Кати Кели
Сърдечна болка (1)

Пролог

Умът й знаеше, че постъпва грешно. Лежеше с отворени очи в настъпващото утро и усещаше топлото тяло до себе си — топло, въпреки студа в стаята. Никога преди не беше спала гола, а сега се питаше как е възможно въобще да се спи облечен.

Разбира се, човек има нужда от друго тяло до себе си, тяло като неговото, твърдо и мускулесто в резултат на усилените физически упражнения, стегнато и стройно, нито един излишен грам, силно.

А беше толкова нежен с нея. Дланите му с нежните пръсти на пианист бяха оставяли червени следи по тялото й през нощта, а очите му блестяха на меката приглушена светлина.

Дланите му изгаряха кожата й, а тялото й се трансформираше в нещо, непознато до този момент — скъпоценна плът, която трябваше да е преплетена с неговата и обожавана.

— Толкова си красива. Иска ми се този миг да продължава вечно — беше й казал с онзи нисък и плътен глас, който тя обичаше. Всъщност тя обичаше всичко у него.

Той беше съвършен.

И не беше неин.

Тяхното време беше откраднато — по няколко часа от време на време, хванали ръце под масата по време на вечеря, притиснати плътно в голямото хотелско легло като корабокрушенци върху тесен сал. През тези часове той беше неин, но тя го имаше само назаем.

Отново осъзна ужаса на раздялата. Усещаше я като физическа болка дълбоко в стомаха си.

Той щеше да се събуди скоро. И трябваше да тръгне преди седем, за да хване влака.

Ако тя беше тази, която трябваше да напусне първа хотелската стая, просто не би могла да го направи. Но той можеше, трябваше. Подтикваше го чувството за дълг.

В стаята беше тъмно и само проблясването на стрелките на будилника показваха, че е утро. Тя стана тихо от леглото и дръпна леко тежката завеса, за да пропусне поне лъч от сивата утринна светлина. Навън валеше. Онзи леденостуден дъжд, който жестоко прониква чак до костите.

От улицата долитаха шумовете на ранната утрин. Затръшване на врати, клаксони, улично движение. Всекидневният живот продължаваше около тях — като работливите мравки в колонията, всяка от които върви по своя път и не осъзнава живота на другите. Никой не даваше пет пари за нея.

Той се размърда в леглото и тя забърза към него с отчаяното желание да се наслади и на последните минути от близостта им. Ако затвореше очи, почти можеше да се престори, че отново е нощ и все още имат много време.

Но той вече потъркваше сънено очи и прокарваше длан по брадичката си с тъмната набола брада. Скоро щеше да си тръгне.

Тя плачеше докато той се движеше силно в нея, тялото му — тежко и топло.

— Не тъжи — каза той, наведе глава и целуна солените й сълзи.

— Не плача — каза тя и се разплака още по-силно. — Искам да кажа, не плача нарочно. Ще ми липсваш, не мога да го понеса.

— Трябва. Налага се и двамата да търпим.

Не знаеше, че любовта може да е така изпълнена с възторжена радост и едновременно с такава агония. Всяка ласка ги приближаваше към момента, в който той щеше да си тръгне. Всеки път, когато я докоснеше, тя мислеше: Дали това не е последният път, в който ме люби? Ще го видя ли отново?

Не можеше да спре сълзите, нямаше сили. Но го направи, защото трябваше.

Накрая лежеше тихо и смълчано в леглото и го наблюдаваше как се приготвя. Точно преди да излезе, той седна на леглото, прегърна я и я целуна, като че ли тя беше кислородът, без който не можеше да диша.

Тя го стисна силно, едната й ръка обгръщаше плътно врата му, другата беше поставена зад тила му. Целунаха се със затворени очи — така, че никога да не забравят тази целувка.

— Трябва да тръгвам. Обичам те.

Тя не можеше да проговори, защото щеше отново да се разплаче.

— Довиждане.

Той не се обърна назад и тя се запита дали това не е основната разлика между мъжа и жената. Мъжете гледат напред — воини, фокусирани върху бъдещето. Очите на жените се стрелкат навсякъде. Търсят, питат, молят се на Бога да пази обичаните от тях хора.

Легна отново в леглото, все още топло и носещо отпечатъка на тялото му. И се запита дали някога ще го види отново.