Кати Кели
Сърдечна болка (25)

Глава 24

Шест месеца по-късно

Изи протегна изтръпналите си крака и благодари мислено на Бога, че „Силвър Уеб“ се справя толкова добре, защото в противен случай щеше да й се наложи да брои доларите си. Никога преди не беше летяла до родната Ирландия в бизнес класа и й се струваше изключително приятно, че разполага с повече пространство. Не си позволяваше да мисли за полетите с „Гълфстрийм“-а на Джо. Те бяха част от лудите мечти на изминалата вече година и символизираха едно време в живота й, към което не искаше да се връща. Така, заела в самолета мястото, за което беше платила, се чувстваше добре. Такъв щеше да е животът й занапред. А не да лети в лукс с Джо.

Джо. Затвори очи и позволи на спомените да се върнат. Не го правеше много често напоследък. Защото, когато му позволеше да влезе в мислите й, той ги обсебваше. Дори този въображаем Джо притежава силна харизма и завладява всичко и всички, помисли си тя с горчивина.

Джо се беше обадил пет пъти през последните шест месеца, но тя се беше заставила да не приеме обажданията му. Той й оставяше съобщения, които тя после изслушваше.

„Исках да ти кажа здравей. Мисля за теб. Много мисля за теб. Обади ми се.

Изи“

Последното съобщение беше изтрила, след като го беше чула три пъти. Все още си спомняше всяка дума. „Обади ми се.“

Копнееше да го направи. За да разбере за какво иска той да разговарят, дали е все още със съпругата си, дали разбира колко много я е наранил и каква жертва беше сторила тя с това, че беше излязла от живота му…

— Искате ли шампанско, мадам, или портокалов сок? — запита стюардът, който държеше малък поднос.

Изи му се усмихна, благодарна, че е прекъснал мислите й. Взе портокалов сок и чаша шампанско за по-късно.

Джо беше миналото й. А настоящето беше това пътуване до Ирландия, за да види бебето Мици за първи път. И баба. Мълчаливо се молеше да не е за последен път. Баба беше все още в кома, едновременно жива и мъртва. Да, животът й бавно изтичаше. Ан-Лиз беше предупредила Изи да е готова. Беше добавила, че срещата няма да е лесна.

— Тя изглежда много крехка сега, Изи, скъпа — беше обяснила Ан-Лиз по телефона. — Все още е Лили, но не е тук, ако разбираш какво искам да кажа.

Изи беше измърморила нещо в отговор, беше се престорила, че не плаче. Беше плакала много през последните месеци. За Джо и за баба. Две големи празноти в живота й.

— Мици е малка и много сладка — беше продължила да говори Ан-Лиз. — Много ще я харесаш, Изи. Много прилича на Бет, когато тя беше на същата възраст, макар че, както непрекъснато казвам на Бет, Мици спи.

Мици беше почти на пет месеца и това голямо събиране на семейството беше по случай кръщенето й. Ако беше напълно честна със себе си, Изи трябваше да признае, че не иска да лети до дома си заради това събитие. Раждането на Мици беше все още отворена рана за нея. Не завиждаше на братовчедка си за щастието й, но изпитваше болка, че тя самата не е успяла. Не беше казала на никого как се чувства, защото се срамуваше от чувствата си. Сигурно само ужасните хора могат да си позволят да изпитват тъга, че нямат дете, вместо да се радват на чуждото щастие, нали?

А после, шест седмици след раждането на бебето, когато Изи вече беше успяла да поуспокои вината си с изпращането на много и все изискани подаръци, Бет й се обади по телефона. В Ню Йорк беше доста късно, Изи лежеше на дивана по долнище на пижама и суичър, преглеждаше каналите на телевизията.

— Бет! — възкликна изненадано. Не бяха разговаряли от раждането на Мици насам. — Как си?

— Уморена — въздъхна Бет. — Сънят на Мици е доста нередовен и колкото и да се опитвам да й създам дневен режим, не мога. Маркъс е много зает в работата си и трябва да се справям сама с всичко.

Изи изпита искрица гняв по отношение на братовчедка си, която не разбира какво богатство има, но не каза нищо. Накрая, след като изказа убеждението си, че Ню Йорк вероятно е прекрасен, сравнен с прекрасния стар Дъблин, след като спомена, че в едно списание е видяла интервю със Стефи, най-известния модел на „Силвър Уеб“, и каза, че сигурно е много интересно да имаш модна агенция, Бет стигна до същината:

— Двамата с Маркъс ще се радваме да бъдеш кръстница на Мици.

— Аз? — Изи не би могла да е по-изненадана.

— Кой ще е по-добър? — запита Бет.

— Но аз не знам нищо за децата — каза Изи и още в същия миг прецени, че забележката й е глупава. Ако всички кръстници трябваше да бъдат експерти в отглеждането на деца, то раждаемостта щеше да спадне поне наполовина.

— Кръстницата трябва да бъде моралната подкрепа на детето, неговата наставница — отговори весело Бет.

Изи трепна. Не се чувстваше сигурна и в тази област.

— Но всъщност ние искаме да сме сигурни, че ще има кой да се грижи за Мици, ако двамата с Маркъс попаднем под колелата на камион. Не че планираме нещо подобно. Кръщенето ще е през март в „Сейнт Канис“ в Тамарин. Решихме така, защото църквата е много красива и на мама много ще й хареса. Вече не ходи толкова често на църква, както едно време, но се надяваме, че ще й е добре по време на церемонията. Моля те.

— Разбира се, за мен ще бъде чест — каза Изи, защото просто нямаше какво друго да каже.

След като затвори, Йзи притисна коленете си към гърдите си и заплака. Не мислеше, че заслужава да стане кръстница на това новородено. Защото единственото, което Мици означаваше за нея, беше болката от липсата на собствено дете. Какво добро би могла да донесе на малкото при тези обстоятелства? Едва не беше позвънила на Бет, за да откаже. Щеше да отиде на кръщенето, защото искаше да посети баба си в старческия дом, но не мислеше, че ще се справи със задълженията на кръстницата. А после отново беше променила решението си заради Лола. След много години на връзки и с мъже, и с жени, Лола накрая беше направила избора си и беше заживяла с една датчанка, фотографка на име Паула. Паула беше висока и русокоса, за разлика от дребничката и тъмнокоса Лола и двете бяха изумителна двойка. Бяха решили да осиновят дете. Нито една от тях не се притесняваше от това решение, не се тревожеше, макар да бяха заедно само от няколко месеца. Нито пък изглеждаше да се притесняват от трудностите, които щяха да срещнат като еднополова двойка.

— И защо да се тревожим? — свиваше рамене Лола. — Ще осигурим прекрасен дом за детето си.

На Лола й липсваше съмнение в себе си. Изи разбра това и я жегна лека завист. Лола знаеше, че от нея ще излезе прекрасен родител, и преследваше мечтата си, макар комбинацията от биология и сексуалност при нея да правеше нещата трудни. Да, тя вървеше напред, не се свиваше в черупката си, победена от съмнения.

Изи се замисли какво беше направила тя, за да постигне собствените си мечти. Нищо, беше се препънала още в първата пречка. Беше приела факта, че най-вероятно няма да има собствени деца заради възрастта си и липсата на стабилен партньор в живота й. Беше затворила тази страница от живота си и се беше отдала на мъката.

— А трудно ли е за жена, която живее сама, да осинови дете? — беше запитала тя Лола, която се беше засмяла гръмогласно.

— Много по-лесно, отколкото за две лесбийки, да знаеш!

Това беше като лъч в мрака — лъч, който позволи в живота й да влезе надеждата за майчинство. Изи Силвър можеше да е майка все пак. Щяха да са й необходими смелост и немалко усилия, но беше възможно. Нямаше да се лиши от това щастие само защото нямаше Джо, с когото да го сподели.

Запази тази идея за по-късно. Животът беше хубав все пак. Правеше нещо, в което вярваше; работеше с жени, които обичаха себе си, и се чувстваше добре, макар че това никога нямаше да бъде лек за болката и за празнотата в сърцето й, където преди това живееха Джо и баба. Баба още не беше преминала в отвъдното, но нощем, когато беше в леглото и мислеше за зората, която обагряше хоризонта в Тамарин, тя изпитваше тъга. И сърцето й се свиваше в предчувствие на бедата.

Огромната болка, която изстрадваше, след като се беше сбогувала с Джо, започваше да намалява с времето и моментите, в които й се приискваше да му се обади, ставаха все по-редки. Беше направила избора си и трябваше да живее с това. Може би не беше получила от живота всичко, което искаше, но кой ли би могъл да се похвали с това?

 

 

Ан-Лиз усещаше как мускулите я заболяват от усилието.

— Не знам още колко ще мога да остана така — прошепна тя и усети как краката й започват да треперят. Едва за трети път заставаше на глава, а Карън кръжеше около нея, готова да й се притече на помощ, ако тя се поколебае.

— Остани още малко, справяш се страхотно. Ръцете ти трябва да заякнат, Ан-Лиз — говореше тя тихо, но заповедно, с ясно доловим австралийски акцент.

За човек, толкова тих и мил в обикновения живот, Карън се превръщаше в истински цербер, когато преподаваше йога. Но се получаваше. За четирите месеца, през които Ан-Лиз се занимаваше с йога, тя беше направила бърз напредък и това се дължеше единствено на умението на Карън да я подтиква да достига върха на способностите си. При първите тренировки тя надаваше стон при всяко движение, а ето, че сега беше направила челна стойка, подпряла се на лакти и предмишници.

— В Пуна те карат да правиш това на мраморен под — продължи да говори Карън. Пуна в Индия беше центърът на йогите и там тя беше завършила обучението си.

— Те са садисти, тогава — каза задъхано Ан-Лиз. — Мислех, че йогата е предимно упражнения за ума, тялото и духа, а не заплаха да разбиеш черепа си в мраморния под.

Карън се засмя. Харесваше особеното чувство за хумор на Ан-Лиз.

— Добре, можеш да се отпуснеш сега. Вдигна се на стойка с десния си крак, така че трябва да спуснеш първо левия.

С грация и лекота, които изненадаха и самата нея, Ан-Лиз спусна първо левия, а после и десния си крак на пода.

— Уоу! — Коленичи на постелката и задиша тежко. — Не бях помислила дори, че ще мога да го направя, без да подпра краката си на стената — каза тя.

— На теб естествено ти се удава — каза весело Карън. — Шона, искаш ли сега ти да опиташ?

Карън започна да помага на друг член на малката им група, отдала се на упражнения в петъчната сутрин, а Ан-Лиз изпита чувство на задоволство от постигнатото. Странно, упражненията по йога наистина ободряваха и тялото, и ума. За разлика от заниманията по фитнес, когато беше млада, сега Ан-Лиз откриваше, че не се налага да се бори с тялото си и да подскача усилено, за да запази формата си. Независимо колко наранена или уморена се чувстваше, един час занимания по йога в студиото на „Стоун стрийт“ я успокояваха. Реши, че десетминутната медитация в края на заниманията е по-добра от всякакви антидепресанти. Денят, в който майката на Джоди беше решила да остане в града до раждането на внучето си, беше особено добър за нея, както и за много от жените в Тамарин. А сега, когато бебето на Джоди се беше вече появило на бял свят и беше получило името Кайл, Карън започваше да мисли за възможността да остане тук завинаги.

След заниманията по йога групата от десет жени винаги отиваше в заведението на Дорота за по чаша чай и кифличка. В онзи ден Ан-Лиз и Карън вървяха заедно. Ан-Лиз изпитваше онова великолепно чувство на доволство от живота, което идва от затоплените и разтегнати мускули, а умът й беше успокоен поне за десет минути.

— Всичко готово ли е за утре? — запита Карън.

— Да — отговори Ан-Лиз. — Радвам се, че после ще има обяд в „Харбър хотел“. Щеше да ми е неудобно да посрещна гостите у дома, дори всичко да беше наред между мен и Едуард. Кръщенето трябва да помага на хората да създават нови спомени, а не да бъдат притиснати от тежестта на старите, били те лоши или добри.

— Изглеждаш щастлива — каза Карън.

Ан-Лиз се усмихна. Карън беше станала една от най-близките й приятелки през последните няколко месеца. Което беше още по-важно, те бяха избрали да бъдат приятелки, приятелството им не беше продиктувано от факта, че живеят една до друга или че децата им учат в един и същи клас в училище. Връзката между тях просто се беше получила, макар веднъж Карън да беше отбелязала, че за това е помогнала и раздялата на Ан-Лиз със съпруга й. Ан-Лиз разбираше какво иска да каже тя. В този град жените определено бяха разделени на групи. Вдовиците бяха отделна категория, защото съпрузите им бяха починали. Разведените и самотните жени оформяха друга група. А щастливите — и дори нещастно омъжените жени бяха членовете на третата група.

Ан-Лиз беше открила, че е истинско предизвикателство да се сприятелиш с някоя от тях. Онези, които притежаваха интуиция, се тревожеха, че разговорите за семейното им щастие може да причинят безпокойство на Ан-Лиз, докато по-малко чувствителните блажено обсъждаха качествата на съпрузите си и дори недостатъците им и споделяха, че понякога им идва да ги убият, без да се замислят как ли звучи това на жена, която живее сама.

Нищо от това нямаше значение при общуването с Карън.

— Да, щастлива съм. Много — отговори Ан-Лиз. — Сигурно няма да прозвучи добре, но ми е по-лесно, откакто Едуард се премести в къщата на Нел. Макар да не искам той да се върне, определено изпитвам облекчение, че Нел не е по-добра за него от мен, че тя също се е провалила. Лошо ли звучи? Като от устата на истинска крава?

— Да — отговори спокойно Карън. — Кметът ще ти издигне паметник на „Харбър скуеър“ — крава в цял ръст. Не — каза след това. — Звучиш напълно нормално. Колкото и да си щастлива сега, сигурно ще те заболи, ако видиш Нел и Едуард да се държат като млада влюбена двойка. Но ти явно се справяш, държиш се добре. Ако бях на твое място, щях да удрям на Нел по една плесница всеки път, когато я видя. Или пък да изпиша името и телефонния й номер във всяка телефонна кабина в област Уотърфорд, а може би да добавя и прякор — „удар с камшик“, нещо такова. Ан-Лиз се засмя.

— Тази идея ми мина през ума — пошегува се тя. — Но, питам сериозно, какъв смисъл би имало? Ако партньорът ти иска да те напусне, ще го направи. Осъзнах, че не трябва да стоварваш вината върху онзи, заради когото са те напуснали. Така се отдалечаваш от същността.

— Но тя ти е била приятелка — каза Карън.

— Вярно е. Това наистина причинява болка. Ако ме беше напуснал заради жена, която не познавам, нямаше да е толкова лошо. Но ми беше трудно да понеса мисълта, че е отишъл при Нел. Няма да повярваш как се измъчвах, като мислех за всеки случай, когато тримата сме били заедно. Опитвах се да се досетя дали те двамата тогава са били любовници, дали не са ме обсъждали тайно зад гърба ми. Ан-Лиз няма настроение днес, нали. Такива неща. — Тя потрепери. — Вече приключих с това. Съжалявам Едуард.

— Вземам си думите обратно — каза Карън. — Кметът няма да ти издигне паметник под формата на крава. Той ще те обяви за светица. Света Ан-Лиз.

— Не, честно — каза Ан-Лиз. — Говоря сериозно. Жените се справят по-добре, когато останат сами. Нел беше сама години наред, а се оказва, че и на мен ми е по-добре така. Но ако Едуард остане сам, ще е изгубен.

Ивон беше тази, която й каза. Беше го чула от Карина, която пък го беше чула от Калъм, пощальона.

— Едуард живеел в свободната стая на Фреди Полок. Бил там поне от седмица. Нел казала на Калъм, че няма повече да взема пощата му — каза Ивон.

Ан-Лиз мълча около секунда.

— Е — каза накрая, — предполагам, че не трябва да съм изненадана. Никога не съм смятала, че са подходяща двойка.

А после си помисли, че може би много хора не са виждали нея и Едуард като подходяща двойка.

— Възможно е да иска да се върне при теб — каза Ивон с надежда.

Въпреки чувствата, които се събираха в нея, Ан-Лиз се усмихна. Ивон беше толкова невинна. За нея всичко беше просто: Нел беше причината за проблемите в брака на Ан-Лиз и Едуард и сега, когато нея я нямаше, всичко можеше да тръгне — почти — постарому.

— Съмнявам се, Ивон — отговори тя. — Аз всъщност не искам той да се върне при мен.

— О! — Ивон звучеше шокирана.

— Животът ми харесва такъв, какъвто е сега — обясни, напълно искрена, Ан-Лиз. — В него няма място за Едуард. Той си отиде и вече е минало.

— Заради Мак, нали? — запита Ивон.

Мак наистина беше част от новия живот на Ан-Лиз, но само като приятел. Тя се интересуваше истински от него, но отношенията им никога нямаше да прераснат в нещо повече. Тя далеч не беше готова за нова любов в живота си. Макар на хората, които виждаха нещата отвън, да им се струваше, че е възможно Мак да е следващият.

— Не, не заради Мак — каза тя категорично на Ивон. Искаше да задуши тази идея още в зародиш. — Той е приятел, нищо повече. Ако се влюбя, Ивон, обещавам да ти кажа, но не виждам това да се случи скоро.

— Сигурно си самотна, Ан-Лиз — каза Ивон. — Тревожа се за теб, защото си съвсем сама, ако се изключи кучето.

— Само от него имам нужда — каза Ан-Лиз топло, с обич към животното. — Щастлива съм, наистина.

— Поне не трябва да се тревожиш дали да поканиш Нел на кръщенето — каза Карън. Бяха стигнали до заведението на Дорота и решиха да седнат вътре, макар мартенската сутрин да не беше студена.

— Бет се тревожеше по този въпрос — прошепна Ан-Лиз, когато се наредиха на опашката, за да дадат поръчката си. — Развика ми се по телефона, когато й го споменах. Накрая се наложи да й кажа, че аз нямам проблеми с това. А и светът не се върти около мен, нали? И тя поомекна, но пък този въпрос вече не стои. Бедната Нел. Откъсната е от всички. Ивон и Корин почти не й говорят, а и Едуард вече не е с нея.

— Малко съм невежа по въпросите на религията, така че ще трябва да ми помогнеш. Кой стои по-горе от светците? Защото ти определено си на опашката.

— О, престани! — засмя се Ан-Лиз. — Човек трябва да мисли положително. — Погледна сладките във витрината. Спря очи на сметанова торта, покрита с бадеми. — Ще хапна от това, макар да изглежда така, сякаш има хиляди калории, и ще се надявам позитивизмът ми да ги изгори всичките!

 

 

Бет и Джоди вървяха в удобно и приятно мълчание покрай стената на пристанището и бутаха количките пред себе си. Наслаждаваха се на тишината и бяха благодарни на бебетата, че са замлъкнали поне за миг. Мици, почти на пет месеца, се превръщаше в любопитно малко момиченце, което гледаше втренчено хората с огромните си синьо-зелени очи и се усмихваше с най-очарователната усмивка на света, която образуваше трапчинки и на двете й бузки. Обаче тя невинаги беше в добро настроение и Бет беше свикнала с неутешимия й плач. Така щеше да бъде поне докато коликите преминат напълно. Майчинството беше доста трудна задача понякога, ето защо тя се наслаждаваше на разходката в компанията на Джоди и бебето Кайл.

Кайл беше само на десет дни и изглеждаше много малка. Джоди наскоро беше преодоляла страха си, че може да го изпусне. Беше още малко шокирана от разрешението да напусне болницата и да започне да се грижи сама за него у дома си.

— Как така са сигурни, че ще знам какво да правя? — беше запитала тя Дан със сълзи в очите два дни след раждането, когато двамата с Кайл се бяха прибрали у дома.

— Защото веднага са разбрали, че ще бъдеш страхотна майка — каза Дан уверено.

Тъща му го беше подготвила добре — беше му обяснила, че следродилната депресия е много по-лоша от онова, което могат да сторят предменструалните хормони.

В онзи ден Джоди също се чувстваше предразположена към сълзи, но настроението й се беше повишило, когато Бет беше предложила да се поразходят.

— Разходките се отразяват добре на бебетата — беше й казала майка й, преди да й предложи да излезе с Бет, която беше в града заради кръщенето на детето си.

Предния ден двете майки бяха обиколили няколко пъти малкия Тамарин и разходката им беше подействала толкова добре, че се бяха разбрали да я повторят. И ето, че сега бяха на пристанището и дори се канеха да изпият по чашка кафе, ако бебетата продължат да спят. Разговаряха за съня им, за храненето им и за коликите.

— Звучи ужасно — беше надала стон Джоди, когато Бет й беше разказала за мъките си.

— Беше ужасно — въздъхна Бет. — Помислих, че правя нещо не както трябва. През последните три седмици започва да плаче всяка вечер в пет.

В този момент Мици започна да хленчи. Двете млади жени се спогледаха.

— Да пием кафе, преди да се е събудила, какво ще кажеш?

— Дадено.

— Изи възстанови ли се от часовата разлика? — запита Джоди, докато вървяха бързо към кафе-бара.

— Изи е свикнала с пътуванията, никога не страда заради часовата разлика — каза Бет. — Ще я помоля да гледа Мици довечера.

— Може да се отбия по-късно, тогава — каза Джоди. — Така и не й показах какво написах за Ретнъри. Канех се да й го изпратя по електронната поща, но не бях подредила главите, а исках тя да види завършената версия, всичко да е перфектно.

— Бях забравила, че се занимаваш с това — каза Бет. — Мама ми каза. Откри ли някакви фамилни скелети?

Джоди се усмихна горчиво. Писмата и документите, които й беше дала дъщерята на Виви Уелън, не й бяха особено полезни. Имаше само няколко писма от Лили до приятелката й, а и мастилото беше толкова избеляло, че беше много трудно да се прочетат.

С дневника беше различно. Джоди беше сигурна, че в него се крие цяла история. Беше го открила в месеца преди раждането на Кайл. Двете с Ан-Лиз бяха отишли до къщата на Лили, за да вземат някои скъпи за нея вещи, които да украсят стаята й в „Лоръл Гардънс“. Ан-Лиз се беше заела да поизчисти малко. Правеше всичко възможно да крие сълзите си, докато подреждаше възглавничките по дивана.

Беше очевидно, че мислите й се въртят около възможността Лили никога вече да не си дойде у дома. Джоди се опита да я разсее, като заговори колко много тегло беше натрупала.

— Единайсет килограма — беше изстенала тя. — Наддала съм единайсет килограма. Можеш ли да повярваш?

— Скоро ще възстановиш фигурата си — отговори любезно Ан-Лиз, после въздъхна тежко. — Мисля си за това, че като си дойде у дома Изи ще види вестника на Лили, отворен на страницата с кръстословицата, чашите, измити и оставени да съхнат… Толкова е тъжно, сякаш Лили просто е излязла за малко.

Ан-Лиз слезе на долния етаж, за да вземе още пижами и бельо за Лили. Джоди се настани на големия удобен фотьойл и се размърда, за да седне по-удобно. Ако го преместеше леко, щеше да може да вдигне краката си върху табуретката. Но фотьойлът се удари в една картонена кутия, оставена внимателно върху купа вестници, и тя падна на земята. Отвори се и съдържанието й се разпиля — пожълтели изрезки от вестници, стари снимки и малка тетрадка с твърди корици. Смутена от несръчността си, Джоди бързо се изправи, за да ги прибере обратно в кутията.

— Какво е това? — запита Ан-Лиз, застанала на прага.

— Прекатурих я, докато се опитвах да дръпна фотьойла — обясни Джоди. — Съжалявам.

И двете, едновременно, погледнаха тетрадката. Ан-Лиз се наведе и я вдигна, отвори я и се разкриха пожълтели страници, изпълнени със ситния почерк на Лили.

— Дневникът й! — ахна Джоди.

— Исусе! — възкликна Ан-Лиз. — Не знаех, че Лили води дневник.

Прокара пръсти по редовете, сякаш по този начин можеше да докосне самата Лили, после го затвори рязко.

— Не искам да го чета — каза. — Той все още е на Лили, тя още е жива. Ако някой трябва да го вземе, това е Изи.

Джоди погали корицата с копнеж. Искаше да го прочете, искаше да знае историята на Лили.

— Изи трябва да го вземе — каза отново Ан-Лиз.

— Разбира се — съгласи се Джоди. Историкът в нея преклони глава, подчинил се на правилата на приятелството. — Изи е най-близката й роднина.

Ан-Лиз я потупа по ръката.

Джоди и Бет стигнаха до заведението на Дорота. Бебетата все още спяха блажено.

— Не — каза тя категорично, — няма никакви скелети. А ако има, Изи трябва да им помогне да почиват в мир.

 

 

Изи беше извадила дрехите си от куфара и внимателно бе закачила в гардероба роклята си за кръщенето. Утрешният ден щеше да е оживен, трескав и Изи вече го очакваше с нетърпение. Беше невероятно да държи Мици на ръце. Мислеше, че ще има известни затруднения с това, и беше изненадана, когато предната вечер Бет просто й беше подала Мици и бе излязла от стаята за около двайсет минути.

— Какво…? — Изи се канеше да запита нещо, но беше вече сама в стаята. — Само двете сме — каза тя на Мици, която я изгледа сънено. — Не плачи.

Погледът на Мици започна бавно да се фокусира. Осъзна, че вече не е в успокояващата прегръдка на майка си. Коя беше тази жена?

— О, Исусе! — възкликна Изи, когато Мици нададе силен рев, който разтърси малкото й телце. Как беше възможно нещо толкова малко да издава такъв оглушителен шум? Ревът беше последван от странен звук и Изи придоби усещането за нещо топло и тежко, а после в стаята се разнесе отвратителна миризма. Зададе си също така и въпроса как може нещо толкова малко да е източник на такава отвратителна миризма.

На Мици й бяха необходими десет минути, за да се успокои, за което време Изи беше успяла да изпее по два пъти всяка детска песничка, която знаеше. Вече само припяваше тихичко някакви безсмислици, когато Мици притихна и й се усмихна.

— О, прекрасна си — въздъхна Изи с облекчение. — Дали да не сменим памперса? — Мици я погледна и издаде гъргорещ звук.

— Искаш, нали?

След като смени памперса и внимателно почисти дупенцето на бебето, Изи почувства, че в края на краищата всяка жена би могла да се справи с майчинските задължения.

— Как беше? — запита Бет, върнала се в стаята. Изи се усмихна.

— Страхотно. Но малко уморително.

— Не познаваш и половината от тегобите — въздъхна Бет и взе бебето си в прегръдките си.

Преди шест седмици Изи вероятно щеше да намрази Бет за това колко демонстративно показва щастието си, но сега беше способна да кимне, за да изкаже съгласието си.

— Но си заслужава — каза прочувствено.

— Разбира се — отговори Бет.

Отиде да изкъпе бебето си и в този момент в къщата влезе Ан-Лиз със зачервено след разходката по плажа лице.

— Здравей, скъпа — Изи прегърна щастливо кучето. — Много е сладка, Ан-Лиз. Има ли шанс да я открадна от теб?

Леля й се засмя.

— Тя държи мозъка ми в равновесие, така че отговорът е „не“. Само се шегувам — добави, като видя тревогата в очите на Изи. — Няма нужда някой да ме пази да не полудея, Изи. Справям се чудесно.

— Виждам. И татко ми каза, че е така.

— Клюките в семейството все още се разнасят, виждам. Изи се усмихна.

— По възможно най-милия начин — каза. — Наистина изглеждаш щастлива, Ан-Лиз.

— Ти също — отговори леля й. — А не беше така последния път, когато беше тук.

Изи потрепери.

— Онова беше просто лош момент от живота ми — каза тя. — Имам предвид не само случилото се с баба.

И двете замълчаха за няколко секунди. Единственият звук в стаята беше леко запъхтяното дишане на Силки, излегнала се щастливо на килима. Ан-Лиз я погали разсеяно по ушите.

— Лили ни се изплъзва, както знаеш. Изи прехапа устни.

— Знам. Татко ми каза. Ще отида при нея утре сутринта.

— Просто… — Ан-Лиз се поколеба. — Искам да бъдеш подготвена, Изи.

— Но аз съм.

— Не, наистина подготвена. Време е да я пуснем да си иде, Изи. Имам чувството, че тя просто очаква идването ти.

Изи можеше само да кимне, защото плачеше.

— Джоди така и не откри кой е Джейми… — продължи да говори Ан-Лиз, за да може Изи спокойно да си поплаче. — Намери някакви писма от Лили до приятелката й Виви — пази ги за теб — но те разказват само събитията до започването на войната. Сигурно тогава се е върнала в Тамарин.

— Бих искала да ги прочета — успя да каже Изи.

— Но двете с Джоди открихме и нещо друго — продължи Ан-Лиз. — Кутия с изрезки от вестници, писма и тетрадка. Мислим, че е дневникът й. Не съм го чела. Просто почувствах, че Лили не би искала аз да го прочета. А може би не би искала никой да го прочете, но… — Гласът на Ан-Лиз заглъхна.

Беше мислила дълго и усилено по този въпрос. Кутията очевидно беше извадена от скривалището си и тя имаше чувството, че Лили е имала причини да го стори, че е искала да я покаже на някого. И този някой можеше да е само Изи.

— Кутията е горе — добави тя. — Ще ти я донеса, когато решиш да си тръгнеш. ОК?

— Да, добре — отговори Изи. Коленичи и прегърна Силки, за да скрие сълзите в очите си.

Ан-Лиз нежно й помогна да се изправи.

— Студено е, но вечерта пак е приятна. Ела да поседнем на верандата и да погледаме залива, Силки ще ни прави компания. Ще се успокоим. Това ще ни припомни, че сме само прашинки във Вселената и че някой ден ще трябва да напуснем планетата.

Когато се върнаха в къщата, нощта се беше вече спуснала.

— Благодаря ти — каза Изи и прегърна леля си. — Знаех, че ще ми е трудно, но това не намалява болката.

— Знам. — Ан-Лиз я прегърна здраво в отговор. — Искаш ли дневника и кутията, Изи? Не искам да те тревожа повече.

— О, не, искам ги. Ан-Лиз кимна.

— Просто престани да четеш, когато почувстваш, че ти е дошло много. Нямам представа какво пише в него, но щом го е писала Лили, ще е мъдро, това е сигурно.

Когато си тръгна с колата на баща си, скъпоценната кутия с дневника беше на седалката до нея. Не знаеше дали ще може да го прочете. Защото четенето на дневника на Лили щеше да бъде едновременно и „здравей“ и „сбогом“ за нея.

 

 

Малката стая на приземния етаж в старческия дом „Лоръл Гардънс“, беше много красива, макар да беше заемана предимно от пациенти, които не можеха да отворят очи и да се възхитят на тапетите с разцъфналите рози. Тежките кремави завеси й придаваха уют и макар леглото да беше стандартното болнично легло, завивките не бяха стандартни, а меки и розови — в тон със завесите. Разни неща, взети от дома на баба й, украсяваха стаята: на шкафа имаше китайска ваза, пълна с нарциси. Няколко снимки в сребърни рамки, на една от които се виждаше Изи, прегърнала баба си на нощното шкафче до леглото. Бродирана възглавничка, която някога стоеше на фотьойла до огнището, сега стоеше на стола до леглото, като че ли очакваше Лили да стане и да седне върху нея.

Изи обаче знаеше, че баба й никога няма да седне в този стол и никога няма да се възхити на загрижеността на Ан-Лиз и сестрите, които й бяха помогнали да украси стаята. Още щом влезе в стаята, Изи усети полъха на смъртта. Вече не беше останало нищо от любимата й баба. Лили беше слаба и крехка още миналата година, когато беше получила мозъчния удар, но сега беше само кожа и кости под завивките. Някога красивото й лице беше хлътнало и олицетворяваше маската на смъртта. Приличаше на лицето на фараона, когото Изи някога беше видяла в музея в Кайро.

Изи покри устата си с длан, за да не заплаче на глас. Беше плакала цяла нощ с дневника на Лили в скута си. Беше прочела история, която никога преди това не беше чувала.

— Съжалявам — каза сестрата и я потупа нежно по рамото. — Предупредих ви, че тя е малко по-зле.

Изи кимна. Не можеше да говори. Сестрата, самоуверена жена на средна възраст на име Рона, я беше информирала, че пневмонията, която баба й беше развила, й се е отразила много зле, но въпреки това Изи не беше готова, не беше очаквала чак такива поражения. Обърна се отново към вратата.

— Не мога — изплака тя. Думите й бяха адресирани към Рона.

След прочита на дневника Лили беше толкова жива в ума й — силната, страстна и млада Лили, а не тази крехка старица, от която животът бавно се изцеждаше.

— Разбира се, че можете — отговори жизнерадостно Рона. — Чух, че на практика тя ви е отгледала. Мислете за нея, за онази жена, и ще можете да го направите.

Изи спря да плаче, седна и хвана ръката на баба си. Болеше прекалено много да я гледа такава. Каква егоистка е била да иска баба й да остане в това състояние, нито жива, нито мъртва, само за да не се изправи тя пред смъртта и истинската болка. Тя живееше собствения си живот, а този на баба й висеше на конец.

— Съжалявам, бабо — каза. — Моля те, прости ми, че не бях тук с теб.

Докосна веждата на баба си, но мислеше за снимките, на които се виждаше млада жена с блестяща коса, обрамчваща лицето й, и умни и живи, изразителни очи. Изи изпита гняв към себе си, че се е осмелила да помисли, че природата е жестока към жената на четирийсет.

— Обещавам, че няма повече да прахосвам живота си — каза. — На това се мъчеше да ме научиш, нали? Човек трябва да прави онова, което може.

Беше го прочела в дневника — това, а и много повече. В него имаше толкова много уроци — уроци, които нямаше да има нужда да препрочете, за да запомни. Животът на баба й беше пълен с истории, които Изи не беше чувала преди истории за живота, за смъртта и за оцеляването.

Най-силното чувство след прочита обаче беше онова, което й подсказваше, че е постъпила правилно, като се е отказала от Джо. Сякаш баба й беше протегнала ръка от страниците на дневника, беше я потупала по дланта и беше казала: „Постъпи правилно, обичната ми.“

През изминалите шест месеца Изи се беше измъчвала заради Джо, питаше се дали не трябваше да продължи да се надява, че някой ден той ще бъде свободен за нея. Думите, написани от баба й, я бяха накарали да види, че в живота няма прости отговори, че той не е черно и бяло. Баба й е знаела, че Джейми Хамилтън няма как да бъде неин, без да нарани други, и Изи разбра, че същото е и с Джо. Трябваше да платят много висока цена за любовта си и единственото, което тя можеше да направи, беше да се откаже от него и да продължи да живее живота си.

Изи се замисли за света, в който беше възпитана да вярва — съвременния свят, в който всички имаха равни права. Правото да имат дете, правото да обичат, когото пожелаят… И все пак нещата не бяха толкова прости. Светът на баба й беше управляван от норми, които Изи едва можеше да разбере — властта на църквата, надвиснала над хората, бариерите, които представляваше класата. Някои от тези ограничения не съществуваха в съвременния свят, обаче той беше създал нови. Като например съзнанието как се отразява разводът на децата.

Да се откаже от Джо, беше най-трудното в живота й, но през изминалата нощ, зачетена в дневника на баба си, Изи изпита утехата да знае, че любимата й баба би я разбрала.

— Бабо — прошепна тя, — толкова много исках да ти разкажа за Джо, обаче мислех, че никога няма да ме разбереш. Сега знам, че съм грешала, но вече е късно.

Изи много искаше баба й да може да й отговори.

— Сега знам за Джейми — продължи тя тихо. — Знам всичко. Благодаря ти. Благодаря ти, че си ми оставила дневника си. Исках да ти кажа колко много ми помогна той.

Изи избърса самотната сълза, търколила се по бузата й. Нямаше да плаче, още не.

— Видяла си толкова много, бабо. Съжалявам, че никога не седнах да говоря с теб, да те запитам за всичко, за войната, за Ретнъри. Бях млада и егоистка, но те обичам толкова много, надявам се да знаеш поне това.

Замълча и загледа любимото лице на баба си с надеждата да получи отговор. Знаеше обаче, че такъв няма да дойде. Трябваше да го признае, да го приеме. Няма смисъл човек да се крие от истината.

— Обичам те, бабо — прошепна отново. Снежнобялата коса на Лили беше рошава и Изи отиде да помоли Рона за гребен. Баба й винаги беше изглеждала красива, би трябвало да е такава и в този ден.

Рона й даде мека розова детска четка, която използваха за пациентки като Лили.

— Благодаря — каза Изи и се върна в стаята.

И започна нежно да сресва тънката бяла коса.

— Ти обичаше косата ти да е подредена, бабо — говореше тя, докато приглаждаше непокорните косми.

След това извади овлажняващия крем от огромната си дамска чанта, сложи малко количество на дланите си, а после го втри в сухата кожа на лицето на баба си възможно най-нежно. Ръцете бяха следващите, за които се погрижи. Изи имаше прекрасен крем за ръце „Авела“ с аромата на цветя.

— Този е най-добрият, бабо. Използват го моделите от рекламите за ръце, но ти знаеш, че твоите ръце са ми най-скъпи.

Взе сухата длан между своите две и започна да я гали леко, докато кремът попи в кожата, след това направи същото и с другата длан. Замисли се за онези времена, когато тези ръце я прегръщаха, и утехата, която тя извличаше от тези прегръдки. Сигурно беше много трудно да си едновременно майка и баба за осиротялото дете, но баба й се беше справила.

— Следва парфюмът. Нямам от твоя любим, но и моят ще свърши работа.

Пръсна на дланите си, после го втри в китките и слепоочията на баба си.

— Не се ли чувстваш по-добре сега? — запита, после подуши въздуха.

Странно, нейният парфюм беше с аромата на мед и канела, а в стаята продължаваше да мирише на лавандула. Това й върна спомена за гардеробите на баба и за дрехите, които слабо ухаеха на същия аромат. Изглежда, мирисът на лавандула е по-силен от всеки друг в стаята, а той й напомняше за лавандуловите храсти пред старата ковачница.

Баба й обичаше това нежно лилаво растение и се грижеше усърдно за храстите, подрязваше ги внимателно, правеше всичко, за да може да се наслаждава на главозамайващия им аромат.

Изи подуши отново въздуха и се върна в детството. Откъде идваше тази миризма?

 

 

Април 1945

Даяна танцуваше из стаята в модернизираната къща на „Бейсуотър роуд“, горда с преправената рокля много повече, отколкото с всяка друга, пък била тя и много скъпа. Тя беше от виолетова коприна и беше резултат от шиваческите умения на три жени. А означаваше много повече за нея от всяка друга, защото я носеше на партито по случай годежа си.

Тази вечер беше първата стъпка от превръщането й в мисис Антъни Смайт и Даяна никога не е била по-щастлива. Партито се даваше в „Клариджис“ и бяха дошли всички поканени, дори родителите й от Белтънуърд, което само по себе си беше истинско чудо.

— Изглеждаш красиво — каза Лили и се усмихна на приятелката си.

— Ти също, мила — усмихна се лъчезарно Даяна. В чистото си и блажено щастие тя искаше всички да са щастливи. — Трябва да вървим, нали знаеш. Толкова много заръчвах на всички да дойдат навреме, че ще е ужасно, ако ние закъснеем.

Лили скри усмивката си. Антъни беше изказал вярата си, че неговата любима ще закъснее.

— Но това е само още нещо, което обожавам у нея — беше казал предния ден на Лили.

А Лили си беше помислила, че той е много мил. Почти толкова красив, колкото Джейми. Позволи си да затвори очи и за един кратък, но благословен момент да се замисли за него. Войната беше почти приключила, всички го знаеха. Скоро Джейми щеше да се върне в Англия и щеше да поиска да говорят за тяхното бъдеще, а тогава Лили щеше просто да умре. За тях нямаше бъдеще, имаше толкова много причини за това.

За нея вярата й беше на първо място. Питаше се как въобще ще успее да обясни на Джейми какво е католицизмът, какво е да си израснал в свят, в който вярата е много важна, който е управляван от нея. Независимо колко се ядосваше на Бог за онова, което й е причинил, за това, че позволява да измират невинни хора в тази глупава война, тя вярваше в него. А Бог не вярваше в половинчатите мерки, когато ставаше въпрос за брак — бракът беше за цял живот. Опита се да си представи как ще реагират майка й и баща й, когато чуят за Джейми, за предишния му брак и за любовта му към тяхната дъщеря. За тях първи щеше да бъде фактът, че Джейми не е католик, и още по-лошо, че е разведен. Едва ли не чуваше думите на майка си: Ако се омъжиш за него, ще бъдеш прогонена от църквата, Лили. За Бога, не го прави!

Джейми може би щеше да успее да я убеди на интелектуално ниво, но дълбоко вътре в душата й беше различно — там той нямаше да може да достигне. Любовта на Джейми противоречеше на всяка догма в нейната религия и когато той не беше с нея, когато тя не гореше в огъня на страстта, усещаше бремето на предателството.

После Даяна, без да иска, заби стрела в душата й, когато започна да говори за предстоящата си женитба. Скъпата Даяна, за която Лили беше сигурна, че все още не знае нищо за Джейми, обсъждаше с нея списъка на гостите. Повечето от хората, присъствали на сватбата на Сибил, щяха да присъстват и на нейната. Даяна се опитваше да не бъде обсебена от подробностите по сватбата, но носеше листа навсякъде със себе си и добавяше към него имената на онези, за които се сещаше.

— Господи, трябва да поканим скъпите Джейми и Миранда — каза тя един ден и Лили застина. Страхуваше се да проговори, за да не се издаде. — Не обичам особено Миранда — продължи весело Даяна в очевидно неведение. — Не е от онези момичета, които бих видяла като съпруги на Джейми. Entre nous, мама винаги е казвала, че тя е прекалено надменна. Мама беше известно време в Оксфорд и каза, че се е натъкнала на Миранда там. Тя била отседнала при бабата на Джейми и не бързала да си тръгне, за да може той да ги посети и да се види и с двете. Мама каза, че Миранда изглеждала прекрасно.

Лили не би могла да проговори, дори това да се искаше от нея. Джейми е бил с Миранда в къщата на баба си в Оксфорд. Но не беше го споменал пред нея. И нямаше да го направи. Независимо какво казваше, той все още беше здраво свързан с Миранда. Джейми не беше посетил съпругата си, за да й каже за Лили — нито една жена не би изглеждала великолепно, ако съпругът й току-що й е казал, че е влюбен в друга.

А после Сибил, отвратителната, злобна и жестока Сибил беше забила последната, намазана с отрова, кама в сърцето на Лили и я беше накарала да види, че всичко между нея и Джейми е приключено и само от нея зависи да го пусне да си отиде. Двете със Сибил едва изтърпяваха присъствието си и Лили правеше всичко възможно да я избягва. Обаче Сибил беше в Лондон за годежното парти на сестра си и макар Лили да се беше престорила на изтощена, когато Сибил се беше отбила, за да изведе сестра си на вечеря, пак трябваше да понесе половин час в нейната компания. Сибил изчака те двете да останат сами — Даяна беше излязла да облече палтото си — преди да продължи. Запали цигара и втренчи поглед в приятелката на сестра си.

— Татко беше у дома ти, нали знаеш — каза.

— Какво?

— Ретнъри, нали така? — продължи Сибил. — Ти никога не си говорила много за дома си, спомена, че си от Уотърфорд, но аз запитах Даяна и тя ми каза съвсем точно къде работи майка ти, къде всъщност си работила и ти. За семейство Лохрейвън. — Лицето й беше твърдо, жестоко. — Татко ги познава, веднъж присъства там по случай рождения ден на лейди Ирен. Каза, че е много мила. Работата е там, питам се как ще се почувства семейството на Джейми, когато открие, че той спи с камериерка? Няма да са твърде впечатлени, бих казала.

— Защо правиш това? — запита Лили уморено със съзнанието, че Сибил само изразява на глас най-тъмните й страхове. — Защо искаш да ме нараниш толкова много?

— Защото ме гледаш отвисоко и с презрение, сякаш съм някое разглезено дете! — изпищя Сибил. — Е, не съм аз тази, която спи с нечий чужд съпруг, нали?

Нямаше какво да отговори на това. Презрението и осъждането на Сибил не беше нищо в сравнение с нейните собствени терзания. Имаше толкова много пречки за нея и Джейми, за тяхното щастие. И всяка една от тях сама по себе си би била достатъчна да сложи край на отношенията им. А когато се вземеха предвид всичките, те бяха невъзможни. Това, както и невинната забележка на Даяна, че Джейми е бил при Миранда, правеше края неизбежен.

— Сибил, не си струва да се карам с теб — каза уморено Лили, излезе от стаята, отиде в своята, седна на леглото и заплака.

Отношенията й с Джейми бяха приключили едва ли не преди да са започнали. От нея зависеше да сложи край, преди да са унищожили и двамата. Седнала на леглото, на което се бяха любили толкова много пъти, тя си спомни последната им среща в хотела в Торки. Единствената нощ в живота им, когато бяха останали заедно до зори. Торки беше идеалното място, където да са заедно, защото имаше толкова много военни, че на никого не би направило впечатление, ако видеше лейтенант Джейми Хамилтън да се разхожда с непозната жена.

 

 

Умът й знаеше, че постъпва грешно. Лежеше с отворени очи в настъпващото утро и усещаше топлото тяло до себе си — топло, въпреки студа в стаята. Никога преди не беше спала гола, а сега се питаше как е възможно въобще да се спи облечен.

Разбира се, човек има нужда от друго тяло до себе си, тяло като неговото, твърдо и мускулесто в резултат на усилените физически упражнения, стегнато и стройно, нито един излишен грам, силно.

А беше толкова нежен с нея. Дланите му с нежните пръсти на пианист бяха оставяли червени следи по тялото й през нощта, а очите му блестяха на меката приглушена светлина.

Дланите му изгаряха кожата й, а тялото й се трансформираше в нещо, непознато до този момент — скъпоценна плът, която трябваше да е преплетена с неговата и обожавана.

— Толкова си красива. Иска ми се този миг да продължава вечно — беше й казал с онзи нисък и плътен глас, който тя обичаше. Всъщност тя обичаше всичко у него.

Той беше съвършен. И не беше неин.

Тяхното време беше откраднато — по няколко часа от време на време, хванати за ръце под масата по време на вечеря, притиснати плътно в голямото хотелско легло като корабокрушенци върху тесен сал. През тези часове той беше неин, но тя го имаше само назаем.

Отново осъзна ужаса на раздялата. Усещаше я като физическа болка дълбоко в стомаха си.

Той щеше да се събуди скоро. И трябваше да тръгне преди седем, за да хване влака.

Ако тя беше тази, която трябваше да напусне първа хотелската стая, просто не би могла да го направи. Но той можеше, трябваше. Подтикваше го чувството за дълг.

В стаята беше тъмно и само проблясването на стрелките на будилника показваха, че е утро. Тя стана тихо от леглото и дръпна леко тежката завеса, за да пропусне поне лъч от сивата утринна светлина. Навън валеше. Онзи леденостуден дъжд, който жестоко прониква чак до костите.

От улицата долитаха шумовете на ранната утрин. Затръшване на врати, клаксони, улично движение. Всекидневният живот продължаваше около тях — като работливите мравки в колонията, всяка от които върви по своя път и не осъзнава живота на другите. Никой не даваше пет пари за нея.

Той се размърда в леглото и тя забърза към него с отчаяното желание да се наслади и на последните минути от близостта им. Ако затвореше очи, почти можеше да се престори, че отново е нощ и все още имат много време.

Но той вече потъркваше сънено очи и прокарваше длан по брадичката си с тъмната набола брада. Скоро щеше да си тръгне.

Тя плачеше, докато той се движеше силно в нея, тялото му — тежко и топло.

— Не тъжи — каза той, наведе глава и целуна солените й сълзи.

— Не плача — каза тя и се разплака още по-силно. — Искам да кажа, не плача нарочно. Ще ми липсваш, не мога да го понеса.

— Трябва. Налага се и двамата да търпим.

Не знаеше, че любовта може да е така изпълнена с възторжена радост и едновременно с такава агония. Всяка ласка ги приближаваше към момента, в който той щеше да си тръгне. Всеки път, когато я докоснеше, тя мислеше: Дали това не е последният път, в който ме люби? Ще го видя ли отново?

Не можеше да спре сълзите, нямаше сили. Но го направи, защото трябваше.

Накрая лежеше тихо и смълчано в леглото и го наблюдаваше как се приготвя. Точно преди да излезе, той седна на леглото, прегърна я и я целуна, като че ли тя беше кислородът, без който не можеше да диша.

Тя го стисна силно, едната й ръка обгръщаше плътно врата му, другата беше поставена зад тила му. Целунаха се със затворени очи — така, че никога да не забравят тази целувка.

— Трябва да тръгвам. Обичам те.

Тя не можеше да проговори, защото можеше отново да се разплаче.

— Довиждане.

Той не се обърна назад и тя се запита дали това не е основната разлика между мъжа и жената. Мъжете гледат напред — воини, фокусирани върху бъдещето. Очите на жените се стрелкат навсякъде. Търсят, питат, молят се на Бога да пази обичаните от тях хора.

Легна отново в леглото, все още топло и пазещо отпечатъка на тялото му. И се запита дали някога ще го види отново.

Лили спа много малко през онази нощ. Лежеше и мислеше за това, че между тях двамата никога не би могло да се получи. Джейми я обичаше, знаеше го. Но имаше прекалено много пречки за тяхната любов.

Господ нямаше да й прости, че е била с него. Нито семейството й. Би ли могла да се откаже от всичко и всички заради него? Дали наистина биха могли да се дарят един друг с щастие, или пък просто се заблуждаваха? Дали не бяха само двама любовници, хванати в капана на страстта, в лъжовния свят на войната, без надежда да успеят в реалния живот?

Техните светове бяха твърде различни и далеч един от друг. Той би могъл лесно да се впише в нейния, може би, но тя в неговия — никога. Бариерите бяха прекалено високи. А ако ги събореше, щеше да причини неговото падение, унищожение. Той беше човек на дълга. Имаше дълг към семейството си, към родителите си, към света.

Не, връзката им трябваше да приключи. И тя трябваше да бъде достатъчно силна, за да се откаже от него.

 

 

— Скъпа, този път ще закъснеем заради теб — каза весело Даяна и изтръгна Лили от мислите й. — Можеш ли да си представиш гостите, ако закъснея за годежното си парти, и то по твоя вина?!

— Съжалявам — каза Лили.

Искаше й се да може да не отиде. Нямаше настроение да се весели, дори заради скъпата й Даяна. Искаше да остане у дома си, сама с мислите си, искаше да скърби заради края на отношенията си с Джейми. Знаеше, че той няма да е там, сред гостите. Но копнееше да го види, копнееше да му каже, че са приключили. Тогава може би щеше да е способна да продължи да живее живота си.

Искаше й се да може да му пише, но човек не може да каже подобни неща в писмо. И все пак имаше нужда да ги сподели с него, да му каже, че са приключили сега, преди да е имала време да промени решението си. Нямаха бъдеще заедно. Единият от тях трябваше да е достатъчно смел да сложи край и това трябваше да е тя.

Двете с Даяна закъсняха. Всички бяха вече в „Клариджис“.

— Съжалявам, вината е моя! — извика весело Даяна при пристигането им.

Всички се скупчиха около нея и започнаха да вдигат наздравици, а Даяна се смееше и казваше, че ще изпие само един коктейл и това ще е достатъчно, за да отпразнува случая.

— Лили — каза един глас.

Беше Филип, съпругът на Сибил. Лили така и не се почувства достатъчно близка с него, макар да бяха присъствали заедно на много от семейните събирания. Тя обикновено полагаше огромни усилия да избягва Сибил, което естествено означаваше, че избягва и Филип, макар да го обичаше като най-добър приятел на Джейми.

— Здравей, Филип — каза и му подаде бузата си за целувка, докато наблюдаваше внимателно съпругата му с едното си око. Нямаше да се принизи дотам да каже и една дума на Сибил, не и тази вечер. Сибил й причиняваше само болка.

— Лили, трябва да ти кажа нещо — каза тихо Филип.

Лили знаеше какво е то. Почувства как коленете й омекват. Филип я отделяше с тялото си от всички други в компанията. Лили сведе поглед към обувките си, защото не можеше да го погледне в очите. Знаеше какво ще й каже. Спомни си как веднъж беше казала на Джейми със сълзи в очите, че ако някога стане нещо, тя ще го узнае последна.

— Всички ще знаят, че си мъртъв, тя ще знае, но не и аз — беше проплакала и беше заудряла с юмруци по гърдите си, така изпълнена с болка, че трябваше да я сподели с него въпреки цялата си любов.

А той я беше прегърнал, така че юмруците й да попадат в неговото тяло. Седяха на нейното легло, след като се бяха любили, но наближаваше моментът, в който всеки от тях трябваше да се върне към всекидневните си задължения.

— Не мога повече да продължавам така, Джейми! — беше изплакала тя. — Не мога да лъжа всички и да се преструвам, че съм щастлива, че сърцето ми не се свива всеки път, когато по радиото съобщават жертвите. Няма надежда за нас. Ще полудея бавно от тревога за теб, още повече, когато се опитвам да я скрия от всички.

— Някой знае за нас и ако нещо се случи с мен, той ще дойде при теб и ще ти каже.

— Кой? — запита тя.

— Ти не го познаваш, но той знае коя си ти и ако… нещо се случи с мен, той ще дойде. Обещавам.

Той я целуна, избърса сълзите й, но трябваше да тръгне. А когато той излезе, тя се сви на кълбо на леглото и заплака с горещи, безнадеждни сълзи.

И ето, че денят беше настъпил. Джейми беше мъртъв и Филип беше дошъл да й го каже. Солидният и почтен Филип, за когото тя никога не би заподозряла, че знае.

— Лили, моля те, погледни ме — каза тихо Филип.

Лили не вдигна глава. Прехапа устни. Ако не й го кажеше, значи не беше истина, нали така? Започна да трепери. Не можеше да се контролира, крайниците й като че ли вече не й принадлежаха. Краката отказваха да й служат и тя едва не падна по очи.

Филип я хвана и тя вдъхна познатата миризма на моряшката му униформа — същата, която заобикаляше и Джейми. Замисли се за това, колко пъти беше облягала глава на гърдите на Джейми, беше усещала топлината на тялото му, усещала силното биене на сърцето му под вълнената униформа. Обаче сърцето му не биеше повече. Лежеше някъде мъртъв, може би на пустинен плаж, може би в студения ковчег, който подводницата представляваше, и нямаше кой да вземе главата му в скута си и да го целуне, да го погали за последен път. Защо не можеше тя да бъде при него, да му каже, че всичко ще е наред, както го беше правила за толкова много други мъже? Защо не й беше позволено да стори същото за любимия?

Хората около тях се смееха и веселяха. А Лили можеше да мисли само за Джейми, студен в морето, необичан в последната минута от живота си, когато тя имаше толкова много обич за него. И тази обич беше напразна. Къде беше Господ в този момент? Какво беше правил той в минутата на смъртта на Джейми? Тя с радост щеше да го пожертва в името на Бога, защо тогава той не беше приел да се грижи за него?

 

 

Влакът от Юстън до Холихед беше претъпкан. Нямаше достатъчно места и хората стояха прави отвън, в коридора. Лили имаше късмет, защото се беше качила рано и бе успяла да седне до прозореца. Мъжът във войнишка униформа до нея беше огромен и я притискаше, а по-късно дори задряма и отпусна глава на рамото й. Струваше й се някак нереално, че се прибира у дома си. Беше се върнала само веднъж в Ирландия по време на войната в десетте дни на отпуската си.

Майка й се беше постарала да я храни добре и да й намери дрехи. В Ирландия дрехите не бяха с купони и мама беше успяла да вдигне за нея някои от дрехите, захвърлени от лейди Ирен, макар комбинацията от недостатъчно храна и здрава работа да означаваше, че Лили е прекалено слаба за тях.

— Господ да ни благослови, погледни се! Кожа и кости си, по теб няма и килограм месо! — беше възкликнала тревожно майка й.

Тя се радваше на отпуската си, на свободното си време. Родното й място беше малко убежище сред хаоса на войната. Лили помнеше гостуването си като сън, сякаш се беше случило не с нея, а с друг.

А сега, връщайки се у дома, тя не го усещаше като убежище. Целият свят изглеждаше толкова щастлив, радваше се невъздържано на края на войната. Но колкото и да беше копняла за това, сега Лили не можеше да се включи в общото веселие. За нея вече нищо нямаше значение. Джейми беше мъртъв. Нейният свят беше потънал в мрак. Как би могла отново да бъде щастлива? От болницата не искаха да я пуснат да си отиде.

— Краят на войната не означава, че нямаме нужда от медицински сестри — беше казала строго главната. — Не съм сигурна защо искаш да си отидеш у дома, сестра Кенеди, но аз бих искала да останеш.

Лили се замисли за изминалите три месеца, през които трябваше с мъка да става от леглото призори и да работи, докато накрая изтощението не я победи вечер. Всеки път, когато погледнеше през прозорците на болницата към улиците на Лондон, виждаше само местата, където беше ходила с Джейми.

Нямаше облекчение за болката. Нощем лежеше будна и мислеше за него, плачеше неудържимо, стиснала ръце в юмруци. Накрая реши, че трябва да се измъкне от Лондон, защото тук имаше прекалено много спомени. Спомни си как преди известно време беше споделила с Мейси, че не знае дали иска да се върне в Тамарин след войната. Грешала е, като е мислела, че не иска да се върне у дома. Там се чувстваше в безопасност, а може би някой ден щеше да успее дори да се почувства по-щастлива. Или поне, ако беше нещастна, това щеше да е място, където не е била с Джейми.

Главният ферибот от Холихед вече не беше боядисан в черно, както по време на войната, но беше претъпкан и на нея й прилоша, макар да седеше на най-горната палуба. Наближиха Дън Лейхеър и й се видя странно, че красивият град е осветен, елегантен и незасегнат от бомбардировките. Беше свикнала с Лондон, където толкова красиви сгради бяха разрушени. Изпитваше съчувствие към срутените стени и покриви, защото и тя се чувстваше по същия начин — разбита, срутена, мъртва.

Тук много от хората изглеждаха здрави, добре хранени. Не носеха кърпени дрехи, изглеждаха щастливи и благоденстващи. Лили изпита гняв, че някои от жителите на провинцията са останали недокоснати от войната. Но, от друга страна, в този момент тя изпитваше гняв към цялата човешка раса, защото беше изгубила любимия си. Не беше тяхна вината, че военните действия се водеха надалеч, реши. Те не бяха виновни. Не, вината се падаше на Господ. Гневът й срещу него беше страшен, опустошителен и молитвите не й носеха облекчение. Беше й много трудно да се моли, когато беше с Джейми, защото тогава всяка молитва й напомняше, че нарушава Божиите закони. Сега, когато причината за тези нарушения я нямаше вече, тя пак не можеше да се моли. Изгубвайки Джейми, беше изгубила и себе си.

Влакът до Уотърфорд беше наполовина празен. Беше сама в купето и се наслаждаваше на родния пейзаж с приближаването към дома си. Беше красив августовски ден и тя трябваше да престане да мисли: Нали щеше да се хареса и на Джейми? Той беше говорил за това, как ще гостуват в дома й след края на войната, когато вече щеше да е казал на Миранда и щеше да е свободен.

В Уотърфорд научи, че следващият автобус до Тамарин е едва в седем часа вечерта, затова остави куфарите си при портиера на гарата и слезе на кея. Седна на една пейка и се загледа в морето. Слънчевите лъчи се отразяваха от повърхността на водата и върнаха спомените й за Торки, където беше решила, че трябва да остави Джейми да си иде от живота й. Беше може би проява на милост от страна на Бога, че му беше позволил да си отиде, без да го узнае.

Само че сега тя трябваше да изживее остатъка от живота си, без да се е разделила с него. Тя нямаше как да затвори тази глава.

Автобусът излезе от Уотърфорд. Пейзажът беше много красив, но Лили едва го забелязваше. В мислите си тя беше все още в Лондон, вървеше бързо по неговите уморени сиви улици, гледаше как слънцето се показва иззад облаците и мислеше за Джейми…

— Да ви оставя ли тук? — запита шофьорът високо и върна Лили в настоящето. Автобусът беше спрял възможно най-близо до старата ковачница, тук всичко й беше познато.

— Да, благодаря ви — каза тя.

Автобусът потегли отново. Лили погледна куфара, който беше донесла от Лондон, и реши, че пет пари не дава дали ще го остави на пътя. Нямаше сили да го носи половин миля до къщата. Скри го в храстите и застана с лице към дома си.

Ретнъри беше скрит зад дърветата. Лили изпита омраза към него и към всичко, което той олицетворяваше. Класовите различия бяха издигнали бариера между нея и Джейми, връзката им беше невъзможна дори без злобата на Сибил.

Хора като Лохрейвънови, Белтънови и Хамилтънови бяха от един друг свят и нямаше смисъл в това да не може да се преминава от единия в другия. Е, обаче Лили нямаше да стъпи отново в Ретнъри, нямаше дори да се доближи до онзи, другия свят. Той, този свят, я беше наранил прекалено много и отсега нататък тя щеше да бъде сама със себе си, независима.

Избърса една сълза, търколила се по бузата й, и за първи път си позволи да вдъхне свежия въздух на полята и дърветата, на дивия чесън. Усети и още един аромат — на лавандула. Изправи се до стената, вдигна се на пръсти и надникна над нея. И там, в единия ъгъл на полето, видя около двайсет лавандулови храсти. Спомни си, че някога храстът беше един. А ето, че сега лавандулата се беше размножила и изпълваше въздуха с главозамайващия си предизвикателен аромат. Лили се покатери на стената, скочи от другата страна и тръгна към лавандулата. Поддала се на импулс, свали обувките и чорапите си и почувства мекотата на тревата под краката си. После седна, притисна колене към гърдите си и затвори очи. Спомни си думите на баба Сайв, че лавандулата е много древна билка и че тя има връзка с вълшебните приказки и с малките хора, както ги наричаше баба Сайв.

Тук, защитена от малките хора, Лили отправи мълчалива молитва: „Помогнете ми.“ И заплака. Не чу приближаването му, докато той не изкачи стената и не тръгна с широки крачки към нея — огромен мъж със загоряло лице, коса с цвета на медта и най-благите сини очи на света.

— Видях ви да идвате откъм пътя — каза загрижено. — Трябваше да се уверя, че всичко е наред с вас. Добре ли сте?

Лили просто го загледа мълчаливо, втренчено.

— Не се страхувайте, мис — каза той. — Няма да ви нараня, просто се тревожех. Казвам се Роби Шанахан. Мога ли да ви изпратя до дома ви, или да направя нещо друго за вас?

Заобиколена от вълшебната лавандула и под милия поглед на този гигант, който я гледаше с толкова нежност, колкото никой друг в живота й, тя почувства как кръвта й се раздвижва и я залива топла вълна. Това беше лекота, чувството, че ако затвори очи, ще заспи дълбок сън, който ще прогони поне за малко болката и тъгата. „Благодаря ти“. Не беше сигурна на кого благодари, но някакво божество беше внесло поне малко мир в сърцето й за първи път, откакто Джейми беше намерил смъртта си.

Тя се усмихна на милия гигант.

— Аз съм Лили Кенеди — каза. — Можеш да занесеш куфара до дома ми.

 

 

По обяд Рона донесе чаша чай на Изи. Тя долови миризмите, които долитаха от столовата в дъното на коридора, обаче не изпитваше глад. Чувстваше се странно — сякаш очакваше нещо, което всеки момент щеше да се случи.

— Понякога хората имат нужда да им се каже, че могат да си отидат — каза Рона.

Изи я изгледа втренчено. Рона не приличаше на човек, който се отдава на въображението си. Думите й се сториха странни на Изи, но нима Ан-Лиз не беше казала същото?

— Трябва да й кажеш, че може да си отиде — продължи Рона. — Тя чакаше някого, вероятно теб, за да може да си отиде.

— Откъде знаеш? — запита Изи.

— Човек научава някои неща за двайсет години работа с умиращи хора — отговори Рона.

Изи трепна при думата „умиращи“.

— Няма нищо грешно в това да й го кажеш — продължи Рона. — Тя знае, че си отива. Тя е в мир със себе си. Някои хора се съпротивляват усилено. А това ме кара да си спомням за поемата на Дилън Томас. Някои хора не си отиват мирно и тихо, наистина се борят. Но баба ти е щастлива да си отиде, тя вече не се бори, макар и да се държеше за живота до твоето идване.

Изи не осъзна, че плаче докато не почувства как сълзите капят върху блузата й. Пипна лицето си и откри, че е мокро. Рона бръкна в джоба си, намери книжна кърпичка и й я подаде.

— Ще ви оставя.

Изи кимна. Седна в края на леглото и отново усети аромата на лавандула.

— Обичам те, бабо — каза, — но можеш вече да си отидеш.

И изведнъж се замисли за думите в дневника на баба си, написани преди повече от шейсет години: Знам, че трябва да го оставя да си отиде. Не искам, обаче така е правилно. Накрая ще се намразим един друг, а аз го обичам толкова много.

— Можеш да си отидеш, бабо. Благодаря ти, че сподели живота си с мен. Обичам те, бабо. Ще ми липсваш толкова много.

Почувства как сълзите се стичат по лицето й, и ги избърса с кърпичката.

— Аз съм добре, всички сме добре. Аз, татко, Ан-Лиз, Бет — всички. Дори Мици. Много ще я харесаш — тя е толкова малка и сладка. Така че можеш да си отидеш. Всички те обичаме, знаеш го. И ти благодаря за всичко. Бъди щастлива там, където отиваш, бъди щастлива, ти го заслужаваш. Обичам те.

Неспособна да продължи, сведе глава към крехкото тяло на баба си и я прегърна за последен път.

 

 

Лили откри, че е облякла стара рокля, която носеше в Лондон, когато тя, Даяна и Мейси живееха в къщата на кръстницата на Даяна. Роклята беше от зелен шифон, със свободна пола и подчертаваше кестенявия цвят на косата й.

— Къде беше досега, рокличке? — запита я.

Отново беше млада — колко странно. Костите не я боляха и кожата й не беше сбръчкана около лактите. И къде беше сега тя? В полето, ето къде. Близо до старата ковачница, където беше срещнала Роби за първи път. Около лавандуловите храсти бяха поставени градински столове, а на тях седяха щастливи хора, наслаждаващи се на спокойствието. Даяна и скъпата Мейси също бяха там. Лили им се усмихна, доволна да ги види. Струваше й се, че едва вчера си пишеха, а писмата им скъсяваха милите и годините разстояние.

Там бяха още лейди Еванджелин, Филип, главната сестра и Изабел Лохрейвън — толкова много хора от нейното минало. Там беше и мама, усмихната, а до нея — татко, както и милият брат Томи с Мойра, неговата съпруга. Беше прекрасно, че може да ги види всичките.

Лили изтича покрай тях, махна им, за да им каже, че ще се върне, но първо трябва да свърши нещо. И тогава го видя — Джейми, в униформа и красив както винаги. Зад него, в далечината, към нея тичаха двама души — висок мъж с медночервеникава коса и стройна жена с тъмна коса и милото изражение на баща й. Роби и Алис. Лили им се усмихна лъчезарно.

— Момент — прошепна. — Идвам.

Обърна се към Джейми и го докосна по ръката.

— Благодаря ти — каза му. — За това, че ме научи да обичам. Съжалявам, но трябваше да те оставя да си отидеш, знаеш го.

Роби и Алис вече бяха близо. Ръцете на Джейми се плъзнаха през нейните. Той се усмихваше, но вече изчезваше, стопяваше се. Лили погледна покрай него — към съпруга и дъщеря си. Те я чакаха, макар тя винаги да се беше страхувала, че няма да я чакат. Усмихваха се, държаха се за ръце. И тя изтича при тях — двамата души на света, които обичаше най-много.