Джорджия Боковън
Стъпка по стъпка (18)

Осемнадесета глава

Керълайн излезе от сградата на летището в Хюстън и махна на първото такси. Каза на шофьора адреса на Майк и се настани на широката седалка, подготвяйки се за дългото пътуване. В самолета беше спала, но смяташе да го направи отново, защото чувстваше, че скоро ще припадне. А трябваше да бъде бодра за последните дни от краткия си отпуск с Майк. Искаше да се събужда до него, да го докосва, той да гали гърдите й. На устните й се появи лека усмивка. „Майк едва ли ще има нещо против, ако още от вратата го помоля да се мушнем в леглото…“ Поруменя при тази мисъл и сърцето й се сви от желание да бъде колкото се може по-бързо при него. Бариерите, които й пречеха да сподели любовта си, и които сама бе изграждала, вече бяха свалени. Тялото й жадуваше за ласките му. Имаше толкова неща, които искаше да сподели с Майк, да навакса изгубеното време. Всяка секунда сега й се виждаше безценна. Наведе се напред и докосна шофьора по рамото.

— Не бихте ли могъл да карате по-бързо?

— Бих опитал, госпожице, но виждате какъв е трафикът.

Керълайн с въздишка се облегна отново назад и се загледа през прозореца. Искаше да подари нещо на Майк. Нещо дребно, което да му говори примерно: Обичам те, постоянно мисля за теб! Бе разгледала магазините на летището, но в тях имаше само сувенири. Изведнъж я осени идея. „Цветя! Точно това ще му подаря! Но няма да ги купя от магазина, защото това е прекалено лесно.“

Обърна се отново към шофьора на таксито.

— Извинете, да знаете къде има някой добре поддържан парк с цъфтящи в момента цветя?

Той я погледна учудено, но забелязал сериозното й изражение, се замисли.

— Струва ми се, че единственото място, където цветята са цъфнали през февруари, ще бъде ботаническата градина на „Хърман парк“.

— Добре, закарайте ме там.

— Шегувате ли се, госпожице!? Това е в съвсем друга посока и дотам са петдесет километра. Давате ли си сметка колко ще ви струва това?

— Няма значение.

Шофьорът поклати глава и намести шапката си.

— Добре, това са си ваши пари — измърмори той и направи обратен завой. — Странни туристи!

Когато стигнаха в парка и Керълайн понечи да излезе от таксито, мъжът я хвана за ръката.

— Извинете ме, мис, но предпочитам да ми платите, преди да слезете. Дължите ми сто двадесет и три долара.

— Но аз веднага се връщам.

— Може и така да е, но напоследък ми се случват странни неща и загубих вяра в хората. Настоявам да получа парите си сега.

Керълайн въздъхна отегчено, отвори портфейла си и му подаде една банкнота от сто и втора от петдесет долара.

— Сега доволен ли сте? Изчакайте ме тук, няма да се бавя повече от пет минути.

— Разбира се, мис. Ще чакам, колкото е необходимо.

Керълайн навлезе по широката централна алея на добре поддържания парк и вниманието й веднага беше привлечено от разцъфналите храсти на камелията. Тя игнорира вътрешния си глас, който се противопоставяше на неразумното й поведение, и избра най-красивите и най-големи цветове. Вече оформяше прекрасен букет, когато плътен и строг мъжки глас я накара да подскочи.

— Мога ли да попитам, какво си мислите, че правите, млада госпожице?!

Керълайн бавно се обърна, отчаяно търсейки обяснение за постъпката си. Не успя да открие такова. Окачи най-широката си журналистическа усмивка и се приготви да срещне суровия поглед на възрастен униформен мъж. Нервно облиза пресъхналите си устни.

— Не смятам да ви лъжа, така че вие ми кажете има ли някакъв начин, по който да изляза с достойнство от тази ситуация.

— Дълбоко се съмнявам в това, мис. Вече десет години работя тук, но не съм чул нито едно задоволително обяснение за унищожаване на обществена собственост.

— Унищожаване на обществена собственост?! Но това е чудовищно обвинение! Не мога да се съглася, че само защото съм откъснала няколко цветя, трябва да бъда обвинена в подобно тежко престъпление.

— Госпожице, колко време мислите, че ще просъществува този парк, ако всички хора имат вашето отношение?!

Керълайн реши, че е дошло време да промени тактиката.

— Ще помогне ли нещо, ако ви се извиня и обещая, че никога повече няма да правя така?

— В никакъв случай!

Очите й се разшириха. Разбра, че е попаднала в по-сериозна беда, отколкото бе предполагала.

— Слушайте… Защо не ви заплатя цветята и да забравим, че всичко това се е случило.

— Не се опитвайте да ме подкупвате. Така само влошавате положението си!

— Да ви подкупвам?! — изохка Керълайн. — Нямам такова намерение, само се опитвам да намеря решение на възникналия проблем.

Огледа подозрително униформения мъж.

— След като не се интересувате от моите предложения, трябва да имате нещо предвид?

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Според правилника на този парк, при заловен нарушител съм длъжен да уведомя полицията. Полицаите ще бъдат тук всеки момент и ще решат какво да правят с вас.

— Полицията?!

— Да, точно това казах.

— Не говорите сериозно!

Изражението му стана по-сурово.

— Госпожице, работата ми е да защитавам парка от вандали като вас. Гледам на работата си много сериозно и няма защо да се учудвате.

С крайчеца на окото си Керълайн забеляза, че зад нейното такси спира полицейска кола. Шофьорът погледна първо към излизащите полицаи, след това към Керълайн, оправи фуражката си и включи двигателя. Преди тя да направи нещо, за да го спре, жълтият автомобил вече се беше отдалечил на стотина метра.

— Хей, чакайте! Къде тръгнахте? — извика Керълайн и помаха с ръка, но колата увеличи скоростта си и изчезна.

Тя се почувства измамена и изоставена. Когато двамата млади полицаи застанаха пред нея и й поискаха документите, изпита паника. Дамската й чанта с всички документи, пари и кредитна карта бяха останали в таксито.

По пътя към участъка полицаите трябваше да положат доста усилия, за да я успокоят. Увериха я, че й съчувствали искрено, но тъй като била нарушител, трябвало да бъде проверена нейната самоличност за евентуални други престъпления. Веднага щом някой потвърдял, че тя действително е Керълайн Травърс, ще можела да си тръгне.

Керълайн се чувстваше ужасно. Нещо повече — беше дълбоко унижена. За първи път се опитваше да „стъпи накриво“ и вече я водеха към ареста. Притисна лице в стъклото, за да се предпази от любопитните погледи на полицаите. Струваше й се глупаво да започне да им обяснява, че някога е работила в местната телевизия. Дори и да я освободяха, нямаше монета, за да позвъни на Майк.

Единият от тях се обърна към нея.

— Следващия път, когато пристигнете в Хюстън и поискате да подарите цветя на някого, вървете в цветарски магазин. Знам, че розите сега са скъпи, но за няколко долара ще си купите чудесен букет от маргаритки.

Керълайн посрещна насмешливия му поглед с каменно лице.

— Ще взема препоръката ви под внимание. В противен случай мога да се превърна в най-некадърния крадец на цветя в Америка.

— Ако зависеше от мен, щях да ви освободя веднага. Все пак не сте от този щат, не знаете законите, идвате за първи път и така нататък. Но онзи стар козел е подал официално оплакване и се боя, че когато пристигнем в участъка, трябва да дадете показания.

Тя въздъхна тежко и се сви виновно на седалката, като дете, което майка му го е хванала, че е изяло шоколадовите бонбони.

— Няма нужда ми обяснявате. Напълно ви разбирам.

В полицейското управление написа показанията си и след това всички сякаш забравиха за нея. За щастие, в офиса, в който я оставиха, имаше телефон. Подбра възможно най-точните с думи, с които да обясни на Майк, че е арестувана, и вдигна слушалката. Не успя обаче да съобщи на бъдещия си съпруг, че възнамерява да се ожени за крадла. Майк не си беше вкъщи. Нямаше го и в кабинета му.

От къщата на Ан се обади същата жена, с която бе говорила рано сутринта, и Керълайн предпочете да затвори апарата, вместо да обсъжда положението си с нея.

След половин час пак позвъни в апартамента на Майк. След още половин час — отново.

Пиеше кафе след кафе. Полицаите, с които вече се познаваше по физиономия, си тръгнаха и на тяхно място дойдоха тези от нощната смяна. Навън падна мрак, вечерта изтече, а след нея дойде нощта. Нямаше и следа от Майк. Нетърпението и раздразнението на Керълайн бързо се смениха с паника и яд. Хрумна й, че Майк може да е тръгнал за Пасадена, за да я изненада, и стомахът й се сви на топка. Ако не искаше да припадне от умора и безсъние, трябваше да помоли да я преместят в килия с нар. Хвърли поглед към големия стенен часовник. Наближаваше десет. Реши да изчака до десет и половина. Ако и дотогава не можеше да открие Майк, трябваше да преглътне гордостта си и да позвъни на нощния менажер в KMTV, за да го помоли да изпрати копие от документите й и някакви пари. От тази мисъл се почувства още по-зле. В телевизионната станция не само щяха да обсъждат поведението й, но за нея щяха да се разказват анекдоти поне няколко месеца, след като е напуснала Пасадена.

С трепереща ръка вдигна слушалката. Набра номера на Майк и зачака — едно, две, три, четири иззвънявания. Вече се готвеше да затвори, когато едно сънено „ало“ я накара да затаи дъх.

— Майк! О, слава Богу!

— Керълайн?! Къде си?

Тя се поколеба.

— В полицейския участък…

— Къде?!

Керълайн му съобщи адреса.

— Недей задава излишни въпроси. Само ела и ме вземи. От шест часа съм тук.

— Тръгвам веднага.

Тя въздъхна облекчено и остави слушалката. Обърна се назад и констатира, че поне пет полицаи са спрели работата си и я наблюдават с интерес. Отвърна на мълчаливия им въпрос с вдигнат нагоре палец. Помещението гръмна от дружния им смях и ръкоплясканията.

 

 

— Къде беше досега? — попита нетърпеливо Керълайн, след като Майк я освободи от полицията. — Търсих и Ан, но някаква непозната жена ми се обади и…

— Не знаеш ли какво стана с Кори и совалката?!

— Не, откъде да знам.

— Хайде ела — той хвана ръката й. — Ще ти разказвам по пътя за вкъщи.

— Още не си ми обяснил къде беше вчера и днес?! — настоя Керълайн, опитвайки се да не изостава.

— През целия ден, следобед и вечерта си бях в къщи… и спях.

— Но аз звъних поне двадесет пъти!

— Не бях мигвал няколко дена, забрави ли?! Когато спя дълбоко, нищо не може да ме събуди.

— Това означава, че има още доста неща, които не зная за теб.

Майк й отвърна с широка усмивка.

— Едва ли са толкова много, колкото аз трябва да науча за теб. Няма ли най-сетне да узная как беше арестувана и защо замина като по тревога за Лос Анжелис?

Керълайн въздъхна и му се закани с пръст.

— Всичко това стана заради теб. Преди да те познавам, дори не бях интервюирала полицай, а сега без малко щях да прекарам нощта в килия.

Той се разсмя отново, спря по средата на тротоара и я взе в прегръдката си. Целувката, която й дари, беше изпълнена с радост, щастие и любов. Пръстите му погалиха брадичката й и я повдигнаха нагоре, за да се срещнат погледите им.

— Сега ми кажи какво стана? Нямам търпение да разбера с какво съм те тласнал към извършване на престъпление.

Керълайн сведе глава и се престори, че оправя едно от копчетата на ризата му.

— Веднъж ми каза, че животът не бил интересен, ако винаги се играе по правилата. Че понякога трябвало да прескочиш борда, да направиш някаква лудория. Като например, да откъснеш цветя от някоя чужда градина…

— Добре, може и да съм казал подобно нещо. Но каква връзка има това с полицията?

— Как каква?! Последвах съвета ти, Уебстър. Виждаш ли докъде ме доведе?

Тя зарови лице на гърдите му.

— Изглежда, че ще трябва да ме приемеш такава, каквато съм, или да ми идваш на свиждане в затвора.

Майк прокара ръка по гърба й, изпращайки тръпки на удоволствие по цялото й тяло.

— Може би трябва да намериш някакви по-безопасни начини, по които да изразяваш чувствата си.

— Например? — попита подозрително тя.

— Ако точно тук ти покажа, смятам, че този път и двамата ще бъдем арестувани. Това, което имам предвид, е за предпочитане да бъде демонстрирано на по-уединено място.

— Звучи интригуващо.

— Керълайн, престани веднага! Не искам да ми говориш така, защото ще те атакувам още в колата си.

— Ммм, чувам много приятни неща…

Керълайн обгърна врата му с ръце и го целуна с такава жажда, че накара дъха му да спре.

— Да се махаме по-бързо оттук… — измърмори Майк.

Бяха вече на магистралата, когато тя се пресегна и взе ръката му в своята.

— Разбрах, че заслугата е твоя, за да получа работата, за която мечтая още от студентка.

Майк я погледна учудено.

— Не разбирам. За каква работа говориш?

— Албърт Морисън. Касетата, която си му изпратил. Да добавям ли още нещо?

— Ааа… Албърт ти се е обадил, така ли?

— Вече се запознах с него и той ми предложи работа във Вашингтон.

— А ти какво му отговори?

— Нямаше какво да направя. Съгласих се, но на едногодишен договор вместо на стандартния тригодишен. Отговорих му, че искам да видя как ще успявам да се справя с политиката и семейния живот.

Майк стисна по-силно ръката й.

— Все още продължаваш да се плашиш от това, че ни разделя голямо разстояние, нали?

Керълайн кимна мълчаливо и се извърна.

— Ще ти стане ли по-добре ако ти кажа, че получих повишение и заминавам за Вашингтон.

— Майк, сериозно ли говориш?! Но това е чудесно!

— Истина е, Керълайн. И аз се колебаех дали да приема тази работа. Знаех, че три хиляди километра са достатъчно голямо разстояние за теб и не исках да го увеличавам двойно без съгласието ти.

— О, Майк, трудно ми е да повярвам, че това се случва точно на мен. Най-после ще бъдем заедно. Ще бъде прекрасно… Усещам го с цялото си същество. Вече разбирам защо те обичам — защото ти си по-различен от всички други мъже, които познавам!

Майк бръкна под седалката и й поднесе изящна разцъфнала камелия.

— Мисля, че е подходящото време да ти подаря това.

Керълайн гледаше втренчено цветето.

— Господи, откъде го взе!?

Макар че се опитваше да запази спокойствие, малко й оставаше да изпищи.

— По пътя за полицейския участък минах покрай един парк и си казах, че сигурно ще имаш нужда от нещо, което да подобри настроението ти.

— Не беше ли това така наречената „ботаническа градина“?!

Той я погледна учудено.

— Да, мисля, че така беше. Попитах пазача дали…

— Не беше ли той възрастен мъж — около петдесетте и с униформа?!

— Да, същият. Каза, че бил прекарал голяма част от живота си в грижи за този парк. Защо питаш?! Познаваш ли го?

— И той ти позволи да си откъснеш цветя?! — попита на свой ред Керълайн, игнорирайки въпроса му.

— Ами да. Дори малките деца ме познават Хюстън.

— Не мога да повярвам!

Майк започна да разбира какво се е случило, засмя се и сложи цветето в скута й. Ръката му обгърна раменете й.

— Всичко е до чара, скъпа. Някои го имат в изобилие, а други страдат от недостиг.

Той спря пред жилището си, наведе се и я целуна по челото.

— Не мисли, че съм приключила с теб, Уебстър! — заяви упорито Керълайн. — Успя ли да разбереш как можеш да накараш слон да лети?

— Не… Какво означава това?

Тя триумфираше.

— Това е един от номерата, които научих от курса „Как да флиртуваме по-добре“.

— Курс по флиртуване?! Не подозирах, че си такава жена.

— Явно не ме познаваш добре, Майкъл. Е, ще ми отговориш ли или се предаваш?

— Добре, предавам се. Как ще полети един слон?

Керълайн се приближи към него.

— Първо… сваляме този голяяям цип. След това…

Отначало Майк я гледаше изумено, но после в гърдите му заклокочи тихо ръмжене, което прерасна в гръмогласен щастлив смях.

— Очакват ни прекрасни дни, моя любов. Сигурен съм в това!