Джорджия Боковън
Стъпка по стъпка (8)

Осма глава

Керълайн съвсем скоро се убеди, че няма да може да остане в пустия си апартамент, в който многобройните вази с цветя й напомняха за Майк. След като дълго време крачи напред-назад из дневната, реши да отиде в телевизионното студио, въпреки че имаше почивен ден. Преди няколко дни беше отправила молба към архива да й предоставят информацията за жени, малтретирани от своите съпрузи. Младежът, който завеждаше журналистическия архив или „моргата“, както го наричаха, вече бе затрупал бюрото й с папки. На Керълайн й предстоеше да направи репортаж за няколкото общежития, разположени в различни квартали на Лос Анжелис, които осигуряваха временен подслон и убежище на пострадалите от насилие жени и деца. Моментът беше напълно подходящ за подобен репортаж, защото щеше да я накара да забрави за своите проблеми или поне да ги смята за по-маловажни.

След няколко часа приключи с четенето и разтърка уморено очи. Тъй като я измъчваше главоболие, потърси в чантичката си аспирин. Вода имаше в новинарската стая.

Когато отвори вратата, видя, че Ренди се бе излегнал на едно канапе. Изглеждаше така, сякаш се бе опитал да постави рекорд по продължителност на телевизионно предаване. Лицето му беше пребледняло, а ръцете му безпомощно висяха надолу. Керълайн глътна таблетките и седна на един стол до него.

Операторът реагира на присъствието й, отваряйки едното си око.

— Как я караш, шефе?

— Добре, а ти?

— Носи се слух, че ако преживея това, ще се радвам на дълголетие.

— Ще можеш ли да ми обясниш или предпочиташ да те оставя сам?

— Малко известен факт е, че бягането е опасен и дори смъртоносен спорт. Производителите на анцузи и маратонки твърдят друго, но ти не трябва да се заблуждаваш.

Керълайн се засмя.

— Аха, сега разбирам. Не всичко е станало така, както си го предвиждал.

— Напротив, Керълайн, напротив. Синди най-после срещна своя достоен конкурент.

Ренди Кевънах направи неуспешен опит да кръстоса краката си. След няколко въздишки и гримаси от болка все пак успя и продължи:

— Трябва да си горда с мен. Не само пробягах осемте километра, но го направих и с усмивка на лицето. Синди малко се учуди, когато й казах, че няма да мога да вечерям с нея, защото извеждам болната си баба на разходка, независимо от времето — дъждовно ли е или слънчево.

— А сега какво ще правиш? Ами ако Синди неочаквано пожелае да се запознае със сладката старица?

— Лос Анжелис е голям град, Керълайн. Сигурен съм, че има служба „Баби под наем“.

— Това е добре, но как ще й обясниш тогава днешното си състояние?

— Ти още ли не си чула за тежката злополука, която претърпях? Снощи излязох да навъртя няколко километра с велосипеда, но на един завой се подхлъзнах и…

— Достатъчно, Ренди — поклати глава Керълайн. — Такава мрежа от лъжи си изплел, че сам можеш да попаднеш в нея.

— Засега се справям.

— Но ако все пак стане?

— Не знам — почеса се зад ухото операторът. — Навярно ще падна в краката й и ще кажа, че съм бил запленен от нейните невероятни… от нейната невероятна интелигентност. Синди трябва да ми прости. Трябва да го направи. Чувствам, че съм хлътнал до уши по нея.

— Това брои ли се за влюбване?

— Да, това е истинското. Всички други са вече забравени.

— Как можеш да си сигурен?

Усмивката изчезна от лицето на Ренди Кевънах.

— Не знам, Керълайн — въздъхна тежко. — Не съм много сигурен. Само се чувствам малко по-особено от друг път.

Керълайн сви рамене и стана. Очевидно Ренди не беше човек, който поставя кариерата си на първо място като нея. Пожела му лека нощ и си тръгна.

 

 

С всеки изминал ден аргументите й да запази живота си точно такъв, какъвто бе бил, преди да срещне Майк, ставаха все повече и повече. Кариерата й беше единственото нещо, което значеше нещо за нея. Нямаше смисъл да пропилява постигнатото досега. Ако работеше упорито, скоро несъмнено щеше да получи по-престижна работа в някоя от големите телевизионни станции.

Завинаги в съзнанието й се бе запечатало суровото предупреждение на майка й: „Керълайн, всички мъже са съвсем еднакви, независимо как изглеждат и какво казват. Те са слаби същества, на които не можеш да доверяваш нещо толкова ценно като сърцето си“. През тийнейджърските й години тези думи й бяха повтаряни всяка вечер, но тя не се бе вслушала в тях и лудо се бе влюбила в Том Фергюсън.

Тогава бе съжалявала майка си. Бе се опитала да разбере какво ли е преживяла тя, след като е разбрала, че съпругът й е влюбен в друга жена. Каква ли болка е трябвало да понесе, след като е видяла мъжа, с когото е живяла двадесет години, да върви по улиците на малкия им град, държейки за ръка друга жена. Никога не бе успяла да я разбере напълно. Не и докато не й се бе случило на самата нея.

Животът по-късно й бе показал, че браковете все по-често се разпадат, а прекалено рядко се запазват. Бракът на родителите й, а после и собственият й бяха добри примери. Учудваше я фактът, че много жени заставаха пред олтара за втори, трети и дори четвърти път. Струваше й се, че не е способна да го направи, че не е изградена от такъв здрав материал, който да издържи още един брак. Едва бе преживяла първия. Все още страдаше и се възстановяваше от неговите последици. Вече мислеше единствено за себе си, защото ставаше дума за оцеляване. Ако Майкъл Уебстър не можеше да я разбере, това означаваше, че тяхната среща всъщност е била и последна.

Импулсивно вдигна слушалката и набра номера на Джон Уейкфийлд — репортер от „Лос Анжелис таймс“, който отдавна настояваше да излязат заедно.

— Здрасти, Джон, обажда ти се Керълайн Травърс от KMTV. Спомняш ли си за мен?

— О, здрасти, Керълайн! Прекалено трудно е да те забрави човек.

— Слушай, искам да отида на опера в петък. Какво ще кажеш да ми направиш компания?

— Господи, няма да повярваш, но имам два билета и днес щях да ти се обадя!

Керълайн си спомни защо беше започнала да избягва Джон Уейкфийлд. Той се смяташе за „перфектния“ мъж. Това, което казваше, жестовете, облекло му — всичко лъхаше на съвършенство. Нещо, което я изнервяше, когато се опитваше да се отпусне и да се почувства свободно.

— Да го приемам ли за „да“?

— Разбира се! — отвърна ентусиазирано той. — Ще дойда да те взема в шест и първо ще вечеряме някъде.

— Добре, ще те чакам.

Керълайн затвори телефона. „Защо всичко ми се струва толкова фалшиво?“ — беше единствената мисъл, която се въртеше в съзнанието й.

Майк се обади три дни по-късно. Разговорът им се проточи, стана накъсан и монотонен. Керълайн търсеше сгода да му каже, че й предстои среща с друг мъж, но някак си думите не излизаха от устата й. Обсъждаха нейната работа, а след това и неговата. Майк й съобщи, че поради наближаващата дата на следващото излитане не знаел със сигурност кога отново ще дойде в Лос Анжелис. Керълайн го успокои, че всички букети са все още свежи, сякаш току-що откъснати. Когато най-накрая се сбогуваха, тя дълго стоя с долепена до ухото слушалка, слушайки сигнала „свободно“. Изпитваше невероятна тъга, сякаш бе загубила нещо, което много й липсваше. Първоначално се укоряваше, че не му е казала за предстоящата си среща, но по-късно размисли и реши, че може би е постъпила правилно.

 

 

Керълайн ставаше все по-нервна. Колкото пъти си помислеше за предстоящата й среща в петък, толкова пъти в съзнанието й изпъкваха недостатъците на Джон Уейкфийлд. Всичко това продължи до вечерта, когато на вратата й позвъни изключително красив и представително облечен млад мъж.

Джон се опитваше, Керълайн също направи онова, което й бе по силите, но съвсем скоро стана ясно, че тази вечер ще е пълно фиаско. Керълайн отклони категорично предложението му да отидат в някой бар след спектакъла. Единственото, което им оставаше, бе да гледат телевизия, надявайки се някой от техните колеги да направи гаф и да повиши настроението им. Беше фатална грешка, защото още когато слязоха от колата, Керълайн забеляза, че някой стои пред вратата й. Нямаше нужда да е медиум, за да се досети кой бе той.

Джон Уейкфийлд не обръщаше внимание на пребледнялото й лице и продължаваше да й говори нещо.

— Джон, мисля, че не се чувствам добре. Предпочитам да ме оставиш…

Той я погледна загрижено.

— Зле ли ти е?

— Не, нищо сериозно… Ще се оправя.

— Тогава ще те изпратя до входа.

— Не, няма нужда да го правиш.

— Но защо…

Джон не довърши изречението си, защото Майк се беше приближил на няколко метра от тях. Репортерът объркано гледаше ту към него, ту към Керълайн, очаквайки някой да продума.

— Може би е време да си кажем „довиждане“ — рече тихо Керълайн с нотки на молба в гласа си.

— Най-после започвам да разбирам — измърмори Джон и поклати разочаровано глава.

— Моля те, Джон…

— Добре, Керълайн! Тръгвам си, но е по-добре да забравиш, че съществувам. Изхвърли и телефонния ми номер. Използвала си ме, само за да накараш Майкъл Уебстър да ревнува, а това е… това е подло, Керълайн!

— Съжалявам, не…

— Сбогом, Керълайн! — отсече той, обърна се рязко и тръгна към колата си.

Керълайн се отправи към Майк, вирнала брадичка. Често, за да се самозащити, трябваше да минава в нападение.

— Майк, казах ти, че ще продължа да се срещам с други мъже. Ако се беше обадил предварително, това нямаше да се случи.

Не се осмели да го погледне в очите, правейки се на заета да търси ключовете в чантата си.

„Защо мълчи?! Няма ли най-после да каже нещо?“

С разума си Майкъл беше приел, че Керълайн ще продължи да излиза с други мъже, но не и емоционално. Сега откриваше, че е влюбен в жена, която отчаяно се опитваше да забрави значението на думата „любов“. Ако тя наистина значеше нещо за него, ако искаше от връзката им да излезе нещо, трябваше да й даде време — време и спокойствие.

Погали бузата й.

— Мисля, че най-добре ще е да си вървя. За това си права — трябваше да ти се обадя, но мислех да те изненадам приятно.

Той сви рамене и също тръгна към колата си. Керълайн чувстваше, че този път не може да го остави да си замине.

— Майк! Моля те, остани.

Майк се обърна бавно и я погледна изпитателно.

— Мисля, че искаш прекалено много, Керълайн. Нужно ми е малко време, за да си помисля.

— Моля те, Майк!

Тя се приближи до него.

— Трябва да ми повярваш. Ако знаех, че ще дойдеш, нямаше да изляза с Джон…

— Нека не правим излишна трагедия от станалото. Занапред винаги ще ти се обаждам. Сега си тръгвам — все едно че нищо не се е случило.

— Моля те, не го прави!

Майк пъхна ръце в джобовете на дънките си и на устните му се появи лека усмивка. Едва сега Керълайн забеляза, че под мишницата си държи найлонова торбичка, в която имаше нещо, приличащо на възглавница.

— Всъщност, аз изобщо нямах намерение да оставам. Когато се обадих в телевизията, разбрах, че си свободна през уикенда, и реших да те поканя да дойдеш с мен в Хюстън — той отново сви рамене. — Предполагах, че няма да имаш нищо против. Сега разбирам, че не съм имал никакво основание да кроя планове за твоето свободно време.

— Няма нищо, което да не мога да променя — каза бързо Керълайн. — Предложението ти още ли е в сила?

Тя гледаше като хипнотизирана тъмнокафявия предмет, който се беше озовал в ръцете му, формата му, макар и странна, й се струваше много позната.

Изминаха няколко минути, през които Майк обмисляше предложението й за примирие. Внимателно беше планирал всеки час от този уикенд и никак не му се искаше усилията му да отидат напразно.

— Разбира се, предложението е в сила.

— Тогава влизай вътре, докато си събера багажа.

Керълайн надникна в торбичката. В нея имаше плюшено мече.

Отправи въпросителен поглед към Майк.

— Това е подарък за една приятелка, която е загубила своето — обясни й той.

— Къде? Тук в Пасадена ли?

— Не, в Хюстън.

Майк изви крака на мечето, опъна ухото му и го ощипа по носа.

— Имам само двадесет и четири часа, за да направя това чисто ново мече да изглежда така, сякаш че е било няколко години в детски ръце.

— Едва ли ще успееш. По тези мечета се образуват специални следи в резултат на поне три хиляди прегръдки от малки детски ръчички. Знам това, защото като дете имах съвсем същото мече.

— Аз съм от тези, които трудно се отказват.

Керълайн му отвърна с широка усмивка.

— Мисля, че това пък вече го знам доста добре.

Той взе ключовете от ръката й и отвори вратата.

— Хайде, ако не се поразмърдаме, ще си пропуснем полета.

Майк остана в дневната, докато Керълайн се преобличаше. Все още мисълта, че тя щеше да бъде сама с друг мъж в тази стая, не му даваше покой. Чувството, което изпитваше, беше ново, непознато и твърде неприятно.

За да се разсее, се приближи до библиотеката и взе първата книга, която му попадна. Заглавието й беше: „Изгубеният рай“ и имаше кожена подвързия. Когато разгърна първите страници, от томчето изпаднаха няколко фотографии. Вдигна ги и колебливо се зае да ги разглежда. На първата имаше жена в старомодна булчинска рокля от коприна, сатен и дантели. „Керълайн!“ — мина му през ума. До нея стоеше висок тъмнокос мъж с приятни черти. Бе поставил собственически ръката си на рамото й.

Майк погледна втората снимка. На нея отново беше Керълайн — този път заобиколена от свои роднини. На лицето й грееше щастлива, жизнерадостна усмивка. На останалите снимки също бяха запечатани мигове от сватбеното й тържество. Керълайн изглеждаше по-млада, по детински невинна, нетърпелива да вкуси от щастието. От очите й грееше светлина, каквато Майк никога не бе виждал, откакто се познаваха.

Зад него се чуха тихи стъпки.

— Къде ги намери?! — попита хладно Керълайн.

Майк се обърна и й подаде книгата.

— Случайно я отворих и те изпаднаха отвътре.

— Да… изобщо съм забравила, че са там. На времето съм ги прибрала, защо си пасваха със заглавието й.

Керълайн остави томчето на мястото му и взе снимките. Разгледа ги набързо и небрежно ги захвърли на масата.

Майк внимателно я наблюдаваше. Пръстите й издайнически потреперваха.

Тя се опита да се усмихне.

— Готови ли сме?

— Да, но няма ли да кажеш нещо?

Усмивката й замръзна.

— Какво искаш да знаеш? Казах ти вече, че бях омъжена. Бракът ни се разпадна. Това се случва с милиони семейства, няма нищо необичайно…

Керълайн взе дамската си чантата и нетърпеливо я преметна през рамо. Майк не каза нищо и лицето му остана безизразно. Тя вирна брадичка и реши, че е по-добре да мине в атака.

— Не съм забелязала да ме засипваш с информация за твоите предишни любовни афери! По дяволите, Майк! Кажи нещо! Защо ме зяпаш така?!

— Керълайн, съвсем очевидно е, че твоят бивш съпруг те е направил такава, каквато си сега. Студена, нервна, търсеща повод да се скара. Би трябвало вече да си преодоляла неприятните последици от него.

Керълайн сведе очи.

— Каква съм сега, си е само моя работа, Майкъл Уебстър. Нямаш никакво право да си пъхаш носа и да ме анализираш. Колко пъти трябва да ти повторя това?!

— Имам всички права да си пъхам носа!

— Откога?!

— От деня, в който се влюбих в теб! — каза тихо Майк.

Това, което го измъчваше от няколко седмици, вече бе изречено на глас. По изражението на лицето й разбра, че е направил фатална грешка. Беше действал прибързано и необмислено. Тя пребледня, а очите й вече гледаха мрачно и студено.

— Не говориш сериозно, нали?!

„Не може да е истина! Не искам никой да ме обича! Нашите отношения трябваше да бъдат свободни — без излишни объркани и неконтролируеми емоции. Досега всичко беше толкова хубаво и се надявах да продължава така. Досега!“

Керълайн се чувстваше измамена и предадена.

— Защо мислиш, че не съм сериозен?

— Как е възможно да си влюбен в някого, когото изобщо не познаваш? Може би има още хиляди неща, които не знаеш за мен — дори не предполагаш, че съществуват. Осъзнаваш ли, че любовта става нещо съвсем безсъдържателно, ако разсъждаваш толкова елементарно.

— Ще ми разрешиш ли да те обичам, след като те опозная по-добре?

„Не! — искаше й се да изпищи. — Няма да ти разреша, не искам да го правиш! Не мога да му кажа… Как ще ме разбере? Вече го засегнах достатъчно. Имам нужда от време, за да обмисля това.“

Керълайн постепенно овладя яда си.

— Не знам… може би, след като ме опознаеш и си сигурен, че чувствата ти не са променени, ще трябва да ти повярвам…

Майк хвана брадичката й и я погледна в очите.

— Това означава ли, че ще ми разрешиш да те опозная, или ще продължиш да спускаш бариери всеки път, когато се приближа малко по-близо до теб?

Тя сви рамене.

— Не знам защо очакваш да се ползваш от някакви привилегии?

— Аз не ги очаквам, скъпа. Настоявам да ги получа.

Керълайн се опита да се отдръпне.

— Никой, абсолютно никой няма право над мен. Разбра ли ме?! Сама ще решавам дали да споделя част от себе си с теб или не!

— Тогава вземи това решение още сега, Керълайн — каза спокойно Майк. — Отговори ми дали все още искаш да се срещаме? Но те предупреждавам — няма да се откажа лесно, каквото и да ми отговориш в този момент.

„Искам ли да продължава всичко това? Ще мога ли да изляза ненаранена от тази история?“

Вече се готвеше да му отвърне „не“, но неочаквана болка задави гърлото й.

— Искам да продължим да се срещаме, но трябва да знаеш, че не те обичам…

Майк се усмихна доволно.

— Не се тревожи, някой ден ще ме обикнеш.

— Не, няма — изрече ледено Керълайн.

— Повярвай ми. Аз съм човек, който заслужава да бъде обичан.

Тя вдигна очи. Надяваше се това да е шега, но в изражението му нямаше и следа от хумор, а само тъга.

— Не трябва да очакваш, че някога ще отговоря на чувствата ти, Майк. Ако се надяваш, можеш само да си причиниш болка.

Майк дълго я наблюдава и накрая, не устоявайки на страданието, изписано на лицето й, я притегли към себе си и я прегърна.

— Какво ще кажеш, засега да си останем само добри приятели?

Керълайн обви ръцете си около кръста му и склони глава на гърдите му. Отчаяно й се искаше светът да е по-различен, а хората по-добри — да не дават обещания, а после да ги нарушават.

— Ще ми е приятно да бъда твоя приятелка, мистър, Уебстър.

Майк я целуна по бузата.

— Хайде, ще закъснеем за самолета. Никой няма да ни чака, макар аз да съм говорител на НАСА, а ти — известна телевизионна репортерка.

 

 

Когато самолетът им кацна на международното летище в Хюстън, вече минаваше полунощ. По време на полета бяха обсъждали ежедневните си проблеми, опитвайки се да забравят разговора, който бяха водили в апартамента на Керълайн.

Тя остана в терминала, а Майк отиде до паркинга да вземе колата си. Когато видя тъмносиньото порше кабрио, Керълайн тихо подсвирна.

— Много хубаво автомобилче, мистър Уебстър!

Той се засмя.

— Нали знаеш старата поговорка — по какво се различават мъжете от момчетата…

— Да, по цената на играчките си — отвърна с усмивка Керълайн.

Тя очакваше, че ще отидат в апартамента му, но за нейна изненада, Майк спря пред хотел „Хайът Режънси“.

— Какво ще правим тук? — попита го разтревожено.

— Резервирал съм ти стая. Не исках да си мислиш, че мотивите ми да те доведа тук са „непристойни“.

Едва сега Керълайн осъзна, че през цялото време е искала да сподели леглото му. Опита се да прикрие разочарованието си, слезе бързо от колата и взе пътната си чанта. Докато Майк потвърди резервацията на рецепцията, тя разгледа фоайето и се спря пред висящата абстрактна скулптура с надпис: „Градината на съзнанието“.

Майк се приближи зад нея.

— Хайде, да се качим в стаята ти.

Керълайн мълчаливо се подчини.

Стаята беше чудесна, имаше прекрасен изглед към центъра на Хюстън, но все пак не можеше да се сравни с удобството и уюта, които Керълайн очакваше да открие в апартамента на Майк. Не искаше да остане тук, но не знаеше и как да му го каже. Той й подаде ключа.

— Благодаря, Майк…

— Няма защо. Ще дойда да те взема утре сутринта. Какво ще кажеш за десет и половина?

— Чудесно. И да ми се спи, ще си наваксам в Пасадена.

— Ще ти се обадя, преди да тръгна. Окей? „Защо просто не останеш!?“

— Както искаш…

— Ами… лека нощ.

— Лека нощ.

Майк се отправи към вратата.

— Майк…

— Да?

— Приятелите се целуват понякога, нали?

Той бавно се върна. Тъмносините му очи грееха от удоволствие.

— Понякога дори и по два пъти, ако времето е подходящо.

Майк я прегърна.

— Ако прогнозата е за слънчево време?

— Тогава целувките могат да бъдат три, а дори и четири.

Устата му завладя нейната. Керълайн обви ръце около врата му, надигна се на пръсти и с готовност отвърна на целувката му. Устните й се разтвориха, насърчавайки изследователската дейност на езика му.

Той нежно свали ръцете й.

— Керълайн, сега ще е по-добре, ако си тръгна. Не искам да увеличавам напрежението, което и без това съществува между нас.

— Майк… аз съм голямо момиче. Знам кога да кажа „не“ и щях да го направя, ако исках.

— Същото важи и за мен, Керълайн. И аз решавам кога да кажа „не“. Последните дни не бяха от най-хубавите.

Керълайн отстъпи няколко крачки назад и внимателно огледа лицето му.

— Ти не си се отказал от намеренията си, нали? Всичко, което каза за „приятелството“ ни, е само лъжа.

Майк поклати глава.

— Знаех си, че трябваше да си тръгна преди пет минути. Всичко това нямаше да се случи.

Керълайн сви рамене.

— Както искаш, Майкъл Уебстър. Навъртай се наоколо и съвсем скоро ще се убедиш, че да се влюбиш в мен, е било най-голямата ти грешка.

— Дори и всичко между нас да свърши по този начин, никога не бих съжалявал, че съм те обичал, Керълайн. Да обичаш някого не е грешка. От всеки човек, когото обичаш, научаваш нещо и ставаш по-добър.

„Никога не е грешка ли? Говориш така, защото не си го преживял, защото сам не си се сблъскал с болката. И аз разсъждавах по този начин, преди да се омъжа за Том.“

Керълайн отиде до вратата и я отвори широко.

— Лека нощ, Майкъл Уебстър.

— Лека нощ, Керълайн.