Джорджия Боковън
Стъпка по стъпка (16)

Шестнадесета глава

Майк беше прекалено уморен, за да вкара колата в гаража, а и не възнамеряваше да остане достатъчно дълго в апартамента си. Искаше само да си вземе душ и да се преоблече. Бе напуснал контролния център, едва когато астронавтите бяха прекъснали ремонта на механичната „ръка“ и бяха отишли да поспят няколко часа.

Докато търсеше ключовете, се опита да си спомни кога за последен се е чувствал толкова изтощен. Не успя.

Нямаше с какво да се сравни напрежението, безсънието и умората на последните няколко дни. Като капак на всичко му бе дошъл и тревожният въпрос на Ан: „Керълайн при теб ли е?“

Отвори вратата и без да включва осветлението, влезе дневната. Не беше направил и две крачки, когато се спъна в някакъв обемист предмет. Дъхът му секна от острата болка, която го преряза като с нож.

— Майк…

Тихият женски глас проникна в съзнанието му като през мъгла.

— Керълайн?

— Какво стана?

Тонът й граничеше с паниката.

Майк не й отговори, а само изстена, когато се опита да направи крачка напред.

Керълайн бързо се надигна и пипнешком тръгна да търси ключа на лампата. Стаята се озари от заслепяваща светлина. Когато видя Майк, Керълайн сложи ръка на устата си, за да потисне напиращия в гърлото й вик. Той бе приклекнал и държеше крака си така, сякаш беше счупен, а лицето му бе разкривено от болка. В следващия миг тя зърна преобърнатия куфар и разбра какво се е случило. Коленичи до Майк, но не се реши да го докосне, за да не му причини допълнителна болка.

— Майк, може ли да направя нещо? Ако искаш, да извикам линейка?

Той мълчаливо поклати глава.

Керълайн хукна към банята, взе една хавлиена кърпа и започна да попива капчиците пот по лицето му.

— Имаш ли някакво обезболяващо?

Дишането му постепенно се нормализираше.

— Не… не се тревожи, ще се оправя.

Тя пусна кърпата на пода и се зае да гали лицето му с върха на пръстите си. Едва доловимо докосваше челото, слепоочията, бузите и устните му.

— Съжалявам, Майк… Ужасно съжалявам. Не трябваше да оставям там куфара си.

Майк се помъчи да се усмихне.

— Няма нищо, Керълайн. Ужасно глупаво от моя страна беше да не светвам лампите. Дяволските компютри ще ме принудят да сложа очила. По цял ден се взирам в тях.

Той понечи да тръгне, но с мъка запази равновесие. Керълайн инстинктивно обгърна кръста му.

— Хайде, облегни се на мен!

Майк се поколеба. Мисълта, че Керълайн го вижда недъгав и безпомощен, го ужасяваше. Тя вдигна очи и срещна неговите.

— Майкъл Уебстър, облегни се на мен, за да ти помогна, или си тръгвам!

Майк се стресна от заповедния й тон.

— Щом аз съм решила да ти се доверя, трябва да ми отговориш със същото!

Сърцето му подскочи от изненада. „Решила е да ми се довери? Какво пък означава това?!“ Той леко се отпусна върху рамото й. Надежда, радост и облекчение изтласкаха острата болка и цялата стая сякаш се завъртя пред очите му.

— Къде искаш да седнеш?

Той посочи фотьойла.

— Ето тук.

— Не е ли по-добре да си легнеш на дивана?

— Керълайн, какво изобщо правиш в апартамента ми?

— Това ще ти обясня малко по-късно.

Ръката му докосна нежно брадичката й и я повдигна.

— Предпочитам да ми обясниш сега — каза й тихо. Кръвта пулсираше тежко в ушите му.

— Сигурно ще се объркам. Приготвила съм си малка реч, но сега не мога да си я спомня…

— Моля те, Керълайн!

— Майк… аз… Най-накрая признах пред себе си, че те обичам. Исках да го знаеш…

Той шумно изпусна дъха си, който бе задържал досега. Болката му изчезна като с магическа пръчка. Щом Керълайн го обичаше, вече нищо друго не го интересуваше. От нейните думи сивият свят се обагри ярко, а бъдните дни заблестяха с чудесни обещания и надежди.

Керълайн склони глава на гърдите му и се заслуша в синкопа на сърцето му. То й говореше, че най-после е намерила своя дом — дом, в който ще бъде обичана и уважавана — дом, където страховете и съмненията й щяха да бъдат забравени. Усети, че устните му докосват косата й. Отметна глава назад и посрещна устата му в жадна, изгаряща целувка.

— Не мога да ти обещая, че никога няма да имаме противоречия — прошепна Майк в ухото й.

— Знам това…

— Не мога да ти обещая, че ще съм съгласен да те виждам само през уикендите.

— Знам това…

— Но пък мога да ти обещая, че ще те обичам повече отколкото някога си била обичана, и никога няма да ти дам повод да се съмняваш в мен.

Керълайн се усмихна.

— Това също го знам.

Тя забеляза, че на лицето му се появи нова болезнена гримаса.

— Хайде да направим нещо, за да облекчим болката ти. След това ще поговорим. Като за начало ще ти обещая, че повече няма да оставям нещата си разхвърляни по пода.

Тръгнаха към спалнята.

— Спъването ми в куфара ти беше капката, която преля чашата. От два дни краката ме болят, защото непрекъснато съм в контролната зала.

— Не разбирам защо не си вземеш някакво лекарство, което да облекчава болката ти.

— След катастрофата лежах дълго време в болницата и разбрах, че е лесно да се пристрастиш към болкоуспокояващите. Оттогава се старая да не ги употребявам.

Керълайн му помогна да си легне, седна на ръба на леглото и се наведе, за да събуе обувките му.

— Моля те, мога и сам! — запротестира Майк и се опита да я спре.

Тя му хвърли ядосан поглед.

— Знам, че можеш. Но сега не е необходимо да ми показваш колко си силен, нали? Доколкото си спомням, и друг път съм те събличала и тогава нямаше нищо против.

— Керълайн… аз…

Керълайн осъзна, че правеше паралел между две съвсем различни неща, и се почувства ужасно глупаво.

— Извинявай, Майк. Не трябваше да казвам това.

— Не, не си казала нищо погрешно, Керълайн. Не бях искрен с теб, опитах се да скрия истината. Излъгах те, че кракът не ми създава никакви проблеми…

Думите бяха по-трудни за изричане, отколкото бе предполагал. Да ги изрече на глас, може би означаваше да унищожи всички свои илюзии.

— Има определени неща, които тази травма не ми позволява да правя, а това несъмнено ще ти попречи да ме чувстваш като пълноценен мъж. Страхувам се, че с годините те ще стават все повече…

Май взе ръката й в своята и започна да гали дланта й с палец.

— Изминаха толкова години след катастрофата, а аз все още не мога да приема последиците от нея. Знам, че всеки път, когато гледам излитане на космически кораб, сърцето ми ще се разкъсва, защото никога няма да мога да бъда астронавт. Най-лошото от всичко е, че не мога да сторя абсолютно нищо, а трябва само да привиквам…

Керълайн осъзна колко егоцентрично е живяла напоследък. „Каква ли щях да стана, ако Майк, Ан и другите не бяха си проправили с лакти път до сърцето ми?“

Силно стисна ръката му.

— Нима мислиш, че проблемите, които имаш с твоя крак, биха повлияли на любовта ми към теб? Ако е така, грешиш. Не съм се влюбила в красивото ти тяло или ослепителната ти усмивка — тя се засмя. — Още по-малко в необикновените ти атлетични способности. Да не забравяме, че едно тринадесетгодишно момиче те победи на баскетбол.

Майк също се засмя и поклати глава.

— Ако не е в чара и мъжеството ми, не знам в какво си се влюбила тогава. Май че друго не остана.

— Може би в твоите мустаци.

Той направи гримаса от болка, но успя да отвърне шеговито:

— Дай ми няколко седмици и отново ще ги имаш.

Керълайн стана сериозна.

— А сега какво мога да направя, за да престане да те боли?

— Почти нищо… Трябва само да стоя неподвижно и да чакам. Най-лошото отминава за десет-двадесет минути.

— Няма ли нищо, от което да получиш малко по-бързо облекчение?

— Не знам… Понякога ми става по-добре, ако полежа в гореща вана.

Тя веднага се изправи.

— Хей, къде скочи?

— Да напълня ваната.

— Керълайн, караш ме да чувствам неловко. Не съм чак толкова безпомощен.

Керълайн скръсти ръце на гърдите си.

— Може да не си безпомощен, Майкъл Уебстър, но със сигурност си ужасно дебелоглав.

— Не, не съм. Аз съм добър и отстъпчив човек, но ми е много неприятно, да ме гледаш в такова състояние.

Сърцето й се сви. „Какво ли му струва да ми признае това?“

— Трябва да преодолееш стеснението си, Майк. Вече съм те виждала без дрехи. И за това ли не си спомняш?

Устните му се разтеглиха в широка усмивка.

— Не мога да повярвам, че всичко това се случва. Ще го повториш ли отново?

Топлината на гласа му я изпълни с щастие. Керълайн се приближи и го целуна.

— Обичам те, Майк. Искаш ли да го чуеш още веднъж?

— Да, искам да го чувам отново и отново… Ако не ме болеше толкова кракът, щях да съм сигурен, че сънувам.

— Няма да ти го кажа, докато не тръгнеш към банята!

Майк сви рамене.

— Да бъдеш моя съпруга ще е…

— Съпруга?

— Защо? Нещо лошо ли казах?

— Това означава ли, че смяташ да се оженим?

— Изглежда ми нещо съвсем нормално за нашите отношения.

Тя изведнъж се напрегна. Досега не беше мислила, че може да се стигне до брак. След мъчително взетото решение да признае на Майк, че го обича, прибързаното му предложение да се оженят идваше прекалено неочаквано.

— Майк, няма ли да е по-разумно, ако изчакаме малко. Да се опознаем по-добре…

— Не!

Керълайн прокара пръсти през косата си.

— Е, това беше много кратък и категоричен отговор.

— Керълайн Мери Травърс, ще се омъжиш ли за мен?

— Господи, запомнил си презимето ми?!

— Разбира се, помня всяка дума, която си казала.

— Майк, недей прибързва. Опознай ме по-добре и тогава решавай дали искаш да прекараш живота си с мен.

— Вече достатъчно добре те познавам и това, което знам и виждам, много ми харесва.

Тя се засмя и тръгна към банята.

— Може и да промениш мнението си — подхвърли през рамо.

Отвори крановете за топла и студена вода и се върна, за да помогне на Майк да се съблече. Словесната им битка сигурно щеше да продължи, ако лицето му отново не беше се изкривило от болка, когато се изправяше.

Той се отпусна във водата, а Керълайн седна на ръба на ваната и зачака да се успокои дишането му и да се отпуснат напрегнатите му мускули.

— Често ли получаваш подобни кризи?

— Зависи колко работа имам и колко километра трябва да измина на ден по коридорите на Центъра. Ако продължа да натоварвам краката си и да не обръщам внимание на предупредителните сигнали, които изпраща тялото ми, ще се случва по-често.

Майк хвана ръката й.

— Омръзна ми да говорим цяла вечер само за това.

Той поднесе пръстите й до устните си.

— Кажи ми какво те накара да промениш решението си. Искам да узная всичко.

Керълайн си пое дълбоко дъх. Имаше стотици начини, по които можеше да му отговори, но всички те водеха до признаването на един-единствен факт.

— Майк, въпреки онова, което казах, направих или се опитвах да направя, аз се влюбих в теб. Помъчих се да си внуша, че това не е истина, но успях да го постигна само за кратък период… Докато един ден повече не можех да се преструвам. Във Флорида през цялото време мислих за теб и за нашите отношения. Осъзнах, че живея в свой измислен свят, че се стремя към неща, които не са най-важното. Част от мен иска да притежава това, което имат Кори и Ан. И въпреки че досега съм смятала, че мога да се справям и сама, признавам, че имам нужда от приятели като Ренди и Синди. Трябваше да си призная, че имам нужда и от теб…

— А къде е мястото на бившия ти съпруг в новия ти начин на мислене? — тихо попита Майк.

Тя се опита да се усмихне, но спомените за Том все още болезнено пареха душата й.

— Отне ми малко повече време, но най-накрая си признах, че съм обичала един подлец. Той не заслужаваше това, което му дадох. Не можех да разбера, че връзката ми с него е била просто фалш, докато не срещнах теб и не осъзнах какво означава да обичаш и да бъде обичан. Когато се любехме, ти се стараеше аз да изпитвам по-голямо удоволствие, а не мислеше за себе си. Това никога не ми се беше случвало преди. Не знаех как да го приема, как да реагирам… Съмнявах се в теб, съмнявах се в причините, поради които се държиш така. Вече не го правя…

— Вярваш ли ми?

Керълайн коленичи и започна да масажира напрегнатите мускули на бедрото му.

— Мислих и за доверието, което трябва да си имаме, за да просъществува нашата връзка. Стигнах до заключението, че или трябва да повярваш на някого, или изобщо да не го правиш. Среден път не може да има.

— А ти вече ми вярваш, нали? Погледите им се срещнаха.

— Да, с цялата си душа…

— Обичам те, Керълайн.

Тя се усмихна и докосна устните му.

— Кажи го пак.

Майк разтвори ръце, за да я прегърне.

— Обичам те…

Той я целуна и буйните пламъци на желанието се разгоряха в тялото й.

— Не трябва да правим това…

— Керълайн… Моя красива, свенлива Керълайн. Наистина ли си тук при мен?

Ръцете му се плъзнаха под мишниците й и я притеглиха във ваната.

— Майк, не те ли боли?

— Не, вече съм по-добре.

Пръстите му обгърнаха гърдите й и притиснаха твърдите им зърна. От гърлото на Керълайн се изтръгнаха сластни стонове. Езикът й агресивно потърси достъп до устата му. Тя бе удивена. Всеки път в обятията на Майк откриваше все повече й повече начини да получава и да дава удоволствие. Където и да я докоснеше той, жадуваше за още и още, изгаряйки от желание.

Пръстите му се насочиха към копчетата на мократа й блуза. Сърцето й биеше тежко от нетърпение. Най-накрая те си свършиха работата и отдолу се разкри черната дантела на сутиена й. Тънката полупрозрачна материя не успяваше да прикрие кадифената кожа на едрите й гърди. Майк започна да изсушава с език капчиците влага в ямката под шията й. Плъзна длани по гърба й и разкопча сутиена. Очите му блеснаха от възхищение.

— Имаш много хубави гърди, Керълайн. Обичам да ги докосвам.

Той сви устни и изпусна струйка въздух по зърната й, карайки я да настръхне от наслада. Керълайн започна да извива тялото си, оставяйки го да изрази това, което самата тя се стесняваше да изрече гласно. Когато Майк започна да всмуква зърната й, едва успя да сподави вика си на възторг и щастие. Устните му се движеха бързо и методично по пулсиращата й гореща плът. Керълайн хвана главата му и я притисна към себе си.

Той я погледна и се усмихна.

— Не се чувствам много удобно в тази вана. Какво ще кажеш…

— Отдавна щях да ти го предложа, но мислех, че така си го планирал.

— Да съм го планирал?! Ти се възползва от моята безпомощност по най-безскрупулен начин.

— Ах, ти!

Керълайн впи устните си в неговите и езикът й проникна дълбоко в устата му.

— Да вървим в спалнята, за да се възползвам докрай от твоята безпомощност.

— Печелиш, Керълайн.

Майк се хвана за ръбовете на ваната и се надигна.

Тя внимателно го следеше, търсейки признаци на болка. Но всичко, което виждаше, бе красивото му тяло на атлет. На устните й се появи доволна усмивка, забелязвайки внушителната му ерекция.

Майк се наведе да отпуши ваната и тя тихо изхлипа.

— Господи, помислих си, че падаш!

— Спокойно. Достатъчно дълго живея с този крак, за да съм се адаптирал вече. Ще трябва да ме оставиш сам да решавам какво мога и какво не мога да правя, скъпа. Също така ще трябва да ми предоставиш сам да определя колко болка мога да изтърпя в името на удоволствието.

Той взе сутиена от ръцете й и го захвърли във ваната при плуващата й блуза.

— Това, впрочем, е един точно такъв момент.

Пръстите му се насочиха към ципа на панталона й. С бавно движение Майк го разтвори, седна на ваната и я привлече между краката си. Керълайн се опря на широките му рамене и изхлузи прогизналия панталон. Майк обходи с език пъпа й. Пръстите му очертаха елегантната извивка на бедрата й, промушиха се под бикините й и сантиметър по сантиметър започнаха да ги свличат надолу. Устните му следваха движението на ефирната материя, докато тя се озова на пода.

Керълайн затвори очи и тихо извика, когато ръката му се плъзна между бедрата й и погали влажната й набъбнала плът. Тя заизвива ханша си, чувствайки как желанието й взривно нараства. Преди бурята на страстта да я обгърне напълно, в съзнанието й проблесна мисълта, че отново реагира егоистично, и побърза да го спре.

— Не, Майк… недей… — прошепна. — Искам този път да бъдем заедно.

Майк кимна с усмивка и й подаде ръка, за да я поведе към спалнята. Керълайн за момент се поколеба, преди да легне при него в леглото.

— Сигурен ли си, че трябва да правим това?

— Сигурен съм, че мога да полудея, ако не го направим.

Зърната й докоснаха тъмните косъмчета на гръдния му кош, когато се наведе, за да го целуне.

— Не знам дали да ти повярвам?

Майк гризна ухото й и езикът му остави мокра диря по шията й. Ръката му се плъзна по корема й, спря се върху златистия мъх на венериния й хълм и пръстите му погалиха клитора й. Тялото на Керълайн се огъна и тя застена от удоволствие.

— Все още ли имаш съмнения?

Керълайн почти не го чуваше. Гласът му сякаш идваше от голямо разстояние. Разтвори бедра, за да подкани пръстите му да продължат своето мъчително сладко нашествие.

Майк я обърна по гръб, коленичи между краката й и нахлу в тръпнещата й от нетърпение утроба, като същевременно езикът му имитираше проникването в устата й. Той вече чувстваше, че губи самоконтрола си, но повече от всичко на света му се искаше заедно да стигнат до върха. Ръката му се плъзна между телата им и намери огнището на нейното удоволствие. Не след дълго Майк успя да разпали в Керълайн същата огнена стихия, каквато изпепеляваше и самия него.

Стоновете й ставаха все по-дълбоки и задъхани и когато тя се разтресе в томителна агония, той замаян я догони със своя невероятен оргазъм.

Този път те бяха истински заедно.

По-късно, когато потни и изтощени лежаха един до друг, Керълайн се надигна на лакът и се вгледа с усмивка в очите на Майк.

— Господи, страх ме е дори да си помисля, че заради моя инат щях да пропусна такова щастие!

— Това няма нищо общо с ината, скъпа Керълайн. Все още живееш в сенките на своето минало. Трябва да се научиш как да излезеш от тях и да се обърнеш към слънцето — той я притисна към себе си. — Между другото, аз не бях се предал, нито пък Кори и Ан.

Керълайн се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че те бяха изцяло на моя страна.

— Колкото повече слушам за семейство Питърс, толкова по-симпатични ми стават.

Преди Майк да й отговори, прозвуча острият звън на телефона. Тя се протегна и му подаде слушалката.

— Ало?

— Майк, обажда се Лиза Малорей. Моля те, веднага да дойдеш в контролния център!

— Какво става, Лиз?

Майк усети ледена буца в стомаха си.

— Не мога да обсъждам това по телефона.

— Добре, тръгвам веднага — отвърна той и затвори апарата.

— Какво има, Майк? — попита разтревожено Керълайн.

— Трябва да се върна в Центъра.

— Какво се е случило?!

— Не знам… но съм сигурен, че е нещо лошо.