Джорджия Боковън
Стъпка по стъпка (4)

Четвърта глава

Майк седеше на бюрото си и преглеждаше застрахователните полици на совалката, която трябваше да излети през февруари. Късно следобед му предстоеше интервю с репортер на „Нюзуик“. Бяха му се обадили сутринта в Лос Анжелис, че трябва веднага да се върне в Хюстън. Смяташе, че вече е свикнал да закусва в един, а да обядва в друг часови пояс, но сега трудно бе понесъл пътуването. След като целия предишен ден бе прекарал с Керълайн в Дисниленд, по някаква необяснима причина разстоянието от Пасадена до Хюстън му се беше сторило много по-голямо.

На вратата тихо се почука и в стаята надникна Кори Питърс. Беше в работен костюм на астронавт. Кори най-сетне бе достигнал тази фаза от живота си, когато хората обръщаха внимание и на другите му физически качества, а не само на огнената коса и изобилието от лунички по лицето му.

С Майк бяха приятели повече от петнадесет години. Сближиха се във футболния тим на гимназията, където Майк играеше десен бек, а Кори — централен нападател. Животът по-късно отново ги събра като пилоти. Майк бе постъпил в авиацията, след като се бе дипломирал в университета в Анаполис, а Кори — след като бе преминал през няколко частни колежа. Майк му бе кумувал на сватбата и все още смяташе, че Ан и Кори са най-щастливата семейна двойка, която познава.

Ан и Кори бяха тези, които стояха денонощно до леглото му, когато се решаваше дали да бъде опериран или ампутиран премазаният му крак.

— Ако си зает, мога да дойда по-късно.

Майк избута документите, които преглеждаше, настрани. След като бе обявен екипажът за предстоящото излитане на совалката през февруари, двамата се виждаха рядко. Кори прекарваше все по-голяма част от времето си с другите петима астронавти и съвсем малка част със семейството си.

— По-добре влизай, Кори. Ако сега не го направиш, може да се видим сигурно едва към края на март.

Кори се приближи с обичайната си небрежна походка.

— Дойдох да те попитам дали не знаеш нещо за новите пукнатини, които са открили в ракетните носители на совалката. При нас в тренировъчния център се носят какви ли не слухове. Момчетата се безпокоят, а никой нищо не ни казва.

Майк му посочи стола.

— Сядай. Изглежда, че си открил човека, от когото можеш да изкопчиш малко информация — той се облегна назад и скръсти ръце зад главата си. — Истината е, че знам някои неща, защото миналата седмица бях във Флорида. Казано накратко, нашите конструктори, дизайнери и технолози не само не уважават, но и грубо потъпкват неписаното правило: „Не оплесквай готовата работа“. Сега вече те го прередактираха: „Продължавай да човъркаш, докато я оплескаш съвсем.“ Проблемът е подобен на този през 1983-та, когато се опитаха да подобрят стартовата тяга на двигателя. Някой от конструкторите сметнал, че от това корабът ще получи допълнителни вибрации и водородните горивни тръби ще изпитват по-голямо напрежение. Без да се направят допълнителни изпитания, били добавени нови спойки по корпуса. Но тези спойки не само не намалили напрежението, а довели до образуването на пукнатини по него. Разбрах, че ще се опитат да отстранят този проблем по същия начин, както и тогава. Ще направят заварките и спойките чрез специални роботи, гарантиращи голяма прецизност, равномерност и здравина.

— И аз дочух подобни слухове — каза облекчено Кори Питърс. — Знаеш ли, с тези празници напълно загубихме връзка с хората от Флорида и момчетата ми започнаха да нервничат.

— Не се безпокой, Кори. Те ще се справят. Сигурен съм, че ако бе дошъл с мен до Флорида, щеше да се убедиш сам как стоят нещата и сега щеше да се чувстваш много по-спокоен.

— Лесно ти е да го кажеш, Майк. Последната седмица едва успях да намеря малко свободно време, за да се прибера при Ан и децата. Ако бяха разбрали, че вместо да се върна за Коледа, съм тръгнал за Кейп Канаверал, за да разследвам някакъв слух, не знам какво щеше да ми случи.

— Как прекарахте Коледа?

— Чудесно, Майк. Децата пощуряха по твоите подаръци. Както винаги си успял да им вземеш точно това, което са искали. Дори и Ан остана учудена как успяваш да го правиш всяко година.

— Просто по сърце още продължавам да съм си малко момче. Представям си с какво би ми се харесало да играя и го купувам. Впрочем, децата вече ми се обадиха, за да ми благодарят.

— Учудвам се, че са те открили. Станал си труден за откриване като стар койот. Опитахме се вчера да те намерим, но без успех. Ан беше приготвила чудесна вечеря. Домашно изпечен ръжен хляб и крем супа от зеленчуци.

— Бях в Калифорния.

Кори изчака около минута, но Майк не продължи.

— Хайде, какво млъкна?! Това, че си бил в Калифорния, изобщо не оправдава глупавата ти усмивка. Какво си правил там? Не чух и съжалението ти, че си пропуснал хляба и супата на Ан.

Майк взе един молив и започна леко да почуква с него.

— Спомняш ли си „Хюстънския ураган“?

Кори се намръщи и сведе глава.

— Не беше ли това едно готино маце, което унищожи щата Тексас с показалката си?

— Точно така. Сблъсках се с нея в Калифорния…

— Нарочно или това беше една от обичайните катастрофи по магистралата? — ухили се Кори. — Аха! Сега разбирам. Миналата седмица не си се шегувал, че ще се срещнеш с нея.

Майк с изненада откри, че прекалено лесно се беше оставил да бъде разкрит.

— Не… — каза бавно, опитвайки се да реши каква част от чувствата си би могъл да сподели със своя приятел. — Не, не съм се шегувал.

Кори заинтригуван се размърда в стола си и се приведе напред.

— Ще имаме ли щастие да научим малко подробности?

Майк беше принуден накратко да му разкаже как бяха прекарали предишния ден с Керълайн.

— Страхувам се да ти кажа това, стари приятелю — рече Кори, — но според мен или си паднал, или си скочил зад борда. Не знам дали ти е известно или не, но според твоите думи, ти си се хванал само с два пръста за планшира^[1].

Майк остави молива да се изтърколи от пръстите му.

— Кори, говориш ми неща, които аз отдавна и сам съм разбрал — той въздъхна. — Ако някой ми плащаше на час, за да мисля за нея, вече щях да съм милионер.

Кори тихо подсвирна.

— Почакай, докато Ан разбере това. Преди няколко дни си приказвахме, че е време най-после да си намериш жена. Вече почти се бяхме отказали да се надяваме, че това някога ще стане.

Той се изправи и тръгна към вратата.

— Ей, къде отпраши. Остани, имам интервю едва след няколко часа.

— Отивам да се обадя на Ан. Тази новина е прекалено добра, за да не я споделя веднага с нея.

— Чакай малко, Кори! Само не си мисли, че вече трябва да ми търсите сватбен подарък. Все още съм в процес на убеждаване на прекрасната Керълайн, че аз не съм само поредният нещастник, с когото излиза. А тя може да си мисли и по-лоши работи за мен, защото първия ден я нарекох „най-глупавата репортерка“.

— Няма съмнение, че ще се справиш чудесно. Керълайн веднага ще разбере, че ти не си за изпускане. Ако твоето красноречие не свърши работа, сигурен съм, не след дълго тя ще разбере, че си напълно безвреден.

— Нали осъзнаваш, че ти не си сред хората, които могат да ми дадат добри препоръки.

— Как можеш да кажеш подобно нещо, Майк! С толкова момичета те запознах, толкова срещи съм те уредил. Трябва да ти е ясно, че ще те оженя с цената на всичко — дори ако трябва и да излъжа.

Майк поклати глава и се засмя.

— Изчезвай бързо оттук и кажи на Ан, че още съм влюбен в нея.

— Ще го направя — извика Кори през рамо и излезе.

Майкъл отново се опита да се концентрира върху документите пред себе си. Трябваше да е способен да дава бързи и точни отговори на въпроси относно застраховката на клиентите, които изпращаха сателитите си чрез космическата совалка. В началото, когато в космоса се извеждаха само до два спътника, застрахователните суми бяха малки и не представляваха сериозен проблем. Но сега прекалено често товарите на совалката струваха над няколко милиона долара и НАСА търсеше начин да поеме сама застраховането на полетите, а не да ги възлагат на частни застрахователи.

Въпреки, че полагаше големи усилия, Майк бързо губеше концентрация. Информацията пробягваше пред очите му, но отказваше да достигне до съзнанието му. Керълайн постоянно се връщаше в паметта му и без никакви проблеми изтриваше това, което той се опитваше да запомни.

Прекалено дълго беше очаквал да открие жената, която да го накара да се чувства по този начин. Прекалено дълго бе наблюдавал своите колеги — спокойни и уверени в семейните си гнезда. Толкова дълго беше живял с болката и самотата в себе си, че започваше да се страхува, да не би да се е родил без късмет и да е обречен постоянно да живее сам. Въпреки непрестанните опити на приятелите му да му уреждат срещи и да го убеждават, че жената на неговия живот рано или късно ще се появи, Майк вече бе започнал да губи надежда.

„Какво прави Керълайн по-различна от другите жени? Защо ме кара да се чувствам толкова еуфорично?“ Не бе никак наясно с чувствата си. „Увлечение, влюбване? Може би, но не и любов. Думата любов означава прекалено много. Тя е твърде специална, за да се употреби за нашите отношения. Любовта има нужда от богата почва и пространство, в което да се развива…“

Мислите, които сега бяха обсебили съзнанието му, бяха прекалено лични и твърде малко от неговите приятели и колеги познаваха интимния му свят. Детството му бе било номадско — постоянно пътуване от една военна база до друга. Винаги бе бил „новото дете“ в квартала, постоянно си бе създавал приятелства, които знаеше, че едва ли ще просъществуват и година. Всичко това го бе направило чувствително дете със силно развито чувство за самозащита и с умения да оцелява. Жаждата за стабилност, за собствен дом и стая, в която да закачи плакатите си, без родителите му след това да са принудени да плащат на собствениците за нанесени щети; за роднини; за баба и дядо, които да живеят по-близо от няколко хиляди мили, бе създала в душата му дълбока рана. Животът му беше преминал самотно. Твърде рядко бе допускал някого до себе си, знаейки колко ще му тежи след това болката от раздялата. Въпреки че сега живееше сред много хора, повечето от които смяташе за свои приятели, тази болка в сърцето му продължаваше да съществува. Домът, в който се прибираше вечер, винаги оставаше празен и студен. Нямаше никой, който да очаква завръщането му или да се вълнува как е преминал работният му ден.

Все още не смееше да повярва, че е открил жената, която ще го излекува от душевните му страдания. Както винаги досега, съзнанието му го предупреждаваше да действа бавно и предпазливо. Трябваше внимателно да изследва чувствата си, за да разбере дали те са истински или са само плод на неустоимото му желание да не бъде повече сам.

Майк погледна часовника си. Оставаха два часа до интервюто с репортера на „Нюзуик“. За момент му хрумна идеята да се обади на Керълайн, но се отказа. Усещаше, че преследва целта си прекалено настоятелно, а това не беше начинът да накара Керълайн да си мисли, че не може да живее без него.

На вратата се чу познато почукване и без да дочака отговора му, в рамката й се показа рижата глава на Кори.

— Ан настоява да дойдеш у нас за вечеря.

Майк се засмя.

— Предай й, че й благодаря, но тази вечер летя обратно за Лос Анжелис. Ще остана там до края на седмицата, така че Ан ще трябва да почака до първите дни на новата година, преди да ме притисне до стената.

Кори се облегна на стената и упорито скръсти ръце.

— Майк, май не схващаш положението. Това не беше покана за вечеря, а заповед. Ан ми заяви недвусмислено да не се прибирам без теб вкъщи.

Майк събра разхвърляните документи пред себе си и ги мушна в бюрото си. Изглежда, че не беше ден, в който щеше да запомни особеностите по застраховането на космическите полети. Ако журналистът настояваше да получи отговор на някой специфичен въпрос, трябваше да го препрати към човека в НАСА, който се занимаваше специално със застраховането.

— Кори, гладен съм като вълк. Обядвал ли си?

— Първо ми отговори. Ще дойдеш ли довечера вкъщи?

— Имам по-добра идея. Нека се срещнем някъде с Ан и да вечеряме заедно. Полетът ми е от „Елингтън“ в осем и половина.

— Това може да свърши работа. Ще й се обадя следобед.

— По-добре й се обади по-рано. Ще трябва да остави Майнди при някого.

Кори поклати неодобрително рижата си глава, приближи се до бюрото му и притегли телефона.

— Имаш късмет, че не съм ревнив. Ако не бях убеден, че Ан не може да живее без мен, щях дълбоко да се замисля върху разбирателството и привличането, което имате помежду си.

Той се свърза със съпругата си, уточни подробностите за вечерта, а после двамата с Майк отидоха да обядват.

Напълниха таблите си с храна, потърсиха по-закътана маса и започнаха да обсъждат новоприетите астронавти, които щяха да се включат в програмата през следващата година. Най-интересна беше темата кой как ще се нагоди към продължителните тренировки. Как ще реагират различните мъже и жени, когато трябва да работят заедно по шестдесет и три часа на седмица. Космическата програма беше нещо, което никога не можеше да им омръзне да обсъждат. Мислите на Кори бяха съсредоточени единствено върху предстоящото февруарско излитане и дори Майк да му говореше за нещо друго, той бързо и нетърпеливо го прекъсваше. Продължителните часове на тренировки, непрекъснато преиграване на различни критични ситуации, които могат да възникнат в Космоса, преглеждането и на най-малките детайли от космическия кораб се бяха превърнали за него в сила, контролираща изцяло живота му. Майк слушаше с интерес обясненията му, смееше се на шегите, които астронавтите си разменяха след дългия престой в тесния тренажор, съчувстваше му, когато имаше причини за тревога.

По време на мъчителния период след самолетната катастрофа на Майк, когато той разбра, че никога повече няма да може да управлява самолет, двамата бяха постигнали още по-пълно разбирателство — нещо, без което приятелството им не можеше да просъществува. Майк бе помолил Кори да не го държи настрана от своята кариера на астронавт, да споделя всеки успех, радост или разочарование, да не прикрива тази част от живота си само от чувство на съжаление.

Времето, през което Майк се възстановяваше от самолетната катастрофа, бе изпълнено с вземане на отговорни и тежки решения. Най-трудно от всичко му беше да напусне военновъздушните сили. За първи път през живота си бе цивилен и първоначално се чувстваше доста объркан. По-късно откри, че свободата започва да му харесва. Оставането му в НАСА — светът, в който беше живял — се оказа много правилно решение. Благодарение на славата си на откровен и интелигентен човек, той пасна идеално на вакантното място „говорител на НАСА“, освободено от вече пенсионирания Уилям Даусън. Получаваше много повече пари, отколкото в армията. Но и преди, и сега те не значеха почти нищо за него. Единствената разлика бе в това, че сега живееше в малко по-голям апартамент и си беше купил скъпа вносна кола, след като през един уикенд неговият дванадесетгодишен форд го бе оставил на пътя.

По време на своята работа беше срещнал богати и известни хора, излизал бе с много хубави жени, някои от които звезди на Холивуд. Пътуваше навсякъде, където се случваше нещо, участваше в приеми и забави, за които на другия ден пишеха всички вестници. Би могло да се каже, че бе постигнал нещата, за които може да мечтае човек. Но Майк бе готов да размени всичко, което имаше или щеше някога да има, срещу възможността да погледне синьо-зеленикавото кълбо на родната си планета от тъмнината и безкрайността на Космоса. Най-съкровената му мечта бе да излезе в околоземна орбита.

По време на обяда Майк и Кори бяха изненадани от появата на Франк Дженкинс — един от астронавтите в екипажа на Кори. Между веждите на иначе безизразното му лице имаше дълбока бръчка.

— Мога ли да ви обезпокоя за минута? — попита той и си придърпа един стол към масата.

Без да дочака отговора им, седна и се обърна към Кори:

— Забелязал ли си нещо странно в работата на външната роботизирана ръка?

Майк и Кори напрегнато го изгледаха, февруарското излитане и успешното приключване на неговата програма зависеше прекалено много именно от роботизираната ръка. Освен няколкото важни експеримента, астронавтите щяха да се опитат да приберат повреден спътник. Ръката беше уред, от който понякога зависеше и мисията на цял космически кораб.

— Защо, какво има? — попита разтревожено Кори.

— Прекарах цялата сутрин, опитвайки се да разбера, но нищо не се получи. Помислих си, че ако вече си дочул нещо, бихме могли да стигнем до някакви заключения.

— Говорил ли с другиго по този въпрос?

Механикът енергично поклати глава.

— Не, това по-скоро е едно странно предчувствие. Всичко, което се опитах да направя с ръката, стана така, както би трябвало да бъде. Не мога точно да обясня защо имам такова предчувствие. Питам ви, само защото си помислих, че може и друг да го е усетил…

Кори Питърс сви рамене.

— Никой не ми е споменавал за проблеми или предчувствие, Франк. Слушай, защо не намериш Тереза и не я попиташ дали не е усетила нещо нередно. Нали тя работи последния ден с ръката? Сигурен съм, че ще е в състояние да открие повредата, ако разбира се има такава. Вече се е готвила веднъж за работа с нея по време на първия си полет.

Франк тромаво се надигна от стола си и го върна на мястото му.

— Добре, отивам да говоря и с нея. Ако открия нещо повече, ще ви се обадя отново.

Когато Франк си тръгна, Кори стисна чашата си с две ръце и тежко въздъхна.

— По дяволите! Не биваше да убивам онзи паяк в спалнята си.

— Или да оставяш Майнди да отваря чадъра си в къщата — добави Майк и се засмя, знаейки колко е суеверен.

Кори изпи последната си глътка кафе и се изправи.

— Известно ти е къде да ме намериш.

Прибраха приборите и чиниите си от масата и тръгнаха в различни посоки — Майк към сградата на администрацията, а Кори към тренировъчния център.

 

 

Няколко часа по-късно, след като влязоха заедно в ресторант „Стекхаус“, разговорът им сякаш изобщо не беше прекъсвал.

— Не мога да си обясня какво става — рече Кори. — Франк е прав, има нещо странно в работата на ръката. Проклет да съм, ако знам обаче каква е причината.

Ан влезе малко след тях във фоайето. Облечена беше в електриковосиня копринена рокля, която правеше дългата й до рамото коса да изглежда още по-тъмна, а талията й — невероятно тънка. Изглеждаше много по-млада за своите тридесет и шест години. Около очите й бяха започнали да се появяват малки бръчици, но те само подчертаваха блестящия й поглед. Тя застана между Кори и Майк, надигна се на пръсти и последователно ги целуна.

— Момчета, още преди да сме седнали на масата, искам да се разберем нещо. Никакви разговори за совалки тази вечер! Има прекалено много други важни неща, които трябва да обсъдим. Окей?

Те си размениха погледи, но преди някой от тях да успее да й отговори, сервитьорката се приближи и ги отведе до местата им в края на салона.

— Вече започнах да се чувствам като в капан — въздъхна Майк.

Ан мигновено се намеси.

— Кори, нека по-бързо поръчаме, за да има време Майк да ни разкаже всичко за Керълайн Травърс.

— Няма кой знае какво за разказване — засмя се Майк. — Симпатична млада жена…

Ан го изгледа подозрително.

— Майкъл Уебстър, веднага ще ми кажеш всичко, което искам да знам, или няма да напуснеш този ресторант, освен през трупа ми!

Той вдигна примирено ръце.

— Керълайн е с къса кестенява коса, разделена на две, леко накъдрена по краищата…

— Това вече е по-добре — кимна одобрително Ан.

— Висока е около метър и седемдесет и пет… — продължи Майк и докато пристигне вечерята им, вече беше разказал почти всичко, което му бе известно за Керълайн Травърс.

Ан го изгледа учудено.

— Добре ли чух, Майк? Ти си излизал с тази жена само един път и половина?

Той кимна.

— Майк, не мислиш ли тогава, че всичко между вас се случва много бързо?

Майкъл въздъхна тежко.

— Доста отдавна си го мисля. Но нямам никаква представа как да забавя нещата.

— Единственият начин според мен е да не бързаш да се връщаш в Лос Анжелис — предложи Кори.

Ан спря да се храни, остави вилицата си и сложи ръката си върху тази на Майк.

— Съжалявам, Майк… не исках да прозвуча толкова песимистично, само се опитвах… Надявам се този път нещата за теб най-после да потръгнат.

— Успокой се, Ан, ти не ми казваш нищо, което вече не съм си го помислил. След като чаках толкова дълго, и на мен ми е трудно да повярвам, че срещнах жена, която ме кара да се чувствам по този начин.

Ан помисли около минута, а след това продължи да реже пържолата си. Когато вдигна глава, очите й леко проблясваха.

— Майк, забрави всичко, което ти наговорих. Сега си спомням, че се влюбих в Кори още първия път, когато го видях в часа по биология. Аз не съм човекът, който трябва да ти дава съвети какво да правиш.

— Може би ще ти стане по-леко, ако ти кажа, че няма да се връщам в Лос Анжелис. Не и тази вечер. Керълайн ще трябва да почака още малко. Обещах услуга на един приятел. Ще ми отнеме известно време. Най-рано ще мога да се върна в новогодишната нощ.

Ан се усмихна широко.

— Такаа… — провлече тя и сдъвка едно парче от сочната си пържола. — Ще ми кажете ли сега какво става със совалката?