Шърли Кенеди
Островът на бляновете (8)

VIII

— Ти луда ли си? Не мога да повярвам! — Хана изглеждаше ужасена, но Джени не бе и очаквала друго. — Защо не му каза истината за Вивиан?

Двете се връщаха от ранния излет с моторната яхта. Палубата беше пълна с водолази и едва към края на пътуването Джени успя да разкаже на приятелката си събитията от изтеклата нощ. Бе твърдо решила да не споделя нищо с нея, но сърцето й бе тъй препълнено от щастие, че трябваше да го излее пред някого.

— Обещах й да не му казвам нищо — тя се облегна на релинга, скръсти ръце пред гърди и се приготви да изслуша ядовитата тирада на Хана.

— И кога ще се върне това безценно съкровище? — Хана беше близо до избухването.

— Ако знаех само… Вече шеста седмица от нея ни вест, ни кост.

— И ти смяташ да седиш безучастно и да я чакаш да се върне и да ти измъкне с измама Боб изпод носа!?

— Но какво друго мога да направя? Те трябва сами да изяснят взаимоотношенията помежду си.

— Сигурна ли си, че наистина е постъпила в санаториум?

— Тя ми каза така.

— А според мен сега се търкаля в някой евтин мотел и се оправя от махмурлука си! На това впрочем трябва да разчиташ.

— Престани, моля те! Не съм толкова подла, че да й желая такова нещо. Аз наистина ще се радвам, ако тя остави пиенето — въпреки всички неблагоприятни последствия за мен…

Хана тежко въздъхна.

— На твое място бих казала на Боб. Той рано или късно ще го научи.

— Но не и от мен!

— Велики боже, наистина понякога си много твърдоглава! — възкликна възмутена Хана. — Упорито вредиш на самата себе си!

Джени вирна брадичка.

— Знам, че положението е много деликатно, но съм убедена, че постъпвам правилно. Боб ме обича и това ми е достатъчно, за да бъда щастлива. Всичко друго ще се оправи.

Тя затвори очи и изложи лицето си на ярките слънчеви лъчи. Престана да отговаря на гневните забележки на приятелката си и скоро Хана се отказа да й досажда.

Яхтата се доближи до пристана и в този момент и двете забелязаха фигурата на мъж, който им се стори познат.

— Не може да бъде! — ахна Хана. — Какво търси Джери тук?

— Едва ли е трудно да се отгатне — намръщи се Джени. — По-интересното е защо.

— Обзалагам се, че отново иска да те върне при себе си. Щастливка си ти, моето момиче — ухили се иронично приятелката и. — Можеш да избираш между двама. Радвам се, че запазих шаферската си рокля.

— Затваряй си устата! — изръмжа Джени. — Трябва да помисля. Какво ли иска?

— Имаш още тридесет секунди да решиш как да се държиш с този негодник — да бъдеш любезна или да го хвърлиш във водата.

Джени я изгледа ядосано, после насочи поглед към кея. Джери я беше забелязал и й помаха с ръка.

Тя скочи от борда и се приближило него, опряла ръце на хълбоците.

— Я гледай ти, каква изненада. На какво дължа тази чест?

— Джени! — възкликна с широка усмивка той. — Колко се радвам да те видя отново!

— Радостта не е взаимна. Какво искаш?

Джери изглеждаше засегнат от недружелюбното посрещане.

— Да те видя, скъпа. Мисля, че е време да изгладим отношенията си.

— Няма какво да изглаждаме, освен ако нямаш предвид парите, които ми дължиш.

— Ах, това ли? Има време — вдигна рамене той. — Не можем ли да поговорим на по-спокойно място, в хотелската ми стая например?

— Не можем! — отсече Джени. Самонадеяността му я раздразни. — Ако имаш да ми казваш нещо, направи го тук. Имам и друга работа.

— Но, Джени… — изгледа я слисан той. — Не мога да те позная. Специално долетях от Хюстън до тук, за да те видя, а ти се държиш толкова…

— А ти как се отнесе с мен? — прекъсна го тя гневно.

— Точно затова съм дошъл. Направих грешка и искам да я поправя.

— И как стигна до това заключение?

— По много причини. Никога не съм предполагал, че ще почувствам толкова осезателно липсата ти. Но главно заради снимката…

— Каква снимка? — попита недоумяващо Джени.

— Снимката, за която говори цял свят. Не се преструвай, че не знаеш за какво става дума!

— Наистина не знам.

— Е, добре, тогава ще ти я покажа. Нося я със себе си. — Джери извади от чантата си навит на руло плакат и й го показа.

Тя пребледня. Това беше нейната снимка почти в цял ръст — метър на метър и петдесет, — където протягаше ръка към червената коралова риба. Съвършено гола! Снимката, която Боб й бе обещал, че няма да показва никому! Почувства, че коленете й се подгъват, а кръвта нахлу в лицето й.

Без да забележи смайването й, Джери продължи да говори:

— Не можеш да си представиш колко се изненадах, когато открих този плакат на витрината на един магазин! Всъщност, първоначално не те познах, само си казах: „Я, какъв хубав задник!“. Но когато се вгледах по-добре, видях, че си ти! Моята Джени! И знаеш ли какво — продават се като топъл хляб, навсякъде, по всички магазини и книжарници! Всичките ми колеги безкрайно ми завидяха, когато им казах, че си моя годеница. Този плакат е истински хит, Джени! Ти си невероятно популярна!

— Хит ли? — откликна механично тя, все още в шок.

— Да! Това ме накара да дойда на себе си. Когато те видях гола, с този разкошен задник, внезапно ми стана ясно какво можеше да изгубя. Затова дойдох сега…

— Млъкни! Отвращаваш ме!

Мисълта, че всички нейни роднини и познати са могли вече да видят снимката, я хвърляше в паника. Искаше й се да потъне в земята. Не можеше да повярва, че Боб е направил това. Събра всичките си душевни сили и се овладя.

— Напразно си изминал дългия път дотук, Джери. Нищо вече не може да се промени между нас. Върви си.

— Но, Джени! Ние се обичаме! Аз мислех…

— Аз не те обичам, Джери Босуел, и никога няма да се омъжа за теб. Нищо вече не ни свързва.

— Това последната ти дума ли е?

— Да!

Джери отново нави плаката на руло й и го подаде.

— Ето, можеш да го задържиш. На мен вече не ми трябва. Очевидно мислиш само за себе си! Аз какво да правя сега?

— Ами можеш да вървиш по дяволите!

И преди той да успее да реагира, Джени рязко се обърна и го остави сам на кея.

 

 

Боб се бе облакътил на тезгяха, когато тя влетя разярена в магазина.

— Какво значи това? — изкрещя в лицето му и тръсна плаката пред него.

Той я изгледа недоумяващо.

— Нищо не разбирам! Не съм го правил аз…

— Аз ти се доверих, Боб! Ти ми обеща!

— Джени, не съм аз, повярвай! Не съм показвал снимката никому!

— Лъжеш! Знаеш ли какво означава това за мен? — горчиви сълзи се появиха в очите й. — Как ще застана пред майка си, пред роднините си? Тази снимка съсипва доброто ми име и цял живот ще ме преследва!

Боб протегна ръка към нея, но тя рязко я отблъсна.

— Не ме докосвай! Защо го направи, обясни ми! За пари ли?

Той енергично разтърси глава.

— Джени, чуй ме! Имаш право да бъдеш бясна, но кълна ти се във всичко свято на този свят, кълна се в сина си — не съм аз! Снимките са заключени в лабораторията и никой не би могъл да…

Внезапно спря и се плесна по челото:

— Вивиан! Тя има ключ от лабораторията! О, господи!

— Сигурен ли си? — вгледа се в очите му, но вече знаеше, че точно така се е случило.

— Няма кой друг да е. Но защо, дявол да го вземе? Категорично не за пари, убеден съм в това!

Сянка на подозрение пробяга по загриженото му лице:

— Тя знаеше ли за нас?

Джени безмълвно кимна. Всичко беше ясно. Боб затвори очи и промълви съкрушено:

— Аз съм виновен. Дадох ти обещание, което не успях да удържа. Безкрайно съжалявам.

— Вярвам ти, Боб, и не те обвинявам, но в края на краищата за мен е важен фактът, че снимката е продадена. Тя вечно ще стои между нас.

— Не го казваш сериозно, нали?

— Напротив. Вивиан искаше да ни раздели и успя.

Той нервно прокара пръсти в косата си.

— Може би сега си прекалено възбудена и афектирана, за да разсъждаваш трезво…

— Не, Боб, отивам си вкъщи.

— Но защо? Остани при мен, моля те! Не е чак толкова лошо, колкото си представяш.

Тя само мълчаливо поклати глава.

— Виждам, че твърдо си решила. Иди и се помири със семейството си. Но ми обещай, че пак ще се върнеш!

— Не вярвам — отвърна хладно Джени и побутна гневно плаката към него. — А това можеш да задържиш като сувенир!

— Джени!

— Сбогом, Боб. Никога повече няма да се видим! И тя затръшна вратата след себе си.

 

 

Обратният полет до Денвър беше много мъчителен за Джени. Бе тръгнала набързо още същата вечер и едва успя да се сбогува с Хана и да й поръча да се обади на майка й да я посрещне на другия ден на летище „Стейпълтън“. Приятелката й, естествено, се опита да я разубеди, но тя остана непреклонна.

Сега, в самолета, в главата й се връщаха всички прекрасни спомени за миговете, прекарани с Боб. Колкото и да се опитваше да си забрани да мисли за него, те я връхлитаха от всички страни и я задушаваха. И като капак на всичко непрестанно чуваше думите на Джери: „Хиляди плакати… хит… разкошният ти гол задник…“

За пръв път погледна през прозореца, едва когато самолетът се снижи към пистата в Денвър и ахна от изненада. Всичко наоколо бе покрито с пухкав бял сняг. Не бе съобразила, че в Колорадо вече е зима, и бе облечена в лек памучен костюм, с отворени летни сандали. Дано майка й се бе сетила да донесе топло палто и ботуши, иначе щеше да замръзне.

А дали майка й изобщо щеше да я посрещне? Или щеше да обърне гръб на безсрамната си дъщеря, позволила да я фотографират гола?

Най-сетне машината се приземи, моторите заглъхнаха. Джени се оглеждаше на всички страни, но никъде не откри Амелия Ларк. „Може да ме чака в багажното“ — опита се да си вдъхне кураж и си запроправя път сред множеството.

Но майка й не беше и там. След като се повъртя още малко в огромното, постепенно опразващо се хале, Джени взе чантата си и се отправи към пиацата на такситата. В този момент зад гърба й прозвуча познат глас:

— Джени, насам!

Беше леля й Женевиев, по-голямата сестра на майка й. Джени пусна багажа си на земята и с радостен вик се хвърли на шията й:

— Леличко, мила леличко! Нямаш си представа дори колко се радвам да те видя!

— Извинявай, че закъснях, малката, но движението във вашия град е истински кошмар през зимата. А и докато намеря място за паркиране…

— Мама не можа ли да дойде с теб?

— Ами, тя… — леля й се подвоуми. — Не успя, горката…

— Лельо, всичко наред ли е вкъщи? — попита с внезапно натежало от тревога сърце девойката.

— Мили Боже, разбира се, че е наред, защо да не е?

Джени само поклати с недоверие глава. Усещаше, че леля й крие нещо.

— Да си се сетила да ми донесеш някое палто или манто?

— Господи, и през ум не ми мина за това!

— Е, нищо, ще го преживея.

По пътя за вкъщи тя почти не се обади повече, зъзнейки и тракайки със зъби, докато парното в колата загря. Слушаше с половин ухо бъбренето на леля си, но едва ли и могла да повтори и дума от чутото.

След около половин час спряха пред къщата. Джени се взря в ярко осветените прозорци и си каза, че може би ги вижда за последен път. Докато преминаваше по тясната алея към входната врата, почти босите й крака затъваха в снега.

Отвори боязливо вратата на всекидневната и замръзна — стаята беше пълна с народ!

— Добре дошла у дома, Джени! — извикаха всички в един глас, станали на крака и обърнати, към нея.

От изумление Джени изтърва всичко, което носеше в ръце, и не можа да помръдне нито педя. Приятели, близки и роднини се устремиха към нея, надпреварваха се да й стискат ръката и да я приветстват едва ли не като олимпийски шампион. Тук бяха и престарелите й баба й дядо, братовчедът Родни, леля Бевърли, близки и далечни съседи, и най-отзад — майка й!

А на стената, на мястото на масления морски пейзаж, висеше той — плакатът с нейната снимка, обвит с шарени крепонени лентички!

— Добре дошла, скъпа! — майка й сияеше, когато я притисна в прегръдките си. — Успяхме ли да те изненадаме? Надявам се, че леля Женевиев не е издала нищо! Извинявай, че не дойдох да те посрещна на летището, но нали трябваше да забавлявам цялата тази компания!

После Амелия Ларк се обърна към плаката на стената:

— Снимката ти е великолепна! Пожъна невероятен успех. О, Господи, никога не съм се надявала дъщеря ми да стане известна! И само като си помисля, че я е правил Робърт Кемпиън…

Джени все още не можеше да се отърси от изумлението си.

— И ти… не си ми сърдита, че съм позволила да ме снимат гола?!

— Разбира се, че не, скъпа! — заля се в доволен смях майка й. — Микеланджело също е рисувал голи жени, а никой досега не ги е упрекнал за това, нали?

Джени също се разсмя, а после вече не можеше да се спре. Тялото й се разтресе в истерични пристъпи и тя едва не се задави.

— Какво ти става, мила? — изгледа я загрижено Амелия.

— Нищо, мамо, всичко е наред. Просто денят за мен беше много уморителен — с мъка се овладя Джени и прегърна майка си през кръста. — Много ти благодаря за посрещането. Но нека първо си сваля мокрите обувки, а после ще празнуваме.

Това определено не беше най-изисканото парти, на което бе присъствала. Храната се състоеше само от поизсъхнали бисквити, а за пиене имаше само плодов сок и лимонада, но Джени никога не се бе чувствала по-щастлива в обкръжението на толкова много хора. Всички бяха изключително мили и сърдечни и се гордееха с нея.

В единадесет и последният посетител се сбогува и когато вратата се затвори зад гърба му, тя се отпусна с доволна въздишка в любимото си кресло. Амелия седна в люлеещия се стол срещу нея.

— Всички ние много се радваме за теб, Джени, но аз малко се безпокоя от внезапното ти завръщане. Нещо лошо ли се е случило?

— Всъщност, върнах се заради плаката — и Джени на дълго и нашироко й разказа за всичко, което се бе случило на Бонайре. Не спести и най-малката подробност. Накрая заключи — Виждаш ли, избягах от Боб, защото мислех, че ще бъдете шокирани от снимките.

— Но, Джени, как си могла? Бедното момче! — майка й изглеждаше много по-загрижена за Боб, отколкото за нея. — Нито аз, нито семейството ни сме толкова консервативни, колкото си си представяла! Нищо срамно няма в женската красота, освен когато се използва с нечисти помисли! Погледни най-изящните творения на изкуството!

— О, мамо, сега вече и аз гледам така на нещата, но когато Джери размаха под носа ми плаката, бях направо смазана. Не можех да разсъждавам трезво.

— Нали точно това ти е казал и Боб! И какво смяташ да правиш сега? Мисля, че трябва да му се извиниш.

— Нямам представа как да постъпя. Срам ме е да му се обадя. Искам първо да се наспя, после ще решавам.

Но сънят дойде много трудно в клепачите й. И когато най-сетне заспа, вече беше взела решение: утре ще отлети обратно за Бонайре.

През нощта над града се изви страхотна снежна буря и на следващия ден всички летища, естествено, бяха затворени. Не й оставаше нищо друго, освен да чака времето да се оправи.

Но това не стана нито през този, нито през следващите няколко дни. Джени се измъчваше от нестихващи угризения на съвестта за начина, по който се бе отнесла с Боб. Беше направила огромна глупост — обвини го за нещо, в което не бе виновен, и го изостави с унизяваща гордостта му безцеремонност. Сигурно я бе намразил и нямаше да иска и да чуе за нея. Майка й се опитваше да я накара да му позвъни, но тя се страхуваше, че ще й затвори телефона. Искаше да може да го гледа в очите, когато му признае грешката си, и по тяхното изражение да отгатне чувствата му.

 

 

Така измина близо седмица, и една сутрин се случи нещо неочаквано — обади се Вивиан Кемпиън. Джени остана шокирана, когато чу гласа й в слушалката.

— Намирам се Денвър и бих искала да се срещна с вас — каза тя.

— Аз също имам причини да ви видя — заплашително отвърна Джени. — Какво ще кажете да обядваме в мексиканския ресторант.

— Разбрано, в един в ресторанта — и Вивиан затвори.

„Какво ли значи всичко това?“ — озадачи се девойката. Припомни си думите на Хана: „Понякога животът ти ми прилича на сапунена опера.“.

Чакаше в ресторанта близо половин час, когато видя към масата да се приближава фрапиращо елегантно облечена жена. Трудно можеше да се познае в нея онази Вивиан от преди два месеца, когато я бе видяла след пиянската й нощ в „Garza Blanca“. Лицето й изглеждаше свежо, подмладено, гримът бе по-умерен, очите — бистри и открити. Джени усети неприятно свиване в областта на стомаха. Всички признаци сочеха, че мисис Кемпиън бе спряла да пие. А това вероятно значеше, че Боб я е приел отново!

Вивиан започна направо:

— Дължа ви едно извинение и ето това — тя бръкна в чантата си и й подаде един чек.

Джени го погледна и смаяно вдигна очи:

— Десет хиляди долара? За какво?

— Авторски права върху плаката, и това е само първата вноска. С течение на времето ще получите още няколко такива, погрижих се да ви ги изпращат направо на вас. Както се досещате, извинението също е по повод снимката ви. Разберете ме, бях луда от ревност! Исках да ви убия, но не посмях. Затова реших да ви отмъстя по този начин. Допусках, че щом Боб крие снимките, на които сте гола, значи вие не сте съгласна да бъдат публикувани. Не го направих за пари — имам повече, отколкото са ми необходими, за да притежавам каквото си пожелая. С изключение на любовта на Боб… — гласът й изтъня и пресекна. — Няма ли да поръчаме най-сетне нещо за пиене?

Сякаш беше чакал само тази реплика, при тях изникна метр д’отелът:

— Какво желаят уважаемите дами?

— Двойна водка и…

— Чаша плодов сок за мен — откликна Джени и поклати глава с тъжна усмивка. Значи бедната Вивиан не се бе освободила от порока си!

— Да, права сте — разчете правилно жеста й мисис Кемпиън. — Нищо не излезе от лечението, аз дори го прекъснах предсрочно. Напоследък пия непрекъснато.

— Но вие изглеждате подмладена…

— Пластична операция, скъпа. Временно спасение.

— Чувала съм, че…

— Да, да, има успешно излекувани — Бети Форд, Лиз Тейлър. Но те са изключение.

— Не бива така да се погубвате! — възкликна Джени. — Сигурно има начин…

— Е, не съм се предала още. Тук, в Денвър, се запознах с един млад и много способен лекар, който ми дава големи надежди. Казва, че шансовете ми не са никак лоши. Решила съм да продам на Боб моя дял от магазините и никога повече няма да се върна на Бонайре.

Донесоха напитките и Вивиан жадно отпи голяма глътка, преди да продължи:

— Боб ви обича, Джени, това не мога да променя. Джейсън също ви харесва. Загубих битката, време е да се оттегля. Впрочем, с него вече всичко изяснихме. Надявам се да мога от време на време да виждам сина си. Моля ви, не ме лишавайте от това, Франк смята, че ще е от полза…

— Кой е Франк?

— Лекарят, за когото ви говорих. Мисля, че е влюбен в мен… Но стига съм говорила за себе си! През цялото време се питам едно нещо: какво, по дяволите, правите още тук, че не заминете при Боб?

— И аз вече се питам същото! — засмя се облекчено Джени.

— Върнете се при него, Джени, и бъдете щастливи! Всеки трябва да направи своя избор в живота. Колкото до мен, аз вече го сторих.