с неговите хипнотизиращи дълбини. Усещаше, че ако не внимава, съвсем скоро би могла да политне безпомощно към дъното. Това чувство я правеше нервна и напрегната. Неотдавна с мъка бе изпълзяла от една пропаст, зейнала в живота й благодарение на друг мъж. Сега нямаше никакво намерение да повтаря грешката си.

— Приятно ми е да се запозная с вас, мистър Уебстър — отвърна му, решавайки, че си заслужава все пак да прекара една приятна вечер с него.

Не се страхуваше от усложнения, защото трябваше да се върне в студиото за новините в единадесет.

— Казвам се Керълайн Мери Травърс. Аз съм жена, която си пада по мустаците. Не знам защо, но когато видя мъж с окосмена горна устна, това ужасно ме привлича. Обожавам тези малки мъхести разбойници.

Майк бързо сложи пръст над устните си.

— Е, какво мислиш?

Керълайн се разсмя.

— Неподходящ цвят.

— Това е най-доброто, което мога да направя за момента.

— Не се тревожи толкова. Може би ще ти стане по-добре, ако ти кажа, че моят нос невинаги е бил толкова красив.

— Операция?!

— Алергии като дете. Поне за няколко месеца в годината, когато цъфтяха дърветата, започвах да кихам и заприличвах на един вид северни елени, които имат същия проблем.

Майк също се разсмя и стисна малко по-силно коляното й.

— Харесваш ми, Керълайн Мери Травърс. Много ми харесваш.

Искреното звучене на думите му и топлата му усмивка и накараха да се откаже от язвителната забележка, с която се готвеше да го клъвне.

— Казват, че никога не можеш да имаш достатъчно приятели.

Майк дълго изучава лицето й, преди да включи двигателя. Имаше странното усещане, че нещо се случва между тях. Сякаш Керълайн притежаваше невидимо силово поле, каквото имаха някои герои от научнофантастичните филми. Като че ли за минута това поле беше изключено и тя му бе позволила да надникне зад него.

— Сега накъде? — попита я, когато стигнаха до едно кръстовище.

Керълайн му обясни как да стигне до булевард „Ориндж гроув“. Сградата, в която се намираше апартаментът й, беше разкошна. Такива бяха и всички останали къщи на уличката, която някои наричаха „милионерската“. Високи палми, грижливо поддържани тревни площи, огромни пищни портали, през които се виждаха паркираните лъскави и скъпи автомобили. Това беше едно от малобройните места в Америка, където късно вечер можеш спокойно да се поразходиш или да отидеш да поговориш с някого от съседите си.

— Прекрасно е! — възкликна Майк, когато спря колата.

— И най-важното тихо.

— Не вярвам някоя тайфа хулигани да не го е спохождала.

— Най-големите проблеми настъпват, когато Парадът на розите преминава по този булевард. Разбрах, че собствениците на жилища няколко дена преди него издигали временни огради, за да не бъдат опустошени градините им.

— Това „разбрах“ означава ли, че не си видяла с очите си това малко бедствие за квартала?

Керълайн поклати глава.

— Не, преди работех в Денвър, Колорадо.

Тя отключи вратата, пристъпи във фоайето и натисна бутона за осветлението. Въпреки постоянните й усилия да направи жилището си по-уютно, то изглеждаше някак временно, както и всички останали, в които бе живяла след развода си. Мебелите й бяха малко и втора употреба, нямаше никакви излишни дреболии и ако се наложеше, можеше да напусне този град само с няколко куфара. Познатите й често се шегуваха, че имала цигански характер. Винаги беше готова да се изсели от града или щата, в който живееше, за да се премести в телевизия с по-голяма зрителска аудитория и да направи още една крачка в професионалната си кариера.

— Сядай — посочи един стол на Майк. — След пет минути ще съм готова.

След като Керълайн излезе от дневната, Майк с интерес разгледа четирите напълно различни стола, но вместо да седне, влезе в кухнята, за да потърси нещо, в което да натопи розите. В крайния шкаф откри цяла колекция от разнообразни по форма и размери вази.

Прекрасният букет на масата в дневната беше първото нещо, което Керълайн видя, когато се върна. Усмивката й изчезна, а очите й се разшириха от ужас.

— О, не! Откъде откъсна другите цветя?! Не! Не ми казвай, по-добре ще е, ако не знам.

— Изглеждат прекрасно, нали?

— Разбира се, че ще изглеждат прекрасно. Само за няколко часа откъсна цветя от градините на двама от най-фанатичните градинари на Пасадена. Как другояче биха могли да изглеждат цветята им, освен фантастично?

— Това ми е нещо като вродена способност — гордо отвърна Майк. — Винаги успявам да избера най-доброто.

Погледът му бе доста многозначителен. Керълайн извърна очи.

— Предполагам, че вече си решил къде ще вечеряме.

— На едно място, където предлагат най-добрите начос^[1] със сирене и енчиладас^[2].

— Къде прочете това? На последната страница на пътната карта на Калифорния или си говорил с някого на бензиностанцията?

— Моля, не ми говорете с подобен сарказъм, госпожице — усмихна се Майк и се опита да си придаде засегнат вид. — Как бих могъл да се съобразявам с мнението на някой друг, когато става дума за толкова важна вечер?

— Далеч ли е този мистериозен ресторант? — попита Керълайн и отвори гардероба, за да си вземе пуловера.

— Ако не тръгнем веднага, ще трябва да дъвчем много бързо.

Бяха вече на магистралата, когато Керълайн погледна електронния часовник на таблото, а после и изчезващите зад тях светлини на големия град. Остана учудена, че толкова време се бяха забавили в апартамента й.

— Знаеш, че трябва да се прибера в студиото около десет и половина, нали?

— Разбира се, всичко е под контрол — отвърна бодро Майк и се пресегна да включи радиото.

След като няколко минути прослушва ефира, се спря на станция с мелодичен рок.

— Разкажи ми нещо за себе си, Керълайн Травърс.

— За съжаление, в моите двадесет и осем години живот няма нищо интересно и значимо за разказване.

— И все пак. Забрави ли, че ти имаш предимство и вече си научила всичко за мен от информационната мрежа, до която аз нямам достъп.

— Признавам, че за това наистина имам нечестно предимство. Добре… Какво искаш да знаеш?

— Представи си, че попълваш формуляр за назначение на работа.

— Мога ли да попитам за каква работа става дума?

— За каква ли… Ами например за астронавтка — засмя се Майк.

— Добре, колкото и абсурдно да ми звучи подобна перспектива.

Керълайн се загледа през страничното стъкло.

— Родена съм Кросроадс, щата Канзас. Баща ми беше шеф на местната банка, а майка ми работеше в търговски склад. Родителите ми са разведени. Нямам братя или сестри. Завърших Небраска юнивърсити в Линкълн със специалност „Журналистика“. Първата ми работа беше като „синоптично момиче“ в една телевизионна станция на Хюстън. След това работих в шест различни телевизионни станции в Средния запад, преди да дойда тук в Пасадена. През април ще стане една година, откакто съм в KMTV.

— Това е истинска одисея за човек, роден в малко градче на щата Канзас.

— Ако си спомняш, и Джони Карсън, един от най-добрите водещи, е роден в малко градче на Небраска.

— Какъв ще бъде върхът на криволичещия път в твоята кариера? Може би ще станеш репортерка в някоя от големите национални компании?

Мечтите и амбициите й бяха нещо прекалено лично и Керълайн рядко ги споделяше с някого.

— Да, ако получа предложение от „големите“, сигурно ще се съглася. Но бих предпочела кореспондентско бюро в някоя европейска държава — например Франция или Италия.

— Познавам няколко такива кореспонденти извън Америка. Те никога не разполагат с времето си и личният им живот е пълна бъркотия.

— Никой не се заема с подобна работа, ако предварително не е запознат с условията. Ако някой от твоите приятели се оплаква, значи той е истински кон с капаци.

Майк мълчаливо включи десния мигач и колата скоро излезе от магистралата. Керълайн се огледа тревожно. Познаваше местността около Пасадена, но не си спомняше да е забелязала мексикански ресторант в посоката, в която се движеха.

— Майкъл, сигурен ли си, че не си объркал пътя?

— Не съм, само минавам напряко.

— Тук?! През хълмовете? Къде мислиш, че ще стигнем?

— Не се тревожи, намираш се в сигурни ръце.

Отминаха една малка бензиностанция и когато светлината й изчезна и ги обгърна пълна тъмнина, Керълайн стана още по-неспокойна.

— Майк, трябва да ти напомня, че е изключително важно да се прибера в студиото преди единадесет!

— Това мисля, че е десетият път, за който ми го казваш.

— Трябва да ме разбереш, че е много сериозно. Не искам да се изправям срещу шефа си, за да давам обяснения.

— Не се тревожи, след малко ще пристигнем.

Пътят се стесни.

— Защо не ми разкажеш нещо за баща си? — опита се да я разсее Майкъл.

Винаги, когато си спомнеше за Харолд Травърс, Керълайн не можеше да се сдържи да не се усмихне.

— Той беше такъв баща, за какъвто всяко дете си мечтае. Отличен балансьор на майка ми — строг, когато тя беше мека, и мек, когато тя се опитваше да е строга. Двамата бяха като мои пазители, които ме следяха как пристъпвам по тънкото въже на детството. Подкрепяха ме, когато залитах, вдигаха ме и ме качваха отново, когато падах.

— Виждаш ли се често с родителите си?

— Не… Не толкова често, колкото бих искала. Ако прекарам някой празник с единия от тях, другият веднага ми се разсърдва. Така че, предпочитам да прекарвам празниците си сама.

— Да разбирам ли, че те са се развели наскоро?

— Не, когато бях на тринадесет.

— Сигурно ти е било…

Думите на Майк бяха прекъснати от експлозия откъм дясната предница. Постепенно колата намали скоростта си, заподскача и спря. Майк въздъхна тежко и погледна към Керълайн.

— Мисля, че спукахме гума.

Той слезе, а Керълайн свали прозореца си и надникна навън. Майк й хвърли съчувствен поглед.

— Надявам се, че не умираш от глад. Мисля, че ще трябва да отложим вечерята за след твоите новини, а ако си изморена, и изобщо да я отменим. Ако обичаш, подай ми ключовете. Ще се опитам да сменя гумата, но едва ли ще стане за няколко секунди, като на автомобилните състезания.

Керълайн му подаде ключовете, затвори очи и се опита да се отпусне. Знаеше, че трябва да си поеме дълбоко дъх няколко пъти, за да се почувства по-добре.

Когато чу едно тихо: „По дяволите!“, сърцето й заби по-бързо. Все пак успя да овладее чувството си на паника.

Майк се приближи отново, но този път на челото му имаше дълбока бръчка.

— Някой май е тръгнал на път, без да си вземе резервна гума…

„Не се паникьосвай, Керълайн! Все още има достатъчно време, за да се прибереш!“

— Не можем ли да залепим спуканата?

— Не, сцепена е на няколко парчета.

Керълайн погледна назад — там, където небето беше озарено от светлините на далечния град. С големи усилия си наложи самоконтрол, намести се по-удобно на седалката и затвори очи. Така изминаха няколко секунди.

Майк объркано наблюдаваше странната й реакция.

— Керълайн, какво правиш?!

Тя вдигна клепки.

— Опитвам се да се убедя, че ако започна да скубя косата си, да пищя като банши^[3] и да тичам истерично наоколо, с нищо няма да ми помогне да се върна в Пасадена.

Майк я заслепи с широката си усмивка и Керълайн отново предпочете да затвори очи. Бъдещето се завъртя в съзнанието й, сякаш Ренди го беше заснел и сега двамата го редактираха. Тази усмивка не обещаваше нищо добро за успешната й кариера на телевизионен репортер.

— Керълайн…

Гласът му беше топъл като чаша чай след студен зимен ден, прекаран в планината.

— Обещах ти, че ще се върнеш навреме за новините, нали? Вдигни стъклото и заключи вратите. Не отваряй на никого. Ще се върна колкото се може по-бързо.

— Оставяш ме тук?! Съвсем сама?!

— Ако беше останала с маратонките си, щях да те взема, но с тези токчета само ще разраниш краката си. Нали да се върнеш в телевизията е от изключителна важност?

— Да. Защо?!

— Хрумна ми нещо, но ще видим дали ще стане.

Керълайн бавно затвори прозореца, заключи вратите и когато вдигна глава, силуетът на Майк вече беше изчезнал. След като поседя известно време в тъмнината, включи лампата на купето и погледна часовника си. Минаваше девет. Търсейки нещо, с което да поразсее мислите си, отвори жабката. В нея нямаше нищо друго, освен договора за наем на колата. А в дамската си чанта не успя да открие нищо по-интересно от списъка за покупки. Изгаси лампата, за да не се изтощава акумулаторът и зачака. Опита се да си представи хората, които ставаха астронавти. Голяма част от живота им преминаваше в усилени тренировки за космически полет с времетраене само няколко дни. Сега, след като бе поопознала Майк, виждаше и другата страна на медала. Всичките тези години упорита работа при него бяха отишли напразно заради една нелепа катастрофа. Тя му бе причинила и душевни, и физически травми.

Нетърпението й се засилваше и Керълайн отново включи лампата, за да погледне часовника си. Беше девет и четиридесет и пет. По гърба й внезапно пролазиха тръпки и тя взе пуловера си от задната седалка. В далечината забеляза автомобилни фарове и проблясващи червени светлини. Те ставаха все по-ярки и се приближаваха.

Първо пристигна черно-бяла полицейска кола, а малко след това и автомобил на пътна помощ. Майк слезе от него, накуцвайки доста по-забележимо от преди.

— Керълайн, добре ли си?

— Да, а ти?

Той си пое дълбоко дъх.

— Събирай си багажа, ще се прибереш сама в града.

— Не разбирам…

— Офицерът Ернандес ще те закара.

Майк забеляза тревогата в очите й и се разсмя.

— Не се тревожи, няма да ти слага белезници, само ще те закара до студиото. Обеща ми, че стигнеш там навреме, дори ако трябва да включи и сирените.

— Майк, ти се шегуваш!

— Забрави ли, че ти обещах? Хайде, размърдай се.

— А с теб какво ще стане?

— Ще остана тук, докато се оправя с колата.

— Но аз…

— Слушай, Керълайн, нямам нищо против да стоя тук и да си говоря с теб, но ти направи истинска история с това връщане до студиото. Мисля, че сега ще е най-добре, ако тръгнеш.

Керълайн взе чантата си и се отправи към полицейската патрулна кола.

— Керълайн Травърс, това е офицерът Хосе Ернандес — представи й Майк полицая, когато седна в купето.

Тя пое протегнатата му ръка.

Майк се наведе и бързо я целуна, преди да затвори вратата.

— Ще ти се обадя.

Керълайн беше прекалено объркана, за да му отговори. Полицейската кола направи обратен завой и гумите й изпищяха при изфорсирането на двигателя. Ръката на Керълайн импулсивно се вдигна, за да помаха на Майк. Той се засмя и също й махна. Ужасно й се искаше да остане при него. Стана й чоглаво, когато силуетът му изчезна в тъмнината.

„Но това е много глупаво, Керълайн! — намеси се вътрешният й глас. — По-добре се овладей, за да не съжаляваш после!“

Керълайн се надяваше, че в този късен час ще успее да се вмъкне незабелязана в студиото. Надеждите й останаха напразни. Отвън на ливадата имаше поне двадесет души от екипа на нощното шоу — явно бяха решили тази вечер да го излъчват под открито небе.

Тя въздъхна тежко, благодари на полицая Ернандес и излезе от колата. Добре поне, че го бе убедила да изключи светлините и сирената, когато приближиха сградата на телевизията. Осъзна, че е невъзможно да избегне въпросите на любопитните си колеги, и се приготви да ги посрещне.

Завърши четенето на новините с любопитната история на едно семейство от Лонг Бийч, което си строеше къща с кутии от кока-кола, пълни с цимент. Въпреки че работният й ден бе продължил повече от осемнадесет часа, не се чувстваше изморена. Нужно й беше време, за да се отърси от напрежението и възбудата, че преди малко са я гледали милиони хора. Умората и изтощението щяха да дойдат след това.

Вече сваляше миниатюрната слушалка от ухото си, когато в студиото влезе един оператор и й подаде правоъгълна картонена кутия. Керълайн я занесе до бюрото си, като още преди да я отвори се досещаше какво има вътре. Миризмата на гореща пица я омая. Стомахът й издаде одобрително и нетърпеливо ръмжене. Керълайн откъсна залепената за кутията бележка и бързо я скри в джоба си. Пицата беше разкошна. Отначало само втренчено я гледаше, без да реагира. „Как е успял да улучи любимата ми пица с гъби и пиперони^[4]?“ Нямаше и съмнение, че й я бе изпратил Майк. Огледа се и махна на колегите си с ръка.

— Хайде, нападайте. Сама няма да мога да я изям.

Бил Уилямс си отчупи едно парче, сдъвка го замислено и издаде тиха доволна въздишка.

— Керълайн, не знам дали важи и за теб, но този твой приятел намери път към сърцето ми.

— Ще му дам адреса ти — отвърна тя и също захапа едно парче.

— Не, само това не, благодаря ти. Последното нещо, от което имам нужда сега, е някой с подобна външност да завърти главата на жена ми. От години се опитвам да я убедя, че аз съм най-чаровното същество от мъжки пол.

Керълайн се разсмя. Бил наближаваше петдесетте, половината му коса бе изпопадала, другата половина придобиваше сребрист цвят, имаше малко коремче и двойна брадичка, но жена му наистина продължаваше да смята, че той е най-привлекателният мъж, когото някога е срещала.

Когато от пицата беше останал само приятен спомен и всеки очакваше пристигането на нощния екип, приготвяйки се да си тръгва, Керълайн извади бележката от джоба си, настани се удобно на стола и започна да чете:

„Керълайн, исках да ти покажа, че съм мъж, който държи на думата си. Обещах ти да те нахраня и вярвам, че тази пица ще свърши работа. Мога само да съжалявам, че не ти я доставих лично. Всичките ми планове се объркаха и утре трябва да тръгвам за Хюстън. Това означава, че засега няма да мога да те видя. Ще се върна следващия месец и ние можем да продължим оттам, докъдето стигнахме. Или… да започнем всичко отначало, за да нямаме лоши спомени. И в двата случая те моля да запазиш малко време за мен, когато се върна в Пасадена.

Майк

П.П. Имаме презаверена покана за вечеря с начос и енчиладас. Моите приятели, семейство Гонзалес, са страхотни хора. Хуанита и децата са разочаровани, че не съм довел прочутата телевизионна звезда Джоан Ривърс^[5] Не знам как са си въобразили, че ти и тя сте една и съща жена. Както и да е, обещах им, че ще те доведа следващия път. Така че, за да не ги разочароваме, подготви си няколко шеги или поне руса перука.“

Керълайн дълго остана неподвижна, препрочитайки написаното. Познаваше Майкъл Уебстър едва от няколко часа, а имаше чувството, че й е приятел от детинството. Всяка минута и всяка емоция, изпитана през този безреден и луд ден, премина отново през съзнанието й. Пръстите й бавно смачкаха бележката.

„Не, Майкъл Уебстър! Няма да ти запазя никакво време! Животът ми е достатъчно объркан и без теб.“

Когато паркира колата си на булевард „Ориндж гроув“, умората я връхлетя като лятна буря. С последни сили влезе в апартамента си. Стори й се много по-студен от обикновеното. „Може би има някаква надежда и в Калифорния да настъпи зима.“ Реши да открие утре откъде и как се включва отоплението и прозявайки се, пристъпи в дневната.

Лъхна я силен аромат на рози и погледна огромния букет върху масата. „Утре трябва да ги изхвърля, преди някой да ги е видял. Но не и тази вечер. Сега съм прекалено изморена…“

Седмица по-късно, когато и последната розова пъпка беше разцъфнала във вазата, Керълайн получи колет с клеймо от Хюстън. Беше обемист и опакован в обикновена амбалажна хартия. Остана на масата до вазата неотворен през целия, а и през следващия ден. Керълайн не можеше да реши дали да го върне на Майк или първо да провери съдържанието му.

Най-накрая любопитството й надделя и започна да го отваря, очаквайки да види кутия с бонбони или плюшена играчка с любовно обяснение. Вътре имаше книга. Стара, дебела книга с оръфана кожена подвързия. Погледна първата страница и не можа да сдържи усмивката си. Заглавието й беше:

„Европейската икономика в периода 1935–1937“

Най-отдолу бе изписано посвещение:

„На Керълайн, за да не скучае и да запълва вечерите си, докато дойда аз.

Майк“