Кати Кели
Сърдечна болка (18)

Глава 17

Ан-Лиз откри туфа трева върху дюната и седна върху нея с протегнати пред себе си крака. Беше уморена, от изтощение чак костите я боляха. Ходенето обикновено я ободряваше, но този път беше стопило силите й. Мускулите я боляха непрекъснато и дори изкачването на стълбите представляваше усилие за нея. Питаше се дали човек не се разболява от шока. Със сигурност някои от онези свързани с имунната система болести поразяваха хората, страдащи от емоционално изтощение. Може би трябваше да потърси информация за това в Интернет.

После пък се запита защо ли да си прави труда.

Когато беше на трийсет и пет, беше страдала от дълбока депресия, която беше съвпаднала с един от най-лошите моменти от пубертета на Бет. По стари традиции, Ан-Лиз беше успяла да скрие собственото си страдание, за да се справи с проблемите на дъщеря си.

Някак си, семейството беше успяло да излезе от тъмните дълбини, а вижданията и настроенията на Бет се промениха, когато се влюби в първия си приятел, Жан-Пол. Тогава Ан-Лиз намери време да се отпусне и да помисли за себе си. Но спокойствието беше нож с две остриета — депресията я връхлетя сякаш от нищото. Беше по-силна от всякога преди, а това само засили паниката й.

Страхът, мракът и бездната на живота й зейнаха пред нея. Навикът й да разсъждава не й помагаше. Нямаше смисъл да си повтаря, че има толкова неща, за които трябва да е благодарна, че има прекрасни съпруг и дъщеря, че този пристъп също ще премине. Умът й премисляше всички банални неща, а дълбоката черна дупка в нея оставаше. Нищо не помагаше, дори таблетките.

Всяка сутрин тя оставяше Бет в училището, отиваше на работа и седеше, обзета от ужас, цял ден. Реши, че слушането на музика може да й помогне, и постави касета с Вивалди в уокмена си. Не помогна.

Може би четенето на книги с щастлив край щеше да помогне. Започна жадно да поглъща страниците. Не помогна.

Може би отговорът беше утехата в усамотяването с Господ. Седеше в църквата и се молеше за помощ, но и това не помагаше. Нямаше божествени лъчи светлина, които да изтълкува като лично послание. Беше все така сама и изгубена.

Накрая започна да се разхожда. Вървеше цели мили, стъпалата й сякаш се подпалваха, докато се опитваше да прогони болката от сърцето си, защото искаше ВЕДНАГА да се почувства по-добре.

И накрая, бавно, нещо в нея започна да се оправя.

Проблемът с ВЕДНАГА беше, че всичките лекарства изискваха време, за да подействат, а Ан-Лиз нямаше време. Искаше да се почувства по-добре в настоящия момент. Бяха минали пет месеца, откак Едуард я беше напуснал, а тя все още се чувстваше разтърсена от черната вълна, която я поглъщаше всеки ден.

Страх от живота. Страх без име, необясним. Страх от бъдещето.

Страхът казваше, че е по-добре да остане затворена, да страни от хората, да не ходи на места, където може да бъде наранена.

Толкова много хора се бяха опитали да й помогнат. Милият Брендън я канеше на вечеря по няколко пъти в седмицата.

— Казах на Едуард, че е глупак — каза й Брендън. — Няма да приема Нел у дома, независимо колко дълго ще останат заедно.

— Много мило от твоя страна, Брендън — беше казала Ан-Лиз, но няма нужда да постъпваш така.

Тя предполагаше, че би трябвало да му каже какво мисли, а именно: тъй като и двамата, и Едуард, и Нел, я бяха предали, защо наказанието засягаше само Нел? Защото, дори да се опиташе, Ан-Лиз нямаше да може да прости.

Ивон се обаждаше всеки ден, а когато Ан-Лиз беше дежурна в магазина, настояваше двете да обядват заедно.

— Трябва да се храниш — казваше Ивон, точна като часовник. — Прекалено си слаба, Ан-Лиз. На нашата възраст жената трябва да избира между лицето и тялото си, нали знаеш, а ако фигурата е слаба, лицето хлътва. Не казвам, че твоето е грозно, но…

Бедната Ивон, така отчаяно се опитваше.

Дори Стивън от градинския комплекс разговаряше с нея, а това говореше много за Стивън, докарал срамежливостта до степен на изкуство. Той беше очарован, когато тя беше помолила отново да я вземат на работа. Беше казал:

— С удоволствие, ти много ни липсваше. — Което за него на практика беше цяла реч.

Ан-Лиз осъзна, че се е пенсионирала, само защото Едуард беше настоявал за това от дълго време.

— Няма нужда да работиш повече, любов моя, работи достатъчно — говореше Едуард в продължение на две години.

Странно, но когато тя най-после напусна, той не беше особено доволен. Вероятно заради Нел.

Бет я накара да й гостува в Дъблин, но гостуването беше истинска катастрофа от началото до края. Бет беше обсебена от мисълта за бебето, всичко се въртеше около нейната бременност и предстоящото раждане. Не би забелязала, дори къщата да беше ударена от гръм. Освен ако не се разтревожеше дали ударените от гръм тухли не са опасни за нейното бебе.

В момента, в който влезе в дома на Бет, Ан-Лиз разбра, че е направила грешка. Чувстваше се все още зле, раната й беше съвсем прясна, за да може да се справи с дъщеря си.

— Виждаш ли, предприемачите мислят, че ще е много по-лесно, ако няма частни градини — въздъхна Бет, докато двете с майка й гледаха ивицата избуяла трева пред дома й. Макар идеята да изглеждаше привлекателна, когато преди две години бяха купили къщата. — А и сега, разбира се, не е удобно — добави. — Имаме нужда от задна градина за бебето, дори да е много малка. Така ще можем да го изкарваме на чист въздух. Ще бъде голям проблем да продадем къщата сега, защото ще трябва да е чиста и подредена всяка вечер за евентуален оглед.

— Знам, дразнещо е, нали? — отговори автоматично Ан-Лиз.

Отговаряше така, без да се замисли, на голяма част от изказванията на дъщеря си. Откакто Бет я беше взела от гарата, разговорът беше непрекъснат монолог за трудностите, свързани с появата на бебето. Къщата не беше подходяща, с това се започна. Имаше само две спални, докато семейството имаше нужда от три, за да има къде да спят хората като Ан-Лиз, които щяха да им гостуват след раждането. Всеки път, когато дъщеря й споменеше това, Ан-Лиз се надяваше, че дотогава ще е възстановила поне част от енергията си и ентусиазма си за живот. Не можеше да си представи да се грижи за бебе в сегашното си състояние. Бебетата имат нужда от обич и внимание, а Ан-Лиз се чувстваше като огромна буца лед.

Семейството трябваше да се раздели и с колата на Бет, защото три врати не са достатъчни, за да качиш бебето на задната седалка. Работата също беше проблем. Бет беше счетоводител, което не позволяваше да работи у дома през повечето време.

Колкото и да се опитваше, Ан-Лиз не можеше да почувства какъвто и да било ентусиазъм относно проблемите на Бет. Което беше странно. През целия живот на Бет, Ан-Лиз се интересуваше от нея, нито една подробност не беше незначителна. От тревогите й в ранното детство, свързани дори с избора на книга, до тревогите как се е справила на приемния изпит в университета. А сега, просто така изведнъж, Ан-Лиз се чувстваше отдалечена от живота й, неангажирана с проблемите й.

Вината не беше на Бет, а нейна. Едуард си беше тръгнал от дома им и така беше разбил семейството на три отделни, самостойни, парчета. Като че ли, направил Ан-Лиз излишна като съпруга, той беше успял някак си да я направи излишна и като майка.

Депресията беше допълнение на всичко това. Ан-Лиз мразеше това чувство на отчужденост от любимата си дъщеря и, по дяволите, мразеше Едуард, че й беше причинил това.

— Добре ли си, мамо? — запита Бет, като влязоха в къщата.

Все още не беше задала този въпрос, макар Ан-Лиз да го предусещаше. Знаеше, че той ще дойде, от мига, в който беше видяла дъщеря си. Защото знаеше, че дъщеря й е забелязала не само умората и апатията, изписани на лицето й, а и факта, че не се е облякла както обикновено за гостуване в Дъблин. За миг се запита дали да не отговори по стандартния начин: Добре съм. Както би направила старата Ан-Лиз. Но после беше променила решението си.

— Не, Бет — отговори. — Не съм добре. Съсипана съм.

— Иска ми се да можех да направя нещо — каза тъжно Бет. — Не мисля, че съм ти от полза, мамо, съжалявам.

— Напротив, много ми помагаш — отговори прочувствено Ан-Лиз. — Но не можеш нищо да направиш. Аз просто трябва да го преодолея.

— Но ако татко поумнее и се върне у дома, всичко ще бъде наред, нали?

Ан-Лиз си помисли, че дъщеря й е като дете. Дете, което се надява, че мама и татко ще се съберат отново и ще заживеят щастливо както в доброто старо време.

— Не е толкова лесно — каза тя. — Дори да се върнеше у дома сега, аз вече не го искам. Няма да е същото. Той предаде доверието ми, а то е нещо много крехко.

— Сигурна съм, че съжалява. Знам, че е така — настоя Бет.

— Той ли ти го каза? — запита Ан-Лиз.

— Е, не с толкова много думи.

— Въобще не е казал такова нещо — възрази Ан-Лиз. — Това не е от нещата, които могат лесно да се поправят, Бет. Приключено е. И ще се наложи да се примирим. Трудно ми е да се справя, но тази битка е моя, не твоя. А сега можем ли да говорим за нещо друго?

— Разбира се.

Бет изглеждаше леко шокирана, но не каза нищо повече по въпроса. Заведе Ан-Лиз до свободната спалня и заговори за плановете, които имаше за двата дни гостуване на Ан-Лиз в Дъблин.

Докато седеше край леглото на Лили и я гледаше как гасне, идеята да гостува на Бет й се струваше великолепна. А сега, след като вече беше тук и се планираха разходки и забавления, които да я развеселят, се чувстваше по-нещастна отвсякога. У дома си можеше поне да се отдаде на нещастието, ако пожелае. А тук щеше да е принудена да се усмихва, да слага маска на лицето си, за да прикрива истинските си чувства.

Беше понесла пътуването и се беше върнала у дома си и към тихия и спокоен живот, работата в магазина два пъти в седмицата, градината и Стивън в събота и неделя.

Септември винаги беше за нея интересно време за градината. Лятото беше истинска лудост — хората прииждаха непрекъснато, изведнъж осъзнали колко занемарени са задните им градини. Септември беше ново начало, време и за учене. Беше време и за почистване след лятото. И време да се засадят луковиците за зимата. Години наред Ан-Лиз засаждаше голямо количество, за да има и за пазара, но миналата година не го беше направила. Целият вчерашен ден беше прекарала седнала на слънце с торбичка смесен тор и друга, с торф до себе си, както и огромен найлонов чувал с хиацинти, подредени по цвят. Имаше нещо толкова познато и успокояващо в монотонността на разкопаването на лехите и внимателното засаждане на луковиците. Белите хиацинти бяха любимите й. Обожаваше комбинацията от много светло зеленото и тези малки, но много ароматни бели цветчета. У дома засаждаше луковиците в две огромни китайски купи, а цветовете винаги разцъфваха за Коледа. Бяха част от коледната й украса. Но и това не беше направила тази година.

Костите я боляха. Стана, за да раздвижи краката си, които бяха изтръпнали от седенето. Вървенето по пясъка трябваше да спомогне походката да стане гъвкава и пружинираща, но тя никога не се беше чувствала по този начин. Може би беше гледала прекалено много лоши филми в детството — от онези, в които пясъците мамеха хората и те затъваха дълбоко в тях. За нея пясъкът не беше толкова мил и примамлив, както за повечето хора.

Качи се високо на дюните и загледана към пристанището, се замисли за бедния кит. Експертът, опитал се да го спаси, все още беше в „Долфин котидж“. Ан-Лиз го избягваше всеки път, когато го видеше да разхожда едрото си неугледно куче. Той обаче беше направил за кита всичко, на което беше способен.

Тъжно беше да видиш такова красиво морско същество да загине просто защото нещо се е объркало с ултразвуковата му система и то не може отново да намери пътя към морето. Като мен, помисли си Ан-Лиз. Моята система бяха Едуард и Бет, а сега тях ги няма и аз нямам нищо. Нямам сигурност, нито безопасност, нито причина да живея.

„Дали китът се е удавил?“, запита се. Удавянето е даже приятно, след като свикнеш със страха и се оставиш на водата, но откъде хората биха могли да знаят това? Ако се удавиш, разбира се, че няма как да разкажеш на останалите за това.

Ан-Лиз почувства как пясъкът променя консистенцията си под краката й. Погледна надолу и осъзна, че се е спуснала по-надолу, без да забележи, и сега гази в мокър пясък и водорасли. Вълните се отдръпваха, но изведнъж една голяма вълна се втурна към нея. Тя не помръдна, остави я да залее обувките й. Беше интересно, че не отстъпи както обикновено. Краката й, обути в леки маратонки, прогизнаха.

Денят беше сив и студен след цяла седмица великолепно есенно слънце, но странно, студът не беше шокиращ. Напротив, беше почти успокояващ — в смисъл, че такава е логиката на природата. Морската вода е студена през есента, не би могло да бъде другояче. Нищо друго в живота не е така логично, както Вселената.

Само за да почувства нещо различно, Ан-Лиз навлезе по-дълбоко във водата. Тя обгърна глезените й, погали голата кожа под дънките й. Побиха я тръпки, но тя продължаваше да се чувства странно спокойна, в хармония.

Морето беше такова, каквото беше винаги — огромно, просторно. Но вече не беше страшно. Природата винаги ти дава това, което очакваш. Така наречената цивилизация винаги ти погажда номера.

Ан-Лиз спря и остави ума си спокойно да я обгърне, както правеше водата. Дали морето щеше да я погълне? Дали студът щеше да я вцепени, така че да не чувства нищо, а просто да плава във водата? Да, точно така щеше да направи. Хората са животни, просто органична материя, така че какво може да е по-естествено от това да преминеш в друга органична материя, да бъдеш погълнат от планетата? Щеше да прилича на бавната смърт на кита в пристанището. В това имаше смисъл.

Хората щяха да се натъжат, когато научат. Смъртта винаги е тъжна. Но я преодоляваме. Хората имат и други неща в живота си, други хора.

Бет имаше бебето си. Ан-Лиз се опита да престане да мисли за бебето, нейното внуче. То беше част от бъдещия живот, а тя не искаше да мисли за бъдещето. В онова бъдеще нямаше място за нея. Тя беше дала всичко, което имаше, на другите. И сега беше празна, свършена. Не й беше останало нищо за нея самата.

Такъв беше нейният избор.

Навлезе още по-навътре в морето и водата стигна до кръста й, вълните пълзяха нагоре, мокреха дрехите й, стигнаха до гърдите й и се устремиха към раменете й. Водата беше студена. Да навлизаш по този начин в нея, беше различно от онези пъти, когато искаш да поплуваш и се втурваш навътре, за да свикнеш с температурата, пищиш от удоволствие, а хората край теб се смеят и те окуражават. Така правеше тя на морския бряг като дете.

Това беше различно, но тя не се страхуваше. Усещането я караше да спре да мисли, а точно това тя искаше най-много на света — да бъде освободена от всякаква мисъл. Умът й беше така пълен, и то непрекъснато, мисленето никога не спираше. Нощем работата на мозъка я събуждаше, измъчваше я все с един и същи въпрос, с все същото чувство за безнадеждност, а тя искаше това да престане. Таблетките не помагаха. Нищо не можеше да помогне, не и ако не беше така упоена, че да не може да държи очите си отворени. А какъв беше смисълът да се живее така? Това беше по-безопасно.

Това щеше да я подкрепи; морето щеше да се погрижи за нея. Изведнъж вече не усещаше пясъка под краката си. Водата я обгръщаше отвсякъде, тя заплува. Трябваше да спре, нали? Защото не можеш да се удавиш, ако плуваш. Или може би трябва просто да изчакаш да се умориш — като кита. Не беше сигурна. Беше толкова студено, че се опита да спре и затвори очи. Тежестта на дрехите и обувките й я дърпаше надолу и тя се потопи под повърхността на водата.

Студът ощипа лицето й. Косата й заплава край нея, подобна на водорасли. Какво трябваше да направи сега? Имаше мисия, план, нали? Мисълта й беше забавена — като че ли се намираше в друга Вселена, където времето се движеше по-бавно. Трябваше да затвори здраво очи и да се остави просто да бъде. Да не се налага да мисли, да помръдне, да плува. Просто да бъде и да остави морето да реши какво да прави с нея. Защото й беше дошло до гуша от необходимостта да решава.

— Всичко е наред, хванах те — каза дълбок, трескав глас.

Някой я сграбчи и Ан-Лиз ахна от шока, с което нагълта и вода. Закашля се, започна да се дави и страхът изведнъж я стисна за гърлото. Беше в морето, затънала до шията, Исусе! А после някой много силен я сграбчи здраво. Кашляше и се чувстваше толкова слаба, но я извадиха от водата и я оставиха на плажа, където студът я облада.