Кати Кели
Сърдечна болка (11)

Глава 10

Изи, Ан-Лиз и Брендън седяха около кухненската маса с недокоснатите чаши чай. Чаят даваше на Изи съзнанието, че си е у дома — само в нейното рождено място хората бяха убедени, че когато всичко друго се проваля, чаят ще помогне. Баща й седеше срещу нея. Изглеждаше много състарен от последния път, когато го беше видяла. Не беше си идвала у дома повече от година. Как ставаше така, че времето между гостуванията у дома беше по-дълго от прекараното в чужбина?

Плюсът от емиграцията е, че никога не прекарваш достатъчно дълго време у дома, за да бъдеш подразнен от навиците на семейството си, което се случва обикновено при по-близък контакт. Минусът е фактът, че семейството ти остарява в твое отсъствие.

Всеки път, когато си дойдеше у дома, имаше чувството, че гледа някоя от следващите сцени в бързо въртящ се филм. Татко й беше на шейсет и седем, но не й се беше сторил по-възрастен до момента, в който не се прегърнаха в болницата и тя не почувства, че той вече не е здравият мъж от детството й, че е много слаб и странно смален. Но тя също беше по-възрастна.

По-възрастна, но не и много по-мъдра, помисли си с горчивина. Джо беше оставил две съобщения на телефона й. Докато слушаше гласа му, копнееше да има сили да изтрие съобщенията, без да ги чуе. Но не можеше да го направи. Беше като пристрастена, трябваше да чуе гласа му просто в случай, че той ще каже онова, което тя искаше да чуе: „Обичам те и имам нужда от теб. Идвам, за да бъда с теб, Изи.“

Но не това каза той. Беше успял да остави съобщение, което не означаваше нищо.

„Знам, че си разтревожена, но моля те, обади ми се. Не ми се иска да си мисля, че си далеч и че двамата не си говорим, обади се.“

„Обади се.“ Изи искаше да чуе нещо друго: Сгреших, обичам те, напълно разбирам какво искаш от мен, просто печелех време в Ню Йорк. Но дори когато си тръгна от него, казвайки му, че не иска никога повече да го види, той не произнесе тези думи.

За първи път тя започна да свързва образите на двамата Джо — онзи, когото обичаше, който беше забавен, топъл и секси; и неговата бизнес версия, мъжът, който очевидно не беше станал богат и властен благодарение на вежливите си обноски и чара си. Дали не беше направила класическата женска грешка да мисли, че под твърдия и безкомпромисен бизнесмен се крие плюшеният мечок, когото само тя може да види? А през цялото време под твърдата фасада се е криел твърд човек.

Обичам те, но не е толкова просто, беше казал той.

И тя знаеше, че не е просто. Но се беше опитала да блокира всички мисли за това, защото внезапната любов беше толкова силна, та сякаш беше предопределено да са заедно. Това между тях не беше мимолетна връзка заради секса, беше истинска любов. А истинската любов трябваше да победи фиктивния брак, нали? Или тя поне предполагаше така.

Изи Силвър може и да не беше помъдряла кой знае колко, но никой нямаше да я излъже два пъти.

— Мислих — каза баща й, очевидно с отчаяното желание да наруши тишината около кухненската маса. — Възможно ли е Джейми да е брат на Лили, който да е починал, когато тя е била още много млада и затова никога да не сме чували за него? Детската смъртност била нещо ужасно преди осемдесет-деветдесет години. Ако Джейми е бил неин по-малък брат, всичко ще добие смисъл… — Гласът на Брендън заглъхна. — Може би Едуард знае нещо, а може и да има сведения в семейните книги и албуми.

Макар да беше изтощена допълнително и от часовата разлика, Изи долови как Ан-Лиз се размърда от неудобство при думите на Брендън. Изи реши, че смущението й е било причинено от споменаването на името на чичо Едуард. Татко й беше казал нещо относно Едуард, когато й беше позвънил в Ню Йорк — чичо й, странно, нямал особено желание да говори със съпругата си. Татко й не знаеше какво става, но сега Изи разбра, без никой да й е казвал, че нещо между чичо й и леля й не е наред.

— Ако Едуард знаеше за някой свой умрял чичо, щеше да ни каже още преди години — каза тя и усети облекчението на Ан-Лиз. — Знаете колко близки бяхме двете с баба. Тя също щеше да ми каже, ако имаше починал по-малък брат, нали? Били само тя и Томи, сигурен съм.

— Е — каза мрачно Ан-Лиз, — не знаем кой е този Джейми. Може би дори не знаем толкова, колкото сме мислили досега. Дори когато познаваш добре хората, можеш да откриеш, че имат тайни от теб.

— Вярно е — съгласи се Изи, като мислеше за Джо и за това, как я беше заблудил той.

А може би не той я беше заблудил. Може би тя толкова отчаяно искаше да е с него, че беше сляпа за реалността. Все пак беше по-трудно да понесеш пълната истина за близките си хора. Каквато и да беше причината, бедната Ан-Лиз очевидно се чувстваше по същия начин.

— Мислиш ли, че Лили ще дойде в съзнание? — запита неспокойно Ан-Лиз.

— Никой не знае — каза татко й. — Единствено Бог, да бъде волята му.

Те тримата бяха цял час останали в болницата при баба й, но нищо не беше последвало онзи кратък миг на съзнание. Баба й просто лежеше, откъсната от света. Не беше отворила очи, не беше помръднала, не беше произнесла нито дума. Надеждата, която Изи изпитваше по време на полета, се стопи. Младата лекарка, която беше разговаряла с тях, просто не знаеше какво да им каже.

— Съжалявам, в момента не можем да кажем нищо определено.

Е, поне е откровена, помисли си Изи. Това със сигурност беше за предпочитане от позьорството на някои лекари, чието очевидно послание беше: Аз съм лекарят, аз знам всичко.

— Направихме скенер на мозъка, тя е на хепарин, който ще предотврати повторен удар. Страхувам се обаче, че е имало значително изтичане на кръв в мозъка. Когато ударът е последван от кома, прогнозата не е обнадеждаваща. Не можем и да я обречем, защото е възможно спонтанно неврологично възстановяване. Наистина не знаем какво ще се случи. Трябва само да чакаме. Допълнителен проблем е възрастта на баба ви, защото съществуват рискове от сърдечни проблеми и пневмония. Страхувам се, че работата на сърцето й не е равномерна през последните двайсет и четири часа. В момента това е основната ни грижа.

— Има проблеми и със сърцето? — Изи зарови лице в дланите си. Ставаше все по-лошо. — Помислих, защото тя проговори, че може да излезе от състоянието си. Това е добър знак, нали? Означава, че може да дойде в съзнание, правилно ли мисля?

— Съжалявам, не е толкова просто — отговори лекарката. — Кой може да каже какво вижда или в какво вярва баба ви точно в този момент? Хората в нейното състояние могат да отговарят по определен начин на гласове, затова е напълно естествено вашият глас да е събудил искра в нея, но не знам какво мисли тя. Също така не знаем дали въобще ще дойде в съзнание. Наблюдаваме я и се опитваме да запазим стабилни жизнените й показатели.

— А какво, ако тя не се съвземе? — Ан-Лиз зададе въпроса, който Изи не се осмеляваше.

— Всеки случай е различен. Ако човек в нейното състояние не се възстанови неврологично през първите три седмици до месец, ще бъда честна, нещата не изглеждат добре. Ще трябва да почакаме и да видим. В момента искаме да запазим състоянието й стабилно.

Първите три седмици до месец? На Изи й се зави свят при мисълта да гледа баба си така в продължение на месец. Когато излязоха от болницата, тя усещаше някаква празнота в света. Преди двайсет и седем години, когато умря майка й, се чувстваше по същия начин. Изи си спомни: струваше й се, че част от земята се е сгърчила и се е образувала огромна зееща дупка. Разликата беше в това, че беше минало известно време, докато майка й почине, което беше изиграло ролята на предупреждение. Не беше достатъчно, но Изи беше успяла поне да се сбогува. Споменът за онова сбогуване стегна сърцето на Изи. Продължи напред, мисли за нещо друго, каза си тя.

Ан-Лиз премести стола си, така че да бъде по-близо до Изи. Господи, тя притежаваше способността да долавя настроенията на хората, винаги беше успявала да прецени правилно. Тя и баба й и бяха помогнали много при смъртта на майка й. Не беше същото, като да имаш мама, към която винаги да можеш да се обърнеш, но те бяха там за нея, образуваха нещо като родителски триъгълник заедно с баща й. В известен смисъл, това беше ново семейство — не традиционно, донякъде тромаво сформирано, но семейство.

А сега то се разпадаше и се образуваше нова дупка. И всичко се беше случило така бързо. Нямаше време да се подготви, да каже всички неизказани до този момент неща. Баба й можеше да умре, без дори да й се усмихне вече, без да я увери, че е била обичана…

Изи не можеше да понесе това.

Затвори здраво очи. Нямаше да заплаче отново, защото, ако започнеше, не мислеше, че ще може да спре изливането на цялата насъбрала се мъка. Болеше прекалено много. Ан-Лиз протегна ръка и хвана тази на Изи. Не каза нищо, просто я стисна силно.

— Трябва да погледнем в документите на енорията — каза татко й внезапно. — Можем да прегледаме записките за раждания и смъртни случаи, за да видим дали ще срещнем името Джейми или Джеймс.

— Да, татко.

Изи отдръпна една ръка от тези на леля си, за да вземе неговата в своята, и останаха така — странно неловко трио около кухненската маса. Понякога навикът на баща й да се фокусира върху недотам важните подробности дразнеше Изи. Но сега тя видя това в нова светлина — като тактика за оцеляване.

Тъщата му беше с него в най-трудната част от живота му, а сега можеше да умре. И вместо да признае този страшен и потискащ факт, баща й обръщаше вниманието си към нещо друго, по-маловажно.

— Има ли значение кой е той? — запита Ан-Лиз с леко раздразнение. — Чу какво каза лекарката — никой не знае какво става в мозъка на Лили. Възможно е Джейми да е важен за нея човек, но също толкова възможно е да е пощальонът.

— Пощальонът се казваше Калъм — заинати се Брендън.

— Не е пощальонът тогава — побърза да каже Изи.

Не беше характерно за леля й да бъде толкова раздразнителна. Прегърна Ан-Лиз, за да й покаже, че е добре. Ан-Лиз отдръпна стола си и взе чашата си с чай.

— Бет ще дойде ли? — запита Изи, за да премахне раздразнението на Ан-Лиз, но веднага се почувства виновна, защото леля й извърна поглед, като че ли можеше да скрие тревогата, блеснала в очите й.

— Не, в момента не може да дойде, а не искам да я тревожа — отговори Ан-Лиз.

— Разбира се — каза Изи с веселия глас, който обикновено пазеше за разговорите си по телефона с клиентите, които й казваха, че не искат да използват техните модели.

Беше израснала с правилото, че не трябва да тревожат Бет. В целия им род, Изи беше тази, която трябваше да оправя отношенията, която знаеше какво точно иска от живота. Бет беше по-малката, по-уязвимата, тази, от която не очакваха да се справи блестящо в света. Колко погрешно се беше оказало това. Бет беше щастливо омъжена за Маркъс, а Изи беше изправена пред поредната провалила се връзка. Която дори не беше подходяща връзка всъщност, а такава с женен мъж. Коя беше уязвимата, отхвърлената, сега?

По дяволите, трябваше да престане да мисли в тази плоскост. Мисълта й описваше кръгове, отново и отново, умът й не можеше да роди нищо ново. Трябваше да се тревожи за баба си, а не за проклетия Джо Хансен.

Изведнъж, Изи се почувства много уморена. Това завръщане у дома беше тъжно и самотно — нищо, освен нещастия. Искаше й се да е като другите преди него, преди баба да се разболее, преди да осъзнае, че татко остарява, преди да е разбрала, че нещо не е наред между Ан-Лиз и Едуард. Преди всичко да се обърка така ужасно с Джо.

Изправи се бързо и се отдалечи от масата.

— Съжалявам — каза. — Мисля, че съм под въздействието на часовата разлика. Ще си легна.

— Разбира се.

Ан-Лиз също стана и отново я прегърна. Изи се отпусна в ръцете й и потисна желанието си да заплаче.

— Ще ти се обадя по-късно — прошепна Ан-Лиз така, че само тя да я чуе.

— Бих искала да го направиш — каза Изи.

 

 

Изи се събуди, защото светлината, която се процеждаше през завесите, гъделичкаше клепачите й. Беше сънувала удивителен сън и искаше да го сподели с Джо. Двамата бяха във ваканция на някое слънчево място в света, може би Мексико, и тя усещаше как слънцето изгаря кожата й. После пътуваха с малък частен самолет и сега бяха обратно в прекрасния си дом — луксозен апартамент, изпълнен със слънчева светлина. Тя усещаше как я изпълва пълно задоволство и се претърколи в леглото, за да докосне Джо. И в този момент се събуди напълно. Джо не беше в леглото до нея. Изведнъж осъзна, че никога не беше спала с него. Всичко беше само сън. Тяхното спане заедно беше сведено до кратките дремвания след миговете, в които бяха правили любов — поправка, секс.

Двамата никога нямаше да живеят заедно в просторен апартамент в Ню Йорк, на него вероятно нямаше да му се понрави. Тя не беше сигурна какво би му харесало в една къща или апартамент. Не беше видяла къде и при какви условия живее. Вместо това, тя лежеше сама в леглото на детството си в Тамарин, виждаше светлите тапети, които беше избрала на осемнайсетгодишна възраст, а клоните на ябълковото дърво на двора се блъскаха в прозореца. Джо никога нямаше да види това, никога нямаше да узнае какво е било детството й, никога нямаше да дойде и вероятно никога нямаше да се запознае с баба й.

Изи, ти си глупачка, да не кажем, слабоумна, каза тя на глас.

Потърка очи, за да прогони съня, отметна завивките и стана. Не трябваше да гледа назад, време беше да гледа напред. Минаваше единайсет. Беше спала петнайсет часа, беше гладна и жадна. Слезе на долния етаж все още по тениска и долнище на пижама. Не видя никъде баща си, но имаше готово кафе и бележка до джезвето.

„Изи, има храна в хладилника. Надявам се кафето да става за пиене, когато се събудиш. Можеш да ме намериш на мобилния ми телефон. По-късно ще се отбия в болницата. Обади ми се, ако имаш нужда да те откарам някъде, а иначе ще се върна в един.“

Изи изпи кафето, изяде две ирландски питки, намазани с масло и мармалад, после взе душ и провери дали има съобщения в електронната поща. Имаше едно от Карла, която й пожелаваше добро и изказваше надежда, че всичко е наред, още две от други колеги, друго от Анди, който живееше два етажа под нея, в което казваше, че ще й се обади, и я питаше дали би искала да отиде на кино с него и някои приятели.

Трябваше да му позвъни по-късно и да му каже, че е в Ирландия. Имаше едно от Стивън, отнасящо се до състезанието в „Супергърл“. Още работа. Трябваше да я прехвърли на Карла. Нищо от Джо. Не че преди й беше изпращал мейли, беше достатъчно умен да не иска електронни доказателства за тяхната връзка, помисли си тя с леденостуден гняв. Но имаше електронния й адрес и можеше да се свърже с нея, ако го искаше отчаяно.

Изглежда, когато играта загрубееше, богатите мъже си намираха по-удобен партньор за секс. Много ти благодаря, Джо, очарована съм да открия, че можеш да понесеш раздялата.

Остави бележка за татко си върху кухненския плот.

„Отивам в болницата, вероятно ще се видим там. В случай, че се разминем, ще се върна следобед.“

И излезе. Беше забравила колко малък е Тамарин. Едно от най-хубавите неща на Манхатън беше, че е компактен — за разлика от градове като Лос Анджелис, но Тамарин беше просто прекрасен, като него нямаше друг. А тя го беше забравила. От единия до другия край на градеца можеше да се отиде пеш за половин час, но затова пък вероятно на човек щеше да се наложи да спре няколко пъти, за да побъбри с познати.

Докато вървеше, Изи се запита какво ли ще е отново да живее в Тамарин. Може би това беше отговорът — да се отдалечи от Ню Йорк и всички токсични мъже, които среща там, да живее по-простичък живот, да има място на света, към което да принадлежи. От друга страна, Ню Йорк беше перфектното място, където да живееш, ако не чувстваш къде принадлежиш. Всички принадлежаха на Ню Йорк.

Баба й никога не я беше заставяла да приеме определено място като свой дом. Не беше от хората, които да насаждат вина у другите. Нито веднъж през всичките години, в които Изи живееше далеч от нея, баба й не се беше оплакала — нито за това, колко често се обажда, пише или си идва у дома.

Като вървеше през града, в който баба й беше живяла през по-голямата част от живота си, на Изи се прииска да бяха поговорили за това. Защо, когато някой се разболее тежко, хората мислят за всички неизказани неща? До този момент Изи беше сигурна, че е споделила с баба си всичко, а ето, че се появяваха пропуски в общуването — дупки, които би искала да запълни.

Бабо, съжалявам, че не се омъжих и не родих деца. Знам, че би се радвала да имаш правнуци, защото винаги си била толкова добра с децата. Обаче това просто не се случи.

Какво друго би могла да каже?

Как човек намира любовта, бабо? Ти си обичала дядо толкова много. Но как разбираш кога те е споходила истинската любов? Как? Беше ли по-лесно, когато ти беше млада? По-бързо ли се женеха тогава хората? Дали нашите проблеми не идват от това, че излизаме с много хора и имаме секс, а после не искаме да сключим брак? Тази ли е разликата?

Изи си спомни, че някъде беше прочела, че връзки, в които хората живеят заедно години наред, преди да сключат брак, е по-вероятно да завършат с развод от другите, в които бракът е налице от самото начало. Но не виждаше никакъв смисъл в това.

Да познаваш човека, с когото живееш, изглеждаше за предпочитане, но баба едва ли щеше да може да живее с дядо Роби, преди да са се оженили. Нищо такова не е било възможно да се случи в Тамарин преди петдесет години. Но те бяха останали заедно, въпреки че вероятно на времето стъпката към сключването на брак да е била огромна, защото жените са били девствени, а брачното ложе било обвито в мистерия.

Дали хората в миналото не са оставали заедно, защото това е било за предпочитане пред раздялата?

Изи стигна до „Харбър Скуеър“ и въздъхна от удоволствие при неговата красота. Това наистина беше сърцето на Тамарин. Тук е бил пулсът на живота и преди векове, когато на площада се е състоял пазарът, когато соленият мирис на прясна риба се е смесвал с този на домашните животни, доведени за продан. Сега нямаше дори сламка под краката, единствените същества наоколо бяха местните кучета, които се събираха пред кафенето на Дорота ведно със собствениците си, но усещането за безвремие отново побеждаваше всичко друго. Палмовите дървета в саксии напомняха на Изи, че някога корабите, които влизали в пристанището, носели екзотични стоки от непознати страни. Стилът на площада беше наследство от кмета през деветнайсети век Емануел Кавана, който дошъл от Аржентина с кораб, останал и се оженил за местно момиче и направил плановете на изискания площад, който станал съперник на огромните открити пространства в Буенос Айрес. Чайките кръжаха над него, крещяха, търсеха къде да кацнат, за да наблюдават как разтоварват лодките.

Тук винаги цареше оживление, но никога трескаво. Тамарин успокояваше хората — като че ли самите тухли, от които беше изграден градът, шепнеха, че денят е дълъг и има време за всичко, а някои неща могат да почакат и новото утро.

Изи реши, че когато има време, ще седне в кафенето на Дорота и ще наблюдава живота на града около себе си, както правеше като ученичка, когато седеше тук с приятелките си. Те си бъбреха весело, разменяха клюки и се правеха, че не забелязват момчетата, които правеха същото. Но сега имаше време само да купи чаша кафе — прекрасно, внос от Колумбия. Баба й обичаше това кафе и Изи реши, че тя ще може да усети аромата му. Щом гласът на Изи я беше събудил вчера, може би той в комбинация с превъзходния аромат щеше да я събуди и днес.

Не можа обаче да приложи теорията си, защото, когато стигна до болницата, видя леля си седнала на пейка отпред, в малката градинка вдясно от входа за линейките. Ан-Лиз не я забеляза. Изглеждаше така, сякаш не би забелязала и метеорит, освен ако не паднеше върху нея. Болницата беше построена високо на източния склон и гледаше към пристанището. Ан-Лиз гледаше с празен поглед морето.

Като я наблюдаваше, Изи се пребори с желанието да влезе в болницата, без да обърне внимание на онова, което измъчва Ан-Лиз. Нямаше енергия за болките на другите. Това обаче беше изборът на страхливеца.

— Здравей — каза тя и седна до леля си.

— Здравей, Изи — отговори мрачно Ан-Лиз, после отново втренчи поглед в морето.

— Красиво е тук — продължи Изи. Когато имаш съмнения, поддържай неангажиращ разговор.

Ан-Лиз кимна.

— Красиво е — повтори.

Изи пое дълбоко дъх, за да вдъхне аромата на кафето за морална смелост. Предположи, че има някакъв проблем в брака на Ан-Лиз и Едуард. Надяваше се да не е сериозен. В Ню Йорк бракове се сгромолясваха всеки ден и това беше абсолютно нормално. Но тук човек се чувстваше различно. Струваше му се, че клетвата за вечна вярност не може да бъде нарушена.

— Какво има, Ан-Лиз? — запита тя тихо. — Искаш ли да говориш за това?

Очакваше Ан-Лиз, след кратка пауза, да започне бавно да разказва, но не. Като продължаваше да гледа втренчено към морето, с глас, пълен с гняв, Ан-Лиз каза:

— Едуард ме напусна заради Нел. Помниш ли Нел, най-добрата ми приятелка?

— Какво! — възкликна Изи. — Не мога да повярвам. Кога?

— Преди близо седмица — каза спокойно Ан-Лиз. — Бих ти казала съвсем точно колко дни и часове са минали, но ще прозвучи като хвалбата на пушач колко дни е издържал без никотин. Затова няма да го направя.

— Напуснал те е заради Нел? — повтори Изи.

— Върнах се у дома след църковната служба и ги заварих заедно. Не в леглото, макар че можеше и да са там. Странно е — добави Ан-Лиз замислено, — че физическата изневяра се смята за най-страшното предателство. Да се чукаш с някого другиго, се смята за най-лошото, нали?

Изи трепна, като чу нежната си елегантна леля да използва такъв груб език. През целия си живот, никога, не я беше чувала да говори така.

— Но знаеш ли, чукането не е най-лошото — продължи Ан-Лиз. — Интимността, близостта, споделените мисли, те са най-лошата изневяра, за това мисля всяка минута. Непрекъснато се питам какво ли правят заедно. Питам се още как точно са общували преди. Дали Едуард й е изпращал съобщения или електронна поща: Как си, скъпа? Отегчавам се, бих искал да съм с теб. И като знам, че всичко е заради липсата му на интерес към мен, че не съм му била достатъчна, не ми става по-лесно. — Обърна се с лице към племенницата си. — Можеш ли да си представиш как се чувствам, Изи?

Изи се запита дали лицето й не е почервеняло заради изпитваното чувство за вина. Нямаше представа какво да каже, за да помогне на Ан-Лиз, да облекчи болката й. Нямаше много неща, които да са подходящи в такъв случай. Освен това, тя нямаше право да каже каквото и да било.

Някъде в Ню Йорк имаше друга омъжена жена в същото положение като това на Ан-Лиз. И нейният съпруг я мамеше с Изи. Може и да настояваше, че вече не е със съпругата си, но действията му доказваха обратното.

— И какво каза Едуард? — запита Изи. Искаше да помогне, но знаеше, че не е подходящият човек.

— Не знаеше какво да каже. Помолих го да си тръгне, а после, когато той излезе от стаята, проклетата Нел настоя, че съм знаела през цялото време. Защото всяка глупачка би разбрала, ако съпругът й е влюбен в друга — добави с горчивина. — Но аз не знаех, Изи. Наистина не знаех. След трийсет и седем години брак мислиш, че познаваш партньора си. Разбира се, това е още едно от най-трудните неща на света. — Ан-Лиз едва не се разсмя на глас и Изи си помисли, че започва да звучи налудничаво. — Има толкова много ужасни неща, че е трудно да определиш кое е най-лошото. Но със сигурност е неприятна мисълта, че всъщност един живот не стига, за да опознаеш някого. Мислех, че ме обича. Голяма глупачка съм била.

Ан-Лиз замълча за миг.

— Господи, Изи, надявам се, че никога не си била предавана по този начин. Не бих го пожелала и на най-големия си враг. Наистина мислех, че Едуард ме обича. Бяхме заедно доста дълго и мислех, че ще останем заедно до края. А сега ми се струва, че всичко е било лъжа от самото начало — че всичко, което сме правили, е било огромна лъжа. Аз съм гледала на живота ни заедно по един начин, а той — по друг. Ето, може би идва изразът да гледаш на живота през розови очила. — Тези й думи бяха доста неочаквани. — Имала съм розови очила. Гледала съм истината, без всъщност да я виждам. Той сигурно е бил отегчен, било му е дошло до гуша, мразел ме е. Защо иначе би искал Нел?

Изи се опита набързо да си припомни коя е Нел. Тя не беше и наполовина така привлекателна като Ан-Лиз. Леля й имаше огромни сини очи, деликатно лице и удивителна платиненоруса коса, която я караше да прилича на фея, същество от друг свят. Като че ли би могла да затанцува надолу по улицата и да изчезне като русалка във водата. Сравнена с леля й, Нел беше шокиращо обикновена. Какво имаше Нел, което чичо й Едуард искаше? В това нямаше никакъв смисъл.

— Каза ли на Лили? — запита Изи.

Знаеше колко близки са баба й и Ан-Лиз. Може би тази новина беше шокирала баба й толкова силно, че беше допринесла за удара.

— Не — отговори Ан-Лиз. — Не съм. Срамувах се, бях объркана, както обикновено се случва, ако съпругът ти те напусне заради най-добрата ти приятелка. А сега съжалявам. Всеки път, като я видя, си мисля: Седни до нея, вземи ръката й в своята и й кажи, защото тя притежава и топлина, и мъдрост. Ти ме разбираш, Изи, знаеш, че на нея може всичко да се каже. Не е възможно на света да има много жени на тази възраст с толкова отворен и напредничав ум. Знаех, че Лили няма да има трудности с проумяването на нашата раздяла, че ще ми каже как да продължа да живея. Но не й казах, защото много се срамувах. А сега може и никога да нямам възможност.

Беше ред на Изи да замълчи. Срамът беше по-силен от вината. Вината беше незначително чувство, сравнено с онова, което изпитваше — чист, неподправен срам.

През целия си живот беше против идеята да се среща с женен мъж, а Джо се беше вмъкнал под кожата й, преди да е имала време да издигне бариерите. И така, сърцето й беше паднало в капана, преди да е осъзнала сложността на ситуацията, преди моралът й да й е попречил.

Любовта й към него беше единствената й възможност.

Но да чуе историята на Ан-Лиз, беше като да приближи лупа до най-големия недостатък на лицето си. Виждаше всяка разширена пора, всяко огромно петно. Историята на Ан-Лиз беше представила Изи в най-жестока светлина. Точно както в случая с Ан-Лиз, съпругата на Джо може би още мислеше, че той я обича. Че е с нея и не иска да споделя мислите и мечтите си с никого другиго.

Единствената разлика беше, че Едуард е напуснал Ан-Лиз заради Нел. Той беше показал смелост да отиде при жената, която очевидно обича. Но Джо не го беше направил. Изводът беше повече от ясен — Джо не я обичаше достатъчно. Дали думите му за състоянието на брака му бяха лъжа или не, всъщност не беше от значение — той не беше пожелал да бъде с Изи, когато тя имаше нужда от него. Въпреки вината и срама, идваше й да се разплаче.

Ан-Лиз гледаше племенницата си и се чувстваше невероятно виновна, че й е казала за случилото се. Изглеждаше смешно, че споделя подробности от живота си, след като милата и обична Лили лежеше в болницата в тежко състояние. Бедната Изи, нищо чудно, че беше шокирана, че мълчеше и в очите й се събираха сълзи. А щом Изи беше шокирана, как ли щеше да реагира Бет? О, Господи, Бет! Ан-Лиз знаеше, че е избрала пътя на страха, като все още не е казала на Бет, но просто не можеше да го направи.

Спомни си как майка й беше описала връзката между майката и детето, когато беше бременна с Бет.

— Това е най-голямата, най-великата, любов — беше казала майка й. — Най-великата. Не мога да ти я обясня, никой не може. След няколко месеца ще имаш дете, което изцяло ще зависи от теб и никой друг няма да има значение, никой, дори Едуард.

— Мамо, говориш глупости — беше се засмяла Ан-Лиз.

— Не — беше настояла майка й. — Почакай и ще видиш.

И Ан-Лиз беше видяла. Никога не беше мислила за себе си като за майка, докато не роди дъщеря си. До онзи момент беше мислила, че много прилича на мъжете, защото винаги можеше просто да махне с ръка и така да омаловажи нещо в живота си. Винаги беше обичала физическото движение, радваше му се и като на част от градинарството — копаене, садене, мъкнене на разни неща. Тя притежаваше и сила, и енергия. Затова мислеше, че е от онези жени, които нямат особено силен майчински инстинкт. А после се беше появила Бет и тя се почувства така, сякаш някой я удари силно по главата с лопата.

Изведнъж се влюби безумно, беше изцяло обсебена от малкото новородено, което не спираше да плаче. Ан-Лиз изкара практически без сън първите шест месеца от живота на Бет. Едва не беше полудяла, мислеше, че може да се справи и с усилие на волята да победи депресията. Само да беше възможно това! Майка й се беше оказала права — Бет беше станала нейният живот. А сега трябваше да каже на своята сладка и много уязвима дъщеря новината, че родителите й са се разделили. Можеше само да се надява, че Бет няма да се втренчи в нея и да каже: Но ти трябва да си знаела!

Ан-Лиз се замисли за един политик, за когото беше прочела във вестника и който бил казал на съпругата си, че е гей, един час преди да даде пресконференция, чрез която да признае това на целия свят. Съпругата му застанала до него пред лицето на камерите и репортерите, държала ръката му и станало така, че всички заговорили единствено за това. Как е възможно? Тя трябва да е знаела! Историята вече не се отнасяше до него. Тя се свеждаше до въпроса: Как е било възможно съпругата му да не знае?

Години по-късно, жената разказа историята от своя гледна точка и така странните събития от онзи ден придобиха смисъл. Тя не знаела. Те били женени, имали дете, защо е било необходимо да се съмнява в него? Когато й казал, била изумена. Била все така изумена и час по-късно, когато двамата стояли пред камерите.

— Ан-Лиз — каза Изи. И Ан-Лиз беше сигурна, че бедната Изи ще се разплаче всеки момент. Сълзите вече се събираха в очите й. — Мислех, че ми се пие кафе, но май не е така. Ще отида да си купя бутилка минерална вода. Да ти донеса ли нещо?

— Не, благодаря — каза Ан-Лиз. Напоследък не усещаше нито глад, нито жажда. Не усещаше нищо, освен голямата черна дупка вътре в себе си.

С отдалечаването на Изи, можеше отново да започне да се измъчва, да мисли за миналото. Беше като филмова лента, която тя не можеше да командва в правилната посока. Непрекъснато мислеше за общия им живот, да анализира всичко, да се пита в кои моменти Едуард беше казвал истината и в кои — не.

На Коледа, Бет и Маркъс бяха дошли да гостуват няколко дни и заливът Милшон беше изпълнен със смях и радост. Ан-Лиз беше доволна, щастлива. Беше се постарала — беше открила съвършената елха, беше я украсила, цялата къща се беше превърнала в коледна радост чрез играчките, гирляндите, светещите лампички и клончетата имел. В коледния ден беше приготвила вечеря за седмина — тя самата, Едуард, Брендън, Лили, Нел, Маркъс и Бет. Нел беше донесла от известните си шоколадови целувки, които бяха гарнирали с малини.

Толкова често през годините, когато я канеха в дома си, Нел им казваше с благодарност: Радвам се, че сте се сетили и за мен. Но не беше казала нищо онази последна Коледа. Ан-Лиз си го спомняше ясно, защото тогава си беше помислила, че Нел най-после е приела факта, че са приятелки и че няма нужда да им благодари всеки път за любезността. Колко е грешала.

— Мога ли да помогна с нещо? — беше запитала Бет, втурнала се в кухнята, подобна на коледна фея с лъскавата си тъмна коса, падаща на букли край лицето, с красивия си пуловер, тъмнозелен като мъха, и със сивата кадифена пола, която обгръщаше краката й.

— Не, скъпа — беше отвърнала Ан-Лиз, вдигнала поглед от готварската печка.

Беше съблякла празничния си костюм след службата в църквата и беше облякла чифт дънки и стара риза, за да не се изцапа при готвенето. Щеше отново да се преоблече веднага щом храната бъдеше готова. Нел беше завързала огромна престилка на кръста си, за да предпази дрехите си. Ан-Лиз с обич си помисли, че Нел изглежда страхотно. Едуард и Ан-Лиз й бяха купили тези красиви обеци и огърлица, които тя носеше с гордост.

— Как върви приготовлението на пуйката? — тя беше запитала Нел, защото Нел беше специалистка по пълнените пуйки.

— Бих казала двайсетина минути, просто за всеки случай — каза Нел и прозвуча като истинска професионалистка.

— Добре, аз ще отворя фурната, за да можеш по-лесно да я извадиш — отговори Ан-Лиз.

Едуард влезе в кухнята едва когато бяха приключили с всичко.

— Как са моите две любими готвачки? — беше запитал весело.

— Чувстваме се чудесно — каза Ан-Лиз и вдигна капака на тенджерата, за да види как върви приготовлението на брюкселското зеле.

— Всичко върви прекрасно — каза Нел. — Не мирише ли удивително? Знам, че умираш от глад, Едуард, храната ще е превъзходна. По-добре да се позабавим малко, но да бъде съвършена.

— Ти си специалистът, Нел — каза той.

И вечерята наистина беше превъзходна. Ан-Лиз се чувстваше горда, като знаеше колко много хора се карат над коледната вечеря, докато нейното семейство и приятелите й се наслаждаваха на топлината и храната и се смееха щастливо на шегите и спомените от предходни Коледи.

Онази вечер, след като всички си бяха отишли по домовете, а Маркъс и Бет гледаха телевизия на долния етаж, Ан-Лиз и Едуард лежаха в леглото прегърнати.

— Денят беше прекрасен, нали? — запита Ан-Лиз.

Беше изтощена. Приготовлението на храната беше наистина тежка работа, а тя искаше всичко да е съвършено. Имаше нужда сега да се върне към този ден, да го преживее отново. Винаги се чувстваше така на Коледа.

— Беше прекрасно, скъпа — каза Едуард, целуна я по челото и се обърна на другата страна. — Уморена си — каза великодушно. — Да заспиваме.

Някога правеха любов през нощта след големи събития като годишнини и рождени дни. Това беше станало част от брака им, спомни си Ан-Лиз в този момент. Трябваше да разбере, че нещо не е наред, когато Едуард не искаше да я прегърне и да я съблече нежно, да я люби с онази смесица от страст и нежност, която идва с годините. Трийсет и седем години брак. Трябваше да се досети, че нещо не е в ред. Но не беше, защото беше концентрирана не върху това, което трябва.

Какъв ли щеше да бъде епитафът й? Ан-Лиз държеше очите си отворени, за да не падне самолетът, но просто беше наблюдавала грешния самолет?

Независимо колко ядосана беше на Едуард, беше по-ядосана на самата себе си. Осъзна и това едва сега. Не беше видяла наближаващия разрив и не можеше да си го прости.

Не можеше да се застави отново да погледне Изи в лицето и да види шока, изписан на него, не и когато й се искаше да закрещи. Беше дошла, за да прекара известно време с Лили. По-добре беше да се прибере у дома си и да остави Изи да се запита за миг къде ли е отишла, отколкото да се поддаде на мъката пред очите й.

У дома щеше да може да се отпусне и да вземе едно хапче от успокоителните, от които се беше отказала преди години. Бяха останали няколко в шишенцето в чекмеджето на нощното шкафче, достатъчно, за да стигнат, докато се реши да отиде на лекар. Нямаше смисъл да отлага и това обаче. Бореше се, беше твърдо решила да не пие отново проклетите антидепресанти, защото те предизвикваха у нея чувство за провал. Но беше дошло времето да се извадят тежките оръжия — ако доктор Уелън разполагаше с нещо, което да разпръсне мрака в главата й, значи тя имаше нужда от него. От голямо количество. В противен случай, кой можеше да каже какво ще се случи?

 

 

Беше седем часът вечерта, когато се върна в болницата. Спокойствието й беше резултат на поетите хапчета. Надяваше се, че Изи, уморена от часовата разлика, ще се е прибрала у дома при баща си. Защото, ако не беше, Ан-Лиз нямаше да може да се справи.

Удивително как една малка таблетка може да я накара да се чувства по-добре. Е, не много по-добре, но по-спокойна.

Като че ли се намираше на малка лодка насред огромен и дълбок океан, но след като погълнеше малката таблетка, вече не изпитваше нужда да наднича през борда в тъмната бездна под себе си. Знаеше обаче, че тя е там. Само че не искаше да я погледне. Можеше да живее и без да гледа, което беше много по-добре, отколкото да се заставя да се взира и да усеща как я обзема тревога.

В болницата имаше много посетители, които вървяха забързано по коридорите, носеха цветя, бутилки минерална вода и списания на любимите си хора. Ан-Лиз спокойно и искрено се усмихваше на всички. Хората бяха толкова мили.

Като стигна в отделението, в което лежеше Лили, беше изненадана да види до леглото й да седи жена. Тя дори държеше ръката й. Не беше Изи, беше по-млада жена, може би към края на двайсетте, имаше дълга руса коса на кичури и носеше свободните панталони и заострените обувки, които Ан-Лиз винаги свързваше със студентите, взели свободна година от университета, за да посетят Тайланд.

— Здравейте — каза тя с любопитство.

— О, здравейте. — Момичето скочи на крака и загорялото му лице изрази тревога.

— Аз съм Ан-Лиз, роднина на Лили.

— Съжалявам, не исках да се натрапвам. Аз съм Джоди, не съм нито приятелка, нито роднина.

Ан-Лиз премигна озадачено, изненадана. Луничките на младата жена издаваха ирландски произход, но акцентът й беше австралийски.

— Всъщност така и не успях да се срещна с мисис Шанахан, но разговаряхме по телефона. Дойдох да я посетя в болницата, защото се чувствах… — Тя прехапа устни. — Отговорна.

Ан-Лиз я гледаше втренчено. Лицето на момичето беше дружелюбно, открито. Надяваше се, че антидепресантите не я правят глупава, но не виждаше никакъв смисъл в това.

— Как?

— Обадих й се — продължи Джоди, сега дори още по-тревожно. — Исках да й задам въпроси относно Ретнъри. Тя ми каза, че ще се срещне с мен. Ивон, съседката ми, твърди, че мисис Шанахан не е била в Ретнъри от години, но аз все пак я помолих да ми разкаже за имението, а после тя получи удар. И вината е моя!

— Бедното дете — каза Ан-Лиз. — Не бъди глупава. Вината не е твоя.

— Вие не разбирате, не е така! — настоя Джоди. — Тя е вече доста стара, трябваше да разговарям с някого другиго по въпроса, който ме интересува. Разтревожих я, трябва да е така, защото й се обадих предния ден, а на следващия Ивон ми каза, че е тук в кома.

— Не ти си причината за мозъчния удар — успокои я Ан-Лиз. — Очевидно не познаваш леля ми. Лили може да се справи с абсолютно всичко и възрастта й няма нищо общо тук. Духът й е млад, не съм виждала друг човек с толкова отворен за света ум. Ако не е искала да се срещне с теб или ако си я разтревожила, щеше да ти го каже, сигурна съм. Кажи ми с какво точно разследване искаш да се заемеш. — Ан-Лиз беше изпълнена с любопитство.

— Искам да знам всичко за Ретнъри. Намерих тази снимка, нали разбирате, споменах го пред нея…

— А на снимката имаше ли човек с името Джейми? — запита Ан-Лиз.

— Не, успях да науча името само на един човек, лейди Ирен. Защо?

— Работата е там, че Лили не е идвала в съзнание след удара, с изключение на онзи път, когато спомена името Джейми. Никой от нас не знае нищо за никакъв Джейми в живота й и зет й мисли, че е възможно това да е важно. Сега, като знам, че двете сте разговаряли за миналото, смятам, че тя е мислила отново за него. Възможно е този Джейми да е бил свързан с родителите й, които са работили в Ретнъри.

— Бих могла да се опитам да открия — каза Джоди. — Ако искате, защото не желая да се натрапвам, но… — Тя спря.

— Това наистина ще е чудесно — каза Ан-Лиз. — Мисля, че Изи, племенницата ми, и баща й също биха искали да знаят кой е Джейми.

— О, Изи, жената, която дойде от Ню Йорк — каза развълнувано Джоди. — Ивон ми разказа за нея. Звучи толкова вълнуващо.

— Да, така е — съгласи се Ан-Лиз, макар да мислеше, че за нея нищо вече не може да бъде вълнуващо. Но пък, от друга страна, хората вероятно надценяваха ролята на положителните емоции. Спокойствието беше по-добрият избор. — Работата е там — добави тя, — че лекарите не могат да преценят дали думите на Лили са от значение. Предполагам, че става въпрос за нещо като сънищата, за които никой нищо не знае. Може да ни е от полза да знаем кой е Джейми, а може и името нищо да не означава.

— Но е възможно да получим отговор на загадката и тя да си отиде с радост — каза Джоди.

Ан-Лиз погледна нетърпеливата млада австралийка с благи очи и отворено сърце. За Джоди всичко беше просто. Лили вероятно щеше да умре и най-доброто, което можеха да направят за нея, беше да сглобят частите на мозайката, за да може тя да си отиде щастлива от този свят, с мисълта за добре изживян и подреден живот. Но, разбира се, нито един човешки живот не е така подреден, помисли си с горчивина Ан-Лиз. Ако тя умреше сега, никой не би могъл да сглоби частите от живота й вместо нея и ако някой все пак го направеше, то частите нямаше да се съединят плавно и без видима линия.

Заради предизвиканото от лекарствата спокойствие тя чувстваше, че може да гледа на живота си някак отстрани, без опити да го контролира.

— Можем да проверим местните регистри и да погледнем статистическите данни от преброяването на населението през годините — каза ентусиазирано Джоди. — Учила съм как да правя исторически и археологически проучвания в университета. Очарователно е, но, разбира се, след като навлезеш в материята. Чувствам, че тук, в този район, има много история, много неща за разказване. Дали това ще се хареса на мисис Шанахан, как мислите?

Ан-Лиз се замисли. Обикновено усещаше, че вероятно би могла да даде отговор на всички въпроси, но в момента нямаше ни най-малка представа какво би искала от нея Лили — дали би предпочела да се ровят в миналото, или да го оставят обгърнато в мистерия. Никой не беше чувал за Джейми, което вероятно означаваше, че Лили си има своите тайни.

Може би Изи щеше да иска да проследят докъде ще ги отведе въпросното име. Изи беше по-близка роднина на Лили от нея. Да, в това имаше смисъл — Изи можеше да вземе решенията. Всички, които беше взела до този момент, бяха удачни, нали?

— Джоди — каза тя, — хайде да говорим с Изи. Ако тя реши, че идеята е добра, ще се заемем с проучването. Но може би ще е добре да изчакаме няколко дни. В момента може би прибързваме. Знам, мислиш, че това може да й помогне да излезе от комата, но да изчакаме все пак.

— Разбира се — съгласи се Джоди. — Не бих искала да направя нещо, което ще я разтревожи. Харесах я още когато разговаряхме по телефона. Тъжно е, ако тя има нужда от някого, а ние дори не знаем кой е. Като във филм, нали? Има толкова много неща, които не знаем за другите.

Ан-Лиз кимна. Нямаше доверие на самата себе си, страхуваше се да проговори.

— Трябва да си много изморена — добави мило Джоди. — Ако искаш, прибери се у дома си да изпиеш чашка кафе или чай. Болниците могат да бъдат много досадни. Дядо ми почина преди две години, преживяването беше доста мъчително.

Идеята за чаша топъл чай, изпит на спокойствие, без да има нужда да води разговор, без да мисли напрегнато каква е причината Едуард да я напусне, без да се чуди какво да направи по въпроса, изведнъж се стори изключително привлекателна на Ан-Лиз.

— Да, това ще бъде прекрасно — каза тя. — Ще поседя при Лили десет или петнайсет минути, а после можем да тръгнем, ако искаш. А можем да пийнем нещо и в града.

Тамарин блестеше като малко бижу, сгушено в подножието на хълмовете, когато излязоха от болницата двайсет минути по-късно. Ан-Лиз видя дома си през погледа на Джоди и реши, че изглежда много красив.

Пътят им следваше извивките на „Планкет стрийт“, къщите от двете страни на улицата бяха боядисани в пастелни цветове и приличаха на детска рисунка. Беше валяло обилно предния ден и съчетанието от дъжда и слънчевата светлина на предходните дни беше извършило чудеса с цветните сандъчета по прозорците и лехите в градините. Ярките цветове на розовия и червения здравец контрастираха с белите и светлолилави любелии.

Беше толкова спокойно и красиво и за първи път, откакто Едуард си беше тръгнал, Ан-Лиз беше способна да изпита наслада от пейзажа.

— Кафе-барът на Дорота? — предложи Джоди, когато стигнаха до „Харбър скуеър“.

Ан-Лиз тъкмо щеше да отговори утвърдително, когато си спомни, че напоследък се налагаше да избягва това място, за да не срещне Едуард и Нел. Толкова много места избягваше, включително супермаркета, освен късно нощем, защото знаеше, че не би могла да се справи, ако срещне съпруга си или Нел. Чувството, че е по-морална и по-достойна, не можеше да се пребори с двойния удар от предателството и депресията. Ан-Лиз знаеше, че макар много да искаше, нямаше да може да ги изгледа спокойно. Много по-вероятно беше да се разплаче или дори да припадне.

— А защо да не опитаме в „Нуук“? — предложи тя.

„Нуук“ беше малък бар-ресторант, там беше изключително уютно, въпреки че декорът беше модерен. Винаги имаха поне два вида сладкиши — едните от кухнята на Ома, а другите от австрийската сладкарница в съседство. Въпреки че Ан-Лиз нямаше кой знае какъв апетит напоследък, мисълта за енергията на въглехидратите предизвика слюнка в устата й. Освен това, Едуард никак не обичаше въпросното заведение. Което беше идеално за нея.

Стигнаха пред „Нуук“ и Ан-Лиз бутна входната врата. И видя Нел, застанала до една от масите да разговаря с двойката, която я заемаше. Ан-Лиз се закова на мястото си като вкаменена. Тъй като пазаруваше много късно и внимателно подбираше местата, които посещаваше, не беше виждала Нел от онзи ден преди седмица, когато Едуард я беше напуснал. След толкова много време, прекарано в мисли за нея, беше странно да я види от плът и кръв и да проумее факта, че тя не е нищо повече от жена на средна възраст с внимателно фризирана коса и гримирани клепачи. А двойката, заела местата, бяха Джералдин, тяхна обща приятелка, и съпругът й Бени.

Тримата изглеждаха шокирани и виновни и Ан-Лиз заподозря, че тя е била предмет на разговора им. И изпита острото убождане от чувството за ново предателство. Джералдин не й се беше обадила нито веднъж по телефона да поговорят, очевидно знаеше какво става. Без Ан-Лиз да го осъзнае, Джералдин се беше превърнала в нейна бивша приятелка. Вече беше избрала коя страна да вземе.

— Тъкмо си тръгвах, тръгвам си — побърза да каже Нел с очи, потъмнели от шок и объркване.

— Не е ли това най-уютното и най-прекрасното местенце на света! — възкликна Джоди, която влезе след Ан-Лиз и се огледа с любопитство. — Толкова е красиво. Погледни само тапицерията от лилав велур. Фантастично!

Никой не й отговори.

— Канех се да се обадя, Ан-Лиз — каза Джералдин и се изправи, очевидно по-смутена и от Нел.

Направи опит да прегърне Ан-Лиз, но Ан-Лиз я отблъсна. Изпари се и последната й капка консерватизъм, а и действието на успокоителните като че ли изведнъж премина, защото тя изпита силен гняв. На кого му пукаше какво мислят хората за нея? Сигурно беше полудяла, че избягваше обичайните за нея места. Нел заслужаваше да се срещне с гнева й.

— Не ме докосвай! — сряза тя Джералдин. — Избрала си коя страна да вземеш. Обзалагам се, че вече си изслушала историята от гледна точка на Нел.

— Няма нищо такова — успокои я Джералдин. — Тревожехме се за теб.

Ан-Лиз изсумтя.

— Тревожите се за мен? Но не достатъчно, за да ми се обадите по телефона и да ме запитате как се чувствам, след като съпругът ми си тръгна от дома заради тази крава! А тя… — посочи невъздържано Нел с ръка — тя едва ли се тревожи за мен, независимо че се опитва да представи всичко в благоприятна за нея светлина. Права ли съм, Нел?

Нещо вътре в Ан-Лиз й подсказа, че не бива да прави това, че по-късно ще съжалява, че е крещяла, че е изказвала високо в този малък бар в Тамарин всяка мисъл, минала през главата й. Но не можеше да се въздържи, искаше да се изкаже. Можеше да се спре толкова, колкото и прииждащият прилив.

— Всъщност бих дала всичко, за да узная какви ти ги е наговорила отвратителната Нел, Джералдин. Дали ти е казала истината, или ти е замазала очите с някаква версия, в която аз съм достойна за съжаление? Хм, да видим, мисля, че се е случило второто.

Нел се изчерви още повече.

— Не се налага да слушам това — каза тя. — Нито мястото, нито моментът са подходящи.

— Да, ти знаеш всичко, включително кое е подходящото място и точното време, така ли? — поиска да знае Ан-Лиз. — Мисля, че добрите стари нрави бяха потъпкани, когато отмъкна Едуард от дома му. Да, ти го отведе, нали? Не се преструвай, че е било иначе. Подлуди ме онази сутрин, когато каза, че сигурно съм знаела за теб и Едуард. Прекрасно знаеше, че нямам никаква представа какво правите зад гърба ми. Аз все още мислех, че си моя приятелка.

Не се чуваше нито звук в цялото заведение, всички слушаха. Дори сервитьорите, които не говореха английски, стояха неподвижни с отворени усти, опитвайки се усилено да проследят разговора.

— Ти знаеше почти всяка мисъл, минала през главата ми, Нел. Ако мислех, че Едуард има любовна връзка, щях да го споделя с теб. Радвам се, че не знаех, защото, представи си, ако ти се бях оплакала, че Едуард има любовница, а ти щеше да седиш там с ококорени очи и да възкликнеш: „О, не!“ А по-късно щеше да се разбере, че ти си въпросната жена.

Клиентите започнаха да мърморят недоволно.

— Тръгвам — каза гневно Нел и се опита да мине покрай Ан-Лиз.

— Не, не тръгваш! — изсъска Ан-Лиз.

Беше по-висока и по-силна от Нел. Беше толкова ядосана, че искаше да замахне и с един удар да изтрие глупавата усмивка от лицето на Нел.

— Ан-Лиз — каза Бени, проговорил за първи път.

Съпругът на Джералдин беше истински гигант, но с нежно сърце. Изправи се бавно, готов да се намеси. Изпревари го Джоди.

— Ан-Лиз — каза тя, — моля те, недей.

Ан-Лиз почувства ръката й върху своята. Тя я усмиряваше така, както се усмирява буен кон.

— Не би искала да направиш сцена, не и сега.

Джоди беше по-силна, отколкото изглеждаше. Някак си успя да накара Ан-Лиз да се отмести от вратата. Нел веднага я бутна и се втурна навън в спускащия се здрач. Джералдин остана за миг, загледана втренчено в Ан-Лиз.

— Съжалявам — каза тя, което нямаше никакъв ефект. — Съжалявам.

— Разбира се — измърмори Ан-Лиз.

Джоди я дръпна към бара. Избра маса, която беше възможно най-далеч от тази на бившата й приятелка и съпруга й. Ан-Лиз се отпусна тежко на мястото си и хвана главата си с ръце. Не я интересуваше как изглежда и кой щеше да я забележи. Нека всички видят и разберат какво става в живота й, не даваше пет пари за правилото да не изкарваш кирливите си ризи на показ. Нел и без това щеше да разкаже историята така, както тя желае.

Джоди не изчака някоя от сервитьорките да се приближи. Стана и отиде до служебния ъгъл, където наля горещо кафе в една от чашките. Върна се и го остави пред Ан-Лиз.

— Ето — каза. — Изпий го.

Седна възможно най-близо до Ан-Лиз и я прегърна.

— Знам, че си в шок, но пийни малко кафе, ще те ободри.

— Мислех, че брендито е решението за шока — каза Ан-Лиз и обгърна димящата чашка с длани.

— Но е вредно за сърцето — отговори Джоди. — Не искам да се наложи да те отведат в болницата на носилка.

Ан-Лиз се засмя тихо.

— Благодаря ти — каза. — Съжалявам, че стана свидетел на това. Предполагам, че клюките в Тамарин не достигат до теб. Или си чула, че съпругът ми ме напусна заради най-добрата ми приятелка.

— Не, не знаех — каза Джоди. — Не живеем тук достатъчно отдавна, та да получаваме електронна поща от съгражданите си. Ивон знае ли? — запита тя. Ивон беше не само нейна съседка, но и приятелка на Ан-Лиз от магазина.

— Не знам. — Ан-Лиз сви рамене. — Не съм й казала още, не мога да събера смелост. Въпреки че ми е добра приятелка и вероятно ще вземе моята страна. Господи — въздъхна, — защо трябва да има страни дори когато един брак се разпада?

— Повечето хора не искат да вземат ничия страна — отговори Джоди.

Обаче Ан-Лиз не я слушаше.

— Всъщност това не е разпадане на брака — каза тя. — Това е нещо като мина или дори минно поле. Разпадане е прекалено невинна дума. Човек винаги знае, усеща, когато този момент наближава, но аз не знаех. Нямах ни най-малка представа. Колко ли глупава изглеждам? Не прави тази грешка, Джоди. Дръж очите си отворени. Прости ми — извини се тя. — Ти нямаш нужда от съвета ми. Вие, по-младите хора, знаете повече за връзките от моето поколение. Ние мислим, че трябва да ги запазим на всяка цена, че е признак на слабост, ако си тръгнеш. А може би е признак на слабост да останеш, когато всичко край теб се разпада. Но аз не знаех, че е така. Мислех, че всичко е наред. Прости ми — каза отново. — Сигурно не искаш да те натоварвам с това. Със скучните подробности от чужд брак. Не исках да те шокирам.

— Въобще не съм шокирана — каза Джоди и сви рамене. — Хората непрекъснато се разделят. Родителите ми са разведени.

— Съжалявам — каза Ан-Лиз.

— Недей — отговори Джоди. — Така е по-добре. В детството ми, те се караха непрекъснато, когато с брат ми си легнехме, а после, на сутринта, се преструваха, че всичко е наред. Като че ли бяхме глухи и не чувахме виковете им. Така е по-добре. И двамата са щастливи, просто не са заедно.

— И това не те ли отблъсна от брака? — запита Ан-Лиз.

— Не, накара ме да мразя споровете. И особено безсмислените. Двамата с Дан нямаме разправии за нищо. Непрекъснато ми се струва, че нещо не е наред при нас. Всички казват, че за здравия брак са нужни разгорещени спорове, но ние никога не сме имали такива. Имаме несъгласия, разбира се, и тогава сме много нещастни, защото трябва да се противопоставим на другия. Но никога не си крещим. Не бих искала това да се случи.

— Аз също — каза Ан-Лиз и се замисли за това, че трябваше да използва минало време, защото никога вече не би могла да изрази несъгласие със съпруга си. — Не харесвах разгорещените спорове, в които и двете страни изпускат нервите си. Ние също никога не се карахме. Двамата с Едуард се разбирахме доста добре. Не казвам, че винаги ни е било лесно, но имахме Бет, затова трябваше да полагаме усилия дори когато ни беше тежко.

— Бет е твоя дъщеря? Какво мисли тя за всичко това?

— Тя не знае.

— Не си й казала?

— Не, не съм. Но ще се наложи да й кажа, защото ще дойде в Тамарин да види Лили. И вероятно ще полудее, когато разбере, че двамата с баща й сме се разделили.

— Защо не си й казала? — запита Джоди.

— Чудех се как да го направя — въздъхна Ан-Лиз. Замисли се за това, че винаги, през целия живот на Бет, се беше опитвала да й спести някои неща. За да бъде всичко съвършено за нея. Това беше прекалена грижа, знаеше го, но винаги беше чувствала, че така е правилно. Бет беше такава нежна, крехка и уязвима душа, че не би могла да се справи с болката в живота. Работа на Ан-Лиз като нейна майка беше да я защити от болката, а ето, че сега нямаше никакъв избор, освен направо да я потопи в океан от болка.

— Ще трябва да й кажа. Но не знам как ще го направя.

— Кажи й го направо — посъветва я Джоди. — Аз бих искала да постъпиш така, ако бях твоя дъщеря. Племенницата ти, Изи, знае, нали?

— Да, казах на Изи. Днес всъщност. Тя беше буквално шокирана. — Ан-Лиз трепна при мисълта за въпросния разговор, изпита наново ужаса от него. — Изи е много силна, има богат жизнен опит. А фактът, че беше шокирана, ме разтревожи. Кара ме да се питам как ще успея да поднеса на дъщеря си същата тази новина. Мислех, че нищо не може да шокира Изи, а ето, че това успя.

— Може да й е било трудно да чуе новината, защото живее в чужбина — каза замислено Джоди. — Когато не живееш у дома си, лошите новини те карат да изпитваш вина, че си далеч. Отначало изпитваш вина, а после си малко благодарен, че си далеч, защото означава, че няма да ти се наложи да се справяш с това. Звучи ужасно, нали?

— Не — каза Ан-Лиз. — Ти просто си откровена. Иска ми се в този момент да бях някъде далеч, защото тогава нямаше да ми се наложи да се справям с нищо ужасно. Но нямам такава възможност. Трябва да съм тук заради Лили, Бет и Изи. Ти ще харесаш и двете. Бет няма да остане дълго, но Изи има отворен билет, така че сигурно ще е тук поне още седмица.

На Ан-Лиз й хрумна, че бездействието никак не беше характерно за племенницата й, а беше възможно Лили да остане в това състояние още известно време, така че Изи нямаше да може да очаква нищо, освен да седи до леглото на баба си. За нея може би щеше да е добре в компанията на Джоди, двете да разследват миналото на Ретнъри, да проучат името Джейми. Така нямаше да мисли непрекъснато за Лили. Ан-Лиз започваше да се пита дали Лили ще се върне някога в този свят.

— Тя може да ти помогне с проучването. Много е умна, а и ще й бъде трудно да си намери някакво занимание. Напусна Тамарин преди толкова много време, че сигурно не се чувства на мястото си тук. Така ще изпита чувство за принадлежност, за съпричастност — каза Ан-Лиз.

— Да, това ще бъде страхотно — отговори Джоди. — И аз бих се радвала. Мислиш ли, че ще има нещо против да ми помогне?

— Не, Изи е работлива, умна, може да бъде и всеотдайна. Ако искаш някой да ти помогне да стигнеш до дъното на историята, бих казала, че Изи е твоят човек. С чара си може да измъкне информация от всекиго, притежава огромна способност за концентрация, затова и е постигнала такъв успех в работата си. Предполагам, че в известен смисъл тя е омъжена за работата си. Но всеки сам прави избора си, Изи също има това право.

— Ще й бъде трудно, ако с Лили се случи най-лошото — каза Джоди.

Ан-Лиз тъжно кимна.

— На всички ще ни бъде трудно — съгласи се тя, — но особено на Изи. Ще бъде, като отново да изгуби майка си.