Джорджия Боковън
Стъпка по стъпка (9)

Девета глава

Майк пристигна на следващата сутрин малко след десет часа. Позвъни от фоайето и пет минути по-късно Керълайн слезе по стълбите.

— О, както винаги, изглеждаш прекрасно — посрещна я с усмивка той.

— Благодаря, мистър Уебстър, но това е ежедневно облекло — панталон и пуловер, които купих на есенната разпродажба в Ню Йорк.

— Струва ми се, че не говорех за дрехите ти.

— Възхитен си, че толкова бързо се облякох, нали? Някои други неща мога да върша и по-бързо. Искаш ли да ти покажа?

— Не, благодаря!

— Страхливец.

Майк галантно й подаде много красиво бяло цвете.

Керълайн вдъхна аромата му.

— Това ли е начинът, по който манипулираш всички жени? Затрупваш ги с цветя, а не ги питаш дали не примират от глад?

Очите на Майк се изпълниха с надежда.

— Дали ще подействува и на теб?

— Дори не се и надявай. Аз съм направена от по-здрав материал.

— Тогава ще трябва да използвам и други средства.

— Например?

— Какво ще кажеш за бумеранг, който не се връща, когато го хвърлиш.

— Какво е това?

Майк я хвана за ръката и я поведе към изхода.

— Сама трябва да отгатнеш.

Тя се притисна о рамото му.

— Окей, предавам се.

— Пръчка — засмя се Майк.

— Ах, ти! Научил си го от племенниците си, нали? Вуйчо Майк, вуйчо Майк. Вече така ще те наричам.

— Някой май твърдеше, че бил направен от по-здрав материал, а се оказва, че е само по-голямо дете.

Отидоха в малък мексикански ресторант, където всички познаваха Майк. Не им предложиха меню, а веднага започнаха да сервират храната. Първо — горещ течен шоколад, приготвен по традиционния мексикански начин с мляко, лешници и подправки. След това им поднесоха чиния с яйца, изпържени с резенчета домати и чоризо^[1]. Керълайн твърде предпазливо се отнесе към това ястие, но младият сервитьор на няколко пъти с поглед я подкани да се престраши. Тя внимателно взе едно късче с вилицата си и го сдъвка нерешително. Вкусът беше изключителен. Тъкмо когато избута настрани празната си чиния и обяви, че повече не може да сложи и хапка в устата си, на масата се появи плато със сопайпиляс^[2]. Майк я подкани да го опита, но тя поклати глава.

— Не мога. Ако изям още нещо, ще се пръсна.

Майк взе една от дебелите сопайпиляс, наряза я на малки парчета в чинията си и й подаде едно в устата. Само за да не го обиди, Керълайн се съгласи да го изяде, но веднага след като го сдъвка, издаде одобрителен звук и се пресегна сама да си вземе още едно.

Като излязоха от ресторанта, тя едва ходеше, държеше се за стомаха и твърдеше, че един от смъртните грехове бил да преяждаш. Майк й обеща, че съвсем скоро ще я накара да напълнее поне с пет килограма. Керълайн изведнъж престана да се смее и издърпа ръката си.

— Господи! Забравих си цветето на масата.

Преди Майк да успее да каже нещо, тя се втурна назад. След секунди излезе с триумфираща усмивка.

— Не забелязваш ли нещо, Майк? Този път дори не съм те попитала чия градина си ощетил.

Той взе малкото бяло цвете от дланта й, отстрани къдриците й и внимателно го мушна зад ухото й. Керълайн се обърна към витрината на ресторанта, за да се огледа. Отражението, което видя там, сякаш не беше на Керълайн Травърс. Външната защитна обвивка, която си бе конструирала, някак си се беше пропукала. Срещу нея стоеше невинното момиче, за което си мислеше, че отдавна не съществува. Откритието я вцепени. Сигурно щеше дълго да остане така, ако Майк не я беше хванал за лакътя.

— Някакви планове за днес? — попита го, когато седнаха в колата.

— Да, приятелите ми Ан и Кори Питърс ни канят на вечеря. За следобед имам билети за родео — той включи двигателя. — Някога била ли си на родео?

— Шегуваш ли се?! Забрави ли, че съм родена в Канзас?

— Е, радвам се да чуя това. Страхувах се, че ще трябва да прекарам деня в обяснения какво е яздене на бикове и обяздване на полудиви бронко^[3].

— Какво е това бронко?

— Така си и знаех. По-добре ще е да отидем в зоологическата градина.

— Наистина ли ще видим бронко на родеото?

— Да, държат ги близо до обора с опърничавите репортери.

— В него има ли място за компания?

Устните на Майк се разтегнаха в усмивка, а мустаците му леко се повдигнаха нагоре.

— Може би, зависи какво мислиш да правиш там.

— Танци?

— Само ако е нещо по-бавно.

— Вечеря?

— Стига да не се състои от седем ястия.

— Бездействие и мотаене само за удоволствие?

Майк се разсмя гласно.

— В това може да се включи правенето на твърде много неща. Думата „удоволствие“ има разнообразни значения.

Керълайн се опита да си придаде ужасен вид.

— Как можеш да допуснеш, че искам да кажа нещо двусмислено? Нима ти приличам на такава жена. Какво ще кажеш за десерт?

— Ммм… Защо ти не се заемеш с основното ястие, а да предоставиш на мен да се погрижа за десерта?

Тя усети, че я залива гореща вълна.

— Не съм голяма привърженичка на пържолите, защо не преминем направо на десерта? — прошепна чувствено.

Майк изведнъж стана сериозен.

— Страхувам се, че ако го направим твърде бързо, ще се отегчим. Хубавите неща трябва да се приемат на малки порции и да остават в паметта ни.

— Майк, никога не съм срещала мъж като теб.

Той взе ръката й и нежно я целуна.

— Предполагам, че това беше комплимент. Благодаря ти.

Зад тях се чу автомобилен клаксон.

— Трябва да тръгваме, задръстваме движението.

Керълайн сложи ръцете си в скута му.

— За какво говорехме? А, да. Бронко… това не бяха ли някакви коне?

 

 

Трябваше да си тръгнат по-рано от родеото, за да стигнат навреме до Френдсууд — малко градче недалеч от Хюстън. Домът на семейство Питърс представляваше ниска тухлена постройка, разположена в обрасла с гъста растителност местност. Към оригиналната конструкция бяха долепени няколко нови постройки, които загрозяваха къщата.

Майк забеляза учуденото изражение на Керълайн и побърза да й обясни.

— Кори и Ан купиха къщата, защото има няколко конюшни, а не заради външния й вид. Най-голямата им дъщеря е много запалена по конете, състезателка е по прескачане на препятствия и трябва да има къде да тренира. Отзад им се наложи да построят баскетболно игрище, защото синът им се готви влезе в отбора на „Ю Си Ел Ей“.

— Ти не спомена ли, че имат три деца?

Майк се усмихна.

— Да, не трябва да забравяме тригодишната Майнди. Единственото нещо, от което тя се интересува засега, са плюшените мечета.

— О, значи тя е приятелката, за която си купил мечето!

Майк тъкмо паркира колата в една широка алея, когато от къщата изхвръкна малко момиченце с гарвановочерна коса и светлокафяви очи. Беше облечено в розови панталонки и бяла блузка.

— Закъсня! — каза му то укорително.

В следващата секунда момиченцето забеляза Керълайн и се спря нерешително. То се обърна и след като видя, че никой от семейството му не го е последвал, отиде при Майк, прегърна крака му и се скри зад него.

Майк се наведе и го взе на ръце.

— Майнди, няма нищо страшно. Искам да те запозная с една моя много добра приятелка. Казва се Керълайн Травърс. Керълайн, запознайте се — това е моята кръщелница Мелинда Питърс.

Детето бързо преодоля смущението и срамежливостта си и протегна ръчичка.

— Приятно ми е, Мелинда Питърс — каза с официален и сериозен тон.

— Радвам се да се запозная с теб, Майнди — отвърна Керълайн и се ръкува с него.

След като запознаването приключи, Майнди отново се скри в прегръдката на Майк. Постепенно любопитството й започна да надделява.

— Ти ли си госпожицата от телевизията?

Керълайн погледна към Майк, опитвайки се да разбере колко и какво й е разказал за нея.

— Да, работя в телевизията, Майнди, но далеч оттук и ти не можеш да ме гледаш.

От къщата излязоха мъж и жена и тръгнаха към тях.

Керълайн разпозна Кори Питърс — един от астронавтите, които щяха да участват във февруарския космически полет. Вече се беше срещала с него по време на пресконференцията, която астронавтите бяха дали в Лос Анжелис преди около месец. Спомни си колко се бе колебала, преди да отиде на тази среща, страхувайки се да не се натъкне на Майк Уебстър. След това се бе почувствала странно разочарована, когато той изобщо не се бе появил.

Кори Питърс беше среден на ръст, с коса, която някога трябва да е имала морковен цвят. Луничките на лицето му се бяха позагубили, но тези на ръцете му бяха една до друга.

Жена му бе много красива и чаровна. Косата й беше като на Майнди синкавочерна, очите й бяха светлокафяви и излъчваха топлина и дружелюбие.

Майк застана зад Керълайн и плавно, сякаш го бе правил стотици пъти, ръката му се плъзна по рамото й.

— Керълайн, запознайте се — Ан и Кори Питърс.

Ръкостискането на Ан бе силно и приятелско, а Кори направо я прегърна.

Ан хвана Керълайн за ръка и я поведе към къщата, Майк, Майнди и Кори ги последваха. Влязоха в просторна дневна и всички седнаха. Майк взе момиченцето на коленете си.

— Майнди, успя ли да намериш мечето си?

Очите на детето веднага се изпълниха със сълзи. Той го притисна към гърдите си, но Майнди се разрида отчаяно.

— Няма го… Никога няма да го намерим…

— Не знам какво да ти кажа, Майнди. И аз имам голям проблем…

Майк търпеливо я изчака да се успокои.

— Какъв? — попита най-накрая Мелинда и избърса сълзите с опакото на ръката си.

— Докато търсих твоето мече, открих друго, което се е загубило. Беше съвсем само и беше най-тъжното мече, което някога съм виждал…

— Защо, какво му се е случило?

— Не знам… не разбрах точно. Само разбрах, че някой го е забравил, и е останало съвсем само. Разказах му за теб, как си загубила твоето мече. Не съм му давал никакви обещания… Само му казах, че ще го доведа тук и ако случайно ти го харесаш, ще му позволиш да остане, докато твоето мече се върне.

Майнди се отдръпна малко назад и се вгледа в очите на Майк.

— Къде е то? — попита подозрително.

— В колата ми.

Изминаха няколко дълги секунди.

— Не искам никакво мече — отвърна най-накрая детето. — Ще открия моето!

— Добре, щом не искаш да го приемеш, налага се да му кажа. Сигурно трябва да си потърси някое друго дете, което ще му се зарадва.

Керълайн внимателно следеше разговора между Майк и Майнди. Никога не беше виждала някой мъж, който няма деца, така добре да се разбира с тях. „Той навярно ще стане чудесен баща.“ Тази мисъл я накара да се почувства ужасно неловко. „Майк трябва да си намери жена, с която да изгради семейство, да изживее щастието на баща и съпруг. Връзката му с мен само ще го отведе до задънена улица…“

Ан попита кой какво иска за пиене. Керълайн помоли за кафе, а Кори и Майк единодушно се спряха на бира. Ан вече беше в кухнята, когато Майнди все пак реши да погледне новото мече. Щом входната врата се затвори зад нея и Майк, Кори се обърна към Керълайн.

— Успя ли да научиш какво е станало с мечето на Майнди?

— Не… Всъщност Майк представи всичко това в много загадъчна светлина.

Той се засмя.

— Не се учудвам. Това е нещо типично за него. В действителност, няма нищо тайнствено. Майк не обича да се изтъква, когато прави нещо важно за някой друг човек — Кори се облегна назад и скръсти ръце зад тила си. — Ан имаше работа в Далас преди няколко седмици. Ходи с Майнди и прословутото мече. Не знам какво е станало, може би са го забравили някъде, но се върнаха без него. Оттогава животът на Майнди е черен.

Керълайн също се разсмя.

— Мога да я разбера. На нейните години аз не само имах подобно мече, но и любимо одеяло, без което не заспивах. Не можех да си представя живота без някое от тези неща.

Кори кимна с разбиране.

— С мен беше същото. Имах плюшен слон, с който и по-големият ми брат си бе играл.

Ан влезе в дневната, носейки поднос с чаши, а малко по-късно се появиха Майнди и Майк. Момиченцето държеше новото мече. То пусна ръката на Майк, приближи се до майка си и й направи знак да се наведе, за да й прошепне нещо в ухото. Шепотът му беше толкова развълнуван, че можеше да бъде чут в цялата стая.

— Мамо, погледни го, ужасно грозно е!

Мелинда посочи мечето, което беше значително „състарено“ от дърпането и блъскането на Майк. Ан едва се сдържа да не избухне в смях.

— О, не знам, скъпа. Вярно, не е толкова симпатично като твоето старо мече, но не и „ужасно грозно“. Може би трябва да го изкъпем и да му сложиш нова панделка.

Майнди погледна отново мечето, а после и майка си. За момент на лицето й се появи такова изражение, сякаш се съмняваше в здравия й разсъдък.

Ан се наведе и оправи прегънатото ухо на мечето.

— Защо не го заведеш в стаята си? Разбери дали му харесва там.

Керълайн забеляза, че тя прави някакви скрити знаци на Кори, а пръстите на ръката й бяха кръстосани.

Майнди сведе глава и повлече мечето. Когато излезе, Ан се обърна към Майк.

— Слава Богу! Знаех, че ще измислиш нещо, но нямах представа какво.

— Не бързай да се радваш. Все още мога да се окажа собственик на малтретирано плюшено мече.

— Мисля, че грешиш, Майк — намеси се и Кори. — Само по очите й разбрах, че това мече си е намерило…

Входната врата се отвори рязко, после се затръшна и в антрето се чуха тежки стъпки.

— Чичо Майк! Чичо Майк, къде си?

— В дневната сме — извика Кори.

В стаята влетя момиче на тийнейджърска възраст с кестенява коса, заплетена на плитка, достигаща до кръста й. По петите я следваше високо момче, което имаше косата и очите на Майнди.

Момчето се хвърли на врата на Майк, а момичето веднага забеляза Керълайн и се спря. Първият, неприкрит поглед, който й отправи, бе изпълнен с болка. Очевидно бе, че си падаше по Майк. Керълайн я съжали. На нейните години да си влюбен означаваше много, почти всичко.

Кори й представи с гордост дъщеря си Ребека и сина си Кевин. След това Майк започна да разпитва Кевин как вървят тренировките му по баскетбол, а Ан се приближи до Ребека и се помъчи да я успокои, макар и само с поглед.

Сърцето на Керълайн забави ритъма си. Колко често си бе мечтала да има такива отношения с майка си. „Можеше ли да съществува нещо подобно между нас, ако не бях избързала да се омъжа за Том?“ В моменти като този винаги се чувстваше измамена.

Изведнъж осъзна какво всъщност се случваше. Майк навярно никога не беше водил своя приятелка в къщата на семейство Питърс. Това обясняваше реакцията на Ребека.

Майк се обърна към нея и леко докосна ръката й.

— Имаш ли нещо против?

Керълайн стреснато го погледна. Потънала в обърканите си мисли, тя не знаеше за какво изобщо бяха говорили.

— Не… нямам нищо против.

— Чудесно, само една кратка игра.

— Спокойно, нямаме бърза работа.

Останаха само двете с Ан. Керълайн седна на дивана до нея.

— Няколко пъти отправях благодарствени молитви към Бога, че Ребека не е схваната като майка си, когато става дума за спорт. Тя играе баскетбол, плува и язди кон еднакво добре — нещо, което винаги ме е учудвало.

„Баскетбол! Излезли са, за да играят баскетбол.“

Керълайн свали обувките си и подви крака.

— На мен пък родителите ми не ми разрешаваха да се занимавам с подобни спортове. Не смятаха, че са подходящи за момичета. Никога не съм се забърквала в нещо по-интересно от това да се изкъпя в някой чужд басейн или да разровя някоя заешка дупка.

— Смятах, че вие от по-младото поколение сте имали по-интересно детство от моето.

— Новите неща прекалено трудно достигат до малките градчета, а аз съм израснала именно в такова. Там на работещата жена все още гледат като на грешница. Жената трябва единствено да се грижи за домакинството и да ражда деца.

Керълайн се намести по-удобно върху меките възглавници на дивана.

— Но защо трябва да говорим за всичко това точно през този уикенд. Нека поговорим за теб например.

Ан също свали обувките си и последва примера й.

— Репортерката Керълайн ли иска да говори с мен или обикновената жена? — попита подозрително.

Керълайн се усмихна и се замисли за момент.

— Може би по-равни части и от двете. Вече толкова години съм журналистка, че когато започна да говоря с някого, се проявява професионалната ми деформация. Чуя ли например, че има замърсяване в Аляска или ураган на Соломоновите острови, съзнанието ми автоматично заработва и само за секунди си представям как това ще изглежда като телевизионен репортаж. Е, добре, главната причина, за да искам да науча нещо повече за теб е, че ти си приятелка на Майк. А втората е още по-проста — интересно ми е какво е да бъдеш съпруга на астронавт?

— Мога да разбера любопитството ти, Керълайн — кимна Ан. — И аз, когато се заинтересувам от някого, искам да науча всичко, което е възможно. Колкото до това да си омъжена за астронавт — то е някаква странна смесица между рай и ад.

Тя подпря брадичка на коленете си.

— Понякога се ядосвам. Чувствам се ужасно самотна. Често Кори отсъства със седмици и аз трябва да се справям с всичко — Ан замълча за момент и се замисли. — Гордостта от постиженията на съпруга ми постоянно бива засенчвана от мисълта, че той е само един от стотиците хора. Кори е като малко болтче от една голяма машина. Дори и нещо да се случи с него, веднага ще бъде заменен с готовност от друг астронавт. Съпругът ми е като уред, с който се постигат някакви резултати. НАСА може да го използва за каквото си иска — от мъжки секссимвол до манекен на нова модна серия. Това са лошите страни, но има много положителни неща. Кори принадлежи към група хора, който са с нещо по-различни от другите. Те правят това, което надхвърля мечтите ни, и се доближава до написаното в научнофантастичните книги. Работата му е уникална и някой път просто не може да се изрази с думи. Тази дузина мъже и жени са избрани да осъществят мечтата на човечеството. Представям си как нашите прадеди, когато излезли от пещерите, са поглеждали към нощното небе и са жадували да се докоснат до звездите — Ан отново млъкна и леко се изчерви. — Извинявай, малко се поувлякох…

— Не се тревожи — отвърна й с усмивка Керълайн. — Често ми се случва и на мен, когато започвам да говоря за нещо, което ми е интересно. Къде е твоето място във всичко това?

Ан механично прокара пръсти през косата си.

— Трябва да знаеш, че нося на гърба си няколко товара. Не само съм жена на астронавт, но съм майка и домакиня. Уверявам те, че нито една от тези работи не ти повдига самочувствието, нито пък имаш възможности за кариера. Отначало не можех да свикна с факта, че Кори излиза в шест сутринта и се връща късно вечерта. Имах чувството, че бракът ни е пред разпадане, но след няколко години осъзнах, че не трябва да го коря за неща, които не може да контролира — Ан сви рамене. — Преживяхме много трудни времена, дори за близо една година бяхме разделени. През цялото време се опитвах да слагам кръпки върху проблемите ни, но при най-малката буря се оказваше, че лепилото, с което съм ги залепила, се разтваря от водата. Като дар божи ни дойдоха нашите съседи. Мъжът е по-възрастен от Кори, също е астронавт, а жената е изживяла всички мои проблеми. Откакто те живеят наблизо, мога да кажа, че всичко е наред. Оказа се, че донякъде конфликтите ни с Кори се дължат на моето въображение.

Изреченото от Ан беше нещо повече, от онова, което Керълайн бе очаквала. Това, което бе започнало като обикновен разговор, сега се превръщаше в изповед.

— Единствената причина да ти го разказвам, е, че Майк и Кори ужасно много си приличат — добави тъмнокосата жена. — Малко „вътрешна“ информация за него няма да ти е излишна.

Керълайн се замисли.

— Нещо май пропускам, Ан. Каква е връзката между това, което ми разказа, и Майк?

— През всички тези години ми беше необходимо да разбера коя съм в действителност. В тези трудни времена Кори винаги стоеше до мен. Когато не можеше да разбере чувствата и емоциите ми, той ми даваше необходимото време, за да потърся сама решението. Кори е много добър човек, също както и Майк, но и двамата имат слабост. Те са много уязвими, когато обичат някого.

Сега Керълайн я разбра. Ан се опитваше да предпази Майк от нейната несигурност, от резервираността й, която несъмнено беше доловила.

— Керълайн, трябва да знаеш, че Майк за първи път идва с жена в нашата къща — продължи бавно Ан. — Сигурна бях, че няма да го направи, докато не открие онази специална жена, която го заслужава. Той я търси прекалено дълго време… Предполагам, че ти е известно какво изпитва към теб, и какво означаваш за него?

Керълайн сведе глава и усърдно започва да изтегля една нишка от вълнения си пуловер. Не смееше да си поеме дъх, защото болката в гърдите стягаше и сърцето й.

— Хубаво е, че Майк има приятелка като теб — измърмори най-накрая, избягвайки да отговори на въпроса на Ан.

— Аз съм само една от многото му приятели, Керълайн. Майк е необикновен човек.

Последва дълга пауза.

— Освен Кори, той е единственият друг мъж, с когото бих споделила живота си.

— Да разбирам ли, че се страхуваш да не го нараня?

— Да, защото можеш да го направиш много лесно. Но не казвам, че имаш намерение да го сториш — добави шепнешком Ан.

Входната врата отново се тракна и се чуха множество стъпки.

Кори влезе грейнал в дневната, наведе се и целуна жена си.

— Аз и Ребека току-що разгромихме Майк и Кевин.

Лицето му беше леко зачервено, а очите му проблясваха от любов.

„По-хубав е, отколкото ми се стори преди“ — помисли си Керълайн. Когато погледна към Майк, установи, че в неговите очи също има много обич.

Трябваше да си тръгне оттук, да се втурне към вратата и да тича с всичка сила. Но дори и да го направеше нямаше да можеше изтрие паниката и страха, които се бяха загнездили в душата й.

Кевин влезе с провлечени стъпки.

— Татко, когато биеш някого само с две точки, не може да се каже, че си го разгромил — рече той и се тръшна на първото кресло, което му попадна. — Това по-точно е почетна загуба.

Изглеждаше раздразнен и явно не можеше да преглътне лесно загубата. Накуцвайки по-силно, Майк се приближи и окуражително разроши косата му.

— Не се тревожи приятелю, повече тренировки — и следващия път ще им скрием топката. Не знам защо е трябвало да учиш Ребека да прави „кука“. Почти всички кошове ги вкара тя.

После той седна на ръба на дивана и сложи ръката си на рамото на Керълайн. Усмивката й бе колеблива. Молеше се Майк да прочете мислите й и да си тръгнат колкото се може по-скоро оттук. За нея вечерта прекарана сред гостоприемните му приятели би била истинско мъчение. Не знаеше как да му каже за паниката, за отчаянието си, за безсмислието на всичко това. Бе я довел тук, за да види с какви хора общува, с какви хора ще се среща и тя, ако връзката им станеше някога по-сериозна. „Защо продължава да вярва, че ще успее, след като толкова пъти му казах, че не мога да го обичам?“ Завладяваха я ужасяваща тъга и празнота. Опитвайки се да се освободи от това страдание, Керълайн потърси повод, за да се ядоса. Такъв беше лесно да се открие. Майк нямаше право да постъпва по този начин с нея. Още в началото му бе заявила, че за нея първостепенно значение има кариерата й. Никога не му беше давала поводи да си въобразява, че те двамата по нещо си приличат със семейство Питърс. „Защо тогава се оставих да ме доведе тук? Защо стигнахме до такава ситуация!?“

— Керълайн? — каза загрижено Майк и се наведе към нея. — Какво има? Нещо не е наред ли?

За момент тя затвори очи, мъчейки се да излезе от водовъртежа от емоции и мисли, в който се намираше. Когато ги отвори, се усмихна пресилено.

— Нищо особено, бях си прегънала крака и сега се е схванал…

Майк разбра, че това бе лъжа, но си премълча, осъзнавайки, че не му е мястото и времето да започне да задава излишни въпроси.

 

 

След вечерята Кевин и Ребека излязоха, за да се забавляват със свои приятели. Ан помоли Керълайн да й прави компания, докато сложи Майнди да спи. Керълайн с удоволствие се съгласи, защото момиченцето със своето своенравие и детска откровеност вече бе завладяло сърцето й. За момент у нея се прокрадна мисълта, че едва ли някога ще има собствено дете. Никога досега не се бе замисляла, че водейки този начин на живот, едва ли ще остави потомство след себе си.

Страданието я разкъсваше и тя въздъхна облекчено, когато Мелинда най-накрая си легна. Ан я целуна за лека нощ и с Керълайн тръгнаха към вратата. Неочаквано Майнди пъргаво скочи от леглото и профуча покрай тях.

— Връщам се, ей сега — обяви тя, слизайки надолу по стълбите.

— Сетила се е, че не е пожелала лека нощ на Майк — обясни Ан. — Много често той лично я приспива.

— Или иска да се похвали с новата си нощница — предположи Керълайн.

— Да — засмя се Ан. — Може и това да е.

Изминаха няколко минути и Мелинда се появи, задъхана и зачервена от тичането нагоре. Тя не се втурна към леглото си, а спря пред Керълайн и с невинност, присъща само на малките деца, разпери широко ръчички. Керълайн първоначално се вцепени от изненада, но бързо се опомни, наведе се и я прегърна. Майнди звучно я целуна по бузата.

— Лека нощ, мис Керълайн.

— Лека нощ, Майнди… — промълви Керълайн, опитвайки се да овладее емоциите, които детската прегръдка беше предизвикала в душата й.

Когато ръчичките на момиченцето я освободиха, прониза я невероятна болка, сякаш бе загубила нещо много ценно. Миризмата на бебешки сапун, която се излъчваше от нежното детско тяло, я бе зашеметила. Отново я разтърси мисълта, че никога няма да бъде прегръщана от свое дете. За първи път вярата й, че кариерата означава всичко, бе сериозно разклатена.

Ан оправи одеялото на детето, нагласи до главата му изкъпаното мече и след поредните „лека нощ“ излязоха от спалнята.

— Приятно е да бъдеш майка, нали? — каза Керълайн, опитвайки се да прикрие вълнението си.

— Има хубави моменти, но съвсем не е толкова идилично, колкото изглежда. Понякога така се ядосвам, че ми се ще да зарежа всичко и да замина някъде. Трябва да знаеш, че не съм от тези, които смятат майчинството за святост. Това е трудна и неблагодарна работа, така че не е чудно защо все повече жени се отказват да имат деца в полза на кариерата си.

Ан спря и се облегна на перилата.

— Завършила съм физика и обожавам математиката. Трябваше да остана вкъщи, след като приеха Кори в програмата за подготовка на астронавти. Беше ми много трудно да взема това решение и когато нещата вкъщи тръгнат зле, започвам да съжалявам, че съм го направила. Но това — тя махна с ръка, — са дреболии. След няколко седмици всичко се забравя.

Ан направи пауза и погледна Керълайн в очите.

— Казвам ти го, защото усещам, че живееш под голямо напрежение. Съжалявам, ако с нещо съм увеличила това напрежение.

Керълайн понечи да й отговори, но тя я спря с жест.

— Изслушай ме. Нека довърша малката си реч, а после ще слезем долу. Керълайн, вярвам, че нашият брак с Кори най-после е такъв, какъвто трябва да бъде един съюз между мъж и жена. Обичам този човек повече отколкото може да се изрази с думи. Ако е необходимо, без колебание бих дала живота си за него. Знам, може да ти прозвучи мелодраматично, но всяка дума излиза от сърцето ми. Изглежда това, което се опитвам да ти кажа, е, че има много лесни и гладки пътища, по които да премине животът ти. Не мога да те обвинявам, ако избереш някой от тях. Ще те помоля само едно нещо. Ако смяташ, че пътищата ви с Майк са различни, кажи му го по-скоро — нека не се заблуждава.

Очите на Ан излъчваха безмълвна молба да й бъде простена тази намеса в личния й живот.

Странно защо, Керълайн не изпита гнева, който в друг подобен случай би трябвало вече да почувства.

— Мисля, че отдавна съм разбрала това, Ан.

— Ще повторя, че съжалявам, ако съм прозвучала осъдително, Керълайн. Не мисля, че имахме достатъчно време да станем приятелки, преди да ти кажа всичко това.

Ан прегърна Керълайн през рамото.

— Но сега ни предстои да правим и други неща. В кухнята има горещо кафе, а в дневната сигурно двама скучаещи мъже.

Керълайн се помъчи да отвърне на усмивката й, но не успя.

— При други обстоятелства щях да ти дам да си разбереш.

— Изглежда, че днес и за двете ни е бил доста изморителен ден.

След като изпиха кафето си в кухнята, влязоха в дневната. Майкъл и Кори бяха толкова увлечени в разговора си, че дори не се обърнаха да ги погледнат.

Кори говореше разпалено и подкрепяше думите с жестове.

— „Ръката“ пак ни създаваше неприятности през изминалата седмица. Саймън дори се притеснява, че няма да имаме време да търсим дефекта, и трябва да излетим така.

Ан седна на дивана до него.

— Ще успеете ли да разрешите тази вечер проблема, който разисквате?

— Едва ли — въздъхна той.

— Добре. Керълайн ми каза, че била много добра на пинакъл^[4]. Няма да й позволя да си тръгне от къщата ми, без да проверя възможностите й, а и толкова отдавна не сме играли четирима.

Няколко часа по-късно, когато играта им завърши, Ан извика Керълайн настрани.

— Каквото и да излезе от това, искам да знаеш, че много те харесвам. Жалко само, че не живееш по-близо, защото щяхме да станем добри приятелки, независимо дали продължавате да излизате с Майк.

Нервите на Керълайн бяха толкова обтегнати, че тези думи накараха очите й да се насълзят.

— Благодаря ти, Ан… — прошепна.

Ан разтвори ръце и я прегърна.

— Наистина съжалявам и за двама ви — рече натъжена.

Майк и Кори се приближиха. Всички се сбогуваха и си пожелаха лека нощ.

Синьото порше на Майк бързо набра скорост и светлините на къщата изчезнаха.