Джорджия Боковън
Стъпка по стъпка (12)

Дванадесета глава

Майк тъкмо слизаше от колата си, когато чу телефона да звъни. Побърза да отключи и влезе в дневната.

— Ало?

— Майк, обажда се Ан.

Обикновено гласът на Ан беше жизнерадостен и весел, а сега изпрати студени тръпки по гърба му.

— Какво се е случило?!

— Не знам защо, но реших да ти кажа нещо, преди да се прибера в Хюстън. Може би само за да те предупредя. Днес бяхме заедно с Керълайн… Тя е сред репортерите, които ще отразяват февруарското изстрелване.

Настъпи минута мълчание.

— Каза ми, че се била опитала да се смени с някой друг, но не е успяла…

Майк уморено разтри слепоочията си.

— Вече видях името й в списъка на журналистите. Още от сряда знам, че ще дойде в Хюстън.

— Майк, добре ли си?

Той се усмихна на нейната загриженост и усети, че устните му се движат по-свободно, тъй като вчера беше обръснал мустаците си. Може би някой ден отново щеше да ги остави да пораснат — някой ден, в който след като погледнеше собственото си изображение в огледалото, вече няма да си спомняше за Керълайн.

— Да, Ан, добре съм — отвърна с попресилен ентусиазъм. — Само съм ужасно изморен.

— Двамата с Кори ще заприличате на чирози, докато всичко това свърши.

— Как изглеждаше тя? — попита Майк, игнорирайки опита й да смени темата.

— Кой?

— Ан!

В слушалката се чу дълга въздишка.

— Изглеждаше изморена и слаба. Дрехите сякаш й бяха станали големи.

— Тя нарочно ги купува по-големи.

— С няколко номера разлика?

— Да, смята, че по този начин прикрива гърдите си.

— И с одеяло да излезе на улицата, няма да може да прикрие фигурата си.

— Веднъж й казах нещо подобно, но не ми повярва.

— Майк…

— Да?

— Не мисля, че трябва да продължаваме да говорим за нея. Едва ли ти помагам да я забравиш по-лесно.

„Няма да ми е лесно дори и да не говорим за нея.“

— Сигурно си права, Ан. Как са Агнес и бебето й?

— Прекрасни са. Няма да повярваш колко е красиво това малко момиченце. Агнес продължава да твърди, че не може точно тя да е родила толкова сладко дете, и предполага, че са й го сменили в родилното отделение.

— Сигурно е хубаво, колкото леля си.

— Ах, ти! Само да не бях омъжена, така щях да те подгоня!

Това беше шега, която отдавна си разменяха, когато някой от тях направеше комплимент на другия.

— А мислиш ли, че ще бягам?

— Мисля, че ще бягаш, защото имаш толкова интелект, колкото и красота.

Майк се усмихна.

— Всичко хубаво, Ан. Не се оставяй Нюпорт Бийч да отнеме чара ти.

— Не се тревожи, скоро се връщам. Напускам това противно място и пристигам обратно в истинския свят.

Сбогуваха се и Майк затвори телефона. Остана няколко минути на мястото си, отпуснал ръце. Прекалено уморен беше, за да започне да си приготвя нещо за вечеря — прекалено уморен бе, за да се интересува какво ще яде. Искаше му се Керълайн да чувства загубата му, да съжалява и някъде дълбоко в себе си да страда, че са се разделили и са пропуснали щастието да бъдат заедно. Но беше реалист и знаеше, че това едва ли бе така, след като да не се обвързват сериозно, бе изцяло нейно решение. Съжаляваше, че още в началото не бе разбрал, че Керълайн не е жена, която може да бъде притискана.

Поклати раздразнено глава и опитвайки се да се отърси от мрачните си мисли, излезе от стаята. Отиде в кухнята, включи лампата и отвори хладилника. Вътре имаше голямо разнообразие от продукти, но нищо не изкушаваше апетита му.

— По дяволите! — изруга гласно.

Болката в гърдите му след раздялата с Керълайн не отслабваше, а се засилваше с всеки изминат ден. Дори и да бе променил тактиката си, едва ли щеше да постигне нещо особено. Тя твърдо беше решила да живее сама, отдадена на кариерата си. Каквото и да бе направил или казал, беше без значение. Би могъл само да отложи или да удължи агонията.

Затръшна вратата на хладилника, угаси лампата и си легна, без да се съблича.

 

 

Няколко дни по-късно Керълайн се качи на самолета от Лос Анжелис за Хюстън. Седна до Ренди и срита пътната си чанта под седалката. Пое си дълбоко дъх и после още веднъж, опитвайки се да успокои разклатените си нерви. След като се бе върнала от Нюпорт Бийч и бе започнала да брои дните, оставащи до този полет, се бе чувствала като пълна идиотка.

„По дяволите! А какво ли ще стане, когато се срещна с Майк?! Можех да излъжа, че съм болна, и да помоля Сид да изпрати някой друг. Всъщност, не е необходимо да се преструвам — и без това съм болна! В стомаха ми сякаш се боричкат ято скорци.“

Ренди я сръга с лакът.

— Затегни си колана.

— Какво?

— Колана, излитаме — повтори по-меко операторът.

— А, да…

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Да, кажи…

— Когато стюардесата те попита искаш ли нещо за пиене, отговори й „не“. Не искам да ме олееш целия.

— Ренди, престани! Няма ми нищо.

Операторът хвана ръката й и я изпъна напред.

— А това какво е?! Трепериш като лист.

Керълайн се отдръпна рязко.

— Заблуждаваш се!

— Хей, шефе. Няма нужда да се правиш на корава и пред мен. Достатъчно добре се познаваме.

— Изглежда, че съм малко изморена, това е…

— Щом така искаш да се измъкнеш, ще те оставя да го направиш — Ренди се намести по-удобно на седалката си. — Събуди ме, като кацнем в Тексас.

— Нима възнамеряваш да спиш?!

Той отвори едното си око.

— Възражение ли чух?

Керълайн разчиташе на Ренди да й помогне да престане да мисли за предстоящата среща с Майк.

— Исках да те питам какво става със Синди? Не съм я срещала напоследък.

— Окей! — засмя се Ренди. — Изчакай само минутка и ще ти разкажа повече, отколкото ти се иска да знаеш за красивата Синди Хемълин.

Обърна се към прозорчето и с интерес проследи как самолетът прави последни маневри по пистата.

— Извини ме, винаги съм си падал да гледам как излитат и кацат самолетите.

Когато се издигнаха във въздуха, той поде:

— Синди ми се похвали, че вече сте работили заедно през миналата седмица. Харесва те много, но също е забелязала, че нещо те яде отвътре, и се тревожи, че може да направи дупка в стомаха ти.

— От къде на къде Синди разбира и от язви?

— Каза ми, че е страдала от язва, и че се било наложило да влезе в болница. Предполагам, че оттам е научила какви са симптомите.

— Кога се е случило това?

— Малко преди да се разведе. Кълне ми се, че никога няма да й се случи отново. Твърди също, че ако не била преживяла подобно нещо, едва ли е щяла да бъде сегашната жизнерадостна личност.

— Да разбирам ли, че нещата между вас продължават да вървят добре?

— И още как! Толкова добре, че сериозно се замислям не е ли вече време да поискам ръката й.

Керълайн издаде някакъв гърлен звук на изненада, преди да успее да се овладее.

— Сериозно ли говориш?!

— Знам, знам — ухили се Ренди. — Ще ми кажеш, че се познаваме от доста скоро, малко повече от месец. Също така, че е по-възрастна от мен с пет ужасни години. Плюс това, има и две големи деца… Ще ми кажеш, че съм неуравновесен и лекомислен… А също, че можем да живеем заедно и без да сме женени… Пропуснах ли нещо?

Керълайн се опита да изобрази усмивка, но не успя.

— Не те смятам за по-лекомислен от всеки двадесет и четиригодишен младеж, току-що излязъл от университета.

— Браво! Един път да ми гласуваш доверие. Но това ли е единственото нещо, което ще ми кажеш?

Керълайн срещна изпълнения му с надежда поглед и прехапа долната си устна.

— Това означава ли, че се обръщаш към мен за препоръка?

— Е, не точно препоръка, но може би ще изслушам мнението ти. Добре познаваш и мен, и Синди.

— Прилича ми на случай, когато двама абсолютни радикали са си поканили консерватор за говорител.

— Понякога може да се окаже полезно да получиш мнение от друга гледна точка.

— Добре, мисля, че да се ожените сега, след като се познавате едва от месец, ще бъде ужасна грешка — изрече Керълайн на един дъх.

Ренди търпеливо я изчака да продължи.

— Смятам, че трябва да се опознаете по-добре, да откриете какво харесвате или какво мразите. За вашите отношения е нужна много по-солидна основа.

— Солидната основа гарантира ли успешен и щастлив брак?

— Разбира се — отговори убедено тя.

„Кого се опитвам да заблуждавам?!“ Познаваше „успешни“ бракове, които се разпадаха след двадесет и дори тридесет години.

— Или поне отчасти…

Ренди я гледаше подозрително, без да каже нищо.

— Добре, не съм сигурна дали го гарантира. Доволен ли си? Но ако изчакаш поне още малко, докато преминат първите „незабравими“ месеци, и ентусиазмът ти понамалее, ще провериш дали любовта ти все още съществува. Ако е изчезнала, раздялата ще е далеч по-лесна и безболезнена, отколкото, ако вече сте съпрузи.

— Ами ако не се стигне до раздяла, а трудностите само заздравят брака ни?

— Ренди, изглежда ти вече си решил какво да правиш?

— Нищо не съм решил, Керълайн. Имам само едно странно усещане, че ако не й предложа да се оженим, ще съжалявам цял живот — той се облегна назад. — Когато бях дете, всяко лято мама ме водеше на големите годишни фамилни събирания. Там имаше толкова много хора, повече от които и самата тя не познаваше. Ставаше ми скучно и за да се забавлявам, отивах при групичките, където се разказваха интересни истории. В началото започваха хвалбите — кой колко пари е натрупал в банката, каква къща си е построил, за каква жена се е оженил. След малко повече бира или вино започваха историите за това, което „можело да бъде“ или „ако беше“. Още оттогава се опитвам да правя всичко така, че след като остарея, да не съжалявам за нищо пропуснато.

— Щом разсъждаваш по този начин, защо по дяволите, търсиш съвет точно от мен?

— Защото не съм се заричал да не проверявам колко е дълбоко, преди да скоча във водата. Обещал съм си само, че ще скоча, и мисля скоро да го направя.

— Не разбирам как не съм забелязала тази страна от твоя характер.

— Те е прикрита зад изключителния ми чар.

Керълайн въздъхна тежко, но на устните й се появи лека усмивка.

— Задръж така! — възкликна Ренди. — Не съм виждал тази усмивка повече от две седмици. Не и след…

— Ти не си ме виждал изобщо през тези няколко седмици, да не говорим за усмивката ми.

Погледът му й показа, че не е успяла да го заблуди.

— Какво ще желаете за пиене?

Стюардесата неусетно се беше приближила до тях и Керълайн мислено й благодари, че го бе направила точно в този момент. Когато симпатичното момиче отмина, тя се обърна към Ренди и вдигна чашата си.

— Знам, че това е доста радикално нещо, за да бъде изречено от консерватор като мен, но какво да се прави… наздраве. Щом така си решил, желая ти само късмет.

Още след първата глътка кока-кола Керълайн сложи ръка на рамото му.

— Съжалявам, но ще се задавя, ако не го кажа… Моля те, почакай поне още няколко седмици.

Ренди високо се разсмя, привличайки вниманието на околните.

— Надявам се, че ще мога да почакам. Моите проблеми са разрешени, време е да преминем към твоите.

— Нека не го правим…

— Забравяш колко мъдър и чаровен мъж седи до теб. Той винаги може да ти помогне.

— Повярвай ми, Ренди. Нищо не би могъл да направиш.

Ренди се наведе бързо и я целуна по бузата.

— Лека нощ, шефе. Заспивам, но ако имаш нужда от мен, не се притеснявай да ме събудиш.

Керълайн се чувстваше объркана, но и приятно изненадана. „Как съм могла да забравя колко е хубаво да имаш приятели, които наистина желаят да те разберат и да ти помогнат?!“

Благодарение на продължителната им словесна битка и на размяната на закачки, пътуването до Хюстън премина много по-леко, отколкото бе предполагала. Но когато самолетът докосна пистата, нищо не можеше да укроти лудо туптящото й сърце. Не помагаше и мисълта, че щеше да се срещне с Майк едва вечерта.

Докато се преобличаше в хотелската си стая, потърси обяснение на своето странно поведение. С Майк не бяха смъртни врагове, за да се страхува от евентуална среща. Освен това, връзката им се беше разпаднала по нейно желание. „Защо тогава не мога да се чувствам спокойна? Може би се боя да не открия болката в очите му? Може би се боя, че той може да се опита отново да ми предложи да се срещаме? Какво ще му отговоря, ако е съгласен да продължим… този път според моите правила?“

Не намери отговор на тези въпроси, бързо се облече и тръгна към стаята на Ренди.

 

 

Кратката пресконференция бе насрочена за девет часа вечерта в една от залите на хотела, за да бъде дадена възможност на журналистите от цялата страна да пристигнат и да се настанят. Керълайн нарочно закъсня с няколко минути, разчитайки, че Майк ще е започнал да говори, и тя ще може да влезе незабелязано с някои свои колеги. За нейно съжаление, във фоайето нямаше никой — всички бяха вече в залата. Приближи се до открехнатата врата и надникна вътре.

— Търси ли някого госпожицата? — попита неочаквано зад нея до болка познат глас.

Керълайн замръзна и отчаяно се опитваше да установи контрол над себе си.

— Трябваше да се срещна тук с Ренди Кевънах, но сигурно сме се разминали…

Пое си дълбоко дъх и хвърли поглед през рамо.

— Не трябваше ли вече да си вътре?

Майк я бе забелязал още в мига, когато беше излязъл от асансьора, но се бе поколебал дали да отиде веднага при нея и няколко минути бе наблюдавал странното й поведение.

— Как си, Керълайн?

— Добре, а ти?

„Господи, колко студено звучи гласът й!“ — мина му през ума.

— Чудесно — отвърна й безизразно и се пресегна към дръжката на бравата.

Ръката му неволно докосна нейната и Керълайн подскочи като ужилена. Прониза го разкъсваща болка. „Тя дори не може да ме понася!“

— Няма ли да е по-добре, ако изчакаш Ренди вътре? — попита я.

— Не.

Керълайн отстъпи встрани.

— Сигурна съм, че и оттук ще чуя всичко, което ще кажеш.

Майк мълчаливо сви рамене, влезе в залата и се отправи към малкия подиум.

Изражението на лицето му я порази. Беше очаквала какво ли не, само не и подобно безразличие. Можеше да приеме всичко, но не и това. „Та нали аз пожелах да бъде така!?“ Беше объркана, беззащитна и някак празна… Струваше й се, че както върви по брега на спокойно море, изведнъж в краката й се разбива огромна вълна и отмива пясъка, по който стъпва. С мъка запази равновесие. „След всичко, което сме споделили, след двете нощи, през които правихме любов, как е възможно да се държи с такова безразличие с мен?!“

Приятният плътен глас на Майк я върна в действителността.

— Добър вечер, дами и господа. На тези от вас, с които съм нямал честта лично да се запозная, бих желал първо да се представя. Казвам се Майкъл Уебстър, говорител съм на НАСА за програмата „Космическа совалка“.

Чуха се ръкопляскания и той замълча, докато отново настъпи тишина.

— Ще се опитам да бъда колкото се може по-кратък, така че да имате възможност да си починете… — Майк се усмихна и добави: — Не знам дали ще предпочете бара или леглото — оставям това вие сами да изберете…

Този път дружен смях прекъсна думите му.

— Нека отбележа, че НАСА ви е благодарна, че откликнахте на поканата й да отразите излитането на совалката. Сега ще направя кратък обзор на програмата, която ви предстои. През следващите три дни на престоя ви в космическия център „Джонсън“ ще можете да разгледате целия комплекс, а също така и сектори, в които досега не са били допускани журналисти. В четвъртък следобед ще бъдете транспортирани до космическия център „Кенеди“, ще имате възможност да разгледате и него, а в събота сутринта ще наблюдавате и самото излитане. Ще ми помага екип от специалисти, които винаги ще са готови да отговорят на всички ваши въпроси. С тях ще ви запозная утре сутринта след закуска. Някакви въпроси дотук?

От първите редове се надигна нисък мъж с побеляла коса.

— Мистър Уебстър, кога ще получим необходимите документи?

— Ще ви бъдат раздадени утре сутринта в автобусите. Ако толкова държите да започнете веднага работа, мога да ви ги дам и тази вечер? Други въпроси?

Керълайн затвори вратата, обърна се и бавно се отдалечи. „Обръснал си е мустаците!“ Почувства тежест в очите си, а после силно смъдене. Започна да примигва по-често и погледна нагоре към тавана. „Какво значение има, че ги е обръснал?! Никакво! Нали си ги пусна заради някаква своя налудничава приумица!“ Тази мисъл не й помогна да се почувства по-добре. „Овладей се, Керълайн! Има толкова хора, не можеш да се разплачеш пред тях!“

Откъм залата се чу силен тропот и тракане на столове. Очевидно срещата беше завършила. Очите на Керълайн бяха замъглени от сълзи и тя не можеше да се ориентира накъде да върви. Зърна встрани светещия надпис: „Изход“. И тръгна натам. Озова се на полутъмно стълбище и след като взе няколко стъпала, седна и зарови лице в коленете си. Сълзите вече свободно се стичаха по бузите й.

Минута по-късно вратата зад нея се отвори широко и се появи Ренди Кевънах. Той разтревожен сложи ръка на рамото й.

— Искаш ли да ми кажеш какво…

Думите му секнаха, когато видя, че е плакала. Измърмори нещо неразбираемо и разтвори ръце. В отчаянието си Керълайн се отпусна в прегръдка му, без изобщо да се поколебае.

— Какво става тук, шефе? — попита я тихо Ренди.

— Ти… няма да… можеш да разбереш — изрече на пресекулки тя, борейки се с новите сълзи, напиращи в очите й.

— Защо не опитаме?

— Самата аз не го разбирам.

— Знам.

Керълайн изтри сълзите с опакото на ръката си.

— Какво знаеш?!

— Че срещата ти с Майкъл Уебстър не се е оказала толкова лека, колкото си предполагала.

— Какво изобщо знаеш ти за мен и Майкъл? — отвърна раздразнено тя. — Не съм разказвала на никого.

Ренди бръкна в горния джоб на сакото си и й подаде грижливо сгъната кърпичка.

— Виждам резултатите, а подробностите не са ми необходими.

— И това е добре, защото не очаквай да чуеш никакви изповеди от мен.

Той се отдръпна леко назад и Керълайн съжали за думите си.

— Керълайн… толкова много приятели ли имаш, че вече не ме смяташ за такъв? Така ли се държиш с всеки, който само се опитва да ти помогне?!

— Аз… аз…

Керълайн не можа да му отговори. Гърлото й беше пресъхнало и в него имаше тежка буца. Размаха безпомощно ръце.

— Не, Ренди, извинявай…

Отчаяно се опитваше да му каже, че не иска да го загуби, защото той всъщност беше единственият й приятел.

Ренди дълго време я наблюдава, а после я подхвана под мишниците и й помогна да стане.

— Слушай какъв е планът. Отиваме в твоята стая. Поръчваме си бутилка текила… не, по-добре две бутилки текила, сода и лимонов сок. После двамата сядаме и пием няколко коктейла, докато аз те попитам: „Керълайн, как вървят работите с Майкъл Уебстър?“, а ти ми отговориш: „Кой, по дяволите, беше пък този Уебстър?“

Керълайн се опита да се усмихне и сложи глава на рамото му.

— Ще можем ли да намерим и малко пуканки, обожавам ги?

— Ще попитам долу на бара. Ако нямат, ще изпратя някого до най-близкото кино. При всички случаи ще имаш пуканки.

— Господи, Ренди, къде съм ми били очите преди? Само не виждам къде е белият ти кон?

— За съжаление, вече съм го привързал за оградата на Синди Хемълин.

— Надявам се, че тя осъзнава какъв късмет има?

— Ще повториш ли това пред камерата? — засмя се Ренди и я поведе нагоре по стълбите.

Когато влязоха в стаята й, той вдигна телефона, поръча напитките и оповести:

— Текилата пристига след малко. Аз слизам долу, за да потърся пуканки.

— Ренди… недей, само се пошегувах. Мога да мина и без пуканки.

Операторът направи трагична гримаса.

— Не можем да минем без пуканки. Ще се развали цялата магия, а и забрави ли, че вече имам нова репутация, която трябва да браня.

Докато очакваше завръщането на Ренди, Керълайн се приближи до прозореца. Светлините на града й се струваха неясни и размазани от сълзите в очите й, от мислите и емоциите, които я пронизваха. Беше ужасно объркана от поведението на Майк. Не знаеше какво да прави, а съвсем скоро отново щяха да се срещнат. Може би нещата щяха да изглеждат много по-прости, ако двамата не си говореха и се правеха, че изобщо не се познават.

Остра болка в гърдите я накара да се присвие. „Господи, какво става с мен?! Вече напълно губя контрол над себе си. Защо не кажа на Ренди, че съм много изморена, и да си легна? Защо го ангажирам с проблемите си? Нима имам нужда да прекарвам тази вечер с него, да изпадам в сълзлива, пиянска сантименталност? Мога да се справя и без чужда помощ.“

„Ти си самотна, Керълайн. Не бягай от приятелите си!“ — спореше с нея някакъв вътрешен глас.

Чувстваше се толкова отпаднала и сломена, че нямаше повече сили да се съпротивлява. Наистина се нуждаеше от Ренди — от топлината, от разбирането, от приятелската му подкрепа.

 

 

Сутринта на Керълайн преди всичко й бе необходим аспирин. За втори път в живота си, и то за съвсем кратък период, страдаше от прекаляване с алкохол. След като провери всички прегради на ръчната си чанта и не откри заветната опаковка, тя с въздишка набра номера на рум сервиза. Отговориха й, че в момента сервирали закуската и ще трябвало да почака около половин час. Керълайн отказа поръчката, прокара набързо гребена през косата си и тръгна към магазините във фоайето на хотела.

Купи си аспирин и се отправи към асансьора. Натисна бутона и докато чакаше, се опита да отвори пластмасовия флакон. Вече бе успяла да счупи единия си нокът, когато Майк я забеляза и се приближи с усмивка към нея.

— Проблеми ли имаш?

— Проклетата капачка не иска да се отвори!

— Може ли да ти помогна?

Керълайн за момент се замисли дали да приеме помощта му или след като се качи в стаята си, да опита със зъби. Спря се на първото, единствено защото все още нямаше повредени зъби и изпитваше ужас от зъболекарите.

— Пише: „Натисни, а после завърти надясно“ Правят го, за да не могат децата да ги отварят.

— Да, знам… — отвърна вяло Керълайн и сдъвка две таблетки.

— Зле ли ти е? Изглеждаш ми бледа.

— Нищо ми няма…

„Къде е проклетият асансьор!?“

— Мога ли да направя нещо за теб?

„Защо не си гледаш работата, а си се залепил за мен?!“

— Изпрати ми някой представител на въздържателно дружество, смятам да се запиша.

— О… това ли е причината?! Трябваше сам да разпозная симптомите.

Керълайн преглътна горчиво-киселите таблетки. Усети как я залива гореща вълна, спомняйки си предишния път, когато бе страдала от сутрешен махмурлук. „Къде се бави проклетият асансьор?!“ Погледна нагоре към светещите индикатори — той сякаш стоеше на едно място. Когато се обърна към Майк, на лицето му имаше лека усмивка.

— Обръснал си мустаците си…

— Да… избръснах ги.

Керълайн понечи да попита: „Защо?“, но се отказа.

— Бях свикнала да те виждам…

Погледите им се срещнаха и сърцето й лудо заби. Майк каза нещо, но думите му бяха тихи и се загубиха, защото в следващия миг вратата на асансьора се отвори и от него се изсипаха десетина забързани гости на хотела.

Около минута напрегнато се гледаха, без никой да продума. Майк вдигна ръка и Керълайн настръхна, очаквайки, че ще докосне лицето й, но той само я сложи на фотоклетката на кабината, за да спре затварящата се врата.

Керълайн се опита да усмихне и му благодари. Майк се обърна и тръгна към очакващата го група журналисти. На нея пък не й оставаше нищо друго, освен да натисне бутона за десетия етаж.

Този път магическата комбинация от студен душ и аспирин не й помогна да преодолее мъчителното си главоболие и гаденето в стомаха. След като автобусите се върнаха от космическия център, единственото, което можа да направи, бе да се пъхне в леглото си, без да се съблича. Малко по-късно Ренди й донесе голяма чиния със зеленчукова супа, попита дали може да й помогне с още нещо, а после замина с група свои колеги, за да посети някакъв интересен бар.

 

 

Изминалият ден беше истински кошмар за Керълайн. Тя напразно се беше борила с това, което смяташе за налудничава проява на ревност всеки път, когато виждаше Майк да говори по-дълго с някоя красива журналистка. През първата половина на деня за поведението си обвиняваше изпития през предишната нощ алкохол, а през втората половина…

Време бе да обмисли странното си държание. Беше отказала да приеме отговора, който й предлагаше Ренди. Бе абсолютно сигурна, че не е влюбена в Майк Уебстър. Ако не беше й се случвало и не познаваше симптомите, можеше и да се съгласи с него, но не и сега. Прекалено добре си спомняше какво бе почувствала, когато за първи път бе видяла Том Фергюсън.

Не бе отговорила честно на въпроса на Ренди какви са сексуалните й преживявания с Майк. Вместо да му каже, че Майк й е отворил нови, заключени преди това врати, просто бе изтърсила: „Беше съвсем нормално“.

„Ето това е! Това е отговорът!“ Сега разбираше защо се държеше като лунатичка. Не изпитваше любов към Майк, не беше влюбена в него. Желаеше само тялото му, мечтаеше отново да се слее с него в едно цяло. Тази мисъл я накара да се почувства ужасно, но Керълайн не я отхвърли, а я остави в съзнанието си. Гледаше на нея като струйка светлина в безкраен, тъмен лабиринт. Дори когато си задаваше въпроси от рода на: „Защо ми е приятно да говоря с него?“, бързаше да се върне към спокойствието и сигурността на самовнушението, че иска единствено да се люби с него. Макар това да беше временно и измамно решение на проблемите й, Керълайн усещаше, че има нужда от него.

Рязкото почукване по вратата прекъсна мислите й и изостри главоболието й. Преди да се надигне от леглото и да облече халата си, се чу второ почукване.

— Керълайн? Добре ли си?

— Какво искаш, Майк?

— Да те видя.

— Не можеш ли да почакаш до утре?

— Керълайн… ще ти отнема само около минута.

Бравата изщрака и вратата се открехна.

— Господи, изглеждаш ужасно!

— Благодаря за комплимента! — отвърна мрачно Керълайн. — И ти не си особено красив…

„Опашата лъжа. Изглежда по-добре от всякога.“

Керълайн не искаше да го пуска в стаята си. Майк правеше с лекота живота й още по-объркан. Имаше нужда от време да помисли, да се опита да разбере себе си, но не знаеше как да направи това, след като той се мъкнеше по петите й.

Майк допря длан до челото й.

— Керълайн, имаш треска!

— Това означава ли, че аз печеля? — сряза го тя.

— Какво искаш да кажеш?

Керълайн въздъхна тежко.

— Нищо…

Тя се облегна на вратата.

— Какво искаш от мен, Майк?

— Да ти помогна с нещо.

— Виж, не се чувствам добре и искам да си легна, така че ако ме извиниш…

— Може ли да вляза?

Без да дочака отговора й, Майк пристъпи вътре.

Керълайн ядосано го изгледа.

— Не мисля, че това е добра идея, Майк. Казах ти вече, не се чувствам добре и единственото нещо, което искам да направя, е да си легна.

Той се приближи, наведе се, ръцете му се плъзнаха зад коленете й и я вдигна, сякаш беше малко дете, заспало пред телевизора, очаквайки някой интересен филм. Отнесе я до леглото, сложи я да легне и седна до нея.

— Керълайн, мислих много върху глупавата ситуация, която двамата сами си създадохме. Стигнах най-накрая до заключението, че ще е много хубаво да забравим всички глупости, които си казахме, и да се опитаме да бъдем приятели.

Изрече го на един дъх. Нервността му вече се отразяваше както на говора, така и на всеки негов жест.

— Чувствам, че полудявам, когато трябва да мисля, че ти си обикновена, непозната репортерка. Няма ли да е по-лесно и за двама ни, ако се държим по-нормално и просто си гледаме работата?

Майк свали чехлите й, оправи одеялото и пъхна ръце в джобовете си, за да спре треперенето им.

— Това беше моята малка реч. Какво ще ми отговориш?

„Сериозно ли говори? Нима наистина иска да сме приятели?!“ Керълайн чувстваше, че ще изпищи. „Добре, Уебстър. Но има една подробност. Една малка незначителна подробност. Приятелите не трябва да изпитват сексуално привличане един към друг. А аз не мога да мисля за нищо друго, когато ти си наоколо!“

Тя обгърна коленете си и опря брадичка на тях.

— Окей. Струва си да опитаме. И аз не съм особено очарована от това, което беше досега…

Майк се усмихна неуверено.

— Така, това е уредено, но то не беше истинската причина, поради която дойдох тук. Какво става с теб? Ренди ми каза, че не си добре.

— Не съм сигурна. Тази сутрин смятах, че е от алкохола.

— А сега?

— Не знам. Може ли да имам треска от него?

— Случва се, особено при хора, непривикнали към алкохола.

— Значи това е. Трябва да се закълна, че повече няма да пия…

— Само се пошегувах, Керълайн.

— Господи…

Майк забеляза чинията, която Ренди беше оставил на нощното шкафче.

— Какво е това?

— Мисля, че супа.

— Пилешка с фиде или телешка?

— Не знам, не съм я опитвала.

Той вдигна металния похлупак и я помириса.

— Зеленчукова е.

— Не е една от любимите ти, нали?

— Мисля, че току-що тя отпадна от списъка с храни, които мога да консумирам. Защо Ренди ти е донесъл тази „заешка радост“?

— Защото знае, че я предпочитам.

Майк я погледна в очите.

— А можеш ли да ми кажеш какво точно си погълнала днес?

— Ами, кафе…

— Друго?

— Кафе със сметана.

Той се изправи рязко и тръгна към вратата.

— Къде отиваш?! — попита разтревожено Керълайн, забравила, че само преди минута го бе ругала мислено, задето й досажда с присъствието си.

— Да ти донеса нещо за ядене.

— Не мисля, че това е добра…

Стомахът й упорито се съпротивляваше на думите й с недоволно ръмжене.

— Половината от проблемите ти се дължат на нередовно хранене.

— А ти решаваш всеки проблем с храна — въздъхна Керълайн. — Ако ти се грижеше за диетата ми, сигурно щях да съм най-дебелата репортерка на западното крайбрежие.

— Смятам, че едно нормално ядене на ден няма да ти причини никаква вреда, а само полза.

— Майк… аз наистина…

— Керълайн!

Тя усети гнева му и млъкна.

Майк огледа стаята и взе ключа от малката масичка до прозореца.

— Веднага се връщам.

Керълайн проследи как вратата се затваря след него. Паниката я сграбчи за гърлото. Това, което се опитваха да направят, бе наистина интелигентно, заслужаващо уважение, но беше ли разумно? Лесно бе да обявят отношенията си за приятелски, но можеха ли думите да потушат чувствата — чувства, които не биха се вместили в нито една платоническа връзка.

„По дяволите! Не мога да остана и пет минути близо до Майк, без пулсът ми да ускори ритъма си. Не трябваше изобщо да тръгвам от Пасадена. По-добре да бях отказала командировката, независимо какви ще бъдат последствията. Нали вече съм и без това с единия крак извън KMTV. Пътуването от Лос Анжелис до Хюстън и последвалите събития бяха по-лоши и от средновековни мъчения.“

Керълайн извади четката от дамската си чанта и я прокара ядосано през гъстата си коса. Погледна отражението си в малкото огледалце на чантата. Всеки път, когато го правеше, в съзнанието й изникваше една и съща мисъл. Някъде в недалечното бъдеще лицето й щеше да стане неин враг. Бръчиците от смях и от раздразнение щяха да станат все по-дълбоки, докато вече и гримът нямаше да може да ги прикрие. Във всеки случай, ако продължаваше да има подобни дни, щеше да се пенсионира много по-рано от нормалното. Взе червилото, но преди да го допре до устните си, спря, осъзнавайки, че Майк може да го изтълкува погрешно. Можеше да сметне, че иска да изглежда по-красива, заради него. Вече имаше достатъчно проблеми, не й трябваха допълнителни.

Той се върна след около двадесет минути. Нагласи няколко възглавници зад гърба й и сложи подноса пред нея. С мъка овладя порива си да погали лицето й, да отстрани къдрицата, която падаше над очите й.

Керълайн отвори пакетчето чай и го пусна в керамичната чаша с гореща вода. Ноздрите й се изпълниха с аромат, който й напомняше за родния й град, за безкрайните поля, за детството й.

— Къде успя да откриеш това? Не съм пила чай от лайка поне от двадесет години.

— Имам добри приятели в този хотел — отговори тихо Майк.

Тя вдигна капака на голямата чиния, в която трябваше да е „основното ястие“, и зяпна от изненада, когато видя купчина от препечени филийки.

— Има гореща пилешка супа в другата чиния — обясни й с усмивка Майк. — Най-доброто лекарство за болни стомаси.

Керълайн я подуши подозрително.

— Кой го казва?

— Известният доктор Уебстър. Хайде, сега яж.

Тя се подчини и с учудване установи, че супата подейства благотворно на нещастния й стомах. Когато чиниите бяха изпразнени, Майк махна подноса, за да може да си легне, и грижливо оправи одеялата й.

— С този халат ли смяташ да спиш?

— Не.

— Искаш ли да ти помогна…

Той осъзна какво казваше и гласът му одрезгавя.

— Ще се оправя и сама… — отговори Керълайн, споходена от подобни асоциации.

— Е, тогава да тръгвам.

— Майк…

— Кажи?

— Благодаря ти.

— Няма защо… Нали сме приятели?

— Майк?

— Кажи?

— Ако искаш, не си тръгвай. Можеш да останеш, нали съм болна.

— Бих искал, но не мога… Трябва да се срещна с група журналисти… — той погледна часовника си. — Даже вече закъснявам.

— Съжалявам… трябваше да ми кажеш. Не беше длъжен да оставаш тук толкова дълго.

Майк се отправи към вратата.

— Ще се видим утре сутринта, Керълайн. Оправяй се, а ако имаш нужда от нещо, обади ми се. Стаята ми е 611.

— Добре… — отвърна Керълайн, но и двамата знаеха, че тя няма да се обади.

След като Майк излезе, Керълайн дълго гледа в затворилата се след него врата. С уморена въздишка се изправи и седна на ръба на леглото. Погледът й се спря на електронния часовник върху нощното шкафче. Часът беше десет и двадесет и пет. „С кого ли може да се среща толкова късно Майк? Дали наистина са журналисти или…?“ Въпросът предизвика болезнено парене в гърдите й, но тя нямаше никакво право да търси отговора му.