Джорджия Боковън
Стъпка по стъпка (17)

Седемнадесета глава

Страхът сякаш заличи тъпата болка, която Майк чувстваше в десния си крак. Вероятно нещо ужасно се беше случило с най-добрия му приятел Кори Питърс.

Веднага щом влезе в огромната сграда, започна да търси доктор Фред Чипендейл. От секретарката научи, че в момента се провеждало заседание на комисията по извънредни ситуации, но реши да не ходи там, преди да е разбрал какво всъщност става. След това го очакваше да вземе и трудното решение какво да съобщи на пресата и какво на специалистите от Сената. Докато вървеше по безкрайните коридори, трудно устояваше на желанието си да сграбчи първия срещнат и да го разпита какво се е случило.

Най-накрая спря дългокос млад мъж и го попита не е ли виждал Фред Чипендейл.

— Доктор Чипендейл си замина преди около час. Опитват се да се свържат с него, но засега без успех. Доктор Шондел го замества — младежът понижи глас. — По-добре е да говориш направо с нея. Още като дойде на смяна и прегледа симптомите на Питърс, разбра каква е работата.

Стомахът на Майк болезнено се сви.

— Къде мога да я намеря сега?

Младият мъж поглади замислено рядката си брада.

— За последен път я видях да говори с ръководителя на полета.

— Благодаря.

— Хей, Уебстър. Питърс не беше ли твой приятел?

Майк сви юмруци.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Нищо… Само попитах дали се познавахте… Това е.

Майк пъхна ръце в джобовете си, за да спре треперенето им.

— Слушай, човече, докато командир Кори Питърс не бъде обявен официално за мъртъв — нещо, в което не вярвам — ще бъдеш така любезен да говориш за него в сегашното време! Достатъчно ясен ли съм?!

— Да, сър — отговори стреснато младежът и отстъпи крачка назад.

Майк му отправи последен пронизващ поглед, обърна се и тръгна към залата за управление на полета. Страхуваше се, че ако останеше още малко, би могъл да излее целия си гняв върху главата на нетактичния си събеседник. С мъка контролираше скоростта на крачките си, не желаейки да привлича вниманието на околните върху себе си.

Не можа веднага да си спомни как изглежда Ерика Шондел. Наложи се да прехвърли в паметта си почти всички хора, които работеха за програмата „Космическа совалка“. И тогава си я представи — дребничка, незабележима и грозновата жена, която вършеше работата си с железен професионализъм. Въздъхна с облекчение, че точно тя сега се грижеше за приятеля му Кори Питърс.

Когато Майк се приближи, Ерика Шондел вдигна глава от документите, които преглеждаше, и се намръщи.

— Къде бяхте досега?

Той й подаде ръка и лекарката я пое неохотно.

— Трябваше да отида до вкъщи, за да…

— Достатъчно. Спестете ми подробностите и ме последвайте.

Тръгнаха към най-близкия свободен офис. Когато влязоха, доктор Шондел захвърли папката с документи на бюрото.

— Ако искате да си запишете нещо, прекъснете ме — тя направи учудена гримаса. — Къде е бележникът ви?

— Засега не ми трябва.

Ерика Шондел сви рамене.

— Добре, ще ви разкажа всичко, което знам. Сам ще решите какво да изнесете извън Центъра.

Тя се облегна на ръба на бюрото.

— Преди около петдесет и осем часа, което означава шест часа след началото на полета, командир Кори Питърс имаше оплаквания от лека форма на синдрома на космическа адаптация. По-късно стана ясно, че и трима други члена от екипажа са пострадали и не могат да си вършат работата. На следващия ден Питърс е информирал контролния център, че неразположението му изчезва, но медицинските прибори показват друго — необикновено висок пулс. Поради възникналите проблеми с механичната „ръка“, здравословното състояние на Кори Питърс остана на заден план до последния един час. Тогава инженер Франк Дженкинс докладва, че командирът на екипажа е със силни болки в коремната област и с повишена температура.

Майк не успя да се съпротивлява повече на нарастващото си чувство за паника.

— Няма ли най-после да ми кажете какво, по дяволите, става с него?

Ерика Шондел се намръщи, но после лицето й се проясни.

— Вие не сте тук заради журналистите?

— Моля ви… — тихо настоя той.

— Кори Питърс има остро възпаление на апендикса.

Майк усети как по челото му избива студена пот.

— С две думи, какво означава това?

Ерика Шондел въздъхна.

— Че вашият приятел се намира в тежко, но не критично състояние. Възпаленият апендикс е опасно заболяване, което може да доведе до спукване и смърт. За щастие, на борда има достатъчно антибиотици и вече започнахме лечение.

— Колко време ще успее да издържи така?

— По-добре е да не задавате такива въпроси.

— По дяволите! Няма ли да спрете да си играете игрички с мен! Искам да знам какви са шансовете му да оцелее.

— Колкото по-бързо се върне долу, толкова по-големи са и шансовете да го спасим. Всеки лекар може да ви разкаже за пациент, който се е разхождал седмици със силно възпален апендикс. Положително Кори Питърс ще бъде един от тези хора.

— Това ли е единственият му шанс?! Да разчита, че е по-различен от другите, и че апендиксът му ще издържи?!

— Всичко зависи от това кога ще поправят механичната „ръка“. Върнат ли се на земята в близките няколко дни, ще успеем да го оперираме.

— С колко време разполагат, за да го направят?

Доктор Шондел поклати глава.

— Не мога да знам.

— Добре, благодаря ви — измърмори Майк и побърза да излезе от стаята.

По пътя към залата за конференции си мислеше, че това, от което се страхуваха много хора, се беше случило. Човекът вече се бе устремил към звездите, но въпреки модерните технологии, тялото му си оставаше прекалено уязвимо.

 

 

Керълайн стана, наметна халата на Майк и влезе в дневната. Все още беше приятно замаяна след любенето. Чувстваше се удобно и на сигурно място, защитена от жестокостта на реалния свят. И все пак не можеше да се отърси от натрапчивата мисъл, че всичко е прекалено хубаво, за да бъде истинско. Опиташе ли се да се наслади на щастието си, почти мигновено изпадаше в паника.

Изохка ядосано и тръгна обратно към спалнята. Преминавайки покрай голямото огледало в коридора, се спря, за да погледне отражението си. „Усмихни се, Керълайн! — заповяда си. — Няма ли най-после да се успокоиш? Сега можеш да бъдеш истински щастлива!“

Реши, че най-добре ще е да се заеме с нещо, вместо да си търси за какво да се тревожи. Позвъни в апартамента си в Пасадена и прослуша съобщенията, оставени на телефонния й секретар. Първи се бе обаждал Джон Уейкфийлд, за да я покани на концерт. Вторият беше Ренди Кевънах, който произнесе малка благодарствена реч, че му е изпратила навреме видеокасетата. Трета беше жена с източен акцент, която обяви, че е секретарка на Албърт Морисън. Тя накратко обясни, че мистър Морисън ще бъдел в Лос Анжелис една седмица по-рано от предвиденото. Срещата на Керълайн също беше изместена напред и вече се считаше за приета, защото срокът за евентуалната й промяна бе изтекъл вчера.

Керълайн усети, че й се подкосяват краката, и приседна на пода. Струваше й се, че се намира на голяма гара — целият й багаж е около нея, билетът й е в ръката й, а влакът, с който отдавна е искала да пътува, бавно изчезва в далечината.

Срещата й с човека, който щеше да й даде работата, за която мечтаеше от години, беше променена. До нея оставаха само шест часа и половина, а тя се намираше в Хюстън — на почти три хиляди километра от Лос Анжелис…

 

 

Майк влезе в изпълнената с цигарен дим зала, огледа бързо изморените и загрижени лица на присъстващите мъже и жени, кимна за поздрав и седна на един от малкото свободни столове. Фред Чипендейл и Лиза Малорей си разменяха гневни думи и реплики. Лиза открито обвиняваше доктора, че не бил поставил навреме точна диагноза на Кори Питърс.

Робърт Дел, шефът на наземния контрол, почука с лулата си по масата.

— Моля ви, запазете тишина! Нека се върнем към основната причина, поради която сме се събрали тук. Ериксън, докладвай докъде е стигнал ремонтът на механичната „ръка“.

Плешивият инженер намести очилата си и се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Астронавтите Дженкинс и Елрой се подготвят да излязат в открития космос, за да се опитат за последен път да я оправят. Ако опитът им се провали, те ще отворят ръчно челюстите й и ще освободят спътника. След това ще трябва да сгънат приспособлението и да затворят вратите на товарното отделение.

Майк изтръпна. Работата, която предстоеше на астронавтите, беше сложна и изключително рискована. Не му се мислеше какво би станало, ако „ръката“ нанесеше повреда на совалката.

— А ако не успеят? — попита той.

— Ръката ще бъде демонтирана и освободена в Космоса.

— Колко време смятате, че ще отнеме това?

— Тук не работим със срокове, Уебстър — намръщи се инженерът. — Важно е момчетата да се справят.

Робърт Дел погледна към Фред Чипендейл.

— Докторе, имаш думата.

Чипендейл се размърда притеснено.

— Току-що узнах повечето от подробностите, но смятам, че историята, която трябва да предостави Майк на журналистите, трябва да е тази, които ще ни спечели най-голяма симпатия. Проблемите с механичната „ръка“ ще останат на заден план, щом имаме астронавт, който се бори със смъртта. Ако Кори Питърс умре, ние ще бъдем чисти, защото няма да сме скрили нищо. Ако оживее, ще се изтъкнат изключителните усилия, които сме положили, за да спасим живота му. И в двата случая печелим.

Майк рязко се изправи от мястото си и столът му шумно се удари в стената.

— Категорично протестирам, Кори Питърс да се превръща в шоумен на НАСА! Слушайте внимателно какво ще кажа, защото това е и официалната версия, която ще съобщя на журналистите. Астронавтът Кори Питърс страда от симптоми на неизвестна засега болест, характеризираща се с учестен пулс, гадене и тъпи стомашни болки — на устните му се появи лека усмивка. — Както е известно, НАСА винаги поставя здравето и живота на астронавтите над всичко. Следователно всички усилия на колегите на Питърс сега са насочени към незабавно отстраняване на повредите в механичната „ръка“ и завръщане на земята. Ако някой от вас има въпроси, може да ме намери в залата за пресконференции.

Майк излезе с широка крачка, без да се обръща. Трябваше да телефонира на Ан. Не искаше да я тревожи, но знаеше, че тя нямаше никога да му прости, ако не й се обадеше. Струваше му се, че постъпва коравосърдечно, като използва телефона, но нямаше друг избор. Налагаше се да остане тук и да контролира каква информация ще бъде дадена на журналистите. Изведнъж си спомни, че Керълайн бе останала в апартамента му. Набра телефонния си номер. В гърлото му се събра горчива топка, когато отсреща никой не вдигна слушалката. Бавно натисна вилката и позвъни на Ан. Тя почти мигновено се отзова.

— Ало?

— Аз съм — Майк.

— Здравей, чаках да ми се обадиш по-рано — въздъхна Ан с облекчение.

— Приготви си пътната чанта. След около час някой ще дойде да те вземе. Предполагам, че ще искаш да бъдеш в „Едуардс“, когато те кацнат.

— Няма ли да се приземят в Кейп Канаверал?!

— Не, във Флорида вали силен дъжд.

— Майк…

Сърцето на Майк се сви, представяйки си какво чувства приятелката му.

— Дръж се още малко, скъпа. Всичко ще свърши добре.

 

 

Въпреки умората си, Керълайн не успя да заспи в самолета за Лос Анжелис. В съзнанието й непрекъснато изникваха песимистични мисли, че няма да може да съчетае опитите си да се развива професионално с настояването на Майк веднага да се оженят. Колкото повече се опитваше да не мисли за това, толкова повече се объркваше и изпадаше в паника. „Кога ли Майк ще загуби търпение от редките ни срещи през уикендите и далечните разстояния?“ От друга страна, не можеше да си представи как казва на Албърт Морисън, че не желае да приеме работата, защото това означаваше да се откаже от всичко, за което така упорито бе работила.

Няколко часа по-късно влезе във фоайето на високата сграда на „Уест коуст нетуърк“, но все още не беше взела никакво решение. Албърт Морисън я посрещна с широка усмивка и й протегна ръка. Керълайн веднага се почувства по-добре.

— Мис Травърс, много ми е приятно да се срещна с вас — каза той и й посочи един фотьойл, пред който имаше малка масичка със сребърен сервиз за кафе.

Албърт Морисън, въпреки че вече минаваше петдесетте, не изглеждаше на повече от четиридесет. Костюмът му бе последен моден дизайн, сребристата му коса бе грижливо подстригана, а дълбоките му сини очи блестяха от жизненост. Той беше от този тип мъже, след които всички жени неволно обръщаха глави.

— Едва ли толкова, колкото аз се радвам да ви видя — усмихна се и Керълайн. — Честно казано, не очаквах това да стане толкова скоро.

— Съжалявам, че научих за вашия талант съвсем неотдавна. Желаете ли чаша кафе?

Тя не можеше да се довери на треперещите си ръце и побърза да откаже.

Албърт Морисън седна срещу нея и отпи от изпускащата си пара чаша.

— Обикновено интервюто се състои от предварителен половинчасов разговор на теми от ежедневието, през който се опитвам да науча колкото се може повече за събеседника си. Но аз вече съм гледал няколко ваши материала и може да се каже, че ви познавам. Освен това, трябва да пътувам извънредно до Европа и се опитвам да съкратя посещението си тук от четири на три дни, така че ще премина направо към същността на нещата. Предполагам, че това ще е по-добре и за вас, изглеждате ми изморена.

— Да. Идвам направо от летището. Отразявах излитането на совалката от Кейп Канаверал.

— Старият Полсън ще съжалява, ако започнете работа за нас — засмя се Морисън и остави чашата си на масата. — Сега ме слушайте внимателно, мис Травърс. След няколко седмици ще има вакантно място за репортерка във Вашингтон в една от големите телевизионни компании. Доколкото разбрах, не сте работила в областта на политиката, но вярвам, че бързо ще свикнете с това и ще се справите, ако се появят някакви трудности. Тази работа може да ви послужи и като трамплин към по-престижна длъжност.

Керълайн нямаше думи, с които да изрази това, което чувстваше. Най-съкровените й мечти се сбъдваха като с магическа пръчка.

— Трябва да помисля над предложението ви, мистър Морисън…

В погледа на телевизионния магнат проблесна изненада.

— Какъв срок имате предвид, мис Травърс?

— Не знам — поклати глава Керълайн. — Ако се бяхме срещнали миналата седмица, щях да ви кажа „да“, още преди да сте започнал да говорите, но сега… Сега не знам.

— Вземането на решение свързано ли е с някакъв проблем, който бихте желала да обсъдим?

Тя започваше да губи почва под краката си. „Край. Ще си остана някаква незначителна провинциална журналистка.“

— Само преди няколко часа получих предложение за женитба, мистър Морисън — изрече на един дъх. — За съжаление, съпругът ми ще работи твърде далеч от мен… Все още не сме правили никакви планове кой къде ще живее, кога ще се срещаме, как ще се отразят разстоянията на връзката ни…

— Разбирам…

Керълайн прехапа устни. Никога нямаше да си прости, ако пропуснеше тази възможност.

— Може ли да обсъдим евентуален компромис… Например вместо стандартния тригодишен договор, да получа назначение за една година. Заплатата, която ще ми предложите за този период, не ме интересува. По този начин след края на контракта, ако сте недоволен от мен, можете да ме освободите или да подновите договора ми, ако ме одобрите.

— От думите ви разбирам, че желаете тази работа?

— Само едно нещо съм желаела повече в живота си.

Албърт Морисън се усмихна.

— Няма да ви питам какво е то, защото се досещам.

— Е, какво мислите за предложението ми? — попита по-уверено Керълайн.

— Мис Травърс, уверен съм, че ще работим заедно, и вие ще бъдете от голяма полза за нашето студио във Вашингтон. Надявам се да постигнете съгласие относно това и с вашия бъдещ съпруг. Мога ли да науча името на този щастливец?

— Майкъл Уебстър, говорителят на НАСА.

В очите на Албърт Морисън за момент се появиха игриви пламъчета.

— Да… срещал съм се с него няколко пъти.

Той стисна ръката на Керълайн и я съпроводи до вратата.

— Секретарката ми ще ви изпрати всички необходими документи за подписването на договора. А тъй като искам да ви видя колкото се може по-скоро във Вашингтон, адвокатите на моята компания ще се свържат с KMTV, за да бъдете освободена преди края на контракта ви.

— Извинете ме за любопитството, мистър Морисън, но откъде научихте за мен?

— Получих касета с вашите репортажи от наш общ приятел. Прегледах ги и останах много доволен.

Керълайн се обърка. „Аз съм имала общ приятел с Албърт Морисън и не съм знаела това?!“

— Не мога да си спомня за човек…

Морисън отметна глава и се разсмя.

— Казва се Майкъл Уебстър, говорителят на НАСА.

Устните на Керълайн се разтегнаха в усмивка.

— О, да… срещали сме се няколко пъти. Впрочем, сега се връщам при него в Хюстън. Бихте ли желал да му предам нещо?

— Моля, кажете му, че е бил прав. Дължа му една услуга.

 

 

Майк крачеше напред-назад из огромната контролната зала и движенията му ставаха с всяка крачка все по-бавни и по-мъчителни. Очите му следяха данните, които излизаха на различните компютърни монитори, ушите му бяха наострени и улавяха всяка дума, която си разменяха Лиза Малорей и астронавтите, които сега бяха в открития космос и се опитваха да отстранят повредата в механичната „ръка“. Тереза Баркър все още беше във вътрешността на кораба и за последен път поиска разрешение да прибере „ръката“ по нормалния начин чрез управление от командното табло, а едва след това да се пристъпи към дългата и трудна процедура по демонтирането на обемистото съоръжение.

Изминаха няколко тягостни минути, през които никой от астронавтите не каза нищо, а всички в контролния център бяха вперили очи в монитора, за да видят какво ще се получи. Изведнъж тишината в космическия кораб се разкъса от дружен смях и Тереза Баркър се обърна към камерата, за да обясни какво се е случило.

— Нашият изобретателен командир Кори Питърс, който е най-нетърпелив да се върне долу, току-що предложи Елрой да ритне контролното табло.

Майк видя как Робърт Дел си размени учудени погледи с главния инженер на програмата. След като поговори с него, Дел каза нещо на Лиза Малорей и на лицето й се появи широка усмивка.

— Имате разрешението на наземния контрол за предложената маневра.

Майк срещна погледа на Робърт Дел и ръководителят на полета сви рамене, което очевидно означаваше: „Всичко трябва да се опита“.

— Резултатът е негативен, Хюстън — обяви Тереза Баркър. — Очакваме нови предложения.

— Опитайте отново, но този път нека Елрой изпробва най-силния си удар — отговори бързо Лиза Малорей, без да изчака мнението на своя началник. — Баща ми казваше, че щом нещо не работи, трябва да го накараш с един по-голям чук.

В залата настъпи такава тишина, че се чуваше жуженето на компютрите. После от високоговорителите над големия централен монитор се разнесе възклицание:

— Дяволите да ме вземат…

Изведнъж механичната „ръка“ започна да се движи. Избухнаха ръкопляскания. Майк беше толкова уморен, че не нямаше сили да се радва. Седна на някакъв стол и затвори очи.

След като духовете се успокоиха, той тръгна към един от последните етажи на сградата, където се осъществяваше неофициална информационна връзка с космическия кораб. Ерика Шондел със слушалки на ушите в момента говореше за състоянието на Кори с астронавта Марк Томпсън. Майк я изчака да свърши и попита:

— Е, как е той?

— Добре, макар че все още има болки — отвърна тя и потри слепоочията си. — Ще му дам болкоуспокояващи лекарства, едва когато започнат да се спускат към Земята. Ако реакцията му към антибиотиците си остане същата, смятам, че няма причини за тревога.

Това бяха и първите оптимистични думи, които Майк чуваше от нея. Поддавайки се на еуфорията, която го бе обхванала, той я прегърна и я целуна по бузата.

— Хей, почакайте малко! Питърс все още не се е прибрал…

Ерика Шондел прокара ръка през късата си кестенява коса и се разсмя.

— Само след това да не забравите кой е помогнал най-много на приятеля ви!

— По дяволите, ако не мислех да се женя…

— Е, за първи път чувам такова оригинално измъкване.

— Настина смятам да го направя.

— Тогава трябва да кажа „моите поздравления“.

Доктор Шондел надяна слушалките, обърна се към екрана и поклати глава.

— Защо мъжете, които ме привличат, винаги бързат да се женят?!

 

 

След като Керълайн излезе от сградата на „Уест коуст нетуърк“, се спря при първата телефонна кабина и се опита да се свърже с Майк. Не успя да го открие нито в апартамента, нито в офиса му. Прибра се вкъщи, позвъни отново, но резултатът беше същият. Най-накрая се отказа и набра номера на Ан. Отговори й непозната жена.

— Мисис Питърс я няма.

Керълайн се изненада, защото Ан рядко излизаше от дома си, особено когато Кори отсъстваше.

— Можете ли да ми кажете кога ще се върне?

— Не съм сигурна. Ако желаете, ще й предам нещо.

— Не… предпочитам да й се обадя по-късно.

— По-добре е да ми оставите вашия телефонен номер. Казах ви, че не съм сигурна кога ще се върне.

Керълайн започна да нервничи, подозирайки, че нещо се е случило с Кори Питърс.

— Това означава ли, че тя няма да се прибере и довечера?

— Вероятно не…

— Добре, ще й се обадя след няколко дни. Дочуване.

Керълайн затвори апарата. „Какво става в Хюстън?! Първо изчезва Майк, а сега и Ан!“ Вдигна отново слушалката и набра първите цифри на служебния си телефон, с намерение да попита какви са новините за космическата совалка. Веднага се отказа, осъзнавайки, че има още четири дни отпуск, а ако Сид разбереше, че е в града, несъмнено щеше да я върне на работа.

 

 

Майк бързаше към контролния център, за да наблюдава подготовката на совалката за завръщане. Влезе накуцвайки в изпълнената с напрежение командна зала. Лиза Малорей се приближи до него и се опита да повиши настроението му.

— Хей, стига си се мръщил като буреносен облак! Вече се връщаме у дома, трябва да се усмихваш.

Майк стреснато вдигна глава.

— Какво?!

— Очаквах от теб най-широката усмивка, а ти така си увесил нос, сякаш са ти задигнали поршето.

Той въздъхна тежко и прокара пръсти през косата си.

— Има ли някакви новини от „Едуардс“? Ан Питърс трябва вече да е пристигнала.

— Да, вече е там от два часа.

От високоговорителите се разнесе глас: „Включени контролни реактивни двигатели.“ Това беше началото. Совалката навлизаше в атмосферата. Майк мълчаливо наблюдаваше мониторите и компютърните конзоли. Корабът се спусна под осемдесет километра, връзката се възстанови и отвсякъде се чуха облекчени въздишки. Совалката вече приличаше на огромен товарен самолет, който се подготвя за кацане. Тя слезе на около три километра, направи един кръг във въздуха за последна проверка на колесниците си, а после меко кацна на пистата на военната база „Едуардс“ в калифорнийската пустиня Мохабе.

Възгласите и ръкоплясканията в контролната зала постепенно затихнаха, когато към нея се приближи линейка, за да откара в болницата астронавта Кори Питърс. Настъпи тягостна тишина и всички очакваха да чуят новини за състоянието му.

Най-после високоговорителите оживяха: „Хюстън, тук е военновъздушната база Едуардс“.

— Чувам ви добре, „Едуардс“ — отговори Дел. „Имам съобщение за Майкъл Уебстър от командир Кори Питърс.“

— Моля, предайте съобщението.

„Разбрано, Хюстън. Предавам съобщението: Майк, не мога да кажа, че мина гладко, но все пак това беше изключителен полет. Повече от всичко бих искал ти да беше до мен.“

Майк преглътна мъчително и очите му се изпълниха с влага. „Благодаря ти, Господи!“ Накуцвайки, излезе от залата. Нямаше сили да се включи в партито, което се развихри там след края на мисията.

Навън го обляха лъчите на яркото южно слънце и той сложи тъмните си очила, за да предпази уморените си очи. Под тяхното прикритие вече можеше да остави сълзите си свободно да текат. Чувстваше се така, сякаш сам бе летял на тази совалка. „Керълайн — молеше се мислено, — недей проваля това, което едва сега започва. Бъди с мен, за да споделим това щастие!“

Още в мига, в който прекрачи прага на апартамента си, разбра, че нея я няма. Пусна якето си на пода и влезе в дневната. Керълайн бе изчезнала и сякаш предишната вечер бе била само хубав сън. Майк отиде в кухнята и сърцето му подскочи, когато видя лист хартия, прикрепен към хладилника.

„Мой мили, скъпи, великолепни Майк,

Ще ти обясня защо трябва спешно да замина за Лос Анжелис, когато се чуем тази вечер по телефона. Междувременно мисли си за мен. Аз също ще мисля за теб. Обичам те и те целувам силно!

Керълайн

П. П. Знаеш ли как можеш да накараш един слон да лети?!“

Той внимателно сгъна бележката и се усмихна. Вече можеше да е сигурен, че снощи не е сънувал.