Джорджия Боковън
Стъпка по стъпка (13)

Тринадесета глава

Когато на следващата сутрин се събуди примираща от глад, Керълайн разбра, че нейната болест не е била нищо друго, освен реакция на тялото й срещу изтощението, умората и стреса, на които бе подложено. След горещия душ се почувства много по-добре. Протегна се, вдигна слушалката и набра номера на стая 611. Секунда по-късно промени решението си и затвори апарата. „Глупаво е да му се обаждам. Между нас нищо не се е променило.“

Среса се набързо, взе дамската си чанта и тръгна към малката кафетерия във фоайето на хотела. Въпреки ранния час, в заведението имаше опашка от ранобудни гости. Керълайн се нареди на нея и си купи вестник, само за да се занимава с нещо, докато чака. Преди да насочи вниманието си към материал, посветен на предстоящото излитане, разсеяно се огледа, търсейки Ренди Кевънах. Не можа да открие оператора, но забеляза нещо друго и стомахът й се сви на топка.

На една от крайните маси седяха Майк и симпатична русокоса журналистка. Майк се държеше съвсем свободно, говореше с изразителни жестове и леко се привеждаше към своята събеседничка.

Изведнъж той широко се усмихна и вълна от гняв заля Керълайн. „Как е могъл да излезе снощи с тази жена, след като се грижеше за мен с такова… Господи, какво ми става?! Какво право имам да го осъждам?!“ Керълайн осъзна, че го ревнуваше, защото беше щастлив с друга жена. Опита се да си спомни кога за последен път го е видяла да се усмихва по този начин. Не успя. Объркана и разстроена тръгна към асансьора. Не знаеше къде отива, искаше само да е колкото се може по-далеч от Майк. Някой я хвана за ръката и тя изтръпна. Обърна се, очаквайки да види него, но се оказа, че това е Ренди.

— Добро утро, шефе. Закъде си се разбързала?

Керълайн оправи ремъка на чантата си, който се беше свлякъл от рамото й.

— Аз… забравих нещо в стаята си.

— Търсих те почти навсякъде, но не съм и предполагал, че може да си тук.

— Така ли?! Трябвам ли ти за нещо?

— Не, исках само да проверя как се чувстваш тази сутрин.

Ренди внимателно я огледа от главата до петите.

— Съдейки по външния ти вид, имаш подобрение — той я хвана под ръка. — Хайде, да вървим да закусим. Гладен съм като вълк.

— Но аз исках да отида…

— Керълайн, слушай ме внимателно. Майк току-що ни забеляза. Не искаш да си помисли, че бягаш, нали?

Керълайн прехапа устни, колебаейки се какво да предприеме.

— Разбра ли, че си го видял?

„Може би все още мога да се измъкна?“ — мина й през ума.

— Да.

Тя си пое на няколко пъти дълбоко дъх и погледна през рамото на Ренди. Майк се сбогува с русата журналистка и наистина тръгна към тях.

— Добро утро, Керълайн. Как се чувстваш тази сутрин?

— По-добре, благодаря.

Погледът му обходи лицето й, търсейки там потвърждение на думите й. Очевидно остана доволен от това, което видя, защото продължи:

— Днес ще ти трябва много енергия. Програмата доста е натоварена.

Керълайн отчаяно търсеше някакъв отговор. Мислено благодари на Ренди, който й се притече на помощ.

— Доколкото разбрах от колегите, ще можем да изпробваме дори тренировъчния симулатор на совалката?

— Да, досега там не е влизал журналист.

Разговорът на двамата мъже продължи още няколко минути, през които Керълайн се опитваше да установи контрол над разклатената си нервна система. С въздишка на облекчение отвърна на галантното „довиждане“ на Майк и дори успя да имитира фалшива усмивка.

— Това беше изключително! — възкликна Ренди.

— Кое?

Керълайн все още гледаше към асансьора, в който бе влязъл Майк.

— Ако бях заснел тази сцена, щяхте да бъдете номинирани за „Оскар“.

Тя намръщено се обърна към него.

— За какво, по дяволите, говориш?!

— О, хайде, Керълайн, отново забравяш пред кого се намираш! Отразявал съм прекалено много представления, за да не разпозная истинското шоу.

Керълайн направи учудена физиономия.

— Снощи не пожела да ми отговориш, но предполагам, че между вас има сериозен конфликт. Ако не вземете мерки, за да го разрешите, съвсем скоро може да стане неразрешим.

— Вече е твърде късно…

Тя стреснато осъзна, че изрича мислите си на глас.

— Беше твърде късно от самото начало…

— Защо не отидем на някое по-спокойно място, за да обсъдим всичко?

— Не сега, моля те. Може би довечера…

— Окей, шефе! — сложи ръка на рамото й Ренди. — Само не забравяй, че аз съм наоколо, ако ти потрябвам.

Вечерта Керълайн настоя Ренди да продължи сам обиколката си по баровете под предлог, че ужасно й се спяло, а и на следващия ден трябвало да летят за Флорида.

 

 

Майк тръгна за Флорида с по-ранен полет от този на журналистите. Искаше да придружи Ан, а и да е сигурен, че там всичко е готово за посрещането на представителите на медиите от цялата страна.

Ан мълчаливо гледаше през прозореца синия килим на океана.

— Какво става? Нервна ли си? — хвана ръката й Майк.

Тя се обърна към него и се опита да се усмихне.

— Искаше ми се да знаех какво не е наред, Майк. Независимо какво върша, това чувство на неудобство и безпокойство, което изпитвам, си остава. Сякаш в стомаха ми има отряд гномове, правещи всичко, което им е по силите, за да не се чувствам приятно.

— Мисля, че това е нещо нормално, Ан. На Кори му предстои пътуване, което ще го отведе доста далеч оттук. За голяма част от хората полетите със совалката могат да са нещо съвсем обикновено, но ти знаеш, че това изобщо не е така.

— Има нещо повече — поклати глава Ан.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам… Вярваш ли в предчувствия?

— Като това, което имаше, преди да катастрофирам? — попита разтревожено Майк. — Ако е нещо подобно, не знам какво да ти кажа.

— Не, този път е по-различно. Няма го онова чувство на остра паника, което изпитвах преди… Само странно усещане на безпокойство. Може би затова не мога да му се доверя напълно — Ан го погледна умолително. — Бъди добър, не казвай нищо на Кори. Сигурно ще ме помисли за напълно откачена. От един месец се правя на Полиана^[1] и дори децата станаха подозрителни.

Майк даже и да имаше възможност да види своя приятел преди полета, в никакъв случай не би му разказал за предчувствията на съпругата му. Кори добре знаеше, че предсказанията й се сбъдваха с ужасяваща точност и сериозно би се разтревожил.

— Учудвам се, че не е забелязал странното ти поведение.

— Шегуваш ли се?! Главата му вече е в орбита. През последните две седмици ми се струваше, че не живея с него, а с робот.

— Има една черта от характера му, която никога не съм могъл да разбера. Как е възможно да пренася напрежението от работата си вкъщи.

Майк забеляза, че в очите на Ан избликнаха сълзи.

— Не знам какво ще правя, ако нещо се случи с него, Майк. Вече шестнадесет години сме заедно и не виждам как ще продължи животът ми, ако го няма.

— Ако нещо се случи с Кори, било то в совалката или на път за вкъщи — днес, утре или след години — твоят живот ще продължи, Ан. Често цената, която трябва да заплатим, за да обичаме някого, е да го загубим или да се разделим с него.

— Откога започна да се увличаш и по философия?

— Напоследък. Започнах да правя и много други неща, за които преди съм нямал време или не са ми били интересни.

— Успя ли да говориш с Керълайн в Хюстън?

— Направих всичко, което беше по силите ми, но магическият момент, който очаквах, така и не дойде.

Ан тъжно поклати глава.

— Каква нелепост. Прекарал си половината си живот в търсене на „голямата“ любов, а когато най-после смяташ, че си я открил, жената просто не отвръща на чувствата ти.

— Както винаги преувеличаваш способностите ми, скъпа Ан. Откога да се влюбиш, е нещо, което можеш да контролираш?

— Какво смяташ да правиш сега?

— Нищо. Оставям всичко така, както си е. Ако успея да преживея този уикенд, нататък всичко ще ми е все едно.

— Керълайн също ще дойде в Кейп Канаверал, нали?

— Да, заедно с другите.

— Тя ми харесва, Майк.

— Знам.

— Имаш ли нещо против, ако прекараме малко време заедно, когато пристигне в Центъра?

— Не, разбира се. Защо трябва изобщо да ме питаш?

— Знаеш ли, представях си какво би станало… ако ние с Кори се разделим, а ти си приятел и с двама ни.

— Е, и?

— Смятам, че каквото и да ни е разделило, то ще е толкова силно, че ще принуди и теб да вземеш нечия страна. В противен случай, не мога да разбера как двама души, които харесвам, се държат така помежду си.

— Мисля, че прекалено много драматизираш нещата, Ан. Аз сам си създадох тази ситуация и Керълайн няма абсолютно никаква вина. Държах се като слон в стъкларски магазин, непрекъснато удрях, маневрирах и изисквах неща, които изобщо нямах право да изискам.

— Ако толкова си убеден в това, защо не започнете всичко отначало.

— Това е все едно да извадиш обувките си чисти, ако си стъпил в горещ катран.

— Откъде си сигурен, че тя няма да посрещне това с готовност?

— Ан… не ме слушаш внимателно. Аз бях този, който се влюби, а не Керълайн.

— Тук мисля, че грешиш.

Сърцето на Майк заби силно. „Нима Керълайн й е казала нещо?“ С големи усилия запази хладнокръвие.

— Какво те кара да мислиш така?

— Не съм сигурна дали тя самата го осъзнава. А ако го осъзнава, се страхува да си го признае. Усетих го, когато се срещнахме в къщата на сестра ми в Нюпорт Бийч. Реших да не споменавам изобщо твоето име. Ако Керълайн искаше да научи нещо за теб, трябваше сама да ме попита. Надявах се, че ще го направи, и така и стана. Тръгна си, но спря колата и се върна, за да се поинтересува за теб. Бих искала да знам какво точно видях в очите й. Някаква смесица от тъга и болка. Съчувствам й и никога не съм съжалявала толкова за някой друг човек. Може и да греша, но каквото и да стои между вас, това е нещо, което тя носи дълбоко в душата си. То й пречи да се влюби в теб. По-точно, пречи й да си признае, че вече е влюбена.

Майк се облегна назад и се усмихна кисело.

— Бих дал всичко, това да е истина.

— Какво би дал например?

Той сведе глава и се замисли. „Какво бих дал наистина? Какво бих направил за Керълайн?“

— Знаеш ли, защо не сменим темата? Чувствам, че когато заговорим за Керълайн, се въртим в кръг, а от това въртене вече започва да ми прилошава.

— Добре, както искаш… Отдавна се каня с някого да обсъдя финансовите проблеми на училището, в което са Ребека и Кевин.

Напоследък Ан сериозно се интересуваше от проблемите на малкото градче, в което живееше. Тази година смяташе да се кандидатира за член на градската управа.

— Слушам те — отвърна Майк и изпъна крака.

— Това ми харесва най-много в теб — засмя се тя. — Винаги се отзоваваш с готовност.

 

 

Въпреки че Майк имаше да върши безброй неща, след като кацна във Флорида, той все пак намери време да поговори насаме с Кори преди излитането.

— Знаеш ли, че нямаше да съм тук, ако не беше ти.

— Откъде ти хрумна?

— Не сме говорили за това, защото сякаш нямаше подходящ момент. Но днес смятам да го направя — Кори сведе глава и се загледа в чашата си с кафе. — След един футболен мач в училище бях много ядосан и ти казах, че крилото не може да направи нищо, ако няма подкрепата на добър център. Също, че не виждам смисъл, ти да обираш цялата слава. Спомняш ли си какво ми отговори?

Майк се усмихна и сви рамене.

— Не, но предполагам, че е било някоя мъдрост. Доколкото си спомням, тогава се смятах за изключително проницателен и интелигентен младеж.

— Каза ми, че ако искам слава, трябва да я заслужа, а не да мърморя. Накара ме да осъзная нещо, което таях дълбоко в себе си. Стараех се непрекъснато да те следвам, но след като винаги бях втори, избирах по-безопасните пътеки. По този начин, дори и да паднех по очи, никой нямаше да ме види. Това беше по-лесният начин, Майк. Не ти казах, че смятам да се включа в космическата програма. По това време бяхме в различни точки на земното кълбо.

— Нямаше нужда да ми казваш. Знаех, че започва нова космическа програма, а за това са нужни и специално подготвени хора. Това естествено е професионално развитие за един пилот и предвидих, че няма да пропуснеш тази възможност.

За момент настъпи неловко мълчание. Кори го наруши пръв.

— Исках да ти кажа още, че не е същото, след като няма да си с мен…

— Не бих твърдял, че и на мен ще ми е много приятно — отговори тихо Майк.

Кори се изправи и двамата се прегърнаха, опитвайки се да изразят това, което не можеха да направят с думи.

— Ще наглеждаш Ан, нали? Напоследък се държеше много странно.

— Разбира се, не се тревожи за това.

— И Майк… ако нещо се случи…

— О, я стига…

— Млъкни за малко и ме изслушай. Моля те!

Майк осъзна, че приятелят му говори сериозно. Това не беше коментар на човек, който просто знае, че работата му е много рискова, а на специалист, който предчувства, че нещо по кораба не е наред.

— Казвай.

— Ако нещо се случи с мен, недей изоставя Ан и децата. Посещавай ги поне един път в седмицата. Те те обичат.

— Кори, знаеш, че ще го направя. Безсмислено е да говорим за подобни неща.

— Добре, още нещо…

— Казвай.

— Напоследък мислих над това, което става между теб и Керълайн.

— Да, добре. Последни съвети към нещастно влюбения, нали? Ан вече ми напълни главата, докато пътувахме към Флорида.

Майк се опита да внесе малко хумор в разговора им, но Кори игнорира думите му.

— Ако наистина смяташ, че тя е жената, която търсиш от толкова време, не й позволявай да си тръгне така лесно. Животът ми нямаше да представлява нищо, ако не беше Ан. Не искам да мисля, че никога няма да изпиташ щастието, което аз имам.

— Мили Боже, Кори! Ако някой те чуе да говориш така, ще отложат полета и ще те изпратят отново на психотестовете.

Кори пъхна ръце в джобовете си и се усмихна.

— Нищо ми няма, Майк. Исках само да сваля някои неща, които ми тежаха на гърдите. Можеш да ми го върнеш, след като се прибера.

— Не си мисли, че ще ти се размине — Майк погледна към часовника си и поклати глава. — Трябва да вървя.

Изпрати приятеля си до сектора, в който достъп имаха само астронавтите, и му стисна ръката.

— Внимавай, утре ще те гледам. Да не се изложиш!

— В никакъв случай — отвърна Кори, обърна се и влезе.

 

 

Утрото беше влажно и студено. Светлосиньото небе беше безоблачно и приличаше на платно, готово за първия замах на огромната бяла четка от излитащата ракета, отправила се към далечния Космос.

Ренди бе прекарал предишния ден в търсене на подходящ ракурс за камерата си. KMTV щеше да получава картина директно от НАСА и с Керълайн имаха пълна свобода за отразяване на събитието. Керълайн беше много доволна, че нямаше да водят пряко предаване, защото така можеше да наблюдава спокойно излитането, без да се притеснява какво ще каже. Единственото й задължение тази сутрин бе да си води бележки, които да използва при монтирането на репортажа.

Ан я покани на специалните места за официални гости. Тя с удоволствие прие, без да подозира, че Майк ще дойде малко по-късно при тях. Заеха местата си час и половина преди излитането, а Майк пристигна, когато оставаха само двадесет минути.

— Всичко върви по план — каза той и стисна окуражително ръката на Ан.

Ниско над главите им прелетя самолет и тя подскочи.

— Майк…

— Спокойно, самолетът само проверя какви са метеорологичните условия над пистата.

— Това пък защо го правят? — попита Керълайн.

Майк се поколеба за момент.

— В случай на авария совалката ще се приземи там.

Тя се наруга мислено. „Как може да съм толкова глупава? Да питам за нещо, което е толкова очевидно, и да напомням на Ан колко опасно е всичко!“

Майк побърза да смени темата.

— За екипажа сега е най-нервният момент от целия полет. Прави се последна проверка на системите и всички се молят да няма забавяне на излитането.

— Каква е вероятността нещо да се случи? — промълви Ан.

— Преди да дойда тук, ръководителят на центъра ме информира, че всичко било в изправност. Това показва и този часовник пред нас. Той ще спре да отброява минутите, оставащи до излитането, ако се открие някаква повреда.

Времето течеше мъчително бавно.

— Какво става? — попита разтревожено Ан, когато на циферблата се закова 9:00.

— Това е нормална процедура, нещо като глътка въздух за екипажа и за хората от контролния център. Как се чувстваш?

Тя сведе очи към побелелите си от стискане ръце.

— Ще ти кажа, щом всичко свърши. Керълайн ми помогна много тази сутрин. Присъствието й беше като дар божи за мен. Питаше за такива неща, за които започна ли да говоря, нямам спиране.

Керълайн срещна въпросителния поглед на Майк.

— Само я попитах как са децата?

— Сега Керълайн знае много повече, отколкото й се искаше. Знае, че Кевин спря да играе баскетбол, докато не се върне баща му. Знае какво е да имаш три деца, болни от варицела по едно и също време.

Ан започна нервно да гризе ноктите си — нещо, което никога не бе правила преди.

— Господи, трябваше да им се обадя, за да ги събудя. Може и да не видят изстрелването.

Майк стисна ръката й.

— Не се тревожи, сигурен съм, че Мери вече ги е събудила.

— Разбрах също, че Майнди е влюбена в новото си мече — вметна Керълайн.

Майк й отговори нещо, но думите му бяха заглушени от гласа на информатора, прогърмял от високоговорителите над главите им: „Дами и господа, всички системи на кораба работят нормално. Предстартовото броене продължава. Остават осем минути и петдесет и две секунди.“

Керълайн се огледа наоколо. Намираше се сред известни политици, звезди от шоубизнеса, приятели и близки на астронавтите. След това погледът й се премести върху совалката. Огромният метален корпус на кораба блестеше под лъчите на утринното слънце като гигантска стоманена игла, готова да прободе небето.

„Четири минути и двадесет и една секунда…“

„Колко е спокоен гласът на говорителя. Сякаш чете влаково разписание“ — рече си тя.

Някой зад нея обясняваше предназначението на малките странични двигатели. Те служели за по-прецизното управление на совалката и поради повреда били станали причина за провала на една от предишните мисии. Керълайн бързо погледна към Ан, за да види реакцията й. Тя сякаш бе изпаднала в транс и не обръщаше внимание на нищо около себе си.

„Три минути и четиридесет секунди…“

Устните на Ан се движеха в безмълвна молитва.

„Две минути и двадесет и пет секунди до излитане.“

Подобното на кран съоръжение, което досега бе свързано с горивния резервоар, плавно се отдели настрани.

Ан си пое дълбоко дъх.

Майк гледаше напрегнато към совалката.

Керълайн вдигна бинокъла си, за да наблюдава последните операции, които извършваха компютрите и роботизираните съоръжения.

„Една минута до излитане. Всички системи функционират нормално.“

Тя усети тежест в стомаха си, а после незнайно откъде в съзнанието й нахлу завист. Ужасно й се прииска да бъде на борда на този кораб. В него бяха хората, които правеха историята на човечеството. „Господи, какво ли изпитва Майк, след като е бил толкова близо до осъществяването на мечтата си да полети в Космоса?“

„Тридесет и осем секунди, орбитален курс — позициониран, горивни клапи — отворени за излитане.“

В основата на кораба се появиха облачета пара от изпомпваната горивна смес.

„Двадесет и пет секунди. Всички системи работят нормално. Готовност за автоматично излитане. Корабен компютър и централен компютър — синхронизирани…“

Сърцето на Керълайн заби бясно в гърдите й.

„Петнадесет секунди, четиринадесет, тринадесет, дванадесет… Първоначален пуск на главните двигатели…“

Ан напрегнато се изправи и прошепна тихо:

— Обичам те, Кори!

„Пет секунди… Главен двигател включен…“

Около совалката се появи яркооранжев пламък и миг по-късно той бе закрит от облаци бял прах, които обвиха целия й корпус.

„Запалване на страничните двигатели…“

Чу се невероятно силно бучене и земята леко потрепери. Двата странични двигателя, които щяха да изгорят няколко тона алуминиев прах, вече работеха с максимална мощност. Едновременно с възхищението и вълнението Керълайн усети как страхът пълзи бавно по гърба й.

„Издигане пет… двадесет… двеста метра… Всички системи работят нормално.“

Майк въздъхна облекчено и като хипнотизиран гледаше как огромният корпус на кораба оживява и се бори срещу земното гравитационното поле. В мислите си беше в кабината заедно с Кори. Знаеше всяко негово движение и сякаш сам го правеше. Усещаше с всяка частица от тялото си тресящия се от напрежение корпус и двигателите, които само за две минути вече бяха извели совалката на петдесет километра над земята. След сто тридесет и осем секунди експлозивните болтове от двете страни на кораба щяха да се задействат и да отделят от корпуса двата странични двигателя. С тяхното падане и с изпразването на горивния резервоар скоростта бързо щеше да нарасне и астронавтите трябваше в един момент да превключат двигателите на обратна тяга, за да предпазят от повреди совалката, с която след това щяха да се върнат на земята. Едва когато небето започнеше да изглежда черно, двигателите щяха да бъдат изключени. Големият резервоар за гориво, вече празен, щеше да бъде освободен и да се приводни някъде в Индийския океан. За последен път двигателите щяха да бъдат включени само за няколко секунди, докато корабът поемеше по предварително зададената му орбита. Тогава Кори можеше да ликува, защото мечтата му да полети в Космоса щеше да е осъществена.

Керълайн свали бинокъла и се озърна. Лицето на Ан вече изглеждаше по-спокойно, а по бузите й имаше засъхнали сълзи. Изражението на Майк беше загадъчно и не можеше да се определи за какво мисли. Погледите им се срещнаха. Керълайн само за секунди успя да прочете болката, която той преживяваше, защото бе оставен завинаги на земята. В следващия миг всичко бе изчезнало.

Майк прегърна Ан през раменете и я притисна към себе си.

— По-добре ли си вече?

— Беше… беше толкова страшно, Майк.

— Да, разбирам те.

Тя погледна към небето.

— Връщай се по-бързо, Кори. Обичам те.

Керълайн скришом наблюдаваше Майк. Видя й се доста отслабнал. „Последната седмица сигурно е била много трудна за него. Или може би целият месец?! Вече трябва да тръгвам. Ренди ме очаква, за да завършим репортажа…“

Но сякаш някаква сила я притискаше към седалката.

„Господи, колко съм изморена! Дори повече от изморена… изцедена. И объркана.“ Идеите, плановете, мечтите и надеждите й бяха придобили остри ръбове. Досега винаги бе била толкова уверена в правотата на това, към което се бе стремяла. Знаела бе правилната посока. А в този момент, като че ли се намираше в огромен водовъртеж, от който въпреки усилията си, не можеше да се отскубне. Не можеше повече да отрича, че изпитва силно, непреодолимо влечение към Майк.

„Трябва да говоря с него. Да се убедя веднъж завинаги, че между нас няма нищо. Ако не започна да си мисля за Майк като за съвсем обикновен човек, едва ли ще се отърва от кошмарите си.“

Но разговорът им не се състоя. Той се извини, че закъснявал за пресконференцията и си тръгна. Керълайн го наблюдаваше как си пробива път през тълпата, как приема поздравления, как стиска подадените му ръце или как прегръща някого. Имаше великолепна дарба да общува с хората. При него нямаше нищо изкуствено, нищо неестествено — всичко идваше от сърцето му.

— Ан, съжалявам, но и аз трябва да тръгвам.

— Не се тревожи, скъпа, не трябва да ми се извиняваш. Вече съм много по-добре, но едва ли пулсът ми ще възстанови нормалния си ритъм и през следващите няколко дни.

— Ако не се видим, преди да си тръгна… Опитвам се да кажа нещо от рода на: не искам приятелството ни да свърша дотук…

„Господи, журналистка съм, а не мога да си събера мислите!“

Усмивката отново се върна върху лицето на Ан.

— Доколкото разбрах, вече доставяли пощенски пратки от Пасадена в Хюстън и обратно. Носят се слухове, че в съвсем скоро време се очаквало да бъдат прокарани и телефонни линии — пошегува се тя.

— Искаш да кажеш, че стотината пощенски гълъби, които съм купила, няма да ме направят богата?

— Да, така е.

Керълайн чу името си и се обърна. Ренди й махаше от другата страна на трибуната.

— Ан… трябва наистина да вървя. Ще измислим нещо, нали?

— Имаш една седмица. Ако не ми се обадиш дотогава, лошо ти се пише.

 

 

През този късен следобед Керълайн търпеливо чакаше в информационното крило на космическия център „Кенеди“. Най-важната част от плана й бе срещата с Майк. Тя трябваше да премине делово, без многословни обяснения, за да могат да се разделят по-бързо и при евентуална нова среща да не изпадат в неловка ситуация.

Вратата на офиса му най-после се отвори и мускулите й се напрегнаха.

— Керълайн… — възкликна Ан. — Какво правиш тук?

— Ан… Мислех, че вече си се прибрала в Хюстън.

— Реших да направя една обиколка на комплекса, защото едва ли ще имам възможност друг път. Кори се чувства като у дома си тук, но винаги забравя за мен. Постоянно говори и говори за различни неща, за които нямам и представа как изглеждат. Така че реших да се образовам. Нали вече съм жена на истински астронавт, трябва да разкажа нещо и на децата. Това обяснява защо аз съм тук, а ти?

— Аз… ами исках да говоря с Майк, преди да се прибера в Пасадена.

Страховете на Керълайн се оправдаха. В очите на Ан се появи надежда.

— Но него го няма. Веднага след изстрелването замина за космическия център в Хюстън. Знам обаче номера му там и ако искаш, можеш да му се обадиш.

— Ан, моля те, недей. Не е това, което си мислиш.

— Така ли… извинявай — разочаровано отвърна Ан и лицето й отново помръкна.

— Исках само да му кажа „довиждане“.

Ан прехапа устни и въздъхна тежко.

— Имаш ли някаква представа колко ми е трудно да наблюдавам това, което се случва между вас. Каквито и проблеми и различия да имате, те могат да бъдат разрешени. Вие сте интелигентни хора, всеки ще направи някакъв компромис. Това не може повече да продължава по този начин, Керълайн!

Керълайн се отдръпна леко назад, учудена от неприкрития гняв в думите на приятелката й. Вдигна ръка и си разтри слепоочията, опитвайки се да намали малко главоболието си. Изглеждаше й толкова изкушаващо да махне товара от гърдите си и да сподели всичко с нея.

— Окей. Май че трябва да ти обясня.

— Отдавна беше време, Керълайн. Ела да седнем тук.

Настаниха се на пластмасовите столове в края на коридора. Керълайн си пое дъх и прокара пръсти през косата си.

— Преди да срещна Майк, животът ми беше като бюро с грижливо подредени на него документи. Знаех мястото на всеки отделен лист от тях. Когато се появи Майк, той сякаш отвори голям прозорец й остави вятъра да унищожи всичко, което така грижливо бях подреждала с години. Опитай се да ме разбереш, Ан! Оттогава напразно полагам усилия да оправя нещата, но прозорецът си остава отворен и листовете продължават да летят около мен, без да мога да ги достигна. Но най-лошото е… най-лошото е това, че не знам дали някога изобщо ще мога да върна предишния си живот. Това ме разкъсва. Толкова се промених за тези няколко месеца, че започвам да се съмнявам дали изобщо искам да съм си същата. Ан, осъзнаваш ли колко съм объркана?!

Ан притегли главата й на рамото си.

— Разбирам, че си абсолютно сигурна само в едно нещо. А то е, че животът ти, какъвто е сега, е ужасно нещастен. Нали?

Керълайн кимна.

— Не е ли логично да обсъдиш това, което ми каза, и с Майк? Да видиш какво мисли той по въпроса. Разбираш ли за какво говоря?

— Да…

— Отлагането на този важен разговор не води до нищо добро, затова ти предлагам да дойдеш с мен в Хюстън и да го открием.

— Ан… не съм сигурна, че съм готова за това. Преди да тръгна за Хюстън миналата седмица, бях убедена, че разделяйки се с Майк, съм постъпила правилно. Смятах, че така ще е най-добре и за двама ни…

Думите сякаш сами излизаха от устата на Керълайн.

— Когато се срещнахме с Майк, очаквах той да се опита да оправи нещата между нас. Да предложи или да каже нещо. Това не се случи. Държеше се така, сякаш за него бях просто една от хилядите журналистки. За първи път почувствах ревност. Може да ти прозвучи много глупаво, но аз не исках да бъда с Майк, но не желаех и друга жена да бъде щастлива с него.

Тя поклати глава.

— Няма да повярваш какви мисли ми минаха през главата, когато го видях да закусва с една блондинка. Исках да изсипя таблата си с храна върху главата на нещастната жена, само защото Майк й се усмихваше.

Ан искрено се разсмя.

— Не само ти имаш подобни помисли, Керълайн.

— Какво искаш да кажеш?

— Преди около година на някакъв прием случайно чух жената на един сенатор да споделя с приятелката си, че смятала „да се пробва“ на „симпатичния риж астронавт“. „Без да искам“ се спънах и съсипах скъпата й рокля с коктейл от водка и доматен сок.

Керълайн не можа да сдържи усмивката си.

— Е, поне си имала всички права да го направиш, а аз дори не съм сигурна дали искам да съм с Майк. Преди да го срещна, гледах на света с други очи. Странно защо, песимизмът ми ме напусна, а бях толкова свикнала с него. Не мога и да се осланям на оптимизма си, защото именно по този начин преди няколко години бях жестоко наранена. Никога не съм била по-объркана през целия си живот.

Ан хвана ръката й.

— Ако се опитваш да се върнеш към предишния си начин на живот, това означава, че съзнателно се отказваш от повечето неща, за които си заслужава да се живее. Избираш безопасния, но безинтересен живот.

— Преди ми се струваше, че си заслужава. Смятах да се отдам единствено на кариерата си.

— А сега?

„Мога ли да обърна гръб на новите си приятели: на Ренди, Синди, Ан, Кори… на Майк? Не, изключено!“ Въпреки че беше изплашена от мисълта, че ужасът от раздялата й с Том би могъл да се повтори, Керълайн тихо отвърна:

— Не искам да живея, както преди…

— Е, тогава това означава само едно, Керълайн. Ти вече си стигнала до някакво решение, само дето не си го изрекла на глас.

— Все още не знам какво мисли Майк…

— Защо не го попиташ?