Джорджия Боковън
Стъпка по стъпка (11)

Единадесета глава

Изминаха десет дена от фаталното пътуване до Хюстън. Дни, през които Керълайн отчаяно се опитваше да си възвърне предишната самоувереност, работейки до пълно изтощение от сутрин до вечер.

Джон Уейкфийлд й бе позвънил наскоро, за да се извини за поведението си и да я покани на театрална премиера, която той трябвало да отразява. Тя учтиво му бе отказала и бе прекарала няколко вечери, гледайки епизодите на филмова поредица от петдесетте години и вечеряйки с единственото „ястие“, което приготвяше с постоянен успех — пуканки в микровълновата печка.

Беше благодарна, че Ренди бе прекалено зает с другите репортери, за да обърне внимание на промяната, която бе настъпила у нея. Само той я познаваше толкова добре, че да забележи отчаянието, което Керълайн умело прикриваше от останалите си колеги. Надяваше се не след дълго отново да си бъде същата, без никой да е усетил моментната й слабост.

Тази сутрин, както обикновено, тя се запъти към таблото със седмичните си задължения. На него с чер флумастер бе изписано: „Кучешки двубои“. А малко по-надолу: „Курс — как да флиртуваме по-добре“.

Би приела това като приятелска шега, ако вече не беше чувала, че такъв курс действително съществувал в Лос Анжелис. Оператор за деня щеше да й бъде Синди Хемълин, с която за първи път щяха да работят заедно.

Керълайн влезе в стаята на операторите и й помогна да пренесе част от екипировката си. При заснемане на подобни репортажи тя тежеше около четиридесет килограма, а това обясняваше и факта, защото хората, практикуващи тази професия, трябваше да са физически здрави. Синди й призна, че не само бягала всеки ден по осем километра, но и три пъти в седмицата ходела да вдига тежести.

Посетиха един от бедните крайни квартали на града, където направиха кратък репортаж за хората, които организират незаконни кучешки двубои, и за полицаите, които се опитват да ги спрат. Оставаше им около час до следващото интервю и спряха пред малък ресторант в центъра, който Синди предпочиташе и бе негов редовен посетител.

— Ако искаш ми вярвай — поде тя, след като поръча два вегетариански хамбургера, — но успях да откажа Ренди от месото. Все още яде риба, но скоро ще стане пълен вегетарианец.

— За месото ще успееш, а какво ще кажеш за мазните пържени картофки?

Синди се разсмя, разкривайки бисерните си зъби.

— Виждам, че го познаваш много добре, Керълайн. Все още не съм успяла да го откажа от всички боклуци, с които се тъпче, но вече имам сериозни успехи.

Тя скръсти ръце и се приведе напред.

— Вече изтръгнах от него признанието, че никога не е бягал, преди да се запознае с мен. Също така, че няма баба, за която да се грижи. И най-накрая — никога не е имал състезателен велосипед.

— Мили Боже! — възкликна Керълайн и едва не се задави с билковия си чай. — Как успя да направиш това?

— Казах му така: „Ренди, или ще играеш честно, или изобщо няма да играеш!“ Можеш да се досетиш за останалото. Направи истинско шоу в един супермаркет — падна на колене пред мен и ме помоли да му простя.

— Той си знаеше, че така ще стане. Опита се да получи съвети от мен, но явно не са му помогнали.

Синди се засмя отново.

— Сега вече се отървахме от всички номера, трикове и други подобни, с които е омайвал преди това други жени, и между нас нещата потръгнаха. Всъщност… Ренди съвсем не е толкова лош човек.

— Можеш ли да си сигурна? Нали се познавате само от един месец?

— Разбира се. Един месец е напълно достатъчен, за да се опознаят двама души и да разберат ще се получи ли нещо между тях. Останалото са подробности от рода на: кой откъде изстисква пастата си от тубата и какво обича от хляба — средата или кората. Все пак съмнявам се, че с Ренди ще издържим дори и една година… Убедена съм обаче, че ще е прекрасна година. С този мъж наистина можеш да си прекараш добре.

— Синди, как е възможно да поддържаш някаква връзка с мъж, след като знаеш, че тя няма да продължи повече от няколко месеца?

Синди я погледна така, сякаш Керълайн бе задала въпроса си на китайски.

— Съвсем малко са нещата в живота, които се предлагат с гаранция, скъпа. За мен няма значение дали връзката ни с Ренди ще продължи десет дни или десет години. Стига ми само да ни е приятно, когато сме заедно.

— Изглежда, че високият процент на разводи в тази страна не те тревожи особено?

— Ако ми говориш за това, че двама нещастници трябва да продължат да бъдат заедно, само заради едната статистика или заради децата си, ще ти кажа категорично „не“. Идва време, когато трябва да забравиш предишните си проблеми и отново да се заемеш с живота си. Прекалено много хора се опитват да защитават нещо, което отдавна е загнило. От това само си причиняват излишна болка.

— Лесно ти е да говориш подобни неща, след като не знаеш какво е да се развеждаш.

— Какво те кара да мислиш така?

— Първо, че си много млада.

— Двадесет и девет е една доста прилична възраст.

Керълайн зяпна от учудване.

— Не мога да го повярвам?! Ти си дори по-възрастна от мен с една година!

— След четири месеца ще навърша тридесет. Имам двама сина на седем и пет години. Една седмица са при мен, а следващата при баща си. Смятат, че Ренди е голяма работа, защото достига няколко нива по-високо от тях на видеоигрите.

— Не се ли притесняваш, че биха могли да се привържат към него? Нали каза, че едва ли ще издържите и година — това няма да е много добре за децата.

— Децата ми са голяма част от моя живот. Не мога да им вземам гледачка всеки път, когато излизам с някой мъж. Да, те харесват Ренди, но знаят и какво е приятелство. Понякога то не може да продължи толкова дълго, колкото ти се иска. Не мога да отрека, че те прекарват добре с Ренди, но трябва да осъзнават, че някой ден него няма да го има. Да, казах това за едната година, но би могло да бъда и приятно изненадана. След като отстранихме няколко досадни черти от характера на Ренди, се оказа, че той е изключителен човек.

Керълайн се замисли, философията на Синди звучеше чудесно, но бе прекалено опростена, за да върши винаги работа в реалния свят на ревност, изневяра и омраза.

— Изглежда си имала късмет, че твоят бивш съпруг разсъждава като теб.

Синди се ухили и отхапа от хамбургера си.

— Единственото общо нещо, което сега имаме с него, е любовта към децата ни. Мисля, че така нареченото мое „свободомислие“ беше това, което сложи край на брака ни — тя сви рамене. — Какво пък. В началото прекарахме няколко чудесни години — години, които не бих заменила за нищо друго. Да благодаря на Бога, че имахме достатъчно разум, за да не продължаваме до безкрай лошите.

Синди погледна часовника си.

— Изглежда, че голямата ми бъбрива уста отново се е отворила. Ако не ядем бързо, ще закъснеем за курса по флиртуване — тя повдигна комично веждите си. — Ще съжалявам, ако пропусна нещо толкова интересно, флиртуването никога не ми е било силната страна.

Керълайн искрено се усъмни в думите й. Още при влизането им в малкия ресторант всички мъже бяха впили очи в тялото й. Захапа вегетарианския си хамбургер и замислено сдъвка едно парче. Внимателно прецени вкуса му и най-накрая го преглътна. Не знаеше дали се е поучила от философията на Синди Хемълин, но бе убедена, че следващия път, когато работеха заедно, не биваше да я оставя тя да избира ресторанта, в който да обядват.

 

 

Курсът „Как да флиртуваме по-добре“ се оказа далеч по-интересен за отразяване, отколкото бяха предполагали. В залата преобладаваше мъжката аудитория и докато в началото цареше тишина, постепенно страстите се разгоряха от интересната беседа и закачливите въпроси на лектора. Имаше занятия четири пъти в месеца, които траеха по три часа. Всички места бяха заети и дори имаше списък с чакащи.

Връщайки се към телевизионната станция, Керълайн и Синди обсъждаха впечатленията си.

— Мисля, че най-показателен е фактът, че повечето участници са мъже — отбеляза Синди. — Лекторът спомена, че те били приблизително шестдесет процента.

Керълайн кимна мълчаливо.

— Не съм сигурна защо го каза или какво може да означава това — засмя се операторката.

— Това означава, че в този свят живеят прекалено много самотни хора — отвърна замислено Керълайн.

— Забеляза ли, че повечето жени пристигат с приятелите си, а мъжете идват сами?

— И до какво заключение те доведе това?

— Че мъжете водят много по-самотен живот от нас жените. Ние не се страхуваме да споделим и най-съкровените си мисли с някоя приятелка или да я накараме да направи нещо за нас, колкото и тъпо да е то. Винаги когато успееш да стовариш проблемите си върху някой друг, след това се чувстваш по-добре. Поне съм сигурна, че аз го правя. Имам една супер приятелка още от детинството си. Мога да й позвъня дори и след най-кошмарния си ден и само за петнадесет минути тя ще ме накара да се пукна от смях.

Керълайн реши да насочи разговора към по-безопасна тема.

— Откога работиш като оператор?

— Скоро ще станат четири години.

— А къде си учила.

— Две години в „Ю Си Ел Ей“, а след това още две в „Калифорния Ривърсайд Юнивърсити“.

Керълайн се усмихна, спомняйки си за платформата на този колеж и за партито след парада, в което и тя беше участвала. Усмивката й се стопи, когато в съзнанието й нахлуха и други спомени. Те съвсем не бяха приятни. Не можеше така лесно да изтрие от мислите си мъжа, който я бе завел на това парти.

— Какви са плановете ти за бъдещето? — измърмори механично.

Синди й хвърли поглед, в който имаше нещо повече от учудване.

— След като съм завършила университет и харесвам сегашната си работа, мога да смятам, че с нея е свързано и бъдещето ми.

Керълайн се облегна назад.

— Извинявай, Синди. Не знам откъде ми хрумна това.

— В думите ти има някаква логика. Това е чисто мъжка професия, но съм здрава и ще я практикувам, докато все още мога да се справям с тежестта на екипировката. Но теглото на камерата е само единият проблем. И ти, и аз практикуваме професии, в които мъжете винаги са имали предимство. Помисли си само, Керълайн. Кога за последен път си чула някой мъж репортер да е бил уволнен, защото косата му е побеляла или кожата на лицето му се е набръчкала и не може да се прикрие с дебелия като палачинка грим?

— Да, това различно отношение към половете може да направи ужасни неща — съгласи се Керълайн. — Познавам една жена от Денвър, която отказваше да се усмихва пред камерата, за да не й се образуват излишни бръчки.

— Ти не се ли страхуваш за бъдещето си?

— Разбира се. Страхът, че скоро ще се превърна в „лелка“ и мога да загубя работата си, ми дава такъв ритник отзад, че ме кара да се движа доста по-бързо. Според мен, имам още няколко години бързане. За това време не стигна ли до големите компании, после ще чукам по вратите, докато кокалчетата ми се разкървавят, но няма да има кой да ми отвори.

Керълайн кръстоса крака.

— За съжаление, така е. Не успея ли до няколко години, ще трябва да се закотвя в някоя малка телевизионна станция и там да завърша кариерата си.

— Звучи ми дяволски несправедливо.

— Да, но това е начин на мислене, насаждан от поколения, и той няма да се промени. Много репортерки водят дела срещу работодателите си и ги печелят, но не могат да убедят зрителите, че са привлекателни както по-възрастните мъже. Дори и да водят някое предаване, рейтингът му бързо пада и са принудени да слязат от ефир. Няма защо да се учудваме, след като вече почти във всички реклами, дори и за сексбельо, има дванадесет-тринадесетгодишни момиченца.

Синди искрено се разсмя на тази малка реч.

— Мис Травърс, вие сте моят тип жена.

— И аз ви харесвам, мис Хемълин.

 

 

Когато се върнаха в сградата на KMTV, преминавайки покрай таблото с предстоящата работа, Керълайн отново потърси името си. Графикът на следващия ден все още не беше запълнен. Но затова пък две седмици от февруари бяха плътно заети с нейното име. Приближи се, за да разчете „аптекарския“ почерк на Сид Минкнър. Изведнъж дъхът й секна — изпращаха я в Хюстън, а след това и във Флорида, за да отразява февруарското излитане на космическата совалка. „Трябва да е някаква шега! Но кой може да ми я е погодил?“ Никой от колегите й не знаеше, че вече не излиза с Майк Уебстър. Това обясняваше всичко. Някой бе сметнал, че ще приеме много добре идеята да работи две седмици с Майк. А беше тъкмо обратното.

Керълайн се обърна и видя, че Сид Минкнър е на бюрото си. Опита се да си придаде по-спокоен вид и тръгна към него. Облиза устните си, чувствайки, че са пресъхнали.

— Сид, каква е тази работа в Хюстън?

— А, Керълайн, здравей. Това е идея на мистър Полсън, а не моя. Хората от НАСА са решили, както винаги, да направят шоу от поредното излитане. Мисията на астронавтите е да приберат и поправят няколко повредени сателита. Ще имат няколко излизания в открития космос — нищо ново според мен, но се твърди, че този път щели да свършат много повече работа. Поканили са всички информационни средства, а след като ти се утвърди като наш експерт по космическите теми, назначението ти е напълно логично. Ренди Кевънах ще ти бъде оператор. За всичко друго — храна, транспорт, хотел — се е погрижила НАСА. Много са щедри, нали?

Керълайн отчаяно търсеше предлог да се откаже от тази работа. Не беше готова да се върне в Хюстън. Не и толкова рано.

— Сид, малко се колебая дали да приема. Не знам дали си чул, но се носят слухове, че съм била „любимото дете“ на мистър Полсън. Не искам колегите ми да ме гледат накриво… Защо не предложиш на някой друг репортер? Има толкова млади таланти.

Сид внимателно свали очилата си и сгъна вестника, който преглеждаше. Погледът му я пронизваше.

— Керълайн, нима се отказваш от възложената задача?!

Да се откажеш от работа, да се оплакваш от нея или да се опиташ да се смениш с някой колега, означаваше истинско професионално самоубийство.

— Не… — тя се отпусна на най-близкия стол. — Мислех си само… не исках да предизвиквам завистта на колегите си.

„По дяволите!“ Вече чувстваше как очите й горят от прииждащите сълзи.

Гласът на Сид се превърна в загрижен шепот.

— Хей, Керълайн… какво има? Кажи ми. Знаеш, че ще си остане между нас.

— Сид, имам лични причини, за да не желая да работя в Хюстън. Не и точно сега.

Бръчките от челото на Сид една по една изчезнаха.

— Сега разбирам. Там работи един много симпатичен млад мъж, който ти подари няколко от розите на Полсън, а след това ти изпрати пица.

— Ти знаеш за розите?!

— Не беше трудно да се досетя. На другата сутрин старецът се правеше на детектив и измерваше оставените в градината му стъпки — Сид докосна ръката й. — Слушай, по силите ми е да те измъкна от това, разбира се, ако много го искаш. Но те уверявам, че няма да стане без никой да забележи. Полсън лично те препоръча на седмичното заседание на редакторите. Всички веднага ще разберат.

— Откога си ме записал на таблото?

— Получихме факс от НАСА преди около месец. Решихме да отразяваме излитането, защото твоите серии за програмата бяха приети много добре от публиката. Дори няколко телевизии извън щата са пожелали да ги закупят. Виждаш ли, ако не беше толкова добра, нямаше да получиш тази задача. Не ме заблуждавай, че се боиш някой от колегите ти да не ти завиди.

Керълайн прехапа долната си устна и премисли още веднъж предложението му.

— Сид, дай ми няколко дни.

— Вземи си колкото искаш. Дори и седмица. Както вече ти казах, няма начин да те сваля от таблото, без никой да не започне да задава въпроси. Всички са видели, че през февруари заминаваш за Хюстън — изражението му стана съчувствено. — Съжалявам, Керълайн… бих искал да мога да направя нещо повече.

— Благодаря ти, Сид — тя се изправи. — Ще ти кажа какво съм решила утре сутринта.

 

 

Керълайн дълго крачи напред-назад из дневната, а после тръгна към кухнята, за да потърси нещо за вечеря. Спря я звънът на телефона.

— Ало…

— Керълайн Травърс?

— Да, аз съм.

— Мис Травърс, обажда се Албърт Морисън.

Последва пауза, навярно за да може Керълайн да се сети с какво е свързано това име. Тя нямаше нужда от време за досещане, защото всеки амбициозен журналист знаеше, че Албърт Морисън е президент на една от най-големите национални телевизионни компании.

— Да, мистър Морисън. С какво мога да ви бъда полезна? — попита и изтри изпотената си длан в халата.

— Нека първо ви се извиня, че се обаждам толкова късно, но предпочетох да ви намеря у вас, а не в службата ви. Ще бъда в Лос Анжелис в края на февруари. Искам да си уговорим среща, на която да обсъдим вашето бъдеще — разбира се, ако вие сте заинтересувана.

Керълайн успя да се овладее и отговори хладнокръвно:

— Смятам, че съм заинтересувана, мистър Морисън. Всяка сутрин от последната седмица на февруари ще ми бъде удобно.

— Чудесно. Секретарката ми ще ви се обади през следващите няколко дни, за да уточните с нея деня и часа. Очаквам с нетърпение срещата с вас, мис Травърс.

— Аз също, мистър Морисън. Довиждане.

Керълайн бавно затвори апарата и дълго време остана като вцепенена, опитвайки се да приеме факта, че току-що е провела телефонния разговор, който бе очаквала от пет години. Нямаше никакви емоции, не скачаше от радост, както си го бе представяла — усещаше в себе си само празнота.

Разговорът се бе състоял много по-рано от планираното — с цели години.

След седмица Керълайн имаше още едно неочаквано телефонно обаждане. Ан Питърс щеше да пристигне за няколко дни в Южна Калифорния и искаше да се срещнат. Уговориха се да се видят в събота в къщата на сестрата на Ан в Нюпорт Бийч. Керълайн изпитваше смесени чувства преди тази среща. Радваше се на възможността да се поразведри и да си побъбри с Ан, но не знаеше как да й каже, че не иска да говори за Майк Уебстър. Реши, че най-добре ще е да бъде откровена. Ако Ан споменеше името му, щеше да й признае, че между тях всичко е свършило и разговорите са безсмислени.

 

 

Отдавна не беше пътувала до южната част на щата, но знаеше, че хората там, притежаващи къщи за около сто и петдесет хиляди долара, се смятаха за бедняци. Все пак не беше подготвена достатъчно за демонстрацията на благосъстоятелност, която видя по пътя за Нюпорт Бийч. Хората тук изразходваха толкова пари за скъпи коли и яхти, колкото бе бюджетът на малките градчета от централните щати за няколко години.

Керълайн премина през голям охраняем портал, където провериха документите й, преди да я пропуснат в имението на сестрата на Ан. Тя с изненада откри, че къщата не беше с големината на тези по булевард „Ориндж гроув“, но имаше една подробност, която вдигаше цената й с няколко милиона — градината й граничеше с океана.

Ан излезе да я посрещне, още преди Керълайн да е паркирала колата си на застланата с морски камъчета алея. Прегърна я приятелски.

— Това място е наистина изключително! — възкликна Керълайн.

— Да, и аз го харесвам. Агнес и Лен не живеят отдавна тук, но ужасно са привързани към имението.

Ан я хвана под ръка и я поведе към къщата. Керълайн внимателно разгледа професионално обзаведената дневна.

— Ан, тук просто няма нещо, което да не ми харесва.

— Ммм… Това е хубаво място да погостуваш, но не мога да си представя, че ще живея тук. Ела с мен във вътрешния двор, там ще ти хареса още повече.

Ан не бе преувеличила. Вътрешният двор се оказа тераса с размерите на апартамента на Керълайн. Подът й беше покрит с мрамор, а като преграда за студения океанския бриз бяха издигнати стъклени подвижни стени. Седнаха на удобни, изплетени от тръстика, кресла.

— Често ли идваш тук?

— Не — засмя се Ан. — Винаги се страхувам, че може да счупя нещо. В дневната има произведения на изкуството с цена, колкото едногодишната заплата на Кори. Не си падам по подобни неща, дори и да имам парите да си ги позволя.

— Като стана дума за Кори…

— Той и децата са добре. Извинявай, че те прекъснах, нали това искаше да ме попиташ?

— По-точно се чудех какво прави и къде е сега преди полета?

— Все още е в Хюстън. А и къде другаде да е? Добре е все пак, че му разрешават да се прибира вкъщи. Ще прекарам няколко дни у сестра ми. Тя роди преди няколко дни и вече очаквам да я изпишат от болницата.

— Там ли е сега нейният съпруг? Как се казваше… Лен?

— О, какво говориш?! Лен би отворил магазина си и на Коледа. Направил е изчисления, че хората купуват скъпи коли изключително през уикенда си. Не мога да го разбера. Дано само не го прави от алчност, защото го смятам за добър човек.

Разговорът им течеше леко, сякаш бяха стари приятелки, които отдавна не се бяха срещали. Когато Керълайн призна, че е наистина гладна, двете отидоха в кухнята. След като си направиха сандвичи и си взеха по кутия плодов сок, отново се върнаха на терасата. Тук Керълайн осъзна, че вече започва да става нетърпелива да научи нещо за Майк, но Ан досега не беше споменала дори името му.

Беше късен следобед, когато Ан я изпрати до колата й. Керълайн пое надолу по алеята, но след секунди натисна спирачките, включи на задна скорост и отново се изравни с тъмнокосата жена.

— Ан… исках да те попитам… Как е Майк?

Усмивката на Ан веднага се стопи.

— Не мислех, че искаш да говорим за него. Това е причината да не го спомена.

— Да, така е… но все пак.

— Какво все пак?!

— Исках да разбера как живее.

— Няма ли първо да ми кажеш как живееш ти, Керълайн?

— Аз? Ами, добре съм — отговори прибързано Керълайн. — Е, може би не чак толкова добре. Но постепенно се оправям и…

Тя се готвеше да й каже за предложението на Албърт Морисън, но размисли и се отказа.

Ан скръсти ръце на гърдите си и я погледна студено.

— Напоследък не сме се виждали с Майк. Има прекалено много работа преди всяко излитане. Разбирам, че този път му е още по-трудно, защото шефовете от НАСА искат да дадат по-голяма гласност на програмата и са поканили представители на медиите от цялата страна.

Керълайн осъзна, че е допуснала грешка. Ан защитаваше Майк така, сякаш бе член на нейното семейство, а тя беше натрапница и външен човек, който се опитваше само да го нарани. „Каква съм глупачка! Какво ще промени един отговор?! Абсолютно нищо. По-добре да не бях се връщала.“

— Споменах ли ти, че съм командирована в Хюстън и Флорида, за да отразявам това излитане?

Ан сви устни и се намръщи.

— Майк знае ли?

— Навярно не, но това няма значение — Керълайн включи двигателя. — Опитах се да се измъкна, но не успях…

— По-добре ще е да му кажа. Така ще му спестя неприятната изненада.

— Можем да се видим някой ден, докато съм в Хюстън.

— Да, обади ми се — отвърна хладно Ан и се опита да се усмихне.

Керълайн й махна за довиждане и даде газ. По обратния път до Пасадена напразно се опитваше да не мисли за промяната в настроението на Ан, когато се разделяха.

Тази нощ беше най-дългата и най-кошмарна след завръщането й от Хюстън. Само мисълта, че скоро й предстои среща с Албърт Морисън, й носеше някакво минимално облекчение. Вече се приближаваше до мечтаната цел, а това означаваше, че е постъпила правилно, като е скъсала с Майк в името на професионалната си кариера. Надяваше се тази мисъл да я успокои, но вместо това, болката в гърдите й се усилваше.