Джорджия Боковън
Стъпка по стъпка (15)

Петнадесета глава

На следващата сутрин, веднага щом самолетът й кацна на летището в Хюстън, Керълайн се обади на Ан. Първо обсъдиха причините за нейното закъснение, а след това и състоянието на Кори. Керълайн предложи да я посети, преди да е говорила с Майк, но Ан категорично отказа.

— Скъпа, децата още са под карантина. Не искам и ти да прихванеш варицела, така че е по-добре да отидеш някъде другаде. Чакай да помисля… Да, най-логично е да отидеш в апартамента на Майк и да го изчакаш там.

— Ан… не мисля, че това е добра идея. Ще се отбия в някое кафене около центъра и ще му позвъня, за да си уговорим среща.

Ан игнорира протестите й, сякаш не ги беше чула.

— Майк има втори ключ при портиера. Ще го предупредя, че пристигаш. Виждаш ли колко добра приятелка мога да бъда, щом носиш такива добри новини? Кажи ми само, Майк знае ли, че си тук?

— Позвъних от летището, но секретарката му каза, че бил някъде в контролната зала. Ще разбере, че съм пристигнала, едва в края на работния ден.

— Добре, тогава всичко е наред. Стискам ти палци, Керълайн, и непременно ми се обади след това.

— Ще го направя, Ан. Благодаря ти.

— Няма за какво, скъпа. Желая ти успех.

 

 

Керълайн трудно преодоля чувството си на безпокойство, че влиза в чужд дом без покана. Портиерът помнеше изявите й по местната телевизионна станция и с усмивка й подаде ключа за апартамента.

Щом премина през коридора и пристъпи в дневната, тя се поуспокои. Огромният мек диван с големи възглавници подканяше умореното й тяло да се отпусне в него. Колебливо остави куфара си до вратата. „Ще бъда ли допусната в света на Майк, след като толкова грубо му обърнах гръб?“ Мисълта, че той би могъл да не пожелае да продължат връзката си, беше прекалено болезнена. Седна на дивана и разлисти някакъв стар вестник, който намери на холната масичка. След това включи телевизора, за да гледа обедните новини. Избра станцията, в която бе започнала кариерата си. Почувства се като човек, който е пътувал прекалено дълго и сега се опитва напразно да намери своя дом. Всичко беше променено — студиото, водещите, начинът, по който се представяха събитията. Журналистите бяха млади и непознати хора. Сърцето й се сви, когато синоптичната прогноза бе представена от красиво русо момиче с приятна и искрена усмивка. От него лъхаше същата жизненост, каквато бе имала и Керълайн, започвайки работа след дипломирането си.

Тя с въздишка се надигна от дивана и тръгна към кухнята, за да потърси нещо за ядене. След като си направи сандвич и си наля чаша кафе, отново се върна пред телевизора. Следобедът някак неусетно изтече и в шест часа започнаха вечерните новини. Този път имаше повече подробности за мисията на космическата совалка и за проблема с повредената механична „ръка“.

Керълайн понечи да телефонира на Ан, но се поколеба, страхувайки се, че вместо да я успокои, би могла още повече да я разтревожи. В съзнанието й се появи картината от излитането на кораба преди няколко дни. Не можеше да предложи на приятелката си закрилата и сигурността, която Майк й даваше, но си заслужаваше да опита. Вдигна слушалката и набра номера.

— Ан, здравей. Керълайн се обажда.

— Керълайн… всичко наред ли е? — развълнувано попита Ан, без да може да прикрие тревогата в гласа си.

Керълайн се обърка от този въпрос.

— Точно затова ти се обаждах…

— Ох… тогава сигурно гледаш вечерните новини? А това пък означава, че Майк не се е прибрал вкъщи.

— Не, все още го няма…

Керълайн се помъчи да премине на по-безопасна тема.

— Обаждам ти се, защото разбрах, че Кори има проблеми с механичната „ръка“ на кораба.

Преди Ан да отговори, в слушалката се чу силен шум и тя въздъхна отегчено.

— Извини ме за момент, Керълайн. Майнди, Кевин, колко пъти да ви казвам, че трябва да вземете кучето и да излезете от тази стая!

За няколко секунди се възцари тишина.

— Съжалявам, скъпа. Децата играеха на гоненица пред скрина с китайския порцелан, който имам от баба си. Трябваше веднага да се намеся.

Керълайн се усмихна.

— Това означава, че „домашният арест“ все още продължава?

— Да, за всички нас. Но мисля, че открих начин, по който ще оцелея. Днес се обадих в едно малко мотелче, в което и преди сме ходили с Кори, и направих резервации за първия уикенд, след като той си дойде. Когато съм разстроена, си представям какво ми предстои и това ме крепи. Нещо като да размахваш стиска сено пред устата на гладно магаре.

— Ами… аз… По-добре е да свършваме, за да не ти отнемам от времето. Не исках да те безпокоя.

— Керълайн, какво говориш? Радвам се, че се обади. Колкото до това, което казват по телевизията, не съм особено загрижена. Наистина, по-добре щеше да е да няма никакви усложнения, но съм сигурна, че никой от екипажа не носи вина за случилото се. Имат няколко дена да отстранят повредата и да си извлекат поука. Всичко, което става горе в Космоса, носи голяма практическа полза.

Керълайн искаше да й зададе поне още десетина въпроса, но на най-важния беше получила отговор — Ан и сама се справяше добре, а това бе най-важното.

— Обади ми се, ако…

От другата страна на линията се чу трясък от счупени чинии.

— По дяволите! — изруга Ан. — Керълайн, трябва да вървя. Ако не са ме взели в лудница, ще се чуем утре сутринта. Поздрави Майк от мен.

— Непременно.

Керълайн дълго държа слушалката в ръката си, въпреки че Ан отдавна беше затворила. Учудваше се как някои хора смятат варицелата за нещо нормално и незначително. Може би това бе валидно за боледуващите, но в случая приятелката й наистина се нуждаеше от здрави нерви. „Да бъдеш затворена в не особено голяма къща с три буйни деца, куче и котка, едва ли е приятно преживяване.“

Прехвърли старите списания на масичката и си избра едно, което все още не беше прочела. Вдигна краката си на дивана и го разгърна, но буквите й се виждаха размазани. Умората, натрупана от двете безсънни нощи, се оказваше по-силна от волята й. Зави се с едно вълнено одеяло, изгаси лампите и се отказа от опитите си да държи очите си отворени.