Кати Кели
Сърдечна болка (24)

Глава 23

Ивон бъбреше неспирно по пътя към дома, като че ли това можеше да предотврати каквито и да било смислени разговори и споменаването на факта, че Ан-Лиз се беше опитала да се самоубие. Ан-Лиз съзнаваше, че вероятно е така и когато някой е болен от рак — всички отчаяно се опитват да не говорят за това, докато болният няма нищо против да сподели с тях, защото усеща, че това е важна част от живота му и няма как да се размине с нея. Защото на тези хора не е даден изборът да пренебрегнат това.

Ивон каза, че в магазина настъпило огромно оживление, когато някой донесъл истинска чанта на Хермес Кели.

— Не бих разпознала автентична чанта „Хермес“ дори да ме ухапеше по задника — продължи да говори Ивон. — Но тази наистина е автентична. Сложихме я на витрината.

Ан-Лиз имаше неясен спомен, че според слуховете такава чанта струва хиляди евро.

— За колко се продава? — запита.

— Четиристотин евро — отговори Ивон. — Не мисля, че някога сме продали нещо толкова скъпо, като се изключи онази сенокосачка.

Друга тема, която Ивон смяташе за удобна, беше предстоящият есенен пазар на „Харбър скуеър“. Щеше да се състои през следващите две съботи. Дъщерята на Ивон правела кристални обеци вече от седмици и искала да има собствена сергия. Ивон я подкрепяла, макар да мислела, че за Катриона е по-добре да учи или да се занимава с нещо по-практично.

— Но какво можеш да направиш? — каза. — Остава ми само да възкликвам: „Това е страхотно, Катриона. Желая ти успех, любов.“ Майка ми щеше да ме удари по главата и да ме накара да си намеря подходяща работа, ако ме видеше да хабя образованието си по този начин — Катриона има пет отлични оценки в дипломата си! Но да си родител, днес е по-различно.

Последната тема беше, че скъпата и сладка Джоди е бременна.

— Прекрасно! — възкликна Ан-Лиз.

Радваше се за нея. Джоди беше дошла да я види веднъж, беше й донесла списания и шоколад и беше една от малкото, които не се стряскаха от заключеното отделение. Други нейни приятели й бяха изпратили картички, но като че ли се страхуваха да я посетят. Като че ли психическите заболявания бяха заразни.

— Тя е изключително щастлива — каза Ивон. — Майка й, Карън, ще остане в Ирландия дори след раждането на бебето. Тя преподава йога, представяш ли си! Джоди искаше да ти съобщи новината, когато те посети, но аз й заръчах да бъде по-внимателна… — Гласът на Ивон заглъхна. — Не искахме да те тревожим.

Ан-Лиз обичаше Ивон прекалено много, че да я остави да се измъчва по този начин.

— Чуй, Ивон — каза тя, — животът продължава и съм щастлива, че е така. Мога само да кажа, че преживях някои наистина лоши моменти и направих нещо, за което съжалявам. Ако ми говорите истината, ако разкривате пред мен реалния свят, няма да ме спрете да го направя отново, ако искам. Но аз не искам — побърза да добави. — Ако човек иска да се самоубие, ще намери начин. Мисля, че онова, което сторих, беше вик за помощ и ми показа, че искам да живея. Така че разкажи ми всичко. Всичко, което става в този град, Ивон. Не пази нищо в тайна, защото нищо не може да ме разстрои.

— О, Ан-Лиз! — едва ли не проплака Ивон и дори изгуби за малко контрол над колата. — Съжалявам, съжалявам — каза и отново я овладя.

— Исусе, когато говорих за самоубийство, не исках да кажа, че ще се самоубия сега, в колата ти — пошегува се Ан-Лиз и изведнъж вече и двете се смееха.

— Никога не съм мислила, че двете ще се смеем над това — каза Ивон. — Страхувах се от този разговор, мислех, че ще трябва непрекъснато да заобикалям темата, не знаех какво да кажа и какво да премълча. Казах на Франк, че вероятно всичко ще е различно. И че ще е най-добре от болницата да те вземе Едуард, но… — Тя отново млъкна рязко.

— Всъщност Едуард предложи да ме вземе — каза Ан-Лиз, — което, при дадените обстоятелства, беше много мило от негова страна.

— Сигурна съм, че на онази крава Нел щеше да й излезе пяна на устата, ако го беше направил. Като се има предвид…

— Ивон отново замълча.

— Всичко е наред, наистина — каза Ан-Лиз. — Само една такава среща със смъртта може да те накара да постигнеш мир със света, Ивон. Аз съм в хармония с всичко и с всички, със себе си. Казах на Едуард, че е много мило от негова страна, но трябва да продължим да живеем и не искам да попадна в капана да разчитам на него, като че ли нещата стоят по същия начин, защото не е така. Радвам се, че ти дойде да ме вземеш. И наистина го оценявам.

Любезността и приятелството на Ивон бяха очевидни и в къщата. Двете с Джоди я бяха почистили, но имаше и други знаци за вежливост — свежи цветя на две от масите и бутилка вино на кухненския плот.

— Не знаех дали ще е приемливо да купя алкохолна напитка — каза предпазливо Ивон. — Не знаех дали не си на лекарства, за които комбинацията с вино да е вредна. Но после Франк каза, че преувеличавам и че няколко глътки няма да те убият.

Ан-Лиз се усмихна.

— Обзалагам се, че няма — каза тя. — Не вземам никакви лекарства, освен някои нови антидепресанти, а с тях е безопасно да пия алкохол.

Ивон се зарадва.

— Майка ми беше на практика пристрастена към антидепресантите. Но това беше по времето, когато ги изписваха непрекъснато, все едно че са бонбони. „Малкият помощник на майките“, така ги наричаха. Или пък, дали това не се отнасяше за джина?

— Опитаха се да ми дават силни лекарства в болницата — каза Ан-Лиз. — Когато разбраха, че не искам да бъда като упоена, престанаха. Тяхната цел е да те накарат да се почувстваш по-добре, а човек не е по-добре, ако е със замаяна глава в Щастливата земя. Няма нищо лошо в тази фиктивна Щастлива страна — добави, но тя просто не е за мен. Така че, никакво химическо упояване. Обаче бутилка вино ще ми се отрази много добре, благодаря.

В този миг звънна звънецът и Ивон отиде да отвори вратата. Беше Корин от магазина, която както винаги миришеше тежко на благовонни масла и размахваше голяма чанта, която съдържаше, без съмнение, всякакви органични миризливи блага, които биха накарали Ан-Лиз да се почувства по-добре. „Естествено, скъпа.“

С нея беше Стивън от градината, скрит зад няколко огромни растения, поставени в голям кашон.

— Реших, че грижата за тях ще ти се отрази добре, Ан-Лиз — каза той и побутна кашона към нея.

Тя се усмихна широко, щастливо. Жестът беше толкова мил, Бог да го благослови. Ивон отвори виното.

— Тези купени в магазина неща са отчайващи — говореше Корин. — Моето домашно вино…

— Да, знам — прекъсна я Ивон, — то е напълно естествено. Но въпреки това, има вкуса на котешка урина, Корин. Няма да пием от него, дори да имаш три бутилки на задната седалка на колата, разбра ли?

Корин се изкикоти.

— Това беше само предложение — каза. — Има много по-малко свободни радикали в домашно приготвеното питие.

— И повече алкохол — добави Стивън.

— Точно така. Ето защо то ти харесва, Корин — добави Ивон. — Само по една чаша и всички лежат проснати на пода.

Корин беше донесла огромна торта. Разрязаха я и започнаха сладко да отхапват. За разлика от виното й, тортите на Корин бяха превъзходни, легендарни.

— Истинска храна — въздъхна Ан-Лиз. — Да ти кажа, не знам защо хората ходят в центрове за отслабване. Трябва просто да полежат малко в психиатричното отделение на болницата в Тамарин. Храната е отвратителна. Там всеки би свалил поне няколко килограма.

— Мислиш ли, че това може да се окаже нова диета? — засмя се Ивон гръмогласно още след първата чаша вино за следобеда.

— А, не, лечението би било прекалено радикално — отвърна Ан-Лиз.

— Но нали винаги може да се направи липосукция? — предложи Стивън и трите го погледнаха в пълно изумление.

Стивън до такава степен не се интересуваше от света, че това негово знание за подобни процедури им се стори много странно.

— Е, поговорих малко с жената, която се появи в градинския център онзи ден. Преместила се съвсем наскоро в Тамарин и сега обновява една от къщите в близост до пристанището. Ами, поразговорихме се… — Той замълча и Ан-Лиз любезно смени темата.

Щеше да е великолепно, ако Стивън намереше подходящ човек и се влюбеше. Беше сам вече цяла вечност. Ако му кажеха нещо по въпроса, той нямаше да сподели с тях нищо повече. Ан-Лиз беше спасена от повторния звън на звънеца.

— Господи, тук е като на Централната лондонска гара — каза щастливо Корин и си отряза още едно огромно парче от тортата.

Ан-Лиз отвори вратата и видя Мак, застанал на прага. Изведнъж нещо меко и светло се втурна между краката й и влезе в къщата. Тя се обърна рязко, усетила миризмата на мокро куче.

— Мислех, че кучето ти е голямо и черно — каза с въпросителна интонация на Мак.

— Така е — каза той и изведнъж доби изключително глупава физиономия. — Това не е моето куче, а твоето.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя е куче, обучено да спасява. Реших, че можеш да се грижиш за нея…

Ан-Лиз го погледна.

— Ти ме спаси, затова трябва да приема кучето. Дали ще ме спаси това, ако се грижа за нея или…?

Той сви рамене.

— Не знам кой кого ще спаси, но мисля, че ще ти е добре да имаш компания.

— Мак, не искам куче — поде Ан-Лиз, — аз съм…

И млъкна, защото нямаше причина да няма куче, макар че би предпочела тя да вземе решението, а не някой просто така да реши вместо нея. Надникна във всекидневната, където стоеше кучето. То трепереше и душеше въздуха. Не беше от типа кучета, които Ан-Лиз харесваше. Тя предпочиташе куче със средни размери и загладен косъм, а това нещо тук… ами, беше огромно, със светла козина и страшно се нуждаеше от баня. Очевидно много дълго време не беше виждало топла сапунена вода, а и само Господ знаеше как ще успее да го вкара във ваната. То я погледна право в очите и премигна невинно.

— О, добре — каза Ан-Лиз, — предполагам, че ще можем взаимно да се спасим. Как се казва?

Мак сви рамене.

— Не ми каза.

Ан-Лиз му хвърли един от убийствените си погледи, но той просто се усмихна.

Накрая се оказа, че са изяли цялата торта, че са изпили виното, и всички си тръгнаха като махнаха щастливи на Ан-Лиз и кучето. А то продължаваше да гледа малко нервно новата си стопанка и се сви до дивана, когато тя се опита да го погали.

— Моля те, не трепвай всеки път, когато те доближа — помоли го Ан-Лиз.

Кучето продължаваше да я гледа подозрително.

— Точно така — домашни правила. Щом ще живееш с мен, ще трябва от време на време да ми позволяваш да те погаля и да те къпя. А, май разбираш какво ти говоря. — Кучето определено беше потреперило при споменаването на думата „баня“. — Значи се разбираме, все пак.

Когато свърши, подът на банята беше мокър, навсякъде бяха разхвърляни хавлии, а по плочките имаше пяна от шампоан. Беше намерила стара опаковка шампоан против пърхот и бе решила, че е подходящ за целта. Едва беше успяла да задържи обаче кучето във ваната, за да го изкъпе, защото то беше доста силно. Накрая то излезе, чисто, но мокро, втурна се като пощуряло из цялата къща, щастливо, и започна да се отръсква, като пръскаше малки капчици навсякъде.

— Наистина си като малко кученце — каза Ан-Лиз със смях.

Прекрасно е, че мога да се смея, помисли си внезапно и благодари на кучето за тези няколко щастливи мига.

— Благодаря ти, кученце. Но ти не си малко кученце, нали?

Мак каза, че го е взел от местната ветеринарна лечебница и според него кучето било на пет или шест години. Никой не знаеше точната му възраст. Изглежда, се бяха грижили добре за него, макар да беше малко слабо. Страхът вероятно означаваше, че някой го е наранил. Ан-Лиз твърдо реши, че вече никой няма да може да го стори.

— Предполагам, че мога да те нарека Нел, защото си женска и следователно кучка — каза Ан-Лиз, гледайки кучето право в очите. Кучето спря да тича наоколо, отиде при Ан-Лиз и започна да се отърква в глезените й.

— Не, Нел ще е жестоко за теб и не говори добре за мен — реши Ан-Лиз. — Как искаш да те наричам, скъпа?

Кучето престана да се щура наоколо и седна, облегна се на краката на Ан-Лиз и наклони глава назад, така че ушите му увиснаха, а очите му я загледаха предано. Ан-Лиз си помисли, че така мокро, то прилича на тюлен. Или на онези митични същества, полухора, полутюлени, за които се предполагаше, че населяват западните крайбрежни острови. Наричаха ги Силки — от английската дума за коприна.

— Ще те нарека Силки — каза тя. — Силки, да, това име е хубаво.

Силки размаха мократа си опашка.

— Предполагам, че дълго време ще бъдем заедно — каза Ан-Лиз. — И че искаш да спиш в спалнята ми, така ли е?

Силки отново размаха опашка.

— Чудесно. Само се надявам да не хъркаш.