Кати Кели
Сърдечна болка (17)

Глава 16

Тамарин беше зашеметяващо красив в късния септември. През цялото лято се редуваха периоди на ярка слънчева светлина и дъждове, сякаш богинята, която управляваше времето, беше капризна и непостоянна, понякога ядосана на хората и така проваляща плановете им за плаж, сватби и пикник. После, през септември, настроението й се промени и дните станаха слънчеви и приятни. Пътуването с кола от Уотърфорд до Тамарин ставаше по шосе, което се виеше през стръмни хълмове. И така, зад поредния завой, Тамарин се ширваше пред погледа.

Джоди искаше майка й да седи на предната седалка до Дан, за да може подобаващо да се възхити на красотата на Тамарин, когато пристигнат, но тъй като Лесли щеше да пътува с тях, майка й настоя да седне отзад.

— Градът много ще ви хареса — каза Дан с преднамерена веселост, обърна се и намигна на тъща си.

Карън му се усмихна, но леля Лесли, както винаги, го изгледа кисело. Когато майка й беше предложила да вземат и Лесли на това пътуване, за което толкова много говореха, Джоди беше надала стон, отекнал трагично в телефонната слушалка.

— Мамо, моля те, не. Толкова отдавна чакам гостуването ти, а Лесли ще развали всичко.

Три седмици в компанията на майка й беше удоволствие за Джоди, но не можеше да търпи присъствието на леля си.

— Знаеш как се чувства леля ти, откак чичо ти Филип я напусна — беше казала Карън.

Джоди беше изненадана колко много време беше необходимо на чичо й, за да напусне най-после леля й. Той заслужаваше медал, че беше останал с нея през всичките тези години.

— Трябва да я развеселя поне малко, Джоди, защото ще изпадне в депресия. Тя е по-голямата ми сестра все пак. Ще се забавляваме, не се тревожи.

Не можеше да си представи леля си в добро настроение. Тя обикновено разваляше забавленията на другите.

— Съжалявам — беше казала по-късно на Дан.

— Глупости — беше отговорил Дан, който винаги приемаше леко нещата. — Ще бъде страхотно. Ако можем да накараме и моите родители да дойдат за седмица, ще оформим голяма компания. Не сме били всички заедно от сватбата.

— Точно така — каза Джоди.

Канеше се да разведе майка си из Ретнъри и да поговори спокойно с нея за всичко — от спонтанния аборт до проучването, с което се беше захванала. Обаче не можеше да си представи да направи това в присъствието на Лесли. Тя успешно смачкваше и най-смелите мечти, унищожаваше всеки импулс у хората. Джоди не можеше да си представи как би могла да си поплаче на рамото на майка си, ако леля й в същото време тропа нетърпеливо с крак. А тя наистина искаше да поговори за аборта, говоренето винаги й помагаше.

Тя и Дан бяха посетили два пъти групата за спонтанни аборти и разговорите за общата болка им бяха помогнали много. Помагаше дори това да не се чувстваш повече безпомощен и сам. „Ето защо групите са толкова полезни“, беше си помислила Джоди.

Нямаше обаче да има възможност да поговори, когато проклетата Лесли е наоколо. А после й хрумна мисълта за бедната Ан-Лиз, която още не можеше да излезе от депресията, макар всички да възкликваха колко добре изглежда и колко успешно се справя с живота. Ако помолеше и Ан-Лиз да отиде с тях до Ретнъри, в компанията на майка й и леля й, нещата може би щяха да станат поносими.

Ан-Лиз беше идеалният човек, който да ги придружи — щеше да играе ролята на катализатор, така да се каже, за вечното недоволство на Лесли. А и ако беше с тях трите, Ан-Лиз нямаше да има толкова време да седи на плажа, загледана тъжно в морето, както, изглежда, прекарваше по-голямата част от времето си. Джоди се тревожеше за нея, но не беше сигурна какво може да направи.

— Не мога да звънна на Изи и да й кажа: Леля ти е луда, изгубила е вярата, необходима ни, за да живеем, нали? — беше споделила с Дан.

— Кажи го на Ивон — беше отговорил той. — Работят заедно в магазина и Ивон сигурно знае какво може да се направи.

Джоди се замисли за веселата им бъбрива съседка, а после и за Ан-Лиз, която не се доверяваше на много хора. След онази ужасна вечер, в която се бяха срещнали със съпруга й и с жената, заради която я беше напуснал, двете бяха станали близки приятелки.

— Видя ме в най-лошата ми светлина. — Така се беше изразила Ан-Лиз тогава.

Въпреки близостта им, тя знаеше, че Ан-Лиз би умряла от смущение, ако Джоди поговореше за нея с Ивон. Трябваше обаче да направи нещо. През последните две седмици тя редовно се отбиваше при Ан-Лиз, за да сподели с нея колко бавно напредва в проучването на историята на Ретнъри. Всеки път Ан-Лиз й се струваше по-затворена, по-далечна и по-малко достъпна.

Единственото положително нещо в живота на Ан-Лиз беше, че се беше върнала на работа в градината извън града. Така поне се срещаше с хора. Обаче Джоди изпитваше неспокойство, смяташе, че това не е достатъчно.

Животът на всички се беше върнал към нормалното. С изключение на Лили и Ан-Лиз. Изи беше в Ню Йорк, Бет беше щастлива в Дъблин в очакване на бебето. А Нел и Едуард бяха видени една нощ да се разхождат хванати за ръце — нещо, което скандализира голяма част от населението на Тамарин.

Лили беше в „Лоръл Гардънс“, голям и просторен старчески дом на „Уотърфорд Роуд“. А колкото до Ан-Лиз… Според Джоди тя се намираше в застой. Животът й сякаш беше замръзнал, не вървеше напред, нито назад, просто стоеше на едно място.

— Знам, че е клише, но нима не е прекрасно, че всичко тъне в зеленина? — запита щастливо Джоди майка си.

— Но градът е толкова малък, Карън, нали? — каза Лесли.

— Така, както възторжено говореше за Тамарин, Джоди, аз реших, че е по-голям, но не е. Може да се обиколи и без превозно средство.

Джоди не погледна майка си, защото знаеше, че очите й ще казват, изпълнени с мъка и съчувствие: Съжалявам, но тя е нещастна заради Фил.

Докато Дан шофираше по улиците на Тамарин, Джоди се примири с факта, че леля й няма да бъде впечатлена. Беше толкова различно от дома, от усещането за простор в Бризбейн. Тамарин беше малък, къщите му бяха скупчени една в друга — нещо, което беше характерно за Европа и особено за Ирландия, където сградите се притискаха сякаш да се защитят от дъжда и вятъра. А сега, под жарките лъчи на слънцето, градът изглеждаше старомоден, сякаш от друг свят. Имаше цели редици къщи, които датираха от ранния деветнайсети век, както и странни големи домове, явно някога принадлежали на богатите търговци. По-нататък, близо до пристанището, бяха жилищата на рибарите — малки, сякаш съсухрени, но толкова красиви с морскосините си врати.

На Джоди й харесваше тук. Снимката на Ретнъри беше катализаторът. Преди това тя не се чувстваше приета, не участваше в живота на града. А после беше отишла до Ретнъри, бедната мисис Шанахан беше получила удар, Джоди беше срещнала Ан-Лиз и Изи и някак си се чувстваше преплетена с техния живот, както и с този на местните хора. Имаше приятели тук, живот на това място и обожаваше странния чар на градеца. Ако Лесли не можеше да го усети, тя беше губещата.

— Пристигнахме — каза весело Джоди, когато Дан спря пред „Харбър Хотел“.

В Тамарин имаше два големи хотела и няколко по-малки, които предлагаха само нощувка и закуска. „Харбър Хотел“ определено беше най-грандиозният, макар и да не беше от класата на „Интерконтинентал“ в Сидни, който беше любимият на Лесли.

Първоначално хотелът се казваше „Железопътният хотел“, защото тогава влаковете идваха дотук. Сградата беше весела, с дълги и широки прозорци, фоайе с две огромни колони и много цветя в саксии, поставени по стълбището. Лесли я изгледа неодобрително. „Крава“, помисли си ядосано Джоди. Тя обичаше „Харбър Хотел“. Той беше великолепен отвътре, макар и издържан в малко старомоден стил, което означаваше много меки мебели, тапицирани в дамаски на цветя, цветни абажури на лампите и много украшения, включително гигантската риба, която висеше над камината във фоайето. Дан и Джоди така и не бяха сигурни дали рибата е истинска, въпреки надписа под нея. Винаги им се беше струвала прекалено ярка и весела, за да бъде истинско морско същество, уловено докато все още диша.

Регистрираха се и Лесли каза, че иска да отиде в стаята си и да полежи. Джоди и Карън се спогледаха за пореден път. Джоди искаше да поседи и да поговори с майка си, но знаеше, че това вероятно няма да е възможно, защото Карън ще се опита да се погрижи за Лесли, която със сигурност искаше да огледа стаята и да се оплаче, че тя не е онова, което е очаквала. Тя щеше, също така, да е кисела заради часовата разлика, заради това забравено от Бога място, където дори няма летище. Беше доста раздразнена от липсата на летище, защото много обичаше да лети. Което не означаваше, че се наслаждава на полетите. Джоди знаеше, че полетът от Австралия щеше да е истински кошмар, защото леля й щеше непрекъснато да се оплаква на бедната стюардеса, която, каквото и да направеше, все нямаше да може да й угоди. Хвърли гневен поглед на леля си. Вълнението, с което през последните няколко седмици беше очаквала пристигането на майка си, намаляваше с всяка секунда, прекарана в присъствието на Лесли.

— Лесли, трябва да видиш това. Знам, че много се интересуваш от плавателни съдове — каза неочаквано Дан и я дръпна към стената, на която бяха закачени няколко огромни снимки в рамки на стари параходи, влизащи в пристанището на Тамарин. „Милият Дан“, помисли си Джоди. Познаваше я толкова добре. Знаеше, че леля й извиква в нея огромно раздразнение.

— Съжалявам, сладката ми — каза майка й и я прегърна. — Тя просто е уморена. Ще бъде в настроение утре. Трябва да се наспим добре. Пътуването беше наистина уморително. Трябваше да спрем в Хонгконг, но аз не искам да пропилявам нито минутка, бързах да дойда при теб.

— Аз също не искам да губя нито минутка, мамо. Знам, че Лесли ще се почувства по-добре, когато си почине — каза Джоди, което беше дребна лъжа, често използвана между двете. — Толкова се радвам, че си тук! Ще прекараме чудесно. Искам да се запознаеш с всичките ми нови приятели. Ще харесаш Ан-Лиз. Тя е на твоята възраст всъщност.

— Тя е онази, за която ми разказа — жената, напусната от съпруга си, нали? — запита Карън. — Как се справя?

— Добре. — Джоди направи пауза. — На повърхността всичко изглежда добре, но може би ти ще успееш да изтръгнеш повече от нея, мамо. Може да разговаря откровено с теб. Не мисля, че се справя добре под смелата фасада, а се чувствам странно отговорна за нея.

— Ти, мое лудо момиче — каза с обич Карън. — Винаги се забъркваш в живота на другите и се грижиш за тях, нали?

Като се прибраха у дома си на „Дилейни стрийт“, Дан седна до кухненската маса, за да прегледа някакви документи, които му трябваха за следващия ден, а Джоди отиде в малката втора спалня, която използваше за офис. Ако майка й беше дошла сама, можеше да отседне у тях, но Джоди беше отказала да вижда недоволната физиономия на леля си сутрин, обед и вечер.

Седна зад бюрото и прегледа бележките си за Ретнъри и Тамарин. Джоди току-що беше завършила редакцията на книга за римските легенди за своя работодател, която беше погълнала доста голяма част от времето й, затова проучването на Ретнъри беше отложено за малко. Обаче тя не можеше да устоява на изкушението да разгръща изписаните страници. Нямаше определено работно време, сама определяше графика си. Книгата за Рим беше завършена и тя нямаше какво да прави, освен да прекара възможно най-много време с майка си. А това можеше лесно да се комбинира с проучването й.

И досега не й беше лесно. Единствената лесна част беше проучването за живота в Тамарин по време на Втората световна война. Всичко друго беше трудно. Всъщност единствената аналогия, която й идваше наум, беше с поговорката „да търсиш игла в купа сено“. Отначало беше мислила, че ще й е лесно да открие всичко за Ретнъри — едва ли не очакваше да свърши работата с минимум усилия. Но не се беше оказало така. Вместо да открие огромно количество информация, не беше открила нищо, освен някое и друго, странно при това, споменаване на Ретнъри в старите броеве на вестниците, запазени в библиотеката. Имението не беше споменато в нито едно издание за Гражданската война, нито пък имаше данни за по-отдавнашни периоди.

Не беше постигнала успех и в проучването на мистериозния Джейми. Имаше много мъже с името Джеймс в книгите с ражданията и смъртните случаи в енорията, но без да знае фамилията или пък нещо да го свързва с Лили от Ретнъри, следата щеше да остане студена.

Фактът, че първият човек, когото се канеше да интервюира, беше получил удар, шокира Джоди и я накара да се върне към удобството на Интернет. След известно време обаче тя осъзна, че това не е достатъчно и че ще й се наложи да събере информация по трудния начин. Трябваше отново да започне да разговаря с хората. С помощта на Дан, тя си изработи план.

— Доктор Макгъри е член на училищното настоятелство, какъвто е бил и баща му преди него — каза Дан. — Баща му трябва вече да е прехвърлил осемдесетте, но не мисля, че много неща убягват от вниманието му. Ще бъде добре да поговориш с него.

Въобще не беше мислила за възможността да му телефонира. Но днес, като нямаше какво друго да прави, реши да му се обади.

Доктор Макгъри беше очарован, че ще може да поговори с Джоди за миналото.

— Никой не иска да знае за предишните дни — каза той. — Говорят само за бъдещето, правят планове… Но хората могат да научат много от миналото.

— И аз така мисля — съгласи се Джоди. — Можем ли да уговорим ден, в който да се срещнем? — запита тя с отворен пред себе си дневник.

— Свободен съм сега — отговори с нетърпение доктор Макгъри.

Той живееше на крайморската улица във висока тясна къща, чиято таванска стая беше реконструирана така, че да може той да седи и да гледа морето. Джоди го последва нагоре, понесла подноса с чая и сладките. Един много стар шпаньол се мотаеше в краката им, а като стигнаха горе, се отпусна с изплезен език на пода. Сложиха чашите чай пред себе си, докторът се облегна доволно назад.

— Медицината беше съвсем различна по времето на Втората световна война — поде той.

Джоди си го представи преди четирийсет години, облегнат на подобен стол в лекционна зала, а пред него студентите, заслушани внимателно във всяка негова дума. Тя веднага разбра, че той обича да разказва истории. Нищо чудно, че изгаряше от нетърпение да поговори с нея.

— Войната промени всичко. Преди нея не разполагахме с пеницилин. Сега е трудно да си представим това, нали? — Той въздъхна и втренчи поглед в далечината. — Раните третирахме със сулфонамиди против бактериални инфекции. Невинаги помагаше, имай предвид. С появата на пеницилина започнах да мисля за човешките животи, които той можеше да спаси. Пеницилинът се оказа чудесно лекарство. Всички бяхме чували за него и го очаквахме, както днес се очаква лекарството против СПИН, предполагам. За нас той беше чудо. Намали случаите на туберкулоза през войната, макар да не се намираше свободно на пазара, беше запазен за военните. В Ирландия се появи през петдесетте години, мисля.

— Как се усещаше войната тук? — запита Джоди.

— Тук нямаше война — поправи се той. — Ирландия не се намеси в това световно събитие. Бяхме неутрални. Тук имахме „критичен момент“, както се изразяваха. Милиони хора умираха, а ние имахме „критичен момент“! Много по ирландски. В градовете дажбите бяха намалени, но на село това не се усещаше много. Прости ми. Разприказвах се, както обикновено. Какво искаше да знаеш?

— Разговарял ли си с Лили за работата й като медицинска сестра през войната?

— Малко — отговори той. — Мисис Шанахан не ми беше пациентка, но градът е малък и понякога се срещахме. Медицината не се беше променила кой знае колко в периода между двете световни войни и аз се интересувах от онова, което тя беше видяла в Лондон. Макар, да бъдем честни, тя да не обичаше да говори за това. И преди съм откривал този факт — хората, замесени в брутални неща, не обичат да говорят за тях, докато онези, които са в периферията, напротив, не престават.

Тя е работила като сестра в операционна, а по онова време това беше изключително тежка работа. Човек трябваше да е в цветущо здраве, за да се справи. Работата с пациентите беше само едната страна. Не беше лесно да се разбираш с хирурзите. Те се смятаха за крале. Казвахме, че сестрите в операционните имат гърбове от стомана. — Той се замисли, връщаше се към времето отпреди раждането на Джоди. — Спомням си, говорехме за това, че хирурзите използват човешки косми вместо конци за зашиване на рани. Правеха истински чудеса тогава. Болниците бяха добре управлявани, разбира се. Нямаше ги тези зарази, срещу които сме изправени сега. Хигиената се спазваше повече от стриктно. Когато бях студент, всички се страхувахме от главните медицински сестри, те бяха истински страшилища, не допускаха никакво отклонение от нормите. Не че някой от нас щеше да си го позволи, о, не. Тогава се страхувахме да нарушаваме правилата. Но много се шегувахме, измисляхме най-различни шеги. Любимата ми шега беше: „Лечението беше успешно, но пациентът умря.“ Черен хумор, страхувам се, мила моя. Лекарите не се славят с чувство за хумор. Кажи ми — каза неочаквано — какво казват младите лекари от болницата за нея. Ще се оправи ли?

— Няма голяма надежда — отговори с тъга Джоди. — Много тъжно. Изи Силвър, внучката й, е съкрушена. Изглежда, няма голяма вероятност Лили да излезе от комата.

— Жалко — каза доктор Макгъри. — Беше приятна жена. Беше много красива, когато беше млада, позволи ми да ти кажа. Когато се върна у дома си след войната, настъпи истинско раздвижване сред мъжете в града. Младите мъже, които искаха да сложат пръстен на ръката й, се редяха на опашка, тя обаче не се интересуваше от никого. После се омъжи за Роби Шанахан. Прекрасен човек, много тих. Така и не се разбра защо го избра. Можеше да има всекиго не само от града, но и от Ретнъри. Но хората винаги ни изненадват. А Лили със сигурност изненада всички ни.

Той поговори още известно време, но не й даде някаква полезна информация. Не можеше да се сети за човек с името Джейми, свързан с Лили.

— Надявам се, че не казах нещо, което не биваше да казвам — каза накрая доктор Макгъри.

— Не, няма такова нещо — увери го Джоди. — Само още един въпрос. Защо хората бяха изненадани, когато Лили се омъжи за Роби Шанахан?

— Няма причина, просто чувство — отговори той. — И на мен ми се струваше, че бракът им е странен. Хрумна ми нещо, можеш да поговориш и с Виви Уелън. И тя наближава деветдесет и пет, но — ако е с ума си, може да ти каже нещичко. Някога тя знаеше всичко, което става в Тамарин. Беше омъжена за месаря, а той знае всичко, защото, по един или друг начин, целият град минава през магазина му, за да си осигури вечеря. — Потупа се по върха на носа. — Месарят, пощенската служба и аптеката — това са местата, където се знае всичко, което става в малкия град. Мисля, че Виви може да е най-добрата ти възможност да разрешиш тази загадка.

Докато вървеше към дома си след разговора с доктор Макгъри, Джоди мислеше за онова, което беше научила. Всички истории рисуваха съвсем различен образ на Лили Шанахан. Изи беше нарисувала портрета на жизнена и силна жена, преди всичко майка, грижеща се за семейството си с любов и кураж. Доктор Макгъри я беше представил като жена, отдадена на кариерата си, проявила се по време на войната, когато жертвите са били безчет — нещо, което съвременният човек трудно можеше да си представи. Какви ли бяха другите страни на Лили?

Джоди затвори папката. Утре щеше да заведе майка си и Лесли да посетят Ан-Лиз и може би щяха да поговорят за Лили. „С един куршум — два заека“, както казваше Дан.