Кати Кели
Сърдечна болка (4)

Глава 3

Ан-Лиз Кенеди седеше в големия фотьойл, който гледаше към морето. Бавно взе един от каталозите, разпръснати на плетената от тръстика масичка. На нея винаги имаше куп списания и каталози с вече оръфани от разгръщане страници. Тя винаги беше готова да ги прелисти и особено когато нямаше достатъчно енергия за вестниците.

Обикновено беше необходимо пръстите й само да се докоснат до хартията, за да я залее чувството на задоволство. Страниците със семената, илюстрирани с напълно разтворени цветове, я караха да мисли за часовете, прекарани в градината с ръце, заровени в пръстта, а в главата, с мисли единствено за природата.

Днес магията отсъстваше. Виждаше само куп многократно прелиствани каталози, а ръката, която лежеше върху тях, беше с изпъкнали вени и напукан епидермис.

— Имаш такива красиви ръце, трябва да се грижиш за тях — беше въздъхнала майка й преди около трийсет и седем години, когато Ан-Лиз беше млада булка, склонна да потапя ръцете си във водата с пяната за пране и миене на чинии, без дори да помисли да сложи гумени ръкавици.

Ан-Лиз беше човек, който вършеше всичко бързо. Не безразсъдно, никога. Тя беше бърза, практична и сръчна. Ръкавиците и кремовете за ръце бяха за жените от поколението на майка й, а не за двайсетгодишните с огромна енергия и живот, който ги очаква.

— Артистични ръце с позеленели от растенията пръсти — каза гордо Едуард, докато стояха пред църквата в деня, в който дъщеря им Бет се омъжи, а Ан-Лиз часове наред беше връзвала едва разтворилите се розови рози в малки букети за украса на църковните пейки.

Ан-Лиз предпочиташе да отглежда рози сред спокойствието на градината в центъра, отколкото да връзва букети, но беше работила с желанието да види Бет щастлива да върви по пътечката в църквата.

Бяха минали вече четири години от този най-прекрасен ден в живота й. Беше видяла Бет най-после задомена, с установен живот. Бет самата беше като роза — една от онези антични рози за чай, които Ан-Лиз и Нийл, собственикът на градината, обичаха да отглеждат в огромната оранжерия.

Мадам Алфред Кариер се казваше изключително красивата роза с разкошния аромат, която обаче имаше множество бодли, отглеждаше се трудно и се нуждаеше от дълги часове на нежни грижи. Денят, в който Бет се омъжи за Маркъс — нежен, силен и лудо влюбен в нея — Ан-Лиз разбра, че за нейната роза вече има кой да се грижи. Или поне да споделя нейната грижа.

Ако Бет беше роза, Едуард беше дърво, рядък дъб, високо изправен и силен, устояващ дори на морския вятър. А Ан-Лиз? Когато беше срещнала Едуард, беше като топола — висока, стройна и жизнена от върха на главата до пръстите на краката, които никога не преставаха да шават.

Сега обаче вече не знаеше какво е. Времето и животът я бяха променили.

Някога, когато беше започнала да работи в градинарството, мислеше, че изкуството да отглеждаш разни неща е отговорът на всички въпроси. Земята те учи да бъдеш спокоен, да чакаш. Показва ти, че циклите се сменят, но кръгът отново ще се повтори. И накрая пролетта отново ще смени тежката и сурова зима. Нищо, нито проблемите, нито техните решения, биха могли да бъдат насилвани. По същия начин не можеш да насилваш и падането на снежинката. Тя ще се оформи сънено и ще затанцува във въздуха, когато е готова.

И това се превърна в мото за Ан-Лиз. За нея нещата се случваха, когато узреят и дойде моментът.

А сега й се струваше, че е грешала. Грешала напълно.

Стана, отиде в кухнята и сложи чайника върху котлона. Автоматично действие — нещо като рефлекс. Когато нямаше какво да прави, разлистваше каталозите и правеше чай. Повечето пъти изпиваше едва половин чаша.

Едуард предпочиташе кафе. В шкафа все още имаше бурканче, пълно с любимия му вид, ароматно и изключително скъпо кафе, „Блу Маунтин“ от „Фортнъм енд Мейсън“.

Ан-Лиз мразеше кафе, но ароматът му й харесваше. Сега вече нямаше да има кой да си приготвя кафе и богатият аромат нямаше да изпълва въздуха и да й каже, че Едуард е в кухнята, наведен над джезвето и заслушан в радиото.

Нямаше да има друг човек, който да премести някоя хавлия или възглавничка, да разлисти вестник. След три десетилетия живот с друг човек, дали щеше да свикне със самотата? Може би самотата беше естественото човешко състояние, а не платоническата версия на двама заедно. Надяваше се да е така.

Изключи котлона, грабна ключовете си и отиде до задната врата. Обу ботушите си и облече старото подплатено яке, което висеше ведно с други на закачалката в малкото задно антре. Задната врата водеше към плажа и когато Ан-Лиз я отвори, морският въздух, мирисът на пясък и грохотът на морето изпълниха дробовете и дишането й спря за миг, преди да се възстанови.

Къщата й беше на миля и половина от плажа. Половината миля беше обрасла с шубраци и устойчиви на всичко овошки, впили се в земята. Те отстъпваха мястото си на хребета от малки камъчки, които блестяха като скъпоценни бижута, преди водата да ги покрие. Сега беше времето на отлива и пред нея се простираше ивица жълтеникав пясък във формата на подкова. Заливчето Милшон, разположено зад много по-големия залив Тамарин. Двата залива бяха разделени от назъбени скали, които стигаха до самата вода.

Онази страна от скалите, които гледаха към Милшон, бяха всъщност част от сушата, където вятърът и водата лющеха боята от къщите и те имаха същия цвят като отломките от дървета, изхвърлени на брега. От другата страна на скалите беше Тамарин, защитен от вятъра и водата, от тиара скали.

Клисурата, която протичаше по дължината на града Тамарин и стигаше до залива, беше следа в земната кора, оставена от ледник преди милиони години. През нея протичаха реката Боун и широкото шосе, което водеше навън от и навътре в града. А в извивката на долината беше летният рай — градината, в която Ан-Лиз беше работила до миналата година.

Преди години Ан-Лиз беше убедена, че много ще й хареса да живее в извивката на залива Тамарин, където вятърът разтърсваше прозорците на къщите, но съседите се събираха в нощите, в които угасваше електричеството. В заслона на скалите и хълмовете съществуваше нещо като микроклимат и Ан-Лиз успяваше да отгледа в градината растения и цветя, които не би могла и да мечтае да види от страната на залива Милшон.

Лелята на съпруга й, Лили, имаше огромно смокиново дърво в градината си, което вече не даваше толкова много плод — като възрастен мъж, който не иска повече да се тревожи за репродуктивността — но все пак смокиново дърво, което обикновено вирее в много по-топъл климат.

Сега обаче Ан-Лиз се радваше, че двамата с Едуард се бяха преместили в тази къща преди двайсет години. Харесваше й усещането за усамотение. Вятърът не можеше да бъде по-силен от болката и гнева, които тя изпитваше, а тук поне можеше да седи с часове на верандата и да пие вино, с „Тоска“ на заден фон, без никой да я нарича луда или пък да звъни на роднините й с молба да поговорят с нея.

Плажът беше обсипан с раковини и мокри следи от водорасли. Нагоре по брега се виждаха следите от копита, оставени от ранните ездачи, дошли от конюшните, които се намираха на три мили навътре в сушата. Едуард ги беше снимал едно лято — черно-бели снимки на галопиращи коне с разширени ноздри и развени гриви, а зад тях хвърчат пръски и пясък.

Една от снимките все още беше окачена в къщата и тя я виждаше всеки път, когато влезеше през входната врата. Беше красива.

— Би могъл да се заемеш с фотография — беше му казала Ан-Лиз.

Едуард беше артистичен, макар това да не му помагаше много в застрахователния бизнес.

— Аз съм само аматьор, любов моя — беше отговорил Едуард, макар тя да знаеше, че е доволен от похвалата.

Не беше отгледан с много похвали. Майката на Едуард мислеше, че такива думи се казват само в църквата във възхвала на Бога. Ан-Лиз винаги се беше опитвала да го компенсира за липсата на окуражаващи думи и похвали в детството и младостта.

— Доста е добра за аматьор.

— Ти си сляпа, знаеш ли? — каза Едуард с усмивка. — Виждаш само добрите ми страни.

— Избирателна слепота — усмихна му се в отговор Ан-Лиз. — Виждам онова, което ми харесва. А повечето неща в теб ми харесват.

Сега, докато се разхождаше по плажа, Ан-Лиз осъзна, че трябва да свали снимката от стената, когато се прибере в дома си. Изпитваше прекалено много болка при вида й.

Вятърът брулеше лицето й, щипеше очите й. Ан-Лиз гледаше надолу, в пясъка, твърдо решена да открие нещо, което ще отвлече вниманието от болката в сърцето й. На няколко метра пред себе си видя изхвърлено на брега парче дърво, заплело се в синя найлонова рибарска мрежа. Наведе се бавно и го вдигна. Беше дълго трийсетина сантиметра и извито като въже. Някои от тези парчета дърво бяха красиви, скулптурирани от морето — все още парченца красота, въпреки разрушителните сили на природата.

Но имаше и парчета дърво като това — нищо повече от парчета дърво, изхвърлени на брега, самотни и очукани, грозни и нежелани. Като онова, което държеше в ръцете си. Като мен, помисли си Ан-Лиз.

Тя въобще не беше растение — беше изхвърлено на брега парче дърво. Грозно за повечето хора, красиво за малцина.

Събра цялата си енергия и хвърли парчето дърво обратно в океана. Завика с всичка сила:

— Мразя те, мразя те, мразя те.

Нямаше кой да чуе виковете й. Вятърът подхвана гласа й и го извиси във въздуха, но чайките не му обърнаха никакво внимание.

Едуард също не й обърна никакво внимание онази сутрин, в която тя стана в осем часа с думите, че ще посети неделната служба в девет, след което е възможно да се отбие при Лили. Измърмори нещо, което звучеше като съгласие, и се претърколи в леглото, а дюшекът се оформи около стройното му тяло. Ан-Лиз нямаше нищо против той да спи до късно. Тя беше чучулига, а той беше бухал. Бяха двете противоположности.

След десет минути вече беше взела душ, беше се облякла и отпиваше от зеления си чай. Беше започнала да го харесва, макар да го беше мразила цяла вечност, защото след направената й акупунктура й бяха казали, че е изключително полезен. Защо винаги с нещата, които са полезни, свикваш трудно, докато към вредните се пристрастяваш незабавно?

Ранната служба в „Сейнт Канис“ на площада в Тамарин беше чиста и съвършена. Лъчите на студеното пролетно слънце проникваха през цветните прозорци и осветяваха увисналите във въздуха прашинки в златисто — ефектът беше като от божествените лъчи, които галеха рисунките в Библията. Ранната служба беше лишена от музика.

Хорът пееше на службата в единайсет, а мистър Фицпатрик свиреше на органа, събраното паство тръпнеше в божествен захлас, а отец Шон се усмихваше смело, защото искаше хората да не се смеят открито.

Милият отец Шон. Той имаше страхотно чувство за хумор, което се налагаше да потиска, защото далеч не всички искаха свещеник, който непрекъснато се шегува. Ан-Лиз изпитваше съчувствие към него, а на моменти — дори съжаление.

Службата в единайсет беше също така семейната служба, където дори току-що проходилите деца коленичеха и гледаха отегчено хората зад себе си. Бяха много сладки, но винаги — разсеяни.

В девет в неделя сутринта едва една четвърт от църквата беше пълна, а това устройваше Ан-Лиз напълно. Тя обичаше спокойствието. Така имаше време да помисли, но не чак толкова много, че умът й да започне да скита из разни тъмни ъгълчета на подсъзнанието. Не, това не й харесваше. За щастие, никога не се случваше по време на църковната служба. Нещо в църковния ритуал й помагаше да приема живота по-леко, успокояваше душата й.

Религията на Ан-Лиз беше медитативна, безопасно място, където можеше да се отпусне, а нейната алтернатива — напрегната, доктринерска и тесногръда версия.

После, без предупреждение, започна мигрената — не с онази сила, която те заставя да лежиш, но все пак достатъчна да те накара да присвиваш очи от болка.

Нямаше смисъл да чака — трябваше да се прибере у дома и да си легне. Щеше да се обади на Лили и да й се извини. Леля й — е, добре, лелята на съпруга й — нямаше да има нищо против. Лили притежаваше много добри качества — беше забавна, сърдечна, имаше превъзходно чувство за хумор — но една от абсолютните й добродетели беше фактът, че никога не се обиждаше и не изпадаше в лошо настроение.

— Погрижи се за себе си, Ан-Лиз, и ела, когато се почувстваш по-добре — щеше да каже тя.

Ан-Лиз познаваше толкова много хора, които таяха в сърцата си стари незначителни обиди и по-късно ги търсеха във всичко. Беше добре, истинска утеха, че Лили не беше такъв човек.

Ан-Лиз подкара бавно към дома си като чувстваше как колата се полюлява на силния вятър. Влезе забързано в къщата с мисълта единствено за облекчението, което ще изпита, като се озове в леглото, и съзнанието й само наполовина регистрира факта, че колата, паркирана отвън, принадлежи на приятелката й, Нел. Щеше да се наложи Едуард да поговори с нея. Нел нямаше да има нищо против, двамата с Едуард се разбираха чудесно, а и Нел добре познаваше пристъпите й на главоболие.

А после влезе в кухнята и ги видя. Двамата седяха до масата, преплели ръце, а неговата тъмнокоса глава беше сведена към нейната. Нямаше приглушена музика, двамата бяха напълно облечени. Но интимността им проряза Ан-Лиз като нож.

— Ан-Лиз! — възкликна Нел, като я видя.

Разделиха се бързо. В друга Вселена Ан-Лиз може би щеше да се пошегува за резките им движения. Но разбра, с абсолютна убеденост, че в тяхната близост няма нищо невинно. Мигрената й се усили, болката беше като удари с чук по главата й, повдигна й се и трябваше да се бори с пристъпите за повръщане.

— Ние само… — поде неловко Нел, после изведнъж спря, като че ли не знаеше как да продължи.

А на Нел никога не й се случваше да не й достигат думи. За разлика от Ан-Лиз, която много често предпочиташе тишината, Нел винаги и за всичко правеше по някоя забележка. А сега нямаше какво да каже.

— Ан-Лиз, не искаме да помислиш нещо погрешно — поде и Едуард.

На лицето му беше изписана силна тревога, когато тръгна към Ан-Лиз и направи опит да вземе ръцете й в своите. Косата му беше още мокра от душа. Бяха минали само двайсет и пет минути, откакто беше излязла от къщи. Той сигурно беше скочил от леглото, веднага щом беше чул затръшването на входната врата.

— Обясни какво не разбирам, кажи ми кое е грешно и кое — правилно, така че да направя разликата — каза Ан-Лиз и нежно издърпа ръцете си. Виеше й се свят, но разумът и инстинктът й подсказваха да не позволява на съпруга си да я докосва.

— Господи, Ан-Лиз, моля те, не бихме направили нещо, което да те нарани — подхвана отново Нел.

Тя погледна тревожно Едуард — мълчалива молба той да оправи нещата.

Ан-Лиз знаеше, че очите на хората най-точно отразяват чувствата и мислите им. През годините двамата с Едуард си бяха разменяли много красноречиви погледи. И с Нел се беше случвало да се разбират с очи, бяха приятелки от двайсет години, цял един живот. Само че не беше забелязала тези двама важни за нея хора да се гледат помежду си по този начин. Досега.

Ан-Лиз се чувстваше така, сякаш гледаше последния кадър от филм, когато всички слабости в сюжета изведнъж намират решението си. Сега Нел и Едуард бяха двамата, които се разбираха с поглед, те бяха двойката в тази сцена. Не Ан-Лиз и Едуард, а Нел и Едуард.

— Моля те, Ан-Лиз, седни.

Едуард беше все още до нея, изражението му все така тревожно, ръцете му — протегнати в молба.

— Иска ми се да не се беше налагало да правим това, но предполагам, че трябва. Сега или никога, нали така? — каза той.

Изглеждаше победен, но твърдо решен да води този ужасен разговор. И тогава Ан-Лиз разбра с абсолютна сигурност, че Едуард ще я изостави заради Нел. Едуард мразеше кавгите и дори несъгласията от всякакъв вид. Той беше безполезен в моментите, когато Бет беше обляна в сълзи, силно разтревожена за нещо. Това, че беше готов да започне разговор, който можеше да завърши с викове и ридания, й каза всичко, което трябваше да знае.

— Тръгваш си, нали? Тръгваш си с Нел.

Едуард мълчаливо кимна и вдигна умолително ръце, като да каже: Какво друго мога да направя?

Тогава Ан-Лиз седна и постави длани на масата.

— Прибрах се рано у дома, защото имам мигрена — каза, без всъщност да се обръща към никого.

— Да ти донеса ли хапчетата? — предложи Едуард. Тя кимна. Той с радост излезе от стаята.

— Чаят също може да помогне — добави Нел и се обърна да отвори шкафа.

Лесно намери чашите и чинийките. Беше прекарала толкова много часове тук, да сподели чая и живота с Ан-Лиз, че знаеше мястото на всичко така, както го знаеха Ан-Лиз и Едуард.

— Всъщност чаят няма да ми помогне — отговори рязко Ан-Лиз. — Нищо няма да ми помогне.

Победена, Нел седна в далечния ъгъл на масата срещу Ан-Лиз. И Ан-Лиз забеляза, че косата й е различна. Обикновено тъмнорусата коса на Нел беше като разрошена от вятъра дори когато нямаше вятър. Тя почти никога не слагаше грим и за жена на нейната възраст — точната възраст на Ан-Лиз и на Нел беше петдесет и шест години — имаше забележително чиста кожа без бръчки, само няколко лунички и неизбежните леки бръчици около вечно усмихнатите очи. А днес косата й беше фризирана грижливо, беше сложила червило и спирала за мигли. Беше като че ли готова за някакво събитие.

И това събитие беше започването на нов живот със съпруга на Ан-Лиз.

— Защо, Нел, защо?

— О, Ан-Лиз, не стой там с такъв изненадан вид! — сряза я Нел, която никога досега не беше повишавала тон на Ан-Лиз. — Сигурно знаеш, Едуард каза, че не знаеш, но аз не мисля така. Жените знаят. Просто се правим, че не виждаме, това е всичко. Фактът, че не те интересува, говори много за вашата връзка…

— Не знаех — прекъсна я Ан-Лиз, шокирана от тази нова версия на Нел, която само преди минути беше казала, че няма да направи нищо, което би наранило приятелката й. — Ако знаех, мислиш ли, че щях да продължа да бъда твоя приятелка, да обядвам с теб, да те каня тук на вечеря? — Млъкна рязко, защото не й идваха наум други примери.

— Откога продължава това? — прошепна тя.

Ан-Лиз знаеше, че трябва да повика на помощ гнева си, но в този момент изпитваше само непреодолима слабост в краката и чувството, че ужасно е грешала по отношение на хората в живота си. Ако Едуард и Нел я бяха предали всеки поотделно, другият щеше да е тук, за да й напомня, че още я обичат. Но я бяха предали и двамата. Заедно.

— Недей да твърдиш, че не си знаела. Сигурно си знаела — изсъска Нел.

Ан-Лиз отново трепна и изпита горчивина, като чу гласа на приятелката си.

— Не ме лъжи, Ан-Лиз. Сигурно си лъгала себе си, но не можеш да излъжеш мен. Ако вие двамата бяхте лудо влюбени един в друг, щеше ли Едуард да дойде при мен? Отговори ми. Не, нямаше. Той дойде при мен, защото ти нямаше нужда от него, защото го отряза. Имаше толкова много, а пет пари не даваше за него, не осъзнаваш ли? Е, аз го осъзнавах и няма да те извиня за това.

Ан-Лиз почувства гнева на Нел, насочен към нея — за това, че е имала прекрасния Едуард само за себе си и дори не е разбрала какво съкровище е имала, била е така глупава да го изгуби.

Замисли се за всички неделни вечери, в които беше канила Нел на вечеря в къщата си — беше мислила за тях като за трима приятели, които споделят храната, а не като за щастливо женена двойка, която предлага приятелство на вдовицата, която в противен случай щеше да стои сама в дома си. Ерик, съпругът на Нел, беше починал преди десет години и оттогава Ан-Лиз полагаше огромни усилия да включи и Нел в техния живот. Ан-Лиз беше имала предвид чисто и искрено приятелство, но може би Нел беше виждала нещо съвсем различно. Съжаление? Като че ли Ан-Лиз й беше казвала с поведението си: Аз имам съпруг, а ти — не. Ела да хапнеш с нас и изпитвай завист, какво ще кажеш? Какво друго не беше разбрала Нел?

— Мислех, че ме познаваш достатъчно, Нел, за да знаеш, че ако бях разбрала, че ти и Едуард…

Беше й трудно да го каже.

— …_имате връзка_, щях да кажа нещо. Може и да имам много недостатъци, но знам, че съм честна и справедлива. Помниш ли колко много разговори сме водили за приятелството и за ролята на искреността в него? Казвахме, че мразим фалшивите приятели, лъжите и преструвките, хората, които обикновено казват винаги каквото трябва, но никога всъщност не го мислят?

И гневът, който преди отсъстваше, неочаквано избухна в сърцето на Ан-Лиз. Бяха я излъгали. И двамата говореха колко много ценят истината, а сега излизаше, че истината въобще не е съществувала. Още по-лошо, Нел се опитваше да хвърли вината върху Ан-Лиз.

— Нямах представа какво става — продължи тя рязко, с дрезгав глас. — Може би се чувстваш по-добре при мисълта, че съм знаела и съм ти давала мълчаливо съгласие да откраднеш съпруга ми, но не е така.

— Съжалявам, Ан-Лиз.

На прага стоеше Едуард в ръка с малкото шишенце хапчета против мигрена, а на лицето му беше изписано отчаяние.

— Аз чувствах, че не знаеш. Искаше ми се да мисля, че знаеш, защото по този начин щеше да ми е по-лесно, но чувствах, че не е така.

— Колко време продължава това между вас двамата? — запита Ан-Лиз, като преднамерено не гледаше вече към Нел.

— Не толкова много — каза Едуард.

— От събирането на средствата за спасителната лодка — прекъсна го Нел, очевидно не разбрала, че на Ан-Лиз всичко трябва да се каже постепенно и възможно най-безболезнено.

Малко повече от година, помисли си Ан-Лиз.

— Предполагам, чакали сте подходящ момент, за да ми го съобщите. Рожденият ми ден? Коледа?

— Все щеше да се случи по някое време — каза студено Нел. — Моментът и сега е подходящ.

И двете жени гледаха Едуард, който безпомощно сви рамене. Ан-Лиз изпита нов пристъп на гняв — силен и ослепителен този път. Думите бяха в устата й, преди да е имала време да помисли:

— Трябва да си опаковаш багажа, Едуард. Нел, искам да изчакаш отвън, моля. Не те искам в къщата си повече. Можеш, ако искаш, да се прибереш у дома си и да изчакаш Едуард. Той ще има нужда от място за нещата си.

Ан-Лиз успя някак си да се изправи и да отиде във всекидневната. Наруши навиците си, затвърдявани цял живот, и си наля чаша силно бренди. Имаха количка, върху която бяха наредени бутилки с алкохол, които тя винаги беше мразила — наричаше ги „онези глупави напитки“ — а Едуард винаги ги беше обожавал. Можеше да си ги вземе, като начало.

Чу приглушени гласове откъм кухнята, после отварянето на вратата и запалването на двигателя на колата на Нел. Това беше поне известно облекчение. Не можеше да понася повече Нел в къщата си. Самото й присъствие беше отровно, думите бяха допълнителна отрова — онази, за която дори не осъзнаваш колко е опасна.

Ан-Лиз си наля второ питие. Смешно беше да пие сега, но имаше нужда от нещо, което да я поуспокои. Седна на перваза на прозореца и загледа залива. Опитваше се да не се заслушва в шумовете от опаковането на багажа на Едуард.

Слухът на Ан-Лиз се изостри, когато Бет беше тийнейджърка. Беше различно от това да дочуваш игрите и пакостите на детето в кухнята — отварянето на хладилника, издърпването на тапата на бутилката с мляко, гъргоренето от поглъщането на гъстата напитка или пък ахването, когато нещо се излее на пода. Това беше нещо като вътрешното слушане.

А майките на тийнейджърите слушат по-различен начин — дори компактният диск, който се върти, в даден момент дава идеална представа за състоянието на детето им. „Оазис“ и „Каунтинг Кроус“ бяха добри признаци. Всяко парче, което е бавно и замечтано, означаваше, че Бет е спокойна и отпусната. Но Сюзън Вега беше фатална. Сигнал, че в душата на Бет цари смут.

Трябваше да каже на Бет за случилото се, разбира се. Ан-Лиз затвори очи при мисълта за този разговор.

Задната врата се затръшна и тя подскочи от силния шум. Едуард си беше отишъл. Втурна се към страничния прозорец и го видя да поставя куфар и чанта в багажника на колата си. Реши, че е взел само дрехите си. Това означаваше ли, че все пак иска да остане? Или пък беше така нетърпелив да отиде при Нел, че не даваше пет пари за вещите си? Кой да й каже?

Вечерта хвърляше своето сиво наметало върху плажа и въпреки старото подплатено яке, Ан-Лиз трепереше. Плажът беше мрачен, след като обещанието за слънце си беше отишло — като диво царство, което денем показва по-милата си страна, но с идването на нощта хората трябва да се скрият и природата се връща към неопитоменото си състояние.

Приливът прииждаше — бавно, неумолимо. Ан-Лиз стоеше на бреговата ивица и гледаше как вълните идват и си отиват, отдръпват се все по-навътре, а после отново заливат тъмния пясък. Безмилостно, безкрайно, навън и навътре, пак и пак. Като живота, който също е безмилостен и безкраен. И мъчителен, когато ти се иска да дойде краят му.

Гледаше като хипнотизирана, докато водата не покри обувките й. Тогава отстъпи назад изненадана.

Ако някой можеше да я види в онзи момент, щеше да я помисли за луда. А може би беше — самотна жена, застанала неподвижно на брега. В застой във всеки нюанс на думата. После тя се обърна и тръгна към дома си, оставяйки тъмната нощ зад себе си.

Къщата беше смълчана, плашещо тиха. Тя включи осветлението във всички стаи. Беше готова да направи всичко, което да даде поне илюзия за топлина. Отиде във всекидневната, взе кошничката си с нещата за плетене и загледа мрачно разбърканите кълбета прежда и цветната вълна най-отгоре.

Не можеше да понесе мисълта нито за телевизия, нито за радио. Но можеше да плете. Плетенето успокояваше ума й. То беше новото й хоби. Беше плела преди много години чорапи, бебешки дрехи, одеялца за куклата на Бет. Но никога не беше такава специалистка в плетенето като сега. Беше се върнала към него, след като беше спряла да работи в градината, защото имаше нужда да бъде заета с нещо.

Известно време я занимаваше идеята да овладее чужд език или да се научи да борави с компютър. Съпругът на дъщеря й, Маркъс, реши да й помогне и й подари лаптоп. Макар да се извиняваше безкрайно за възрастта и лошото му състояние, той все пак работеше и Ан-Лиз беше очарована.

— Той е вече доста стар — казваше Маркъс, сякаш да се оправдае.

— Прекрасен е — отвръщаше Ан-Лиз и се усмихваше.

— Но той е на десет години. Практически е динозавър в света на компютрите — продължаваше зет й.

— Като мен самата — добавяше Ан-Лиз и го потупваше по ръката.

Тя обожаваше това чудо на техниката и сърфираше в Интернет — как обичаше само да произнася тези две думи! Един ден беше тръгнала по-непозната пътека и бе стигнала до сайт, където се научи на нови видове плетки, които нямаха нищо общо с бебешките дрешки и неугледните чорапи. И така, постепенно, щеше да се научи да плете чанти, дантелени шалове, всичко. Хареса й и веднага поръча необходимите за плетене неща. После, просто за забавление, влезе във Форума на Запалените по плетенето и се записа под името Начинаещата. В този сайт жени от целия свят споделяха опита си в плетенето.

Беше й необходимо много време, за да напише първото си писмо. Имаше нещо плашещо, някакво усещане за край и фаталност в това да изпратиш мислите си на място, където всеки може да ги прочете, но Ан-Лиз се чувстваше сигурна заради анонимността в мрежата. Ан-Лиз от Ирландия можеше да е всяка жена.

Ан-Лиз беше в дома си, където светеха всички лампи и можеше спокойно да включи компютъра си, да види последното написано от нея съобщение и да възкликне учудено на онова, което е мислела само преди няколко дни. Писмото беше толкова обикновено.

„Вече съм изплела наполовина чантата в розово и сиво. Толкова е красива, че нямам търпение да я довърша, много искам да я видя готова. Снощи стоях будна до полунощ и плетох пред телевизора. Уж гледах две драми, както и програма за сътворен от хората остров в Дубай и продължавах да плета. Много ми се иска да можех да работя по-бързо, но не съм сигурна как трябва да изплета цветята… Може ли някой да ми помогне?“

Ан-Лиз се замисли за въпросната вечер. Едуард се беше смял на желанието й да плете и си беше легнал, оставяйки я с куките пред телевизора. Тя се беше почувствала виновна, че не е с него в леглото. Да си лягате поотделно, е толкова лошо, колкото и да имате отделни спални.

А това само показваше колко малко знае.

Тревожеше се, че той ще си легне сам, а той всъщност вероятно е бил благодарен, че е успял да я избегне.

Болката от днешния ден беше толкова остра, че я лишаваше от способността дори да мисли. За миг, Ан-Лиз почувства пробождането на агонията. Едуард го нямаше, той щеше да остане при Нел. А тя, през цялото време, не е знаела какво се разиграва под носа й. А мислеше, че притежава силна интуиция, че е свързана с Вселената. Очевидно не беше така. Тази нейна свързаност с нещата беше още едно нейно заблуждение.

За какво друго е грешала в живота си?

Изведнъж Ан-Лиз почувства, че не би могла да се справи сама. Имаше нужда от нещо, което да притъпи болката. Намери бутилка много скъпо червено вино, което Едуард пазеше за по-особени случаи. Едуард може да върви по дяволите, помисли си и си напълни голяма чаша.

После, с чашата в ръка, седна пред лаптопа и изпита благодарност, че в света съществуват и такива неща. В света имаше и други хора, които бяха сами и може би също седяха пред компютрите си.

Виното я стопли. Беше прекалено кисело, но може би само така й се струваше. Имаше странен метален вкус в устата през целия ден. Дали това не беше вкусът на мъката? Изпи го наведнъж и се запита дали някой от форума може да й каже какво да прави една жена, когато съпругът й я изоставя след трийсет и седем години. През петте месеца, през които ползваше услугите на сайта, тя говореше с другите само за плетенето, за чантата с цветята, чието изплитане и беше отнело три месеца, защото беше доста сложно. Някои хора говореха за живота си, но Ан-Лиз не беше от хората, които се разкриват пред другите. И сега, когато внезапно изпита това силно желание да сподели болката си, тя й се стори прекалено силна, за да говори за нея.

Прегледа пощата си. Мери-Лий й беше изпратила снимка на най-прекрасния дантелен шал с мотив дъга и Ан-Лиз разсеяно се запита дали въобще някога ще успее да изработи нещо толкова сложно. Чантата с цветята беше сложна за изработка, защото се състоеше от много парчета. Но всъщност плетката беше обикновена и нямаше сложни шевове, просто имаше много дребни детайли.

Лили беше харесала завършения продукт.

— Не е ли възхитителна! — беше възкликнала още с пристигането на Ан-Лиз. — Обичах да плета, когато бях по-млада — беше добавила с горчивина поради изкривените си от артрита пръсти. — Плетенето успокоява душата.

— Аз всъщност не мога да плета — отговори Ан-Лиз. — Понякога харесвам някой тип плетка за пуловер, но не съм сигурна, че ще мога да го изработя.

— Ан-Лиз, можеш да направиш всичко, което решиш — усмихна се Лили.

— Не съм ли прекалено стара да се науча? Лили се засмя високо, искрено.

— Човек никога не е прекалено стар да се научи на каквото и да било — отговори. — Аз продължавам да се уча, а погледни ме, съм почти на деветдесет. Ти си просто дете за мен, Ан-Лиз. Как се изразяват в наше време? Изи веднъж ми спомена… — Лили направи пауза, за да помисли. — Да, сетих се — деветдесетте са просто повторните осемдесет! Така че, петдесет и шест е като да си тийнейджър, ако успееш да започнеш да мислиш по този начин.

Ан-Лиз въздъхна. Налагаше се да каже и на Лили за Едуард. Лили обаче нямаше да е като Бет — крехка и уязвима. Нямаше да се наложи да й съобщи новината внимателно. Трудно беше да шокираш Лили с нещо, макар да изглеждаше изключително деликатна. Някога Лили беше висока, но възрастта я беше смалила и сега тя приличаше на малко птиченце, но очите й все още излъчваха интелигентност и нищо не пропускаха. Тялото й беше крехко, но умът й все още притежаваше старата сила, мнението й все така беше ясно изразено.

Така че Ан-Лиз нямаше желание да каже на Лили не заради мисълта, че ще я шокира, а заради съжалението, което щеше да види на лицето й. Най-много от всичко Ан-Лиз мразеше да я съжаляват.

Изпи питието си и започна да пише. Може би приятелите й от форума притежаваха мъдростта, която й беше нужна.

„Съжалявам, че ви тревожа с това, но няма е кого да говоря, а не трябва да държа всичко в себе си. Виждате ли, съпругът ми ме напусна днес. Няма да ви отегчавам и с най-малките подробности, но основно: върнах се у дома и го заварих с най-добрата си приятелка. И веднага разбрах. Имаха връзка. Той си тръгна с нея. Не знам какво да правя, нито дори да мисля. Още не съм казала на никого. Имаме дъщеря, обаче тя е много чувствителна. Човек дори би казал, че не се справя особено добре с реалността.

Най-трудно е да се справя с чувството, че въобще не съм го познавала. Нито пък нея. Това е нещо подобно на смъртта. Сякаш вървя през море от мъка. Чувствам се като хората, които откриват, че човекът, когото обичат, е изнасилвач или убиец. Толкова съм изумена, че се питам дали пък всичко не е било лъжа? Трябва да е така. А аз никога не съм забелязала.

Как е възможно това? За колко други неща е излъгал? Обичал ли ме е? Искал ли е да бъде с мен? В момента ми се струва, че е възможно целият ни живот да е бил лъжа, щом е успял да лъже за нещо толкова сериозно. Как да бъда сигурна, че другото не е било също лъжа?

Виждам снимка на нас двамата на стената. Гледам я и се опитвам да видя онзи другия човек, който сигурно непрекъснато е съществувал редом, без обаче да съм го забелязала. Тази снимка, на която сме двамата — а и дъщеря ни е с нас, около десетгодишна — е правена по време на ваканция. На пикник. Сега ми изглежда различна. Спрели сме близо до онзи грозен стар фургон, одеялото е старо и грозно, аз се усмихвам, както и той, а Бет танцува — тогава вземаше уроци по балет. В онзи момент бих могла да се закълна, че той е щастлив с нас. А сега… не знам.

Това, което той направи сега, ме кара да подлагам на въпрос всяко нещо, дори най-малкото, в живота, който двамата споделяхме. Спомените ми си отидоха, защото не бях сигурна дали са истински, или фалшиви.

Все едно че ви показват рисунка, на която виждате силует на ваза, а после някой отбелязва, че това са две лица в профил. А когато веднъж сте видели новата картина, вече ви е невъзможно да видите вазата.

И как да кажа на дъщеря ни? Тя е на трийсет и шест, омъжена. Звучи така, сякаш трябва да може да се грижи сама за себе си, както и за мен, но истината е, че все още аз се грижа за нея. Независимо какво ще се случи с мен, ще трябва някой да се грижи за Бет. И така, някой може ли да ме посъветва нещо? Отчаяна съм.“

Ан-Лиз тъкмо щеше да кликне върху „Изпрати“, когато промени решението си. Изтри цялото съобщение.

Чуваше гласа на майка си, който гневно крещеше, защото Ан-Лиз беше затворила вратата на спалнята и отказваше да излезе. Ан-Лиз, нищо няма да разрешиш, ако се затвориш за всички нас.

Затварянето на вратата може и да не беше помогнало, но я беше накарало да се почувства по-добре. Това винаги й помагаше и беше възможно отново да й помогне. Инстинктите ненапразно се наричат инстинкти.

Затвори вратите и провери дали и прозорците са затворени. Преди това беше задължение на Едуард — мъжка работа. Къщата трябваше да се организира, така да се каже, преди да могат да си легнат. Ан-Лиз успя да потисне мъката и болката, които мисълта за него предизвикваше. Това бяха просто врати. И тя самата можеше да ги заключи.

Обходи методично къщата, изгаси осветлението, после изкачи стъпалата към спалнята, която някога беше обща, а сега беше нейна.

Гредите на втория етаж бяха със същия цвят като тези на пода. Спалнята беше боядисана в светлосиньо, мебелите бяха бели, на пода бяха постлани две персийски килимчета, завесите бяха също бели и тежки, за да предпазват от студа. Ан-Лиз хвърли само един поглед на голямото легло с бялата кувертюра и панически избяга от стаята. Нямаше да може да спи там тази нощ. Щеше да й се струва, че лежи в легло от лъжи.

Спалнята на Бет все още беше нейна, макар тя да беше излязла от дома си преди много години. Бет обичаше спокойствието и сигурността, които й вдъхваха нещата от детството й — куклите Барби и техните многобройни коли и гардероби, все още подредени по дървените рафтове, както и многобройните детски книжки.

Свободната спалня беше много малка стая. Беше боядисана в бяло и в нея имаше място само за едно легло, шкаф с чекмеджета, върху който, за украса, бяха поставени раковини и нощно шкафче с лампа върху него. През двайсетте години, в които живееше в тази къща, Ан-Лиз никога не беше спала в тази стая. Което беше идеално за случая.

Намери шишенце с приспивателни в шкафчето в банята, взе едно хапче и го глътна с вода направо от чешмата. В стаята на Бет намери стара нощница на дъщеря си и набързо я облече. Не искаше нищо от своята стая, то сякаш щеше да я зарази. Легна в леглото в тази свободна спалня, изгаси осветлението и затвори очи. Зачака сънят да я вземе в прегръдките си.

 

 

Магазинът за втора употреба в града имаше много успешен бизнес. Може би това се дължеше на близостта на морето, но всички — местни и гости на града — сякаш смятаха за свое задължение да се пазарят, защото знаеха, че всяка купена на старо блуза ще отиде за поддържането на спасителните лодки. Дори в чудните летни дни, когато слънчевите лъчи позлатяваха повърхността на водата и й придаваха небесна красота, хората усещаха силата на морето.

Понеделник беше денят, в който беше ред на Ан-Лиз да работи в магазина. Тя работеше там в понеделник и сряда, откакто се беше отказала от работата на пълен работен ден в градината. Когато се събуди рано на сутринта след заминаването на Едуард, знаеше, че трябва да отиде в магазина.

Да не отиде, означаваше да помислят, че е болна. А после някой можеше да види Едуард и да го запита как е тя, а той можеше да каже истината и…

Ан-Лиз не би могла да го понесе. Не искаше всички да знаят какво се е случило, не и докато тя самата не се справеше с това. Не беше сигурна кога ще успее — приспивателното беше направило мисленето невъзможно само двайсет минути след поемането му. За да се справи с чувството за самота на следващата сутрин, беше пуснала високо радиото, за да не бъде сама с мислите си. Реши, че мислите й са опасни и не иска да е насаме с тях. Предпочиташе да прекара сутринта в магазина.

След утринната служба в него щяха да се отбият онези, посетили църквата, а се отбиваха и жените, които бяха оставили децата си у дома, за да напазаруват спокойно. Хората, които обядваха рано, понякога изяждаха набързо сандвичите си, за да могат да преровят дрехите или пък да прегледат рафтовете с книгите.

Беше й приятно да работи там, защото можеше да си побъбри с повечето хора, работата не оказваше никакъв натиск върху нея, освен в случаите, когато пристигнеше нещо наистина ценно и всички изведнъж изпадаха в паника, защото не знаеха каква цена да му сложат, в случай че се появи първоначалният му собственик и реши, че дарението му не е оценено подобаващо.

В онзи ден имаше пет нови сака и дрехи, които да се прегледат, затова Ан-Лиз се настани в задната част на магазина, където се намираха складът, малката кухничка и тоалетната, и започна внимателно да ги сортира. Имаше купища дрехи, предимно женски, меки плюшени играчки, все още покрити с прах, и детски дрехи, няколко книги с книжни корици и евтини бижута. Около половината от нещата бяха в добро състояние, трябваше да се отделят от останалите и Ан-Лиз веднага се зае с тази досадна задача.

Невероятно какви неща според някои хора могат да бъдат дарени, помисли си тя, като вдигна мъжка риза с протрита яка, няколко липсващи копчета и подозрително жълто петно на ръкава. Къри? Или нещо друго? Хвърли я в кошчето за отпадъци.

Ивон, една от другите доброволки, беше отпред, зад тезгяха, и непрестанно бъбреше с клиентите. На Ан-Лиз й харесваше да работи с Ивон, защото никога не беше необходимо да отговаряш. Ивон говореше и като че ли не даваше и пет пари дали някой й отговаря или не. Това обикновено беше добре дошло за Ан-Лиз, защото тя обичаше да работи на спокойствие и само радиото да звучи тихо на заден фон. Днес това дори я радваше, защото не беше сигурна дали ще може да води разговор, дори животът й да зависеше от това.

Ан-Лиз знаеше, че изглежда съсипана, и за да прикрие факта, каза, че не е спала добре, въпреки че приспивателното я беше държало цели осем часа. Само че изглеждаше много по-зле, отколкото липсата на сън би могла да обясни. Беше шокирана от образа си в огледалото сутринта. Мъката я беше състарила само за една нощ, костите й като че ли искаха да пробият кожата в знак на протест срещу болката. Сякаш и последната капка младост беше изцедена от кожата й, бяха останали само остри ъгли, дълбоки вдлъбнатини и огромните индиговосини очи, които дъщеря й беше наследила. Те бяха като блестящи басейнчета на овалното й лице. Гъстата бяла коса — някога зашеметяващо платиненоруса — която тя прибираше назад, вече не изглеждаше женствена. Напротив, състаряваше я, тя приличаше на вещица, слязла от страниците на детска книжка.

Ан-Лиз едва разпознаваше жената, на която, преди много години, един възхитен от красотата й почитател беше казал, че прилича на примабалерина с дългата си грациозна шия и очите на уплашена кошута. Тя беше една от красавиците на Тамарин, но това като че ли беше преди милион години, помисли си с тъга. Или поне Едуард й беше казал така.

Кой би помислил сега?

Трябваше да си сложи грим все пак, реши сега. Някаква основа, която да скрие тъмните кръгове под очите й, спирала за мигли, която да ги повдигне леко, и руж, който да придаде топлина на скулите й. На Ан-Лиз винаги се беше удавало да постигне чудеса с грима. Това беше едно от нещата, по което двете с майка й бяха напълно съгласни. Някога майка й беше казала, че ако Ан-Лиз наистина се заеме с градинарство, трябва редовно да се грижи за кожата си и да не излиза без червило.

Тя също така твърдо беше настоявала, че жените не трябва да пият твърд алкохол. Ан-Лиз беше спазвала това правило и сега съжаляваше за брендито и чашите вино, изпити предния ден. Усещаше тъпа болка в главата, защото не беше свикнала с алкохола.

— Кучетата ще свършат работата си на плажа, казах — говореше Ивон. — Знаци, ето от какво имаме нужда. Знаци и на плажа и дори и за кучетата.

Ан-Лиз беше една от хората, които не бяха съгласни с тази гледна точка и предпочитаха кучешките изпражнения пред множеството грозни знаци, защото те щяха да разрушат красотата на скалистия гол плаж. Но си замълча и си позволи да се запита каква ли клюка щеше да направи Ивон от новината в нейния живот.

Едуард ме напусна. Ще живее с Нел Мичъл. Да, с Нел, моята най-добра приятелка. Ето, това иде да покаже, че всъщност човек никога не познава напълно хората, нали?

Все още не звучеше правилно. Опита отново, по-бавно, обмисляйки думите.

Преживели сме тежки времена, двамата с Едуард, и може би е било по-трудно за него, а Нел е толкова сговорчива и все пак те се познават толкова добре…

— Ан-Лиз, какво каза? — Ивон я погледна с очакване от предната част на магазина. Клиентът си беше отишъл и сега бяха само двете.

— Нищо, Ивон. Просто си говорех сама.

— О, разбира се, аз самата го правя, Ан-Лиз. — Ивон въздъхна и продължи да преглежда местния вестник. — И никой не ми обръща ни най-малко внимание. Децата все ми повтарят, че говоря безспирно и не спирам дори когато се опитат да ми отговорят, така че те просто се отказват. Деца!

— Деца, да — кимна Ан-Лиз, но онова, което мислеше, беше всъщност съпрузи и най-добри приятели.

— Но ги обичаме, нали? — продължи Ивон, като все още говореше за децата и нямаше представа, че двете с Ан-Лиз мислят за различни неща.

И в този момент на Ан-Лиз й хрумна, че всъщност е доста лесно да заблудиш хората, щом те не очакват от теб такова нещо. Колко ли лесно беше да заблудят нея? Срамно лесно вероятно.

Спря да отделя дрехите, за да се замисли над това. Какви ли лъжи й бяха говорили Едуард и Нел? Дали се виждаха в дома й, когато тя работеше в магазина, дали бяха правили секс върху съпружеското легло? Изведнъж й се повдигна и изтича до тоалетната, за да повърне.

— Ан-Лиз, добре ли си? — запита Ивон.

— Да — излъга тя. — Изгаря ме. Снощи ядох пай с пушена риба.

Откъде й хрумна това извинение, запита се, наведе се и се вгледа в зачервените си очи в малкото огледало. Дали лъжата не беше просто въпрос на упражнения?

В магазина беше, слава Богу, оживено през цялата сутрин. Ивон се суетеше наоколо, бъбреше и работеше неуморно, докато Ан-Лиз си даваше вид, че е заета, като избърсваше рафтовете и перилата след клиентите.

Погледът й често се насочваше към познатите улици на Тамарин, търсеше познатата фигура на съпруга й. Едуард работеше в инженерната компания в града и понякога се отбиваше при нея в магазина. Но не, реши тя, не и днес.

И все пак продължи да гледа втренчено през прозореца, като се питаше дали двамата с Нел няма да минат оттам.

Градът имаше формата на звезда с многобройни лъчи, като всички улици водеха към пристанището, където се сливаха на площад „Харбър“, широк и квадратен, издържан в средиземноморски стил, с палми и открит кафе-бар, а зад него — пристанището във формата на подкова, като две ръце, протегнати към морето, или като предните щипки на рак, в зависимост от това, как искаш да видиш нещата.

Магазинът се намираше на „Филибърт стрийт“, на средата между площада и църквата. Смяната й в магазина свършваше в два, когато Корин Брейди идваше да я замести, обвита в шалове, мънистена огърлица и аромат на мускусно масло, купено преди много луни от градския магазин за здравословни продукти. Ан-Лиз знаеше това, защото Корин винаги й казваше, че съвременните парфюми не са полезни.

— Естествените миризми са най-добрите, Ан-Лиз — казваше весело Корин. — Съвременните парфюми причиняват рак, не знаеш ли.

Обикновено, Ан-Лиз понасяше добре ексцентричността на Корин и странните й медицински теории, но днес нямаше да може да се справи. Дори обикновената човешка любезност не беше по силите й.

— Здравей, Ивон, погледни това! Знам, че не искаш да говориш за менопаузата, но…

Ан-Лиз, скрита в задната част, трепна. Бедната Ивон.

Нямаше шанс за дискретен разговор относно женските проблеми, щом и Корин беше замесена. Корин въобще не контролираше гласа си. Тя ревеше, бучеше дори когато се опитваше да шепне.

— Това е страхотно! — говореше Корин.

— Викай малко по-високо — тросна се сърдито Ивон. — Не мисля, че всички в града успяха да те чуят.

— Ццц — каза Корин, без да се засегне. — Тук всички сме жени и се гордеем с телата си. Това е цикълът на живота, Ивон. Най-голямата сила на природата се движи вътре в нас, защото така е завещала майката природа.

Обикновено, Ан-Лиз щеше вече да се усмихва. Никой не можеше да отрече, че Корин е страшно забавна, когато започне — отново — да говори за майката природа. Майката природа беше виновна за всякакви неща, включително за пристрастеността на Корин към млечния шоколад и доктор Бърк от „Анатомията на Грей“. Майката природа, без съмнение, щеше да е виновна и за бягството на Едуард с Нел, ако Корин имаше възможност да се замисли над това. Най-великата сила на живота ще е в прилив или нещо подобно. Ан-Лиз потръпна при мисълта, че Корин би могла да се шегува с тази нейна все още сурова болка. Запита се дали ще успее да си тръгне, без да я видят. Прекалено късно…

— Здравей, Ан-Лиз… О, Боже, изглеждаш толкова уморена. Бедната! Имам точно подходящото лекарство в чантата си… — поде Корин и бръкна в огромната чанта от кожени парчета, която навсякъде мъкнеше със себе си. Тя никак не миришеше приятно, защото в нея се бяха разливали прекалено много шишенца масла и еликсири. — Може и да изглежда малко странно, скъпа, но това е медицинска гъба. Трябва да добавяш вода към нея и да пиеш сока…

— Благодаря ти, Корин — побърза да каже Ан-Лиз убедена, че е възможно да повърне дори при мисълта за сока на гъбата. — Страхувам се, че бързам. Довиждане.

Едва ли не избяга от магазина, като носеше в ръка якето и чантата си. Не би могла да се справи с Корин. Не и сега.

Въпреки голямото си туловище, Корин се движеше бързо и тъй като Ан-Лиз се страхуваше, че тя може да реши да я догони, се втурна бързо по „Филибърт стрийт“, оглеждайки се отчаяно за възможност за бягство. Книжарницата.

„Флай Лийф“ беше малка, но добре подредена и имаше цял отдел, посветен на криминалната литература, а прозорците й бяха затъмнени, така че щеше да е трудно да бъде видяна отвън. Съвършено. Никой нямаше да разговаря там с нея. Имаше правило, което гласеше, че в книжарницата можеш само да се усмихваш и да кимаш.

С радост нахлу в тишината и спокойствието на „Флай Лийф“ и се насочи към рафтовете в дъното. Секцията с класиката. Погали кориците на книгите и се запита колко ли време беше минало от последния й прочит на Джейн Остин.

И най-после се поуспокои малко. Корин не беше я последвала. Сега, когато беше вън от магазина, можеше да престане да се преструва и отново да бъде самата себе си. Само дето не беше сигурна коя е. Това чувство беше странно, обезпокоително. Ан-Лиз се чувстваше нереална. Като че ли беше телепортирана в това тяло и в този живот и нищо от това не й беше дори смътно познато.

О, не, моля, не.

Направи няколко крачки, отдалечи се от класиката и се намери пред секцията „Помогни си сам“. Дишането й отново започваше да се учестява. Не. Дишай дълбоко. Вдишване, издишване, брой до четири и отново. След малко можеше отново да посвети вниманието си на рафтовете. Самопознание. Помощ. И преди, много пъти, беше разглеждала книгите и знаеше, че няма размисли за хора, на които им е писнало от цялата Вселена.

Определена ниша в пазара, помисли си мрачно. И също така нямаше 100 начина да убиеш съпруга си и най-добрата си приятелка.

Но имаше много книги за депресията, които можеха да бъдат полезни като терапия, да ти помогнат да видиш нещата откъм положителната им страна, да предложат точната комбинация от съвети и съчувствие, в зависимост от това, коя книга четеш.

Ан-Лиз беше вече прочела по-голямата част от тях. Прегледа рафтовете и помисли, че вероятно има всички тези томове у дома, с изключение на най-новите. Нито един от тях не й беше помогнал. Депресията не беше нещо, което можеш да отделиш от себе си и да се пребориш с него просто посредством прочита на една книга. Тя беше така тъмна и дълбока.

Ан-Лиз гледаше втренчено книгите, ядосана на авторите им, че се осмеляват да се преструват, че знаят какво чувство е това.

Проклетите психиатри и гурутата по психическо здраве пишеха книги за депресията, а не обикновените хора, които всекидневно се борят с нея и са били на онова тъмно място, където не можеш да си представиш нормалния, щастлив живот. Място, където просто не можеш да се движиш и дишаш.

Ан-Лиз, излез от стаята и разговаряй с мен, моля те. Гласът на майка й отново отекна в главата й, ярък спомен от миналото. Скъпата й майка. Ан-Лиз знаеше, че майка й упорито работеше по въпроса, опитваше се, но беше обречена да има дъщеря, обвита в тъмен облак. Нейното семейство — така обикновено, мило и простичко реално — не знаеше как да се държи с човек като нея.

— Ако само пожелаеш да ми кажеш какво има — молеше я майка й.

— Не знам — отговаряше обикновено Ан-Лиз.

Защото наистина не знаеше. Никой не я беше ударил, нито наранил. Но тя чувстваше всичко така дълбоко, много по-дълбоко от Астрид, по-голямата й сестра, близка по възраст до нея самата. Имаше дни, когато главата й просто беше обвита в облак на страх и тревога. И мрак. Тя не знаеше защо, той просто беше там.

Бяха минали повече от четирийсет години, откакто беше осъзнала това. Беше на петнайсет, когато откри, че всички останали не се чувстват като нея, че тя е различна.

И тогава, в книжарницата на Тамарин, Ан-Лиз Кенеди усети онова познато чувство за мрак и безнадеждност. И за нещо друго, началото на чистата паника. Сякаш чуваше тихото тупкане на барабани някъде отдалеч. Бавно, но непрекъснато — шум, който не беше реален, и тя го знаеше, но за нея беше по-истински от всичко друго в този момент. Не беше го чувала толкова отдавна. Сега обикновено го чуваше само в кошмарите си, но знаеше какво означава — страх и паника.

Някога някъде беше прочела, че определени ситуации карат мозъка на гущера да доминира. Мозъкът на гущера е ядката, същността, оцеляла в нас от праисторически времена.

Тази част от мозъка се задейства, когато хората достигнат до дълбок първичен страх. Статията беше пълна с толкова много дълги медицински термини, че Ан-Лиз не беше разбрала почти нищо, но беше запомнила, че тази част от мозъка отговаря за нашето оцеляване и се задейства, когато човек се чувства смъртно заплашен.

Като сега. Паниката я завладя с опустошаваща сила. И тъкмо си беше помислила това, когато дишането й се затрудни, почти спря, гърдите й се стегнаха и тя изпита силна болка в сърдечната област. Не можеше да диша, сърцето й блъскаше в гърдите.

Ан-Лиз тръгна толкова бързо, че се блъсна в мъжа, навел се да разгледа книгите за спорта.

— Извинете! — ахна тя и профуча покрай него.

Трябваше да се прибере у дома си възможно най-бързо. Трябваше да е на сигурно място, за да може да се справи със страха и мрака. Бяха минали години от последния пристъп на паника, години. Беше забравила колко са страшни, ужасни, как винаги се чувстваше така, сякаш всеки момент ще умре.

Ръцете й трепереха толкова силно, че й беше трудно да извади ключовете от чантата, почти невъзможно да запали колата. Да, вътре в колата се чувстваше малко по-защитена. Седна зад кормилото, трепереща, опитваше се да диша, да поеме поне глътка въздух.

Когато се възстанови достатъчно, запали двигателя, пусна радиото много силно с надеждата предаваната дискусия да заглуши мислите й. Не искаше да мисли.

Къщата беше смълчана, но не с тишината, която всеки момент може да бъде нарушена от завръщането на човека, с когото живееш, а с онази мъртва тишина на домовете, в които живеят самотни хора. Ан-Лиз си приготви билков чай. Той винаги я успокояваше и тя го наричаше чая на спокойствието, макар Едуард винаги да й се подиграваше за това. Канеше се да прибере кутийката чай обратно в шкафа, но реши да си направи още една чаша. Имаше нужда от двойна доза спокойствие.

Взе чайника и чашата и едно старо одеяло и излезе на верандата. Сви крака под себе си, загърна се в одеялото и обви с длани топлата чаша, втренчи поглед в разбиващите се вълни и започна да диша бавно, равномерно.

Дишай. Навътре и навън, навътре и навън. Концентрирай се върху всяко поемане на въздух, остави дробовете си да се напълнят, издишай бавно през носа. Това е, което трябва да правиш всеки ден — да дишаш.

По дяволите, по дяволите, не се получаваше. Въпреки дълбокото дишане, сърцето й продължаваше да препуска бързо, а мракът беше някъде в подсъзнанието й и заплашваше отново да изплува.

Майната ти, Едуард, върви в ада, задето ми причини това, помисли си с горчивина Ан-Лиз. И отново потърси топлина в одеялото. Нямаше да посегне към таблетките, не отново.

 

 

Едуард винаги беше проявявал разбиране и съчувствие към депресията й, макар и тя да не беше успяла да я преодолее напълно с помощта му.

— Понякога аз също се чувствам тъжен и обезсърчен, знаеш ли — беше й казал в началото на брака им. — Не е като при теб, любима, но разбирам или поне се опитвам.

Ан-Лиз, която подбираше думите си внимателно, когато говореше за депресията си, за да не го изплаши или пък той да не си помисли, че се е оженил за напълно откачена, която понякога дори има нужда от усмирителна риза, едва не се разсмя с глас.

Не можеше да знае или да разбере, че депресията е част от нея, че тя може да се справи с всекидневния живот като всички други, но има депресия така, както други хора имат генетически определена маслинова кожа например. Част от нея, която понякога се проявява, а друг път — не. Можеха да минат месеци, години, без да я завладее този по-силен от нея мрак, но когато това се случеше, беше нещо много повече от просто да се почувстваш тъжен. Но тя го обичаше, обичаше го дори за това, че се опитваше да я разбере.

— Аз също те обичам, скъпи мой — беше му отговорила тогава с жар.

А той се беше засмял и я беше прегърнал и накрая Ан-Лиз се беше озовала в скута му, ръцете им бяха преплетени и тя се чувстваше истински обичана. Този мил и интелигентен мъж не разбираше напълно през какво преминава тя, но правеше всичко възможно да се почувства по-добре. Това беше любовта — да се опиташ да разбереш партньора си, макар и да не е по силите ти.

Спомни си, че беше разговаряла за депресията си и с Нел. Това причиняваше болка — да мисли, че проклетата Нел знае за вътрешната й агония и пак да отмъкне съпруга й. Ан-Лиз потрепери въпреки топлото одеяло.

Възможно беше да започне да мрази Нел.

— Как успяваш, когато се чувстваш така, да продължаваш да се държиш нормално? — беше я запитала веднъж Нел, когато Бет беше още малко момиченце и Ан-Лиз я беше завела на рождения ден на нейна съученичка, а после се беше прибрала у дома и бе плакала цели два часа, а Нел се беше отбила и я беше заварила в такова състояние.

— Просто се заставям, слагам си маската и продължавам — отговори простичко Ан-Лиз с подпухнало от сълзи лице. — Не можеш да седиш в ъгъла, втренчил поглед в празното пространство, когато имаш дете. Просто не можеш.

Не че много пъти не се беше чувствала точно така, но майчинската любов е огромна движеща сила. Ан-Лиз беше имала много дни, в които й се искаше да остане в леглото, да се обгърне в одеялото като в защитна броня, да се отдаде на тъгата. Обаче не можеше да причини това на дъщеря си.

Когато Бет порасна и стана ясно, че е наследила депресията на майка си — точно така, както беше наследила индиговите й очи — целият живот на Ан-Лиз се подчини на желанието да защити дъщеря си. Бет, която имаше нужда от много любов и внимание, беше най-важното, смисълът на съществуването й.

След това беше самата Ан-Лиз, която понякога се носеше на гребена на вълната, а друг път изпадаше в черната яма и се налагаше да посещава психиатъра и да пие онези проклети антидепресанти, които мразеше с цялата си душа. Беше все едно да си признае, че се е провалила. И ако прочетеше още някаква статия, която твърди, че депресията е като диабета и че ако имаш диабет, няма да имаш нищо против да вземаш инсулин, щеше да убие някого.

Едуард, милият скъп Едуард, беше определено трети в списъка с приоритетите на съпругата си.

Първата любов и грижа на жената винаги ще са децата й, ако има такива, и Ан-Лиз го осъзна още отрано. Докато първата грижа на мъжете са съпругите им. Двата вида любов и загриженост бяха нещо съвсем различно и далеч не бяха равни.

Дали Едуард не беше отблъснат точно от това — от факта, че винаги беше трети в техния брак? Защо не можеше да разбере, че тази позиция му е отредена не по избор, а от простото правило на инстинкта за оцеляване.

Ан-Лиз въздъхна и загледа пейзажа, заради който двамата с Едуард бяха купили къщата преди всичките тези години. На ярката, дори остра, светлина, заливът Милшон беше като огледало, вградено в долина, която се променяше от бял пясък до сочнозеления цвят на полето.

А зад залива се простираше Атлантическият океан, над който кръжаха чайките, а понякога дори кацаха драматично върху бялата пяна на вълните. Внимавайте!, ревеше водата. Този урок местните никога не забравяха. Туристите наемаха лодки, за да се разходят из залива, и се заблуждаваха, че водите са безопасни, само за да бъдат спасени, когато лодките им биваха завлечени в бурния Атлантик.

Акулите понякога се виждаха от скалите, където величествено се издигаше долменът. Ан-Лиз помнеше деня, в който двамата с Едуард бяха завели Бет да го разгледа. Тогава тя беше малка и майка й искаше да влее гордост у нея.

— Това е нашата история, Бет — беше обяснил Едуард.

А сега той беше пренаписал тяхната семейна история. Ан-Лиз не знаеше дали въобще някога ще му прости. Нямаше оправдание, никакво.

Разбира се, за Едуард нямаше значение дали му е простила или не. Той вече не беше част от живота й.