Кати Кели
Сърдечна болка (13)

Глава 12

Ан-Лиз беше сменила чаршафите в свободната спалня, беше я подготвила за гостуването на Бет и Маркъс. Беше я почистила и подредила, дори беше купила свежи цветя и ги беше поставила във вази из цялата къща, за да я оживи. Имаше само едно нещо, което цялото това старание за уют не можеше да промени. И това беше фактът, че баща й не живее вече тук.

Ан-Лиз нямаше сили да мисли как да поднесе новината на дъщеря си. Вече не. В началото беше мислила, да.

Скъпа Бет, двамата с баща ти решихме…

Не отговаряше на истината. Тя нищо не беше решила, всичко беше решено против волята й. Колкото и да се опитваше, нямаше да може да излъже Бет.

Баща ти ме напусна заради връзката си с най-добрата ми приятелка. Това пък звучеше като от екрана, беше по-скоро характерно за сапунените опери, които непрекъснато се излъчваха по телевизията. Така че също не беше подходящо.

Да каже истината, да бъде пряма — това беше единственото решение. Когато Бет пристигнеше, нетърпелива да види баща си, неговото отсъствие щеше да повдигне въпроси. Ан-Лиз се надяваше, че Едуард ще има доблестта да каже за решението си на дъщеря им. Знаеше обаче, че той не е от тези силни мъже. Всички трудни разговори в тяхното семейство биваха оставяни на нея.

Очакваха Бет и Маркъс да пристигнат в Тамарин за обяд, затова Ан-Лиз беше приготвила студено пилешко месо и салата. И се опитваше да се стегне, за да може да понесе сълзите на дъщеря си.

Но когато чу ключа на Бет да се превърта в ключалката малко след един часа, на Ан-Лиз й се прииска да побегне. Защо Едуард не беше намерил смелост да позвъни на дъщеря им и да й каже…?

— Мамо!

Бет стоеше на прага на кухнята, тъмната й коса обрамчваше лицето. И Ан-Лиз веднага разбра, че дъщеря й знае.

— Татко ми каза тази сутрин — каза Бет.

— А! — отговори безизразно Ан-Лиз. — Съжалявам, скъпа, исках да ти кажа, но не знаех как.

— Мамо, случило се е преди десет дни, а не си промълвила и дума. Защо не ми каза, когато се обади с новината, че Лили е в болницата?

Ан-Лиз нямаше отговор на този въпрос. Предположи, че не го е направила от страх. Страх, че може да се поддаде на мъката и че няма да може да спре, ако започне да се подхлъзва в тъмната бездна. Тази тактика на избягване може би беше странна за жена, която се опитва да се справи сама в живота, но като че ли беше единственият й избор.

Бет продължаваше да говори.

— Ако тази сутрин не бях позвънила на мобилния му телефон, за да го питам дали иска да му донесем нещо от Дъблин, все още нямаше да знам. Разбрах съвсем случайно! Татко предположил, че знам и нарочно не му се обаждам. Имаше ли въобще намерение да ми кажеш? Вие сте мои родители, аз ви обичам. Можех да дойда, ако имахте нужда от мен. Имам предвид сега, когато Лили е болна и…

Ан-Лиз се усмихна. Бет винаги говореше направо. Дори сега, завладяна от гнева, тя нежно казваше на майка си, че обича и баща си и че не иска да бъде топката в тяхната игра.

— Не се тревожи — каза Ан-Лиз, — в тази работа няма страни, Бет, познаваш ни добре. Не сме се скарали, не се борим за твоите чувства. Но новината не е такава, която да се сподели по телефона, нали?

— Разбира се, че може и по телефона. Можеше да ми кажеш, когато се обади с новината за Лили, нали? — запита Бет. — Щях веднага да дойда.

Ан-Лиз се канеше да й отвърне, че не е искала да я тревожи, но Бет беше вече много ядосана и я прекъсна.

— Не мога да повярвам, че не ми съобщи за раздялата ви. Вие сте мои родители, имам право да знам. Винаги си мислела, че съм слаба и глупава, че не съм способна да се справя с такива неща и не можеш да разчиташ на мен.

Изглеждаше толкова ядосана, че Ан-Лиз беше шокирана.

— Просто не исках да те нараня.

А и много страдах, болката ми беше силна, помисли си Ан-Лиз.

— Животът обикновено наранява, мамо! — извика Бет. — Всички ни. Мислиш, че можеш да контролираш ситуациите, болката, но не можеш. Много неща ме нараняват и трябва да се справям с тях. Ти не можеш да ме предпазиш от всичко. Знаеш ли колко боли от това, че двамата с татко сте се разделили, а никой не ми е казал? Обзалагам се, че не знаеш. Знам точно защо си изчакала идването ми. Защото си се питала как да ми съобщиш, нали?

— Бет… — намеси се Маркъс. Той кръжеше около прага на кухнята като че ли в очакване на нещо.

— Съжалявам, Маркъс, трябваше да го кажа — беше реакцията на Бет. — Държа всичко в себе си прекалено дълго. Престани да ме контролираш, мамо. Не съм дете.

— Съжалявам — каза Ан-Лиз.

Чувстваше се така, сякаш земята под нея се беше продънила. Бет като че ли не разбираше, че тя изпитва силна болка, че е в шок. Не, Ан-Лиз, която винаги беше контролирала нещата, все още ги контролираше в очите на Бет. Странно, дъщеря й като че ли обвиняваше нея, макар не тя да беше виновна за разпадането на семейството. Виновният беше Едуард, но ето, че крещяха на нея. А тя се беше надявала да получи съчувствие от дъщеря си.

— Не ми беше лесно.

— Можех да помогна! — извика Бет.

Не ми помагаш, като ми крещиш!, искаше да извика в отговор Ан-Лиз, но не го направи. Тя никога не крещеше на дъщеря си.

— Но ти не ми даде възможност да съм тук за теб. Толкова си манипулативна, мамо, искаш да контролираш всичко!

— Не се опитвах да контролирам нещата — отговори, абсолютно искрено, Ан-Лиз. Или, ако се опитваше въобще да контролира нещо, то това беше собственият й живот.

— Напротив! — прекъсна я Бет. — Дори това, как ми го съобщи, е част от контрола, мамо. Моля те, позволи ми поне малко да те разбирам. Вече не съм дете, трябва да се боря, да се изправям лице в лице с проблемите, ОК? Ако ми беше казала навреме, когато се беше случило, щеше да е по-добре, защото нямаше да ми се наложи да понасям всичко това в деня, в който исках да ти съобщя нещо важно. Но ти всичко развали.

— Какво? — промълви едва-едва Ан-Лиз.

— Бременна съм — каза Бет. — От три месеца. Двамата с Маркъс ще си имаме бебе. — Засмя се, но в смеха й нямаше весела нотка. — Не ти казах, защото не исках да те тревожа, преди да съм влязла в четвъртия месец и да знам, че всичко е наред. Виждаш ли, мамо, ти си ме възпитала прекрасно! Не ми казваш нищо, защото не искаш да ме тревожиш. И аз не ти казвам нищо, защото не искам да те тревожа. Нищо чудно, че татко си е тръгнал.

Ан-Лиз си помисли, че това е все едно да те застрелят в гръб. Никога не беше получавала куршум в тялото си, но човек сигурно се чувстваше по същия начин — тази внезапна и остра болка и слабост, защото кръвта се изцежда от тялото ти, всичко потъва в мрак. Как беше възможно Бет да каже това за Едуард? Като че ли вината беше на Ан-Лиз. Той я беше напуснал, нима Бет не беше разбрала? Да не би той да беше казал, че тя го е изгонила? Прилоша й при мисълта какво би могъл да каже Едуард в опит да ограничи последствията. Не можеше обаче да припадне. Не и пред дъщеря си. Не и след като беше чула прекрасната новина.

Събра всичките си сили.

— Толкова съм развълнувана заради двама ви — каза. — Това е най-хубавата новина на света. Обичам те, скъпа, ти ще си най-невероятната майка.

— Благодаря.

Като че ли магия беше изтрила гнева от лицето на Бет. Тя изглеждаше спокойна и щастлива. Беше същата още като дете — лесно сменяше настроенията си. Затова и беше толкова различна от майка си. Настроенията й се сменяха за секунди, а Ан-Лиз винаги й беше завиждала за тази й способност. Като че ли мозъкът на Бет казваше: Господи, това са ужасни неща, няма да мисля сега, ще се справя с това утре, а сега да мислим за нещо приятно.

— Маркъс, наистина се радвам и за двама ви — каза Ан-Лиз и прегърна Бет.

Напрягаше сили, за да не припадне. Щеше да е прекрасно да има внуче. Но болката беше все още там, дълбоко в нея. Защото нещо в отношенията й с Бет не беше наред, а това беше ужасно. Бет я обвиняваше за всичко и в гнева си дори не беше забелязала болката й. Любовта към прекрасното новородено със сигурност не би могла да промени това, нали?

— Благодаря ти, Ан-Лиз — каза гордо Маркъс. — Прекрасно е, но също така и малко плашещо!

— Беше ми необходимо известно време да забременея. Опитвахме почти година и после, точно когато решихме да потърсим помощ, се случи! Направих снимки на скенер и дори ги нося! — каза Бет.

Бъдещите родители скупчиха глави над скенерните изследвания. Ан-Лиз беше прегърнала Бет, само веднъж докосна колебливо корема й. Запита се колко често беше мечтала точно за тази новина. Каква ирония, че тя беше дошла точно в този ден.

И все пак беше щастлива, че дъщеря й ще изпита силната връзка между майката и детето. Но когато бебето е малко, никой не ти казва, че тази връзка може да предизвиква и силно страдание.

— Съжалявам, скъпа — каза тя. Цял живот беше потискала собствените си чувства и нужди заради тези на дъщеря си. — Много съжалявам, че трябваше да научиш за раздялата ми с баща ти днес, но нека забравим за това, защото не е важно. Това е важно — докосна отново корема на Бет. — Този нов живот. Толкова съм щастлива, нека се концентрираме върху това. Може би на двамата с баща ти ни е по-добре така, кой знае?

Ето, отново правеше така, че Бет да е спокойна и щастлива, да й се струва, че светът е безопасно място. И това като че ли се харесваше на Бет.

— Надявам се да си права, мамо — каза тя. — Не знам какво става в главата на татко… — Направи пауза. — Няма нужда да говорим за това, ако не искаш. Съжалявам, че ти крещях. Просто новината за Лили, а сега и това… Исках всичко да е съвършено, когато ти кажа за бебето.

— Забрави за всичко друго — настоя Ан-Лиз. — Животът следва своя ход. Сега само новият живот в теб е от значение.

Бет се усмихна щастливо.

— Толкова е вълнуващо! Ще дойдеш ли да ни гостуваш, когато бебето се роди? Защото ще ми е трудно, а и не знам всичко за бебетата. Казах на някои от приятелките си какъв късмет имат с по-големите си сестри и братя, с племенниците си. Но тъй като съм единствено дете, нямам този опит. Предполагам, че ще се науча! — засмя се тя. — Мислех, че ще ми е трудно да кажа на Изи — продължи Бет, — защото не знам дали иска да има деца, дали има специален човек в живота си… — Думите й заглъхнаха, тя въздъхна. — Мислех, че има някого. Споменаваше някакъв мъж в електронните си писма, но беше някак неясна, а аз не исках да разпитвам.

— На мен нищо не ми е казала! — възкликна Ан-Лиз, изненадана.

Двете с Изи често и дълго разговаряха. Но пък и тя не беше споделяла с нея всички подробности от живота си по телефона, нали?

— Вероятно се е страхувала да каже на теб и на баба, защото щяхте да започнете да планирате сватбата, а нещата не стават така в днешно време — каза Бет с известна горчивина.

Да, помисли си мрачно Ан-Лиз, ето как ни виждат нашите деца.

Щом веднъж започна да говори за бременността, Бет вече не можеше да спре. Маркъс занесе багажа им на горния етаж, в свободната стая, и донесе чаша вода на съпругата си, а тя разказваше на майка си, че усеща силна умора посред нощ, че всъщност не й прилошава сутрин, но повръща почти непрекъснато, макар напоследък да се чувства все по-добре. През последната седмица дори бликала от енергия. Обясни, че с някои жени става така след първите три месеца.

— Говориш така, сякаш имаш голям опит. Знаеш много — усмихна се Ан-Лиз. — Сигурно четеш тонове книги.

— Да. Всъщност снощи четох бебешко списание и в него се споменаваше онази нова книга, в която се говори за отглеждането на детето през първата година. Бих искала да я имам — каза Бет. — Може би ще я потърсим в книжарниците тук?

— Разбира се — каза Ан-Лиз. — Само ще изтичам горе да приведа косата си в ред.

Отиде в спалнята, за да вземе поредното успокоително хапче. В момента имаше нужда от помощ и тъй като очевидно й липсваше духовно вдъхновение, щеше да го замести с постиженията на медицината.

След като купиха две книги, които Ан-Лиз плати, тримата отидоха в заведението на Дорота и пиха чай, докато погледите им се рееха над залива. Ан-Лиз реши, че вече не се страхува да срещне Едуард или Нел. Нел нямаше да се осмели повече да я заговори, а с Едуард можеше да се справи, благодарение на малката таблетка и присъствието на Бет и Маркъс.

След известно време Маркъс отиде до бара, за да поръча още чай.

— Как се чувстваш? — запита Бет, взе ръката на майка си и я погали.

Ан-Лиз се усмихна на бременната си дъщеря.

— С мен всичко ще е наред — излъга.

— Татко каза, че в пристанището е заседнал кит — каза някак си между другото Бет, когато съпругът й се върна на масата. — Бедното създание, как ли се е случило това? Да не би и китовете да се изгубват в морето като хората?

— Никой не знае със сигурност — отговори майка й с поглед, втренчен в морето.

Денят беше толкова красив, ясен, но вдясно на хоризонта имаше стоманеносиви облаци, тъмни и заплашителни. Приближаваше лятна буря.

— Тук е един експерт по морската среда. Според него, нещо със способността китът да долавя отразени звукови вълни не е наред. Когато заседне, китът не може отново да излезе в открито море. Много често те умират.

— Откога е тук този кит?

— Близо две седмици. Не мисля, че ще издържи още дълго. Казват, че е слаб.

— О, бедният кит! — каза Бет. — Защо просто не го приспят? Или няма да се получи?

— Мисля, че могат да го направят, ако китът е заседнал на брега, но сега само ще му причинят още по-голямо безпокойство, ако се опитат да се приближат.

— О! — въздъхна Бет.

— Опитаха се да го примамят в по-дълбоките води, но не успяха.

Ан-Лиз беше наблюдавала спасителната операция от високата точка между двата залива. В пристанището имаше много хора, които мълчаливо гледаха и се молеха планът да успее. Ан-Лиз беше взела бинокъла си. Видя Мак Петерсън, експерта, насред цялото това оживление. Сега, след като вече знаеше кой е той, тя осъзна, че го беше виждала и преди в близост до „Долфин котидж“. Той имаше малка лодка, много подобна на онези, които използваха рибарите от острова, с която понякога излизаше в морето. Имаше и куче, мърляво и раздърпано, точно такова, каквото той можеше да има. Тя го беше виждала на плажа с него.

Когато го видеше на плажа, тя променяше посоката си на движение, за да не го срещне. Вече не мислеше, че се налага да бъде любезна с непознати.

Благодарение на бинокъла, беше видяла как той оброни глава на гърди при неуспеха на операцията. И изпита тъга при спомена за грубостта, която беше проявила към него предния ден. Той очевидно се интересуваше от съдбата на кита.

— Знаеш ли, като че ли ще си взема още една кифличка — реши Бет. — Четох много за храненето по време на бременността. Кифличките осигурявали енергия. Млякото също е полезно, затова го пия с тонове. А после може би ще отидем да видим Лили. Не искам да остана дълго — призна Бет. — Не знам дали ще мога да се справя с това. И не мисля, че ще е добре за бебето, ако се тревожа. Обаче трябва да се сбогувам с нея.

— Добре — каза Ан-Лиз и усети как сърцето й се къса. Тя не искаше Лили да премине в отвъдното. Но всичко в живота й се променяше, а тя, изглежда, нямаше сили нищо да направи. Замисли се за кита, заседнал в залива. Животът изтичаше от него с всеки изминал ден. Но може би щеше да е приятно човек да поплува редом с него, да се гмурне с него до дъното.

 

 

— Мисис Кенеди — каза доктор Уелън и вдигна поглед, когато тя влезе в кабинета му. — Какво мога да направя за вас?

— Лоботомия — отговори весело Ан-Лиз. — Хубаво щеше да е, ако можехте да отстранявате части от мозъка — онези, които предизвикват неприятните мисли и страдания.

Докторът остави химикалката. Беше по-млад от нея, което се харесваше на Ан-Лиз. Защото младите лекари бяха запознати с най-новите методи на лечение. Старата доктор Мастърсън беше истински кошмар, когато започнеше да й говори за депресията си. Въпреки титлите след името си, тя беше от онези, които мислеха, че човек може да постигне всичко с усилие на волята и да контролира живота си, като допуска в главата си единствено положителни мисли. Ан-Лиз предпочиташе да измине малко по-голямото разстояние до центъра на града, отколкото да посети нея. Но после се беше сетила за доктор Уелън. Той беше в Тамарин от десет години и през цялото това време Ан-Лиз го беше посетила само два пъти, но и двата пъти заради депресията си. Той беше дружелюбен, отзивчив и изключително мил. Това обаче не й помагаше да сподели проблемите си с него. Защото, когато чувстваше, че потъва в тази черна бездна, на Ан-Лиз й беше трудно да повярва, че някой може да се чувства по-различно.

— Лоботомията не е особено популярна днес — отговори той със същия безгрижен тон, използван от нея. — Със сигурност не и сред нашите пациенти — добави. — Какво има, мисис Кенеди?

— В депресия съм — каза тя. Желанието да заплаче беше потушено от успокоителните, които беше взела преди идването си тук. Но беше глътнала всъщност последното хапче. — Трябва отново да започна да вземам антидепресанти.

Едуард и проклетата кучка, които й бяха причинили това, можеха да вървят по дяволите.

— Има ли някаква причина? — запита доктор Уелън вече сериозно.

Силата на малката бяла таблетка се стопи и сълзите бликнаха в очите й. След половин час Ан-Лиз държеше рецепта за антидепресанти, които й бяха помагали и преди, както и за нови и по-бързодействащи таблетки, които да я закрепят, докато й подейства другото лекарство.

— Моля те, можеш да идваш и да си говориш с мен, когато пожелаеш — каза доктор Уелън, когато тя се канеше да излезе. Тя се спря на прага и се опита да избърше сълзите си, преди да се покаже в коридора.

— Благодаря — каза Ан-Лиз с ясното съзнание, че няма да го направи.

Чувстваше се така, сякаш нищо не може да й помогне — дори предписаните таблетки. Те можеха да действат само известно време. А тя искаше гаранция за щастие, като в същото време не беше сигурна, че то вече е възможно.

Прибра се у дома си и си приготви чай, след това си легна. Главата я болеше от всичките тези сълзи. Може би, ако си починеше малко, щеше да има енергия да стане и да приготви вечеря за себе си, Бет и Маркъс. Те щяха да си тръгнат на следващата сутрин, затова следобеда се бяха отбили в болницата при Лили, с което бяха дали възможност на Ан-Лиз да предприеме тайното си посещение при доктор Уелън. Не беше казала на Бет как се чувства, но и Бет не я беше запитала. Разбираемо беше — Бет искаше да предпази нероденото си още дете от стреса. Всяка майка би направила същото. Но все пак, способността на дъщеря й да се затваря за чуждата болка не носеше облекчение на Ан-Лиз. Бет не искаше да знае за страданието на майка си, не искаше да й помогне.

Ан-Лиз лежеше, подложила под главата си няколко възглавници, завила се с леко одеяло. Огледа се из стаята. Може би трябваше да продаде къщата. Тя беше красива и удобна, но свързана с прекалено много спомени. Не можеше да я направи по-различна само с пребоядисване и редекориране. Като къща на плажа, тя беше съвършена в сегашното си състояние — дървени повърхности, бели стени и светлосини кантове. Не, не можеше да я пребоядиса. Продажбата й беше единствената възможност. Трябваше да говори с Едуард по въпроса — е, с адвоката на Едуард. Да, тази беше следващата стъпка — адвокатите им щяха да разговарят вместо тях. Но тя нямаше такъв. В живота й не беше имало много случаи, в които да се нуждае от адвокатски съвети, но сега трябваше да наеме адвокат. Не от Тамарин, разбира се. Дори да беше образец на дискретност, Ан-Лиз пак нямаше да довери подробностите от връзката си с Едуард на местен човек.

Представяше си ги. Нел, седнала в офиса на адвоката, прегърбена като вещица на стола, да казва: Не, Едуард, трябва да вземеш половината, дори най-малко половината.

Ан-Лиз потрепери. Щеше да наеме адвокат от „Уотърфорд“. Той щеше да свърши работата вместо нея. Щеше да му каже, че иска продажбата и подялбата да бъдат извършени възможно най-простичко и чисто — като ампутация. Отрязват ти крайника, превързват те и си тръгваш. Но къде щеше да отиде тя? Дали да остане в Тамарин? Не би искала да живее в този град в отсъствието на Лили, а Лили вероятно нямаше да се възстанови.

Беше минала седмица от удара и беше време да се признаят фактите. Лили можеше никога вече да не дойде в съзнание. С всяко ново посещение в болницата, Ан-Лиз намираше Лили все по-остаряла, по-крехка и по-отчуждена.

Можеше да се премести в Дъблин, за да бъде по-близо до Бет и Маркъс и до внучето си, но така можеше да натовари Бет, което нямаше да е справедливо. Моминският й дом беше от другата страна на Уотърфорд, но родителите й отдавна бяха мъртви, а братята и сестрите й бяха пръснати не само из цялата страна, но и по целия свят. Вече нямаше място, което да може да нарече свой дом, освен Тамарин. Тя го беше направила свой дом, когато се беше омъжила за Едуард.

Господи, таблетките са страхотни, помисли си сънено. Позволяваха на ума й да достига до територии, забранени й преди. Кое щеше да се окаже доброто решение?

Затвори очи и престана да мисли какъв ще е следващият й ход. Скоро заспа.

Събуди я скърцането на автомобилни гуми по чакъла на алеята. Бет се беше върнала. Трябваше да приготви вечеря, а беше заспала. По дяволите.

Отметна завивките и се втурна към прозореца. Отпред паркираха два автомобила — този на Бет и Маркъс и този на Едуард. Нещо стегна гърдите на Ан-Лиз. В момента не можеше да се справи с посещението на Едуард. Това очевидно беше идея на Бет и сигурно го беше довела, за да могат двамата да разговарят. Те обаче бяха разполагали с две седмици да го направят, а нито един от тях не беше вдигнал телефонната слушалка. Просто нямаше какво да си кажат, а щяха само да изпитат допълнителна болка. Разтревожена, Ан-Лиз облече набързо суичър и дънки.

— Мамо — каза Бет от прага на спалнята, — мамо, знаех, че няма да одобриш това, но…

— Видях колата на баща ти — каза Ан-Лиз. — Не, Бет, идеята не е добра.

— Мамо, моля те. — Бет влезе в стаята и седна на леглото. — Моля те.

— Не мога, не съм готова.

— Но е добре да се говори по въпросите, мамо. Татко ми каза, че не сте си говорили, откакто си е тръгнал.

— И? — каза рязко Ан-Лиз, изведнъж изпитала силен гняв. — За какво да си говорим? За да ми каже, че съжалява, че трябва да си останем приятели, да приключим възможно най-мило? Мога да предположа какво иска да ми каже, но не искам да го чуя. Някога ми казваше, че ме обича. А през цялото време е имал връзка с Нел. Честно, не ме интересува нищо, което баща ти може да ми каже.

Бет изглеждаше искрено изненадана. Ан-Лиз знаеше, че би трябвало да й се извини. Вината не беше на дъщеря й все пак, а и тя никога не говореше по този начин на Бет. Но вече й беше дошло до гуша да зачита чувствата на другите, а никой да не се интересува от нейните. Тази тук беше старата Ан-Лиз.

— Бет — каза Ан-Лиз твърдо, — не искам да говоря с баща ти. А сега го изведи от къщата ми.

— Моля те, мамо. — Очите на Бет се изпълниха със сълзи. Изглеждаше тъжна, съсипана. И в този момент Ан-Лиз разбра, че ще й се наложи да слезе долу и да поговори с Едуард.

— Как успя да го доведеш? — запита тя.

— Казах му, че трябва да го направи заради мен. Той не искаше да дойде, но аз знам, че разговорът ще ви помогне.

Ан-Лиз вдигна поглед към тавана. Знаеше, че Едуард, като самата нея, не може да откаже нищо на дъщеря си. Дори сега, когато Ан-Лиз не можеше да понесе мисълта да бъде в една и съща къща с Едуард, знаеше, че трябва да се справи, ако това ще направи Бет щастлива.

Никой друг не би могъл да я склони на такова нещо. О, добре, щеше да разговаря с него в продължение на пет минути и това щеше да е всичко. Ан-Лиз се погледна в огледалото. Косата й беше в безпорядък, а лицето — уморено. Изглеждаше така, сякаш се е върнала от разходка на плажа в силен вятър с единствената разлика, че бузите й не пламтяха, а бяха като изсушени. Нямаше никаква полза да се опитва да оправи външния си вид. Едуард си беше отишъл. Едва ли щеше да се върне, ако тя си сложи червило.

— Готова съм — каза.

— Но косата ти… — поде Бет.

— Косата ми също е готова — каза Ан-Лиз мрачно.

Едуард стоеше едва до входната врата, изглеждаше разтревожен. Маркъс беше седнал в едно от креслата, на вид беше още по-разтревожен. Ан-Лиз много обичаше зет си. Той беше мил и любезен, както и много умен и загрижен. Вероятно се страхуваше да не види тъща си и тъста си да си крещят, но Маркъс беше още един човек, който би направил всичко за Бет. Тя вероятно беше кършила ръце и пред него, за да й позволи да приведе плана си в изпълнение.

— Искаш ли да влезеш? — запита Ан-Лиз съпруга си.

— Исках да изчакам ти да ме поканиш — отговори официално и сковано Едуард.

— Мисля, че сега не е време за официалности! — сряза го тя.

Едуард седна в края на креслото срещу Маркъс.

— Хайде, скъпи, да се разходим по плажа — каза Бет и сграбчи Маркъс за ръката, като хвърли кос поглед към родителите си.

Ан-Лиз едва сдържа усмивката си.

— Няма да го убия — увери я тя. — Само малко ще го пораздрусам, ОК?

Бет избута Маркъс през входната врата, преди да е казал нещо в отговор.

— Наистина съжалявам, Ан-Лиз — каза Едуард, все още сковано и официално. — Не трябваше да идвам, но Бет настоя.

— Знам — каза Ан-Лиз. — Разбирам, вината не е твоя.

— Много си благородна, дори великодушна — каза Едуард.

— Въобще не съм благородна — отговори Ан-Лиз. — Просто съм уморена и нямам сили за никакви разговори. Тук сме, защото обичаме Бет, тя е бременна и ние не искаме да я тревожим.

— Прекрасна новина, нали? — каза Едуард въодушевено, после рязко млъкна, сякаш внезапно спомнил си, че те няма да бъдат обикновените баба и дядо, очакващи гостуването на внучето си. Ан-Лиз си мислеше за същото.

Често си беше мислила как двамата с Едуард ще реагират на новината за бъдещо внуче, но точен сценарий никога не беше изниквал във въображението й.

— Прекрасно е — продължи Едуард, — че от всичко това може да излезе и нещо чудесно.

— Говориш така, сякаш се е случило природно бедствие, за което никой от нас не е виновен! — сряза го Ан-Лиз. — А в това няма нищо естествено. Ти ме излъга, напусна ме заради Нел. Нел! За Бога, как можа да го направиш, Едуард? Нел беше наша приятелка. Изпитвах вина за това, че винаги я каня, мислех, че ти е дошло до гуша от чуждо присъствие на семейните ни празници. Колко съм била глупава, на теб ти е харесвало тя да е тук. И вероятно аз съм била тази, от която сте искали да се отървете.

— Не, не беше така — каза Едуард.

— Е, а как беше? Знаеш ли, сега, след като си тук, можеш да отговориш на някои въпроси.

Тя седна в края на стола срещу него и го изгледа гневно.

— Кога започна да чукаш приятелката ми? Моля те, кажи ми. Не че очаквам да ми кажеш истината — продължи тя. — Защото няма да го направиш, нали? Това е едно от правилата на изневярата, нали така?

— Не — каза той.

— Да — заспори тя. — Направихте го да изглежда така, сякаш е започнало само преди пет минути, но накрая ще науча, че сте били заедно месеци, години, през които всичко, което съм мислела за реалност, е било лъжа. Знаеш ли, имам една рецепта за сигурно полудяване: Едуард, мисля непрекъснато за миналото — за това, кое е било истинско и кога си ме лъгал, за да бъдеш с Нел.

Ан-Лиз се намести по-удобно. Беше решила да седне на края, в случай че й се прииска да побегне от стаята поради това, че не може повече да понася присъствието му, но умората отново я завладя и всичко й стана безразлично.

— Бяхте ли заедно например на сватбата на Бет?

— Не! — извика той.

— Е, кога тогава? На Коледа? Той не отговори.

— Добре — каза Ан-Лиз. — Били сте заедно на Коледа. И кога по-точно преди Коледа започна връзката ви? Просто ми кажи, за да мога да тегля чертата — да знам докога си бил с мен и да запазя само тези спомени, защото са истински. Поне се надявам да са такива.

Хрумна й друга мисъл. Дали нямаше и някоя друга жена? Мъж, който може да измами веднъж, може да измами и два пъти.

— Имаше ли друга любовница преди Нел?

— Не — каза той. — Никога преди не е имало друга. Иска ми се да не мислиш за мен по този начин…

— Искаш да кажеш, лоши неща? — прекъсна го Ан-Лиз. — И как бих могла да мисля положително за теб, Едуард? Ти ме измами. Ако според теб бракът ни е бил ужасен, трябваше да ми кажеш. Можеше да ми дадеш възможност за избор, но не го направи. Играл си твоята игра. Останал си с мен само докато се появи някоя друга.

От това болеше най-много, осъзна тя с кристална яснота. Вместо да сложи край на брака им, той беше изчакал, внимателно избирайки удобния за него момент.

— Така постъпи, нали? — запита тя. — Чакал си и си се оглеждал за някоя друга. Нел просто се е оказала подръка и достатъчно подходяща?

— Не, не беше така — каза той. Наведе се напред и обхвана главата си с ръце. — Не си дори близо до истината. Ти беше…

— О, вината отново е моя, точно така — каза Ан-Лиз с горчивина. — Или съм се държала по някакъв определен начин, или не съм била онова, което ти си искал, кой знае какво. И затова си потърсил щастието другаде.

— Не. — Гласът му ставаше все по-дрезгав, тонът — все по-суров. — Не казвам, че вината е твоя. Казвам, че ние се отдалечихме един от друг, това е всичко. Аз също бях уязвим.

— Уязвим за какво? — запита тя. — Уязвим за ласкателствата на Нел, които подсилваха егото ти? За думите й, че ти си най-страхотният мъж на света?

Той се изчерви и тя усети, че е уцелила право в целта.

— Това не е връзка, Едуард. Това е нещо, което правят ученичките. „Ти си толкова прекрасен, Едуард, защо не изоставиш скучната си съпруга и не заживееш с мен?“ Знаеш ли какво, желая ти щастие.

Изправи се. Не искаше повече да седи в една и съща стая с него, нямаше смисъл. Той нямаше да отговори на въпросите, нямаше да й даде нужните отговори, а разговорът й причиняваше болка. Беше го направила заради Бет. Но ако Бет ги познаваше по-добре, тя нямаше да настоява за тази среща.

— Едуард, защо не си тръгнеш. Нямаме какво да си кажем.

Той се подчини, стана.

— Много съжалявам за Лили — каза. — Знам, че сигурно е ужасно за теб. Знам колко много я обичаше.

— Не говори за нея така, като че ли е вече мъртва! — сряза го Ан-Лиз. — Защото тя не е.

Погледът, който Едуард й хвърли, беше изпълнен със съжаление. Ан-Лиз се обърна и се качи в спалнята си. Затръшна силно вратата. Чу затварянето на вратата на колата му, а после и скърцането на гумите по чакъла.

Само преди две седмици Едуард беше всичко за нея. Прекарваха часове наред заедно, щастливи, доволни от компанията си. Или поне така си беше мислила тя. Само че очевидно не са били щастливи. Ако не беше пристъпът на мигрена, който я беше принудил да се върне неочаквано у дома, можеше още да не е осъзнала това. Отново се замисли за това, колко безсилен е човекът, който не можеше да контролира нищо в живота си. Защо е била толкова глупава да мисли, че има контрол над живота си, защо? Вселената си има свои собствени закони, а ние само ги следваме.