Кати Кели
Сърдечна болка (23)

Глава 22

Изи винаги беше обожавала Седмицата на модата в Ню Йорк. Два пъти в годината красивият парк „Брайънт“ на Шесто авеню се превръщаше в център на модата и най-известните модни дизайнери, модели и други хора от същата сфера, както и такива, душещи по следите им, се събираха тук. В петък сутринта, след доста и изморителна работа, в средата на красивия малък площад бяха издигнати десет бели палатки, а железните маси и столове бяха прибрани встрани, под дърветата.

Беше време за обяд, септемврийският ден беше необичайно горещ и хората се бяха настанили под големите чадъри, отпиваха от кафето и диетичните соди и очакваха началото на следващото представяне. Изи слезе от таксито заради задръстването на Четирийсет и втора улица и измина пеш последните няколкостотин метра. Стори й се, че паркът „Брайънт“ е оазис, останал спокоен под строгото наблюдение на извисяващите се около него сгради.

Спокойствието обаче беше само повърхностно. Изи държеше в ръка списъка за представянето на пролетно-лятната колекция. Шоуто щеше да продължи от десет сутринта до пет вечерта, непрекъснато. Не всички дизайнери използваха палатките, някои се бяха настанили в близките хотели. Хора от модния свят непрекъснато търчаха нагоре-надолу по улиците, търсеха кой да замести неявил се модел и въобще се опитваха да не изпаднат в паника.

Хората с длъжността на Изи в „Пърфект“ можеха да присъстват само ако си бяха купили един от скъпоценните билети от дизайнерите. Въпреки това, докато работеше за „Пърфект“, Изи успяваше да види доста много модни колекции всяка година.

За първи път присъстваше на Седмицата на модата като собственик на компания, макар да нямаше абсолютна нужда от присъствието й тук. Модели на „Силвър Уеб“ щяха да дефилират в едно от представянията днес, затова Изи се беше снабдила с билет за същия ден. Дизайнерите рядко използваха типа модели, които предоставяше нейната компания, но „Селди Дрю“, нова и бликаща от енергия, компания, ръководена от семейна двойка от Флорида, базираха колекцията си на напълно обикновените жени. Представянето щеше да бъде в главната палатка в два часа, но дотогава щеше да мине още едно представяне, което означаваше, че в този момент моделите бяха в ръцете на стилистите.

Изи имаше осем момичета в шоуто. Продуцентът на „Селди Дрю“ вече ги беше видял и одобрил. Понякога в миналото Изи откриваше, че има главоболие след представянето на колекциите заради музиката. Обаче моделите винаги казваха, че им е по-лесно да вървят по пътеката под силните звуци на ритмична музика, да следват определен ритъм.

В един и половина всички момичета на „Силвър Уеб“ бяха вече гримирани и с направени коси. Всички определени момичета се бяха явили на работа. Нямаше големи препятствия, а само едно по-малко. Фелис Гуадалупе, една от стилистите на „Селди Дрю“, откри, че един от моделите е обут с черни прашки, вместо с такива в телесен цвят.

— Защо, по дяволите? — извика тя на изненаданото момиче. — Възможно е да се забелязват през дрехите!

Изи изпита облекчение, че виновницата не е момиче на „Силвър Уеб“.

— Успокой се, Фелис! — посъветва я тя. — Това не е краят на света. Ето — каза на момичето и извади напълно нови прашки, още в опаковка, от чантата си. Беше прекарала доста време в бизнеса, беше винаги подготвена.

— Ти вероятно редовно си ходила на сбирките на момичетата скаути — засмя се момичето.

— Да — съгласи се Изи и я прегърна, за да намали напрежението. След което понечи да направи същото с Фелис.

— Добре съм, добре съм! — каза тя и си направи вятър с длан. — От шока е, нали знаеш.

— Знам — отговори Изи.

Като преодоляха кризата, Фелис продължи да работи с косите на момичетата. Мобилният телефон на Изи, който тя беше оставила в джоба на панталона си, за да го усеща, започна да звъни.

— Хей, как вървят нещата? — звънна гласът на Карла. — Страхотно!

— Имаше обаждане за теб — продължи Карла. — Търсеше те някоя си Карълайн Монтгомъри-Найт.

— Името нищо не ми говори — сви рамене Изи. — Остави ли номер?

— Да.

Карла продиктува номера, а Изи го записа. Помисли си, че наистина трябва да сложи ред в чантата си, която беше пълна с разни хартийки и номера, но визитните картички на моделите бяха внимателно подредени в страничния й джоб. Набра номера, свърза се с гласова поща, която не даваше представа дали става въпрос за частен или служебен номер. Изи остави името и номера на мобилния си телефон. Ако неизвестната Карълайн искаше да разговаря с нея, щеше да й позвъни. Изи обаче не държеше това непременно да стане. Имаше много работа през последните дни. И все още беше под влиянието на последния обяд с Джо. Той не й се беше обадил и това я радваше. Защото все още не знаеше какво решение да вземе.

Двете с Карла бяха говорили безкрайно по въпроса.

— Колко силно е желанието ти да имаш собствени деца? — питаше Карла с дяволска усмивка. — Можеш ли да се примириш с липсата им?

И всеки път Изи стигаше до един и същи отговор — тя просто не знаеше. Обичаше Джо, но си представяше живота им в бъдеще. Този въпрос със сигурност щеше да се връща, да ги преследва. Дали нямаше някой ден, когато ще е прекалено стара, за да ражда, да се събуди и да намрази Джо, задето я е лишил от деца? А ако го принудеше да имат дете, дали той нямаше да започне да я ненавижда, защото е накърнила връзката му с другите му деца? И дали те въобще щяха да я приемат? Дали Джош, Мат и Том щяха някога да я заобичат? Нямаше отговор на тези въпроси и следователно Изи не можеше да намери покой.

Когато звънна мобилният й телефон, атмосферата зад сцената в голямата палатка беше още по-трескава и напрегната.

Някой викаше в единия й ъгъл, един от моделите крещеше с пълно гърло, изразявайки недоумението си защо да не може да пуши, само защото навсякъде има знаци, забраняващи това. Шумът от мощните сешоари и непрекъснатите разговори пречеше да се чуе каквото и да било. Почти невъзможна задача.

— Изи Силвър?

— Да? — изрева Изи, за да надвика шума.

— Карълайн Монтгомъри-Найт — каза жената. Името все още не говореше нищо на Изи.

Жената каза още нещо, обаче шумът в палатката беше невъобразим и Изи не разбра нито дума.

— Съжалявам, не можах да доловя нито дума. Тук е малко шумно! — извика Изи. — Аз съм на Седмицата на модата в „Брайънт парк“.

Настъпи тишина и Изи реши, че връзката се е разпаднала. Обаче жената отново заговори.

— Можем ли да се срещнем там?

— Изи! Косата ми, виж! — Белинда, високо момиче от Айдахо, застана пред нея, а в очите му напираха сълзи. — Виж! — изпищя Белинда повторно. Вдигна кичур коса, който изглеждаше съвсем наред на Изи, но от него се носеше слабата миризма на изгоряло.

— Шоуто тъкмо започва, но предполагам, че ще е приключило до два и двайсет. Може би ще можем да се срещнем в три и половина? — Така щяха да имат двайсет минути за шоуто и повече от час за разбора после. — Да се срещнем в грил ресторанта на парка. Знаете ли къде е? Този със зелената тента и висящите растения.

— В четири, тогава.

Изи си записа часа в ъгъла на бележника. Карълайн Монтгомъри-Найт. Името й беше смътно познато, но това беше всичко. Но щеше да е глупаво да изгуби потенциално бизнес предложение само защото не може да си спомни коя е жената. Щеше да си спомни коя е, когато я види, или поне така предположи, защото, ако не се познаваха, жената щеше да я запита как изглежда.

Шоуто имаше нечуван успех. И дрехите, и моделите изглеждаха невероятно, а модната преса шумеше, издаваше звуци и думи на възхищение — нещо повече от онова, което можеше да стори което и да е водещо заглавие във вестниците. Колекцията на „Селди Дрю“ беше приета с възторг.

Беше престижно да те свързват с такъв абсолютен успех и Изи сияеше от задоволство, когато влезе в ресторанта в три и половина и поръча бутилка леденостудена минерална вода „Пелегрино“. Изпълниха поръчката й и тя тъкмо се канеше да отпие, когато някой се обърна към нея.

— Изи Силвър?

Вдигна поглед и видя висока русокоса жена да я гледа студено. Предположи, че е Карълайн Монтгомъри. Изи не знаеше защо, но имаше нещо в погледа на жената, което предизвикваше студени тръпки по гръбнака й.

— Да — отвърна с увереност, която не изпитваше.

Не познаваше жената, това поне беше сигурно. Тя беше висока, изключително стройна и носеше косата си на кок. Беше изключително елегантно облечена, носеше истински перли. Изи не я беше виждала никога преди, но… чакай, приличаше на…

— Ти си кучката, която спи със зет ми — каза безизразно жената.

Прекалено късно Изи осъзна, че тя изглежда точно като съпругата на Джо, Елизабет Хансен. И за първи път в живота си изгуби дар слово.

— Тук ли искаш да говорим? — Карълайн Монтгомъри обхвана помещението с един-единствен жест. — Или навън?

— Навън — успя да отговори Изи.

Последва Карълайн навън. Стискаше чантата си с една ръка, а с другата опипваше пътя пред себе си като слепец. Помисли си, че в известно отношение наистина е сляпа. Това беше абсолютен кошмар, тази среща със сестрата на жената на любовника й. Как се беше стигнало дотук? Знаеше, че винаги може да се измъкне, да избяга, обаче това не беше стилът на Изи Силвър. Нямаше как да предотврати онова, което щеше да последва. На няколко метра от ресторанта Карълайн се обърна към нея и спря, скръстила ръце на гърди. Изражението й беше твърдо.

— Предполагам, правиш това не за първи път — каза рязко Карълайн. — Сигурно не е лесно да намериш подходящия богат мъж. Макар че, предполагам, намирането на мъже да не е най-трудната част. Но сигурно е трудно да ги накараш да напуснат съпругите си. Предполагам, тъй като все още работиш за своята собствена малка агенция… — Говореше така, сякаш работата на Изи беше нещо вулгарно, мръсно. — … че не си намерила подходящия човек.

Изи я гледаше втренчено. Прилошаваше й от толкова много лоша енергия, насочена към нея.

— Сестра ми не искаше да се унижи да се срещне с теб. Не знае, че аз съм се решила да говоря с теб. Нека ти кажа, тя струва колкото десет като теб.

Изи продължаваше да мълчи.

— Джо не е лош човек — продължи Карълайн. — Но е глупав. Достатъчно глупав, за да му се струва, че ще получи всичко, ако напусне Елизабет. Мъжете не могат, нали разбираш, да останат бащи, ако напуснат семейството. Сигурно си мислят, че парите могат да поправят всичко, но не, те не могат да ти купят татко, който да си е у дома всяка вечер. Парите не означават любов, привързаност, дълг. Двете с Елизабет сме израснали с това. Родителите ни се разведоха. И нека ти кажа, тя няма да позволи нещо подобно да унищожи децата й. Двамата с Джо имат успешен брак и три страхотни деца. Той спомена ли ти това? Обзалагам се, че не е. Мъжете никога не го правят, когато искат да вкарат някоя жена в леглото си.

Изи се свиваше под ударите на злобата, ясно доловима в гласа на Карълайн. Но макар да беше много болезнено, тя осъзнаваше, че до известна степен заслужава такова отношение. Беше наранила сестрата на тази жена, не от злоба или от жажда за пари, но заради вярата, че Джо не би могъл да се интересува от нея, ако има здрав брак. А ето, че сега Карълайн твърдеше нещо различно.

— Знаеш ли, Елизабет мисли, че ако иска да си тръгне, той трябва да го направи. — Карълайн гледаше гневно Изи. — Но аз няма да ти го поднеса на тепсия, няма начин. Трябва да чуеш всичко. Правил го е и преди, изневерявал е, това е.

Изи пое удара и успя да остане права, на крака. Но вече беше чула достатъчно. Тя не беше разрушила брака им, тя просто беше срещнала този от тях, който искаше да си тръгне. Какво беше направило семейството, за да стигне Джо до това решение, не беше нейна вина.

— Тук ще те накарам да замълчиш — каза Изи. — Да, виждам се с Джо от известно време — добави с ясното съзнание, че вероятно нарушава правило първо на трудните разговори, като признава вината си през първите пет минути. Обаче трябваше да го направи, в противен случай не можеше да продължи разговора. Беше спала със съпруга на сестрата на Карълайн и можеше да разбере какво я беше принудило да дойде тук и да й се противопостави.

— Хвалиш се с това, така ли? — отговори Карълайн и за първи път спокойствието й се пропука. Очите й бяха подозрително влажни.

— Не, въобще не е така — каза Изи. — Няма смисъл да се преструвам, че не се е случило. За да изясним нещата, Джо ми каза, че с брака му е свършено. И аз му повярвах. Онова, което става между тях, е тяхна работа, затова не се опитвай да обвиниш мен.

— Как можеш да кажеш…? — поде Карълайн. Но Изи я прекъсна.

— Връзката на сестра ти със съпруга й не е моя работа.

Карълайн се съвзе бързо и веднага отговори:

— О, значи тогава е правилно да й го отнемеш, така ли? Да не мислиш за нищо друго, просто да отмъкнеш мъжа. Мразя жените като теб. Преследваш само едно — парите. Вероятно си ходила известно време с почти всички свободни богати мъже, а после, когато ботоксът вече не е можел да действа така добре, си решила да откраднеш мъжа на друга жена. Ако не беше богат, вероятно дори нямаше да го погледнеш два пъти.

Млъкна и заплака — тъжно, бавно хлипане, което постепенно ставаше все по-силно и мъчително. Изи бръкна в чантата си и извади книжна кърпичка. Да, какво ли нямаше в дамската й чанта.

— Ето — подаде й я.

— Благодаря — измърмори Карълайн.

— Искаш ли да седнеш? — запита Изи.

Сигурно беше луда. Трябваше да бяга от тази жена, не да й дава кърпички. Намериха две места близо до палатките. Карълайн се отпусна на стола с умората на човек, събрал цялата си енергия, за да свърши някаква задача, и после останал без капчица сила. Изи мрачно осъзна, че тя с въпросната задача. Тя беше чудовището, което Карълайн беше дошла да обезглави. Но когато гневът й се разтвори и сълзите, другата жена изглеждаше съвсем нормална, простосмъртна и изтощена жена с леки бръчки около очите. Жена, дошла да защити любимата си сестра.

— Съжалявам, ако прозвучи като клише, но Джо е единственият женен мъж, с когото съм имала връзка — обясни Изи. — А онова, което изпитвам… не, изпитвах, към него, нямаше нищо общо с парите.

Карълайн като че ли беше изгубила дар слово. Изи продължи:

— Сложих край на отношенията си с него, защото не исках да ги поддържам, докато той е със сестра ти. Макар той да твърдеше, че нещата между тях са приключили.

— Джо никога не би казал подобни думи — запротестира, но едва чуто, Карълайн. — Той обича Елизабет.

Изи си помисли, че си подхвърлят репликите като топка за тенис: той каза, тя каза. Какво друго би могла да прави Карълайн, освен да защитава сестра си?

— Чуй, състоянието на брака им не зависи от мен, нито от теб. Кой може да знае кой казва истината? Опита ли се да разговаряш по този начин с Джо?

Карълайн поклати глава.

— Защо първо с мен, тогава? — запита Изи. — Той е този, когото познаваш, той е женен за сестра ти и извършва предателство спрямо нея, както се изрази ти. Не трябваше ли да разговаряш първо с него, да се опиташ да го спреш?

Другата жена отново не каза нищо.

— А Елизабет? Може би бракът им е ужасен… — Изи направи пауза и протегна ръка, тъй като Карълайн отвори уста да възрази. — Както и да е, ти и аз не сме отговорни за това. От тях зависи да поправят нещата или да се разделят.

— Не си това, което мислех — каза Карълайн. — По-възрастна си.

— Благодаря — отговори мило Изи.

— Не това исках да кажа — поправи се бързо Карълайн. — Представях си те като една от онези жени, които хващат мъжете като в капан, но ти не си.

— И кои са тези жени, тези капани за мъже? — запита Изи. — Не казвам, че няма жени, които биха сложили край на чужд брак просто за забавление, но аз никога не съм срещала такива. А хората говорят и човек би помислил, че Ню Йорк е пълен с тях. Кой, ако е с разума си, би постъпил така? — запита. — Няма нищо забавно в това да се влюбиш в женен мъж. Не се влюбваш в тях, защото са женени, просто първо се влюбваш, а после откриваш, че нямат никакво намерение да се разведат.

— Можело е да сложиш край тогава или се оказа, че не е толкова просто? — отбеляза тихо Карълайн.

Изи нямаше как да се защити, защото наистина беше имала възможност да сложи край на връзката, а не го беше направила. В това беше същността на нещата. Нещо й нашепваше, че онова, което има с Джо, е удивително, специално, толкова различно от всичко досега, истинско. Щеше да бъде истинско, ако той я обичаше по същия начин, а той би го направил, ако бракът му наистина беше пред разпадане. Не можеш да убиеш онова, което вече е мъртво. Обаче нямаше смисъл да обяснява това сега. Не искаше да се бори.

— Не трябваше да идвам тук — каза Карълайн и се изправи. — Но се радвам, че го сторих. Ти не си кучка, виждам го. Но заради семейството им, откажи се от него.

— Вече го направих — отговори гневно Изи. Мислеше, че вече е обяснила.

— Сериозно, те обичат момчетата си. Обичат се и един друг, наистина се обичат.

Изи кимна. Искаше Карълайн да си тръгне. Чувстваше се толкова уморена. Връзката й с Джо приличаше на усилено търсене, преследване, изпълнено с болка и сърдечна мъка, а тя не можеше да понесе повече.

— Да, наистина се обичат — настоя Карълайн. — Ето, миналия месец Елизабет се страхуваше, че отново е бременна. С четвъртото им дете. „На моята възраст!“, каза ми. Тя е на четирийсет и две, между другото. Много жени имат бебета на тази възраст, но тя всъщност не беше бременна. Но виждаш ли, те все още мислят за друго дете. Възможно ли е това, ако не се обичат?

Изи не отговори на въпроса. Изпитваше прекалено силна болка. Никога не беше питала Джо дали продължава да спи със съпругата си или не. Това беше и над двамата. В началото предполагаше, че не, защото твърдеше, че двамата с Елизабет водят отделен живот. После, с напредването на времето, се надяваше, че не. Замисляше се как е възможно двама души, които живеят в една и съща къща, да не изпият по чаша вино, да не споделят преживяното.

Но не от тази мисъл болеше най-много. А от мисълта за бебето. Но виждаш ли, те все още мислят за друго дете, беше казала Карълайн. А вече имаха три обичани от тях деца. Трима синове. Споделяха толкова много. Друго дете би било катастрофа, само ако Изи беше негова майка. А тяхно дете би било само лепилото, което отново би споило брака им.

— Трябва да вървя, Карълайн — каза Изи.

— Разбира се — кимна Карълайн.

Изправиха се и останаха секунда една срещу друга, неловко. Нито мястото, нито моментът бяха подходящи за ръкостискане.

— Ти си добра сестра — каза неочаквано Изи. — Довиждане.

Обърна се рязко и тръгна обратно към огромната палатка, а в главата й се въртеше единствено мисълта за бебето на Джо и Елизабет. После тя беше заменена от образа на нейното собствено бъдещо дете.

— Хей! — извика глас.

Огледа се. Беше човек от друга агенция, който очевидно също се канеше да гледа представянето на следващата колекция.

— Здравей — отговори тя и се опита да изглежда изключително заета и забързана, защото не искаше да разговаря с никого. Нямаше причина да се върне в палатката, но просто искаше да остане сама с мислите си, а в момента това й се струваше единственото безопасно място. Там все още цареше хаос, но Изи успя да се изолира от оживлението и шума.

Бебе. Тя никога нямаше да има бебе. Не само с него, с никого. Излезе през служебния вход и намери тихо ъгълче зад палатката. Седна и започна да пише електронно съобщение на лаптопа си. Трябваше й цял час, за да го съчини — смешно много време, като се имаше предвид колко е кратко. Написа ЛИЧНО най-отгоре, защото до този момент не беше изпращала електронна поща на Джо и не знаеше дали секретарката му не я преглежда.

„Здравей, Джо,

Обади ми се Карълайн Монтгомъри. Не знаех коя е, докато не се срещнахме посред хаоса на Седмицата на модата в Ню Йорк. Тук съм заради агенцията си и ето, че при мен дойде сестрата на съпругата ти, за да ми каже, че двамата с Елизабет имате здрав брак и че само преди месец е помислила, че може би очаква друго бебе.

Постъпвам като страхливка, защото не бих могла да разговарям с теб отново. Съжалявам. Върни се при всички тях. Остави ме сама, на спокойствие. Между нас никога нямаше да се получи. Така е по-добре.“

Не искаше да се подпише: „Изи“. Беше прекалено лично. Прочете отново писмото, добави една-две запетайки. По дяволите, защо си даваше този труд с граматиката? Трябваше да напише съвсем кратко и ясно съобщение. Прочете го отново и го изпрати. И то изчезна, като Джо, от живота й.

Излезе от парка и тръгна безцелно по тротоара, влезе в едно заведение и изпи чашка кафе, чийто вкус не усети. Беше почти шест, когато се върна в офиса. Секретарката им, Сара, беше излязла за последното кафе за деня, защото кафе машината все още беше развалена. Лола говореше по телефона, както и Карла.

Карла вдигна ръка за поздрав, но после забеляза изражението на Изи. Макар да се опитваше да я прикрие, болката й беше очевидна.

— Какво има? — Карла оформи беззвучно въпроса с устни. Изи поклати глава. Страхуваше се да заговори, за да не заплаче. Нямаше да плаче, беше изхабила прекалено много сълзи по Джо. Никога вече нямаше да плаче за него. Беше готова на всичко, за да го прогони от мислите и спомените си. Никога вече нямаше да разговаря, нито да се срещне, с него.

— Хей, какво става? — запита Карла, след като затвори.

— Аз… — Изи знаеше, че ще се разхлипа. Обърна се и се втурна към дамската тоалетна, а Карла я последва по петите.

— Какво не е наред?

— Какво мислиш? — запита Изи. — Джо Хансен, ето какво не е наред.

— И какво сега? — запита Карла.

— Сестрата на съпругата му е жената, опитала се да се свърже с мен по телефона — Карълайн Монтгомъри. Срещнахме се в грил ресторанта на „Брайънт парк“.

Трябваше да направи пауза, за да си издуха носа.

— И…? — запита Карла заплашително.

— Каза, че бракът на Джо със сестра й бил здрав и съвършен и че… — Изи едва можеше да произнесе думите, толкова силна беше болката й — че само преди месец Елизабет помислила, че е бременна.

— О! Знаех, че този мъж не е добър, от първия миг, в който чух за него.

— Грешиш — каза Изи, с което изненада приятелката си. — Той е добър човек, прекалено добър. Сега разбирам, че не съм била заплаха за съпругата му. Била съм заплаха за семейството му, за децата му. А не това искам и не съм го искала и преди. Не искам да се боря с тях за любовта му. Той нямаше да е мъжът, когото обичам, ако не ги обожаваше. А той ги обожава.

Издуха отново носа си.

— Няма бъдеще за нас двамата, и то не защото продължава да спи със съпругата си. Той не е готов да напусне семейството си, независимо какво мисли. А ако го направи, това ще тежи и на двама ни до края на живота ни.

— Призракът на първото му семейство? — запита Карла.

— Да, тримата, които той обича най-много на света, ще мислят, че ги е изоставил. Не би могъл да го понесе, аз също.

— Значи, между вас е свършено? Каза ли му го?

— Изпратих електронна поща. Карла трепна.

— Вероятно най-добрият начин. Ще кървиш до смърт, ако трябва да го видиш отново.

Изи успя да се усмихне.

— Възрастта има значение, нали? — каза Изи на Карла същата вечер, докато се прибираха в домовете си с едно и също такси. Изи беше успяла някак си да изкара деня, ходеше като насън и отказваше да вдига телефона, в случай че се обадеше Джо.

— Не, разбира се, че няма — отговори Карла както винаги. Но Изи я прекъсна.

— Грешиш, има. Има значение за жените. Има, когато вече не можеш да имаш деца.

— А Мадона? — каза Карла. — На каква възраст роди тя последното си дете? Има още много филмови звезди, които раждат по-късно в живота.

— О, да — каза Изи. — Но за всяка филмова звезда, която успява да има бебе на тази възраст, има четиристотин други жени, които нямат. Чуваме само за успехите, Карла, не и за провалите. Повечето от тези жени имат мъже в живота си — съпрузи, любовници. А какво имам аз? Нищо. Ако се опиташ да имаш бебе и не успееш, така поне ще имаш кой да плаче с теб. Аз и това не мога да имам. Нямам нищо.

— Не наричай приятелите си нищо — каза Карла и се престори на обидена, за да помогне на Изи да излезе от състоянието на самосъжаление.

— Не исках да прозвучи така — побърза да каже Изи. — Но ако ще се опитваш да имаш бебе, трябва да имаш другар в живота, с когото ще споделиш това. Поне някой, който да ти осигури спермата, защото, в противен случай, какво — ще ползваш донор на сперма?

— Много жени постъпват точно така — каза Карла. — Да, и това е начин. Изпитвам уважение към тези жени.

Но този избор също не е лесен. Какво ще кажеш на детето? Между другото, баща ти е епруветка с проба 453? Съжалявам, но това само прави нещата по-трудни. Ако това е единствената възможност, чудесно, значи е единствената, но не е по-лесно да се любиш с мъж и да забременееш? Няма ли да е по-приятно от всичките дилеми какво да кажеш на детето в бъдеще? „Двамата с епруветката със сперма наистина се обичахме, деца.“

— Звучиш наистина като жена, претърпяла поражение — каза Карла. — Никога не съм мислила, че ще се превърнеш в една от тези дами, обсебени от мисълта за бебе, които нямат нищо в живота си, освен нещастието и желанието да имат деца. Все още можеш да го направиш, ако го искаш.

— Ти не се чувстваш по същия начин по отношение на децата, нали? — запита Изи.

Карла поклати глава.

— Не. И съм благодарна, защото съм виждала тази обсебеност да изяжда хората — като повечето вредни амбиции. И никога не съм мислила, че у теб има този глад, Изи.

— Досега не беше така — каза Изи тъжно. — Винаги съм мислила, че има време за всичко. Време да се влюби, после може би бебето да дойде… Мислех, че съм млада, но погледни — не съм.

— Жената на трийсет и девет не е стара.

— Ще навърша четирийсет след два месеца — поправи я Изи. — Но предполагам, че съм в такова настроение заради Джо. Той и аз, а аз наближавам четирийсет и все още нямам дете — всичко това е краят на нещо, а когато човек стигне до края на нещо, трябва да го оплаче. Това е краят на любовната ми връзка и на шанса да имам деца, знам го. Трудно ми е да го приема.

Таксито спря пред дома на Карла.

— Забрави за него — настоя тя. — Заслужаваш нещо повече, все още имаш време в живота. Виж, имаме компанията, имаме толкова много планове, това е вълнуващ момент в живота ни.

Изи кимна. Карла беше права, всичко казано от нея беше истина. „Силвър Уеб“ щеше да става все по-силна. На професионално ниво всичко беше наред в света на Изи Силвър. Но в личен план земята току-що се беше изплъзнала изпод краката й. Всичко сигурно в живота й — баба й и мисълта, че някой ден ще открие любовта и може би ще има семейство — се беше стопило за един миг.

— Да, права си — каза тя и се опита да прозвучи спокойна заради Карла. — Всичко ще е наред. Преструвай се, докато наистина се получи — нали така се казваше.

— Да, трябва да се работи, човек не може да живее само с думи — каза Карла.

Изи не забеляза Джо, който седеше на стълбите пред дома й, преди да слезе от таксито и да го освободи. О, Господи, той беше там. Не можеше да се справи с това, не можеше да разговаря с него. Щеше да заплаче и никога нямаше да спре…

— Изи?

Звучеше така отчаяно, никак не приличаше на уверения в себе си преуспял мъж.

— Не мога да разговарям с теб, Джо — каза му. — Моля те, остави ме.

— Не искам да те оставя — настоя той. — Съжалявам, много съжалявам за Карълайн, за бебето и за онова, което ти казах…

Изи го спря. Знаеше какво трябва да направи, и нищо, което можеше да каже, нямаше да промени решението й.

Беше приключила с него. А сега трябваше само да го накара да си тръгне — оттук и от живота й.

— Джо — каза и преглътна сълзите, — казвам ти да си вървиш, разбираш ли? Никога не бихме могли да бъдем щастливи. Ти ще бъдеш разяждан от вина заради децата си, а аз ще бъда обсебена от разочарование и омраза, защото няма да имам деца. Не разбираш ли? Никога не би могло да се получи. Ще нараняваме непрекъснато себе си, а и тях. Ти никога няма да ми простиш. Затова ме остави. Върни се при тях. Сигурна съм, че искаш това, наистина.

— Не е така — отговори той настоятелно, едва ли не трескаво.

— Така е — каза тя и изпита съжаление към него, защото той продължаваше да се бори.

Не като нея, която беше престанала да се бори. Той искаше семейството си повече, отколкото искаше нея. Грешката му беше мисълта, че може да има и двете.

— Трябва да си отидеш, Джо, заради двама ни. Моля те. Той се поколеба и в този момент Изи разбра, че едновременно е спечелила и загубила.

— Но…

— Без „но“ — каза тя.

Той се отдръпна и тя изкачи стълбите до входната врата. С треперещи пръсти, намери ключа и го пъхна в ключалката.

— Довиждане, Джо — каза и отвори вратата, без да се обърне назад.

Влезе вътре и зачака сълзите да дойдат, но те не идваха. Може би по-късно. Имаше цялото време на света все пак. Цялото време на света да плаче сама.