Джорджия Боковън
Стъпка по стъпка (6)

Шеста глава

На следващия ден Керълайн започна работа, когато първите лъчи на слънцето едва се показваха иззад далечния хоризонт. Беше студено, но небето бе ясно и безоблачно, а синоптиците бяха предвидили дневната температура да достигне до двадесет и пет градуса. Хубавото време беше добре дошло за участниците в парада и за многобройната публика, но дори и да вилнееше гръмотевична буря, шествието щеше да се състои, за да не се нарушава традицията.

Павилионът на KMTV беше построен на булевард „Ориндж гроув“ така, че камерите да хващат всички платформи, точно когато правят големия завой преди пресечката с булевард „Колорадо“. Керълайн щеше да прекара деня си в компанията на Роджър Харпър върху дървения покрив на съоръжението. Бе прегледала предишните репортажи на свои колеги и бе разбрала, че може да се очаква всичко. Преди няколко години една от платформите не само се беше повредила, но бе и избухнала в пламъци точно пред официалната трибуна. Половинчасовата пауза и настъпилата паника сред публиката бе прикрита с професионална репортерска намеса и отлична предварителна подготовка. Когато времето за реклами свършеше, Керълайн щеше да използва някои от материалите, които двамата с Ренди бяха заснели предварително.

В шест сутринта първите зрители вече бяха на улиците. По всички дървета и по стълбовете на уличните лампи висяха пъстроцветни знамена и гирлянди. По-късно публиката щеше да се прехвърли на стадион „Роуз бол“, за да наблюдава футболните мачове между най-добрите колежански отбори. Публиката стана по-многобройна, когато към нея се включиха и ранобудните местни жители. По цялото трасе бяха разположени пейки и импровизирани подвижни трибуни, но шествието можеше да се наблюдава и от прозорците, и покривите на сградите от двете страни на булеварда. Парадът щеше да започне точно в осем и двадесет, а дотогава сигурно щяха да се съберат около милион зрители.

Керълайн седна на един сгъваем стол и започна да преглежда бележките, които си беше подготвила за всеки оркестър, танцова група и платформа. Когато стигна до петдесетия участник, разбра, че в главата й не влиза нищо от прочетеното. През последните няколко нощи бе прекарала безсънни часове, опитвайки се да реши трябва ли да продължи да се среща с Майкъл Уебстър. Винаги стигаше до заключението, че трябва да продължат да се срещат, но само по нейна преценка за време и място. Веднага след това някакъв вътрешен глас й натякваше, че е избрала най-лесния път и постъпва като истинска страхливка. Призори тя обикновено признаваше, че този глас е наистина прав. Може би действително се страхуваше от Майкъл Уебстър. През деня среднощните й страхове изчезваха, но въпреки това все още се колебаеше как да постъпи.

Чу стъпки по стълбата и вдигна глава — беше Роджър Харпър.

— Взех резултата от оценките на журито. Ако се интересуваш, можеш да ги погледнеш.

Роджър Харпър беше на петдесет, но изглеждаше на не повече от четиридесет. Боядисваше си косата, лягаше под ножа на пластичните хирурзи за периодичните „повдигания“ или „запълвания“, а и всеки ден посещаваше курсове по гимнастика, предназначени за значително по-млади от него. Роджър вярваше, че публиката напълно заслужава неговия репортерски талант, и тъй като имаше огромна популярност особено сред хората от третата възраст, си бе внушил, че е най-добрият журналист в Калифорния.

— Предполагам, че си взел едно копие и за мен.

Той поклати глава и се ухили.

— О, не, скъпа. Колко пъти е нужно да ти казвам, че много неща в живота трябва да се споделят. Не бива всичко да запазваш единствено за себе си, особено ако Бог те е надарил с нещо изключително.

Погледът му похотливо премина по цялото й тяло и най-накрая се спря на гърдите й.

— Добре, но някои хора трябва да се въздържат от намеци или да ги запазват за себе си, особено когато не се отличават с голямо количество сиво вещество.

Керълайн мрачно издърпа листа от ръцете му. Набързо прегледа списъка с номинациите за петнадесетте награди, търсейки колежа „Джордж Вашингтон“ в Пасадена. „Ето го!“ Екипът на Кати и Майк бе спечелил наградата за най-оригинална платформа и имаше чудесен повод да празнува след края на парада.

Керълайн получи сигнал, че всеки момент ще я включат, а само след секунди и самото предаване започна. Въведението премина много добре — малко история на парада, няколко анекдота за хората, които го организираха, и после камерите започнаха да следят началото на шествието. Беше ред на Роджър да включи микрофона си.

— Дами и господа, момичета и момчета, започва прякото предаване на KMTV от булевард „Ориндж гроув“. Ето към нас първи приближават известните скаути. Всеки от тях държи в ръце националния флаг на Америка. Научих нещо много интересно, драги зрители. Тези знамена момчетата са изработили специално за Парада на розите.

Шествието напредваше по булеварда и Керълайн все по-често поглеждаше надолу. Когато най-сетне забеляза очертанията на космически кораб и марсиански пейзаж, сърцето лудо заподскача в гърдите й. Очите й леко се замъглиха от напрегнатото взиране.

Платформата на участник номер петдесет и девет застана пред официалната трибуна. Кучето заклати главата си, извънземната птица размаха четирите си крила, космическият кораб се приземи сред облаци прах. Астронавтът изникна от отворения люк едновременно с двамата марсианци от големия кратер. Секунда по-късно те запищяха и заподскачаха. Марсианците се скриха отново, а корабът се издигна нагоре. Публиката избухна в смях и заръкопляска одобрително.

Керълайн не обръщаше внимание на детайлите на представлението. Очите й бяха приковани само в една фигура на платформата. Сякаш доловил погледа й, Майк вдигна глава към нея. Въпреки разстоянието, което ги разделяше, искрата, която прескочи между тях, беше толкова силна, че заличи всичко наоколо. Платформата тръгна напред и Майк й помаха. Усмивката на лицето му бе мълчаливо послание с нежността на милувка.

Час по-късно, след като покрай трибуната премина и последната платформа, започна нов парад. Групи от хора, носещи ръчно изписани плакати и знамена, дефилираха по улицата, защитавайки най-различни каузи — от опазването на природата до правата на хомосексуалистите. Почти никой не им обърна внимание, а зрителите постепенно се оттеглиха, оставяйки след себе си невероятно количество отпадъци.

Керълайн гледаше с удивление как за минути булевардът опустя. Почувства се ужасно изморена, но имаше нужда да прави нещо, за да отклони натрапчивите си мисли.

Забеляза, че операторът прибира камерата си, и се приближи към него.

— Ренди, каня те на обяд.

Той се ухили и поклати глава.

— Няма да повярваш, шефе, но ще ти откажа. Днес имам супер среща.

— Случайно да е с момиче на име Синди?

Керълайн вече го бе видяла да се навърта около новата им колежка.

— И още как! Всяка сутрин тренираме заедно. Тя има специален маршрут за бягане, дълъг е осем километра.

— Какво?! Ти и осем километра?!

— Синди пробягва това разстояние всеки ден, независимо от времето. Казва, че това е единственият начин да поддържа формата си. В противен случай нямала да има нужната енергия, за да върши работата си.

— Не знаех, че се увличаш по бягането?

— Не съм се увлякъл.

— Тогава…

— Чакай малко — прекъсна я Ренди. — Аз съм млад, в отлично здраве, да не говорим, че съм невероятно симпатичен. Ще се справя. Няма нищо трудно.

— Да не се шегуваш? Това е сериозно тичане.

— Щом Синди го прави, няма да остана по-назад.

— И сега къде ще я водиш?

— В един от най-добрите вегетариански ресторанти. Синди не яде месо.

Керълайн едва се сдържа да не избухне в смях.

— Ще очаквам с интерес детайлите от срещата.

Ренди й намигна.

— След редактиране и цензуриране.

— Няма проблеми. И без това се съмнявам, че бедното ми сърце ще издържи на по-горещите сцени.

Тя му махна и тръгна към колата си.

— Чао, Ренди. И късмет.

Въпреки че си бяха обещали с Майк да прекарат заедно следобеда, не бяха си уговорили място за среща. След като той не дойде при павилиона на телевизията, навярно трябваше да я потърси в апартамента й. „Ако не го направи, значи просто сме се разминали…“ Тази перспектива не се оказа толкова лесна за преглъщане.

Първото нещо, което направи Керълайн, след като се прибра, бе да отвори хладилника. Не си спомняше точно от колко време не се е хранила нормално. За свое съжаление, откри само няколко сбръчкани моркова, кофичка кисело мляко с изминала годност и пакет пиле полуфабрикат. Беше принудена да се задоволи с пилето. Докато го чакаше да се изпече, на три пъти сменя дрехите си. Изглеждаше или много официално или много делнично облечена. Най-накрая се спря на свободен панталон, блуза с дълги ръкави и жилетка. Тъкмо бе застанала пред огледалото, когато се позвъни. Изтича да отвори.

На прага стоеше Майк зад огромен букет цветя.

— Какво ще кажеш? Взех ги от лимузината на кмета. Не са ли прекрасни?

Въпреки усилията, които полагаше да остане сериозна, Керълайн се разсмя.

— Прекрасни са — тя отстъпи, за да му направи път. — Как успя да ги…

Майк мина покрай нея и я дари с бърза целувка.

— Чар, Керълайн. Всичко е въпрос на чар.

Той остави букета на масата в дневната.

— И без това нямаше какво да ги правят.

— Това го разбрах, но защо толкова много… Ако някой почине през близките дни, ще имам достатъчно цветя, за да покрия ковчега му.

— О, Керълайн! Как може в главата ти да има подобни мрачни мисли?! Тези карамфили, рози и орхидеи са напълно достатъчни да украсят… — Майк се намръщи. — Нещо ми мирише на изгоряло!

— Господи! Пилето е още във фурната!

Керълайн хукна към кухнята и Майк я последва. Наблюдаваше с интерес как тя взе една хавлиена кърпа, сгъна я набързо и сграбчи тавата. Отнесе я до мивката, изруга тихо и пъхна опарените пръсти в устата си. Тъй като това не помогна, отвори крана на студената вода и ги подложи под силната струя.

— Керълайн, защо си започнала да готвиш? Нали знаеш, че ще обядваме навън.

— Откъде мога да знам? Разбрахме се, че само ще се видим този следобед, нищо друго.

Майк забеляза, че брадичката й леко се повдигна — сигурен знак, че е преминала в атака.

— Не си споменавал нищо за обяд!

Керълайн осъзна, че трябва да посмекчи тона си.

— Ако искаш, можем да си разделим това?

Майк й отвърна с широка усмивка.

— Потресен съм. Искаш да споделиш с мен скромния си обяд от прегоряло пиле. Сигурно много си падаш по моя милост, Керълайн?

Той прекоси кухнята, спря водата, поднесе пръстите й към устните си и нежно ги целуна. Керълайн бе толкова изненадана, че й трябваха няколко секунди, за да реагира. Отдръпна рязко ръката си, отново взе хавлиената кърпа и съсредоточено започва да попива капчиците вода, стичащи се по дланта й.

— По-добре съм… — измърмори смутено.

Майк се пресегна и отново хвана ръката й. Когато я притегли, бедрата й се озоваха между леко разтворените му крака.

— Керълайн, винаги ли трябва да започваме от първото квадратче?

Тя се напрегна, стараейки се бедрата й да не се допират до неговите.

— Не разбирам какво искаш да кажеш…

Майк поклати глава и се усмихна.

— Подозирам, че ме разбираш много добре. Докога мислиш да ме държиш на разстояние? Нима ме смяташ за някой нещастник, когото твоя приятелка ти е натресла, за да имаш с кого да излизаш?!

Керълайн се отдръпна рязко и отстъпи няколко крачки назад.

— А ти какво очакваш?! Нима си мислиш, че след като сме се целунали няколко пъти, щом звъннеш на вратата ми, трябва да се метна на врата ти?!

— Няма да е лошо. Но не това имах предвид. Говорех за бариерата, която бързаш да поставиш помежду ни и да изпробваш издръжливостта на нервите ми. Не можем ли поне да започнем оттам, докъдето бяхме стигнали миналата седмица? Ако паметта ти не е увредена, ще си припомниш, че когато се връщахме от Дисниленд, ти ми позволяваше да държа ръката ти, без да изпадаш в паника и да ме гледаш така, сякаш съм маниакален убиец.

Майк мушна ръце в джобовете си.

— Нима не разбираш, Керълайн! Ти си журналистка, а това е професия, изискваща голям интелект. Не виждам какъв е смисълът да се държиш като ученичка на първа среща. Нима сериозно се опасяваш, че бих могъл да ти направя нещо лошо?

— Поне стигнахме донякъде — въздъхна Керълайн. — Майк, никога не мога да съм сигурна какво точно ще направиш в следващия момент.

Той я гледаше толкова втренчено, че Керълайн не можеше да отклони погледа си.

— Не вярваш на това, което току-що каза. Знаеш много добре, че не е истина.

— Добре, вярвам, че никога няма да направиш нещо, което аз не искам. Това достатъчно ли ти е?

— Керълайн, ела при мен — каза тихо Майк.

Тя се поколеба.

— Моля те, ела.

Керълайн неуверено пристъпи напред, внимавайки краката им да не се докосват. Майк разтвори ръце за прегръдка.

— Целуни ме, Керълайн…

Отново последваха мигове на колебание.

— Целуни ме, Керълайн. Нищо особено, само обикновена приятелска целувка.

Тя леко докосна устните му със своите и усети, че само от нея зависеше дали целувката им щеше да стане по-дълбока. „Искам ли наистина да се целуваме, както преди, или само желая този ден да свърши колкото се може по-бързо и да се отърся от напрежението?“

Отдръпна се бавно.

Майк се усмихна.

— Готова ли си да излезем и да хапнем нещо? Още малко и ще припадна от глад.

— Това ми изглежда като отклоняване на поканата ми да обядваме с печено пиле? Колко неучтиво!

— Не е така. Ако седнем да ядем нещастното пиле, едва ли ще ти оставя и няколко хапки.

— Не се тревожи, Майк Уебстър. Винаги получавам това, което искам — Керълайн го целуна по върха на носа. — Изчакай ме тук, само ще си взема чантата.

Когато стигнаха до вратата, тя хвърли поглед към масата.

— Майк, цветята! Трябва да ги натопим. Докато се върнем, съвсем ще увехнат.

— Сега ще донеса вазите — рече той и се почука с пръст по челото. — Можех да направя това, докато те чаках.

Въоръжен с ножици, Майк се върна от кухнята и двамата започнаха да оформят букети от ружи, хризантеми, рози и карамфили.

Керълайн поднесе един карамфил към носа си.

— Майка ми отглеждаше от тези цветя. Не толкова големи, но по-малките миришат по-силно.

Тя се загледа през прозореца.

— Спомням си, че леля ми имаше парфюм „Син карамфил“. Баща ми твърдеше, че от него получавал пристъп на зъбобол.

— Предполагам, че да достигнат до тази своя перфектност, цветята несъмнено са загубили нещо — рече замислено Майк и прокара по бузата си една пищна хризантема. — Чувал съм, че същото може да се случи и с хората…

Керълайн игнорира този паралел и побърза да смени темата.

— Майка ти имаше ли си градина?

— Няколко пъти се опитваше да си направи, но никога не остана достатъчно дълго на едно място, за да види резултата от труда си. Баща ми получаваше заповед за преместване в поредната войскова част и винаги някой друг вместо нея се радваше на техния цъфтеж.

— Сигурно си имал много трудно детство. Често си оставал без корени, губил си приятелите си, свиквал си с живота на различни квартали.

Майк я гледаше напрегнато.

— Сигурно и сама знаеш какво е това. За пет години си работила в шест различни телевизионни станции.

— С мен е по-различно. Нямам нищо, за което да се тревожа. Нямам деца, домашни животни или нещо друго, което е създавало проблеми на майка ти.

— Майка ми обикновено казваше, че понасяме по-добре несгодите, защото сме голямо семейство и всички се обичаме.

Керълайн се съсредоточи върху подреждането на розите. Не й се искаше да му признае, че е прав.

Работейки усърдно, сякаш им престоеше да участват в състезание по икебана, двамата успяха за малко повече от половин час да аранжират седем вази с цветя. Керълайн предложи да заделят малко и за нейното погребение, защото вече умирала от глад. Майк отново отиде до кухнята и се върна, носейки тавата с прегорялото пиле. Спаси я от гладна смърт, късайки й парченца месо, които бяха сравнително годни за ядене. Докато тръгнат към ресторанта, вече бяха успели да възвърнат доброто си настроение.

След късен обяд или по-точно ранна вечеря, се отправиха към ученическото парти, което вече беше в разгара си. Още щом Майк отвори вече неохраняваната врата на халето, отвсякъде се разнесоха радостни викове. Обгради ги тълпа от щастливи тийнейджъри, набутаха в ръцете им по бутилка бира и ги заставиха да пият „до дъно“.

Танцова музика, смях и викове се смесваха в какофония, чиито децибели се доближава до тези на излитащ реактивен самолет. Последваха прегръдки, целувки и тостове, много тостове. Всеки път, когато Керълайн решеше, че е време да спре да пие, чашата й биваше допълвана догоре. Главата й леко се замая.

Наблюдаваше Майк и отношението му към младежите. Той се държеше непринудено с всички. Очевидно момчета го считаха за свой близък и много специален приятел.

Докато обсъждаше с Кати Уилсън и още няколко момчета как да внесат повече хумор в изработването на платформата за следващата година, Майк забеляза, че Керълайн се прозява. Приведе се и я целуна по челото.

— Спи ли ти се?

— Не, добре съм… — излъга тя.

— Харесва ли ти?

— Чудесно е — усмихна му се малко пресилено. — Благодаря ти, че ме покани да дойда с теб.

— Удоволствието е мое.

Устните му погалиха косата й, преди Майк да се обърне към Кати.

— Има ли някакъв начин да укротиш страстите, за да мога да кажа нещо на прощаване?

— Няма проблем — отвърна момичето.

Пъхна два пръста в устата си и изсвири остро. Веднага всички млъкнаха. Когато и музиката спря, Майк се качи на една маса и направи знак на младежите да се приближат.

— Бих искал да знаете, че не съм прекарвал по-интересно от времето, когато като дете скочих в Хорватския каньон с няколко балона хелий, привързани за кръста ми. Беше истинска чест за мен, че ме избрахте да работя с вас и ми позволихте да застана на една от наградените платформи.

Той изчака, докато бурните ръкопляскания затихнат.

— Благодаря ви за прекрасните мигове, за добрите приятели, които си създадох, и за този удивителен спомен, който ми оставихте.

Майк помаха с ръка и слезе от масата, внимавайки да стъпи на левия си крак.

Още се чуваха бурни овации, докато с Керълайн си проправяха път през претъпкания паркинг. Колата, която Майк беше наел този път, бе по-стар модел и предната й седалка беше голяма колкото пейка. След като влязоха в купето, той с изненада установи, че Керълайн се настанява плътно до него. Беше изненадан, но не и разочарован. Тя се пресегна и докосна ръката му.

— Майк, има нещо, което трябва да ти кажа…

Изминаха няколко секунди и тишината увисна между тях.

— Е, и? — подкани я Майк.

— Опитвам се да обмисля как най-правилно да изразя това, което искам — отвърна бавно тя.

После склони глава на рамото му и въздъхна тежко.

— Не съм много сигурна, защото никога не съм го изпитвала. Май че съм пияна…

В очите на Майк се появиха познатите игриви пламъчета.

— Трябва да ми опишеш симптомите, за да сме сигурни.

— Краката ми… усещам ги по много странен начин, омекнали са. Езикът ми се е удебелил, трудно говоря… Затворя ли очи, всичко пред мен започва да се върти толкова бързо… Струва ми се, че съм попаднала в огромен водовъртеж…

Усмивката на Майк се разшири.

— Е, скъпа Керълайн, при тези симптоми е трудно да се отрече, че имаш леко алкохолно опиянение, въпреки удивителния ти самоконтрол.

— А ти?

— Нищо ми няма.

— Добре — усмихна се и Керълайн. — Страхувах се, че ако и ти си в подобно състояние, ще трябва да си извикам такси или да вървя пеш до вкъщи.

Тя се сгуши още по-удобно на рамото му. Когато излязоха на магистралата, Майк се обърна към нея.

— Керълайн, кажи ми, ако всичко започне да ти се върти прекалено бързо.

Отговор не последва.

— Керълайн?

Отново не му отговори, защото вече спеше дълбоко.

 

 

Яркото утринно слънце проникна през завесите и освети очите на Керълайн. Тя изстена и се обърна на другата страна. Главоболието й се засили. „Може би, ако лежа неподвижно… Или трябва да стана и да се мушна под душа…“ Опита се да оближе устните си. Езикът й все още бе набъбнал и почти не можеше да го движи. „Може би трябва да отворя очи…“ Светлината отново предизвика пронизваща болка в мозъка й. „По дяволите, не мога да остана цял ден в леглото!“ Нямаше никакво съмнение на какво се дължи състоянието й. Почти всяка сутрин в студиото чуваше подобни оплаквания от колегите си. Не знаеше само дали е възможно да е получила алкохолно отравяне. Помъчи се да си спомни колко бири бе изпила снощи и изохка, защото се почувства така, сякаш разцепваха главата й. Внимателно се надигна от леглото и със залитане тръгна към банята. „Аспирин. Трябва да открия аспирин!“ Подпирайки се на стената, се отправи към кухнята. Докато прекосяваше дневната, й се стори, че нещо не е наред. На дивана имаше някакво тяло, завито с вълнено одеяло. Любопитството й надделя над болката. Приближи се и отметна завивката. Беше Майк Уебстър! Изглежда бе останал в апартамента й през цялата нощ.

Той отвори очи. Гледаше я и с интерес, и със загриженост.

— Как си, скъпа?

Керълайн се намръщи.

— Снощи не сме катастрофирали, нали?

— Защо? Толкова ли зле се чувстваш?

— Ужасно…

— Чувал съм поне за стотина лекарства, но никое от тях не е с особена ефективност. Най-добре ще е да започнем с аспирин. Имаш ли някъде?

— Бях тръгнала към кухнята, за да…

Тя потърка челото си.

— Майк, какво правиш тук?

— Останах, защото на всички пияници им прилошава. Страхувах, че може да ти стане по-зле, а да няма кой да ти помогне.

Керълайн се опита да се концентрира.

— Не си спомням да ми е прилошавало… всъщност… сега разбирам, че не си спомням нищо от снощи…

— Това е, защото беше пияна и веднага заспа в колата.

Тя въздъхна тежко. Погледна омачканите си дрехи, прокара пръсти през разрошената си коса и на устните й се появи лека усмивка.

— Е, след като вече си ме видял рано сутринта, какво ще кажеш?

Майк се надигна на лакти, пресегна се и докосна бузата й.

— Ако това е най-лошият вид, който можеш да ми предложиш, направо съм удивен.

Той обви одеялото около кръста си и се изправи.

— Нека направим нещо, за да се почувстваш отново жива.

След като й даде няколко аспирина и чаша билков чай, Майк се облече и се върна в кухнята. Провери хладилника и кухненските шкафове и тихо подсвирна.

— Керълайн, някога храниш ли се тук?

Тя му хвърли разсеян поглед и отпи от горещата течност.

— Твърде рядко. Предпочитам да се храня навън. Супермаркетите ме плашат. Продават най-различни продукти, за които нямам никаква представа как се смесват.

— Не е чудно, че си толкова слаба.

Керълайн направи обидена физиономия.

— Слаба, но много красива — коригира се Майк.

— Искаш да кажеш, въпреки това…

— Точно така.

Той я целуна по челото.

— Сега ще те изоставя за малко. Връщам се най-късно след час. Като свършиш с чая, вземи си един студен душ. Може да пооправи главоболието ти.

— Майк…

— Да?

— Благодаря ти за…

— Няма за какво.

Майкъл тръгна към вратата.

— Майк…

— Да?

— Вземи моите ключове. Мисля, че не искам в този момент да чувам звъненето на звънеца.