Джорджия Боковън
Стъпка по стъпка (14)

Четиринадесета глава

Веднага щом пристигна в космическия център в Хюстън, Майк тръгна към залата за управление на полета. Вече бяха изминали няколко часа и беше нетърпелив да научи какво става с Кори. Остана доволен, че всичко е наред, но не и радостен. Кори и Ан бяха насадили у него някаква тревога, от която все още не можеше да се отърси.

Знаеше, че ще се почувства щастлив, едва когато този полет завършеше.

След като говори с десетина специалисти и чу стандартното „нормален полет“, тръгна към офиса си. Отговори на най-важните телефонните обаждания, провери колко журналисти го очакват в центъра и отиде да се срещне с тях.

Когато се върна в залата за управление на полета, в първия момент си помисли, че всички са се успокоили след успешния старт и сега просто си гледат работата. Скоро обаче разбра, че това не е така. В поведението на колегите му имаше нещо странно.

Единственият човек, който можеше да му даде нужната информация, беше Лиза Малорей. Тя беше летяла при една от предишните мисии на совалката. Сега работата й бе да препредава инструкциите на астронавтите. Трябваше да я изчака, докато свърши телефонния си разговор. Огледа внимателно залата. Тук-там се виждаха усмихнати лица, но тревожното му чувство не го напускаше.

Лиза остави слушалката и се обърна.

— Какво мога да направя за теб, Майк?

— Да ме успокоиш или разтревожиш. Как върви полетът?

— Кой пита? Ти или журналистите?

— Аз.

— Тогава ще те разочаровам с лоши новини. Трима от екипажа се чувстват много зле, почти не могат да се движат.

— По дяволите! — изруга Майк.

По време на всеки полет се случваше да се разболеят един или двама астронавти от СКА, както тук наричаха синдрома на космическа адаптация. Трима вече беше прекалено много, особено при мисия, наситена с толкова много експерименти.

— Кори сред тях ли е?

— Все още не, но не е в особено добра форма. Симптомите му са по-леки — Лиза кръстоса крака. — Майк, забелязал ли си как се държи, когато боледуват децата му? Възможно ли е да страда от самовнушение?

— Не, няма такова нещо. Когато карахме курсове за първа помощ в училище, той бе един от най-добрите.

— Е, тогава не знам. Може би е настинал…

— Може би — съгласи се Майк. — Благодаря ти, Лиза.

— Няма защо — усмихна се тя и се съсредоточи в контролното табло.

Майк забеляза Фред Чипендейл — един от лекарите, които отговаряха за екипажа на Кори — и тръгна към него. Спомни си колко пъти бяха обсъждали с Кори възможността да е един от тридесетте процента астронавти, които се разболяват от СКА. НАСА все още не беше открила причинителите на болестта и защо някои преживяват тежко безтегловността, а други я приемат съвсем нормално. Симптомите бяха отпадналост, виене на свят, гадене и повръщане.

— Фред!

Високият брадат мъж се спря.

— Здравей, Майк. С какво мога да ти помогна?

— Можеш ли да ми кажеш какво става „горе“?

— За медиите ли питаш или лично?

— Засега лично, но скоро трябва да кажа нещо и навън.

— Добре, засега няма причини за паника. Баркър, Елрой и Дженкинс страдат от лека форма на СКА и вече са започнали лечение. В момента вземат комбинация от скополамин — лекарство, което е типичен седатив, и декстроамфетамин, който премахва приспивното действие на скополамина. Те ще се възстановят в обичайното време и това няма особено да попречи на мисията.

Лекарят бръкна в джоба си и извади лист хартия.

— Този път съм една стъпка пред теб, Майк — усмихна се той и му го подаде. — Всичко, което ти казах, вече съм го записал.

— Мога само да те поздравя, Фред. Съвсем друго е, като имам подробна информация на пресконференцията.

Майк прибра листа във вътрешния джоб на сакото си.

— А сега, след като се погрижихме за журналистите, кажи ми какво по-точно става горе.

— Елрой продължава да се държи на крака и работи. Баркър и Дженкинс са на легло с остра форма на СКА — Фред Чипендейл поглади замислено брадата си. — Но не те двамата ме тревожат, а Кори Питърс. Той има лека форма на СКА, но по някаква странна причина пулсът му е необикновено висок.

— Смяташ, че има треска?

— Това трябва да е отговорът. Не мисля, че е стрес, защото сам съм го преглеждал стотици пъти.

— Може ли да е някаква земна бактерия, която е претърпяла мутации?

— И това е възможно.

Майк се намръщи. „Ами ако Кори е прихванал варицела от децата?“ Прокара пръсти през косата си.

— Окей, обади ми се, ако има нещо ново, Фред.

— Има ли нещо, което те безпокои?

— Да, с Кори Питърс се познаваме от деца. Той е най-добрият ми приятел.

— Не се тревожи за него. Най-много да е настинка.

— Да… Благодаря ти, Фред.

Майк успя да потисне импулса си да потърси Кори по връзката, която НАСА осъществяваше за лични разговори с астронавтите. Последното нещо, от което имаше нужда приятелят му, бе да отговоря на въпросите му, след като половината му екипаж беше болен, а го очакваше толкова много работа.

 

 

Самолетите бяха препълнени с хора, връщащи се у дома, след като бяха наблюдавали изстрелването, и Керълайн не успя да си намери билет, за да пътува заедно с Ан до Хюстън. Сбогува с нея и й обеща да се обади, веднага щом пристигне.

Провери във всички самолетни компании и си купи билет едва за четири часа следващия следобед. Това не я разстрои особено, защото и без друго търсеше възможност да остане малко сама и да обмисли какво ще говори с Майк. Обади се на Сид Минкнър в Пасадена, обясни му положението и получи отпуск до края на седмицата.

Стаята в хотела й се стори странно неуютна и потискаща и Керълайн прекара още една безсънна нощ. Около час преди слънцето да оцвети небосвода в пурпурни нюанси, тя се отказа от опитите си да заспи и слезе да се разходи по пустия океански плаж. Спря се до една полузаровена в пясъка раковина и започна да я разравя с пръстите на крака си. Усещаше как сърцето й тежко бие в гърдите, как пулсира кръвта в ушите й и заглушава дори шума от разбиващите се вълни. Въпреки усилията си да не го признава, въпреки страховете си, чувстваше, че е безнадеждно влюбена в Майкъл Уебстър.

Обърна очи към линията, където океанът и небето се сливаха. Агонията, която беше преживяла, заварвайки Том да се люби с най-добрата й приятелка Рут, се повтори, сякаш по някакъв магически начин бе транспортирана обратно във времето. Почувства се същата млада и наивна жена, която смяташе, че освен любовта на съпруга й нищо друго няма значение. Представи си как слиза от таксито, как захвърля чантата си в дневната и хуква по стълбите към спалнята.

Дори и сега не й се вярваше, че това, което бе видяла, е действителност. Струваше й се, че е попаднала в кошмарен сън, от който съвсем лесно ще се отърси, когато се събуди. Уви, не беше сън. Когато Рут бе възкликнала изненадано и беше казала нещо в ухото на Том, Керълайн бе осъзнала, че всичко е реалност — жестока реалност, която трябваше да приеме.

И след толкова години острата, разкъсваща болка, която бе изпитала тогава, не намаляваше. Даже и сега й пречеше да диша и я караше да се задъхва. И сега сълзите свободно рукнаха по бузите й. Тялото й се разтърси от мъчителни ридания. Искаше й се да изплаче мъката, с която бе живяла толкова дълго, пред могъщия, безбрежен океан. „Защо мъжът, когото обичах с цялото си сърце, ме предаде?! Защо се подигра с доверието ми?! Защото жената, която смятах за своя сестра, постъпи така?! Какво съм им сторила, за да се погаврят толкова безмилостно с мен?!“

Отпусна се на колене и закри лицето си с длани. Горещите сълзи пробиваха бариерата, която самата тя си беше изградила. Болката, която бе крила досега в себе си, напираше да бъде пусната на воля.

Когато се поуспокои, си спомни колко наивна бе била някога. Бе се надявала, че Том ще я потърси и ще я моли да му прости. Но само няколко седмици след развода им той се бе оженил за Рут и вече имаха две деца.

Керълайн затвори очи. В съзнанието й се появи образът на майка й. „Точно това ли ме очаква и мен?! Нещастна, самотна и огорчена завинаги жена?! С какво съм по-различна от другите?!“

Най-накрая, след мъчително дългите години, през които болката контролираше живота й, Керълайн осъзна нещо, което никога не й бе хрумвало досега. Единственото й „престъпление“ беше, че бе избирала погрешни хора, на които да се доверява и които да обича. Затова напълно бе заслужила наказанието си. Но сега беше по-различно, защото наказваше не само себе си, но и своите приятели. И особено Майк.

Бризът нежно галеше лицето й, разрошваше къдриците й и изсушаваше сълзите й. Сплела ръце пред гърдите си, тя отново се взря в далечината, където от океанските дълбини се раждаха първите огненочервени лъчи на слънцето. Пое с пълни гърди соления въздух и пак се разплака. Този път оплакваше съдбата на самотната, затворена жена, в каквато се бе превърнала. Мъката разкъсваше сърцето й, но и разрушаваше бариери, широко отваряше врати, караше я да си признае изпепеляващото желание да бъде с Майк, да го прегърне, да го целуне, да се люби с него, да бъде негова завинаги…

 

 

Майк пристигна сутринта в центъра за управление на полета, за да поговори с някого от специалистите, поддържали връзката с астронавтите през изминалата нощ. Успя да научи, че на Баркър и Дженкинс е дадено допълнително лекарство от типа на антихистамина, за да могат да поспят няколко часа. Беше благодарен, че журналистите бяха загубили интерес към полета и нямаше нужда да провежда пресконференция. Не искаше да разпространява информацията, че астронавтите са болни и са принудени да вземат силни лекарства, за да могат да продължат работата си. Подобни неща всяваха паника, понижаваха ентусиазма на повечето американци, авторитетът на НАСА спадаше и веднага се получаваше отлив на финансови средства.

Здравословното състояние на Кори не беше нито по-лошо, нито по-добро от вчера. Той беше спал, макар и неспокойно. И това все пак беше нещо, защото му бяха необходими поне три денонощия, за да привикне да спи в състояние на безтегловност и привързан с колани към леглото. В Космоса астронавтите не можеха да изпитат удоволствието да отпуснат спокойно глави на възглавницата.

Поради натоварената програма на този полет, екипажът на Кори нямаше свободен ден, през който да отшумят симптомите на адаптацията към безтегловността. Днес астронавтите трябваше да започнат работа, независимо от състоянието си. След няколко часа совалката щеше да се приближи на около десет метра до повредения сателит. С помощта на механичната ръка спътникът трябваше да бъде прибран на борда, поправен и отново пуснат в орбита. Едва след като тази операция се осъществеше, Кори и хората му щяха да преминат към останалите експерименти, включени в програмата.

Тереза Баркър и Франк Дженкинс бяха хората, които работеха с механичната ръка. Бяха прекарали стотици часове в тренировки и бяха избрани като най-способните сред десетте други астронавти. Сега от тях зависеше успехът на мисията.

Майк се отпусна в едно кресло, докато хората от нощния и дневния екип се сменят. Те тихо си говореха какво е положението. Ръководителят на полета свика спешно съвещание. Лекарските екипи не можеха да определят от разстояние какви са рефлексите на Тереза Баркър и Франк Дженкинс. Времето, през което трябваше да се вземе решение, намаляваше и споровете се разгорещяваха. Едни смятаха, че сателитът трябва да бъде веднага прибран, а други им опонираха, че совалката и животът на астронавтите ще бъдели изложени на огромен риск.

 

 

Късно следобед състоянието на Тереза Баркър се подобри. Центърът й нареди да направи няколко тренировки с механичната ръка, преди да се опита да прихване повредения спътник. В огромната зала, която обикновено бръмчеше като пчелен кошер, сега цареше мъртва тишина. С монотонен и спокоен глас Тереза докладваше как върви работата й. За случаен наблюдател би изглеждало, че върши нещо съвсем обикновено. След тренировките отново последва кратко съвещание между специалистите в контролния център. Най-накрая ръководителят издаде заповед за изпълнение на истинската задача. Тереза отговори с отсеченото: „Прието, сър!“

Последваха няколко безкрайни минути, а после залата избухна в ръкопляскания, когато тя докладва: „Контролен център «Хюстън», мисията успешно приключена.“

Майк въздъхна облекчено и докато Баркър и Елрой се подготвяха да влязат в товарното отделение, за да започнат да поправят спътника, тръгна да търси доктор Фред Чипендейл. Той бе седнал в едната от стаите за почивка до кафе машината. Не беше трудно от вида му да се разбере, че е прекарал поредната безсънна нощ.

— Здравей, Майк. Мен ли търсиш?

— Здравей, Фред. Има ли нещо ново за състоянието на Кори Питърс?

Лекарят се намръщи и поглади замислено брадата си.

— Не съм го споделял с никой друг, но вече започвам да се безпокоя. Веднага щом се разбра, че Баркър и Дженкинс са сериозно болни, Питърс започна да прикрива своето неразположение. Сега се опитва да ме убеди, че не се бил чувствал по-добре от години, но сърдечният му ритъм е на противоположното мнение. Пулсът му дори е по-учестен от вчера.

Майк не беше учуден от това, което научи от Фред. Знаеше, че Кори е готов на всичко, за да не попречи на мисията.

— Това означава, че треската му продължава.

— Да, и това ме навежда на мисълта, че не става въпрос за обикновена настинка.

— Има ли вероятност той да е болен от варицела?

Докторът едва не се задави с кафето си.

— Варицела ли?

Той измъкна носната си кърпичка и избърса кафявите капчици по ръкава на сакото си.

— Предполагам, че имаш някакви основания да подозираш това?

— И трите му деца в момента са болни от варицела.

— Мили Боже! Но той е боледувал, би трябвало да има имунитет. Трябва да погледна в компютъра си кога е прекарал…

— Когато е бил на осем години — каза бързо Майк.

— Тогава шансовете да се разболее отново са минимални, но… не бива да се пренебрегват.

 

 

Керълайн тъкмо събираше тоалетните си принадлежности от банята в хотелската стая, когато телефонът й иззвъня.

— Ало?

— Ох, слава Богу, че те заварих! — възкликна Ренди, пропускайки обичайната размяна на любезности. — Керълайн, изпаднал съм в голяма беда. Случайно някоя от касетите ми да е останала при теб?

— От тези, които заснехме тук във Флорида?

— Да, липсва ми най-важната — тази със самото изстрелване.

— Ренди, съмнявам се, че ще е в стаята ми. Някакви други идеи къде мога да я потърся?

От отсрещната страна на линията се дочу стон на отчаяние.

— Нямам ни най-малка представа! Може да е навсякъде.

— Добре, слушай какво ще направя. Ще проверя местата, където си ходил през тези дни, а ти се свържи с авиокомпанията, с която си се прибрал.

— Керълайн… ако от това не ми зависеха задните части, нямаше да те безпокоя. Знам, че искаше да си починеш…

— Глупости, нали сме приятели, Ренди. Дължа ти една услуга.

Възцари се тишина.

— Така ли?

— Ще ти разкажа друг път за това. Сега се опитай да си спомниш къде си ходил през последните дни. Надявам се, да не си разнасял камерата по баровете?

— Имах подобна идея, но един от колегите взе своята.

— Благодаря ти, Господи!

През следващите няколко минути Керълайн старателно си записа всички обекти, които бяха посетили, а срещу тях нанесе и приблизителното време. След като се увериха, че не са пропуснали нищо, пожелаха си успех и прекъснаха връзката.

Приблизително три часа по-късно тя изпрати касетата с бърза поща на адреса на Ренди в Лос Анжелис. Не се бе наложило да я търси дълго, защото операторът я бе забравил в космическия център, но въпреки това, пропусна следобедния си полет. Отиде да промени резервацията си в авиокомпанията и този път успя да получи билет за ранен сутрешен полет.

Прибра кредитната карта в чантата си и реши, че повече нищо не я задържа във Флорида. На всяка цена следващия ден трябваше да бъде в Хюстън, за да се срещне с Майк. При тази мисъл изпита сладостни тръпки. След като най-накрая си беше признала, че го обича, гореше от нетърпение да му го каже колкото се може по-скоро. Думите, които си повтаряше отдавна на ум, най-сетне трябваше да бъдат изречени гласно. Перспективата да изчака още една нощ й се стори повече от мъчителна.

 

 

Майк вдигна ръка и разтри изморените си от недоспиване и от продължителното взиране в компютърния монитор очи. През нощта бе останал в контролната зала и сега смяташе да подремне малко на диванчето в офиса си.

— Мистър Уебстър… — дочу нежен женски глас и се обърна.

Зад него стоеше чаровното момиче, което работеше като секретарка в залата за управление на полета. То изглеждаше жизнерадостно и много свежо, за разлика от всички останали.

— Да?

— Търсят ви по телефона. Мога да ви свържа и тук, ако желаете.

— Моля ви.

— Добре, натиснете бутона за трета линия. Ето този.

— Благодаря ви.

— Няма защо.

Усмивката на момичето бе предразполагаща и изпълнена с надежда.

— Ако има нещо друго, с което бих могла да ви помогна, ще ме намерите в приемната до входната врата.

— Добре, ще запомня това мис…

— Кети Мелиа.

— Много ми е приятно, Кети.

— Е… довиждане.

Майк изчака третият бутон на телефона да светне и вдигна слушалката.

— Майк Уебстър на телефона.

— Майк, аз съм Ан. Керълайн да е при теб?

— Керълайн?! При мен?! — възкликна той. — Не е… Но откъде ти хрумна, че може да е тук?

— Бяхме се разбрали да я взема от летището, но бързата лента на магистралата беше блокирана от ужасна катастрофа. Закъснях с около четиридесет и пет минути и когато пристигнах тук, нея я нямаше. Търсих я във всички зали. Не знам какво да правя, затова все още съм на летището.

— Опита ли да се свържеш чрез пейджъра й?

— Два пъти.

— Обади ли се до вас, за да провериш има ли съобщения?

Ан въздъхна ядосано.

— Не мога да се свържа, постоянно дава заето. Откакто Ребека е под карантина, не е оставяла телефонната слушалка и за минута.

Майк се поколеба.

— Ан… какво прави Керълайн в Хюстън?

Настъпи дълго мълчание.

— Не мисля, че аз трябва да ти го казвам, Майк. Керълайн сама ще го направи.

„Какво, по дяволите, означава това?!“ Гърлото му се сви от напрежение.

— Е, постъпи така, както смяташ, че ще е по-добре.

Гласът му си остана монотонен, без да издава емоциите, които преживяваше.

— Майк?

— Ан, трябва да тръгвам…

— Последен въпрос. Как е Кори?

Майк не знаеше какво са й съобщили от центъра и се страхуваше, че би могъл да я изплаши, като й разкрие нещо, за което не е информирана. Реши, че ще е по-добре да бъде откровен.

— Доколкото знам, възстановява се бързо от СКА, но треската му още не е отминала.

— Треска? Не ми казаха за треска!

„И нищо чудно“ — помисли си той.

— Да, сърдечният му ритъм е учестен.

— Откога е така?

Майк подпря главата си с ръка и затвори очи.

— Няколко часа, след като са излезли в орбита. Говорих с доктор Фред Чипендейл. Той смята, че Кори е леко настинал и има треска.

— А ти какво мислиш? — попита подозрително Ан.

— Нямам причини да се съмнявам в това, което казва Фред.

— Но, Майк! Знаеш, че Кори никога не е боледувал. Откакто го познавам, даже и температура не е вдигал.

Майк разтърка челото си.

— Ще съобщя това на Фред, веднага щом го видя.

— Добре, сега си тръгвам за вкъщи. Щом се прибера, ще изключа телефона на Ребека и вече ще можеш да ми се обадиш. Веднага щом научиш какво става с Кори, искам да ми позвъниш.

— Ще го направя.

— Майк?

— Кажи, Ан.

— Щях да забравя… Ако Керълайн се обади, обясни й какво се е случило.

— Не се тревожи толкова за нея. Може и сама да се грижи за себе си, нали е напълно самостоятелна — отвърна нервно той.

В този момент в залата гръмнаха ръкопляскания.

— Майк? Какъв беше този шум?

— Не знам, само мога да предположа, че са поправили сателита и се готвят да го пуснат в орбита.

— О… радвам се, че е така.

— Не мисля, че само ти си доволна. Обзалагам се, че усмивката на Кори е от ухо до ухо.

— Това означава, че скоро те ще си дойдат, нали, Майк?

— Не бързай толкова, Ан. Да не забравяме, че има още няколко експеримента, които трябват да направят.

— Никога не съм допускала, че съм такава страхливка. Ако някой ми предложи магическо средство, с което да спя, докато Кори се върне, с готовност ще приема.

— Дръж се, Ан. Само още няколко дни.

— Ще ми се обадиш, нали…

— Обещавам.

— Довиждане, Майк.

— Довиждане, Ан.

В залата изведнъж настъпи пълна тишина. Майк веднага усети колективното напрежение. Лиза Малорей посрещна въпросителния му поглед с недоволно мръщене. Той се обърна към огромния монитор, който показваше совалката от няколко различни ъгъла, и веднага разбра причината за тревогата. Покрай него премина един от операторите, които поддържаха постоянна връзка с астронавтите. Майк го хвана за лакътя и го дръпна встрани.

— Какво точно става горе?

— Не знам. Всичко вървеше по план. Поправиха сателита, „ръката“ го хвана и го отдалечи от кораба, но сега челюстите й не искат да се отворят. Опитаха да я върнат назад, но контролното табло не работи.

— По дяволите! — изруга Майк и огледа бързо залата, търсейки Фред Чипендейл.

Забеляза го, че говори с Джон Куинси — астронавтът, който бе определен да пилотира следващата совалка. Приближи се до тях.

— Фред, след като свършиш, искам да ти кажа нещо.

— Аз и без това трябва да тръгвам — рече Джон Куинси и се сбогува.

Майк се обърна към лекаря.

— Исках да ти кажа за тази треска…

— Питърс е без подобрение.

— Говорих със съпругата му. Кори никога не е боледувал от настинка, грип или треска.

Гъстите вежди на Фред Чипендейл се повдигнаха нагоре.

— Тогава трябва да има и някакви други симптоми! Питърс крие нещо от нас.

Майк понечи да предложи на Фред да попита някой друг астронавт за състоянието на Кори, но осъзна, че така ще привлече вниманието на всички към здравословното състояние на приятеля си и да застраши професионалната му кариера, ако се откриеше, че той е скрил цялата истина от медицинския екип. Сега, след като механичната „ръка“ не можеше да се прибере, състоянието на Кори оставаше на заден план. Ако не успееха да освободят спътника, цялата мисия щеше да се смята за провалена. Противниците на космическата програма в Сената отново щяха да имат предимство. Дори и „ръката“ да можеше да бъде поправена, не се знаеше колко време ще отнеме това — часове, дни или седмици. Кори и колегите му нямаха друг шанс. Ако не приберяха обратно механичната „ръка“, вратите на товарното отделение щяха да останат отворени, а това означаваше, че совалката не можеше да се върне обратно в земната атмосфера. Майк потръпна от ужас при тази мисъл. Приятеля му го грозеше смъртната опасност да остане завинаги в Космоса.