Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Janey’s Picture, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Верка Филева, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 23гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg
- Разпознаване и корекция
- Daniivanova(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Шърли Кенеди. Островът на бляновете
Издателство „Слово“, Велико Търново, 1994
Редактор: Детелин Гинчев
ISBN: 954–439–172-X
История
- —Добавяне
III
След безсънната нощ Джени седеше на кухненската маса пред чаша кафе и кутия с носни кърпички и наливаше на Хана кафе.
— Не мога да повярвам, Джени — поклати глава приятелката й. — Просто не е за вярване! Какво ти обясни той?
Джени горчиво се засмя.
— Каза, че трябвало да намери себе си.
Очите й бяха червени и подпухнали. Иначе розовите й бузи бяха бледи, около устата й се бе врязала дълбока вдлъбнатина. Беше още по нощница и пеньоар, косата й висеше на усукани кичури около лицето.
— Аз самата още не мога да повярвам. Щом не е искал да се ожени за мен, защо не ми го каза по-рано? Защо едва два дни преди сватбата?
Хана я погали по ръката.
— Кой знае какво става в главата на Джери? Това ти никога няма да успееш да проумееш. Той самият също може би не е наясно.
Една сълза се търкулна по страната й.
— Само като си помисля за всички онези хора, които не пожалиха нито пари, нито време и труд, за да ми помогнат! Шаферките, моята малка цветарка и майка й, която прекара много часове, заета с шиене на сладката й рокличка… А сега трябва да им се обадя и…
Тя млъкна и взе нова носна кърпичка, за да избърше бликналите сълзи.
— Не — каза утешително Хана, — на никого няма да се обаждаш. Това ще направим аз и майка ти. Нали?
Мисис Ларк кимна.
— Не се измъчвай повече — продължи приятелката й. — Най-добре да се качиш горе и да си легнеш отново. Изглеждаш ужасно. Трябва да наложиш очите си с мокра кърпа.
— Хана е права — Амелия Ларк постави чиния с бъркани яйца на масата. — Яж, дете мое, а след това се опитай да поспиш още малко. Ние с Хана ще уредим всичко.
— И едно не забравяй, Джени — настоятелно добави Хана, — това не е краят на света. Никой в нищо не може да те упрекне. Ничий живот не е съсипан, още по-малко твоят, макар че сигурно сега така ти се струва.
— Толкова се срамувам! Иде ми да се скрия в някой тъмен ъгъл! Сигурно нямаше да е толкова лошо, дори ако Джери беше загинал при катастрофа например… Но така, просто да ме зареже! — сълзи задавиха гласа й.
Мисис Ларк безпомощно дъщеря си по рамото, а на лицето на Хана се изписа енергично изражение.
— По-късно ще говорим за това. Първо трябва да отложим сватбата.
Тя грабна телефонния указател и се доближи до апарата в кухнята.
— Хм… откъде да започна?
С чашата кафе в ръка Джени седеше и слушаше как Хана и майка й провеждаха разговор след разговор по телефона. Виждаше как угасват всички нейни надежди и мечти. От време на време дочуваше в слушалката едно „О, колко ужасно!“, или пък „Не мога да повярвам!“. И неизменният въпрос — „Защо?“
Опитваше се да вземе някакво ясно решение. За щастие имаше майка си и Хана. Те искрено й съчувстваха и бяха готови да й помогнат, доколкото това беше възможно. Сама никога не би се справила. Макар че все още беше в шок, съзнаваше, че трябва да се стегне и да преодолее всички ужасни дни, които й предстояха.
— Добре! — Джени стана и оправи косата си. — Време е да поема моя дял от неприятните задачи. Хана, ще дойдеш ли с мен?
Приятелката й кимна. Джени се усмихна на майка си, която я гледаше загрижено.
— Не се безпокой, мамо. Повече няма да губя самообладание. Можеш ли да продължиш да звъниш на хората, които не открихме?
— Но разбира се…
— Обещавам ти също да не плача вече. Вече го преживях. Какво още може да ме сломи?
След това изтича в стаята си, за да се освежи и облече. Отправи дълбока въздишка към небето: „Боже, помогни ми да преодолея всичко това!“
— Сега накъде? — погледна я въпросително Хана, палейки колата.
— Най-напред в туристическата агенция. Искам да отменя резервацията.
Джени изглеждаше сега значително по-добре, отколкото сутринта. Беше взела душ и измила косата си. Лицето й все още бе бледо, но очите й вече не бяха червени от плач, а около плътните червени устни се бе изписала решителна черта.
— Във всеки случай поне ще можеш да се върнеш на старата си работа — бодро отбеляза Хана.
Джени повдигна рамене. Не искаше да мисли за бъдещето, първо трябваше да се справи със сегашната бъркотия.
Спряха пред пътническото бюро.
— Веднага се връщам — подхвърли към Хана и слезе.
— Добро утро, Джени — поздрави я с приветлива усмивка Макси, служителката зад гишето. — Жалко, че се е наложило да промените плановете си.
— Вие откъде знаете? — изненада се Джени.
— Джери току-що беше тук. Разказа ми за новата си работа. И все пак е жалко, че трябва веднага да заминете за Хюстън.
В Джени се надигна ужасно подозрение.
— Дойдох да проверя дали мога да си получа обратно парите.
— Вече е уредено. Дадох всичко на годеника ви. Слава богу, че се обадихте навреме. Утре щеше да бъде късно…
Момичето млъкна, забелязало смаяното й изражение.
— Значи сте му дала и моите триста долара?
Макси кимна объркано.
— Не биваше ли да го правя?
— Сватбата ни с Джери се отменя — каза Джени с твърд глас.
Служителката я изгледа втрещена.
— О, господи! Много съжалявам! Но Джери ми каза съвсем друго нещо! Никога не бих му дала парите, ако знаех!
Джени се опита да я утеши с мила усмивка:
— Не се упреквайте, Макси. Станало е недоразумение, това е всичко. Сигурна съм, че Джери възнамерява лично да ми върне моята част от сумата.
В действителност тя въобще не беше убедена в това.
— Няма да повярваш — каза възмутено, когато се върна в колата. — Джери е взел моите триста долара от бюрото!
— Но това е кражба! — Хана без малко щеше да експлодира от гняв. — Джени, предчувствам нещо още по-ужасно — каза тя след кратък размисъл. — Как стоят нещата с банковата ти сметка? Не е ли обща на двама ви?
— Да, така е… — Джени едва сега се сети за десетте хиляди долара в банката, по-голямата част от които бяха нейни спестявания.
Хана светкавично форсира двигателя и потегли със свистящи гуми.
— По най-бърз начин трябва да стигнем до банката! Нямаше ли доста сметки за уреждане около сватбата?
Джени дълбоко си пое въздух.
— О, Хана, от снощи изобщо не съм се сещала за това!
Започна да пресмята какво бе платила с кредитната си карта: подаръците, наемната такса за многото смокинги, поканите, сметките за цветята, снимките, оркестъра, ресторанта… толкова много, че не можеше да побере всичко в главата си. Без съмнение щеше да се получи значителна сума.
— Сигурно съм изхарчила около три хиляди долара от сметката! — изстена тя.
— Ако все още има нещо в нея!
— Джери не би направил това! Той не може… — не посмя да изрече онова, което премина в главата й. Седеше със свити юмруци и разтуптяно сърце на седалката в бясно фучащата по улиците кола. Хана не обръщаше никакво внимание на табелите с ограниченията на скоростта.
На гишето в банката Джени извади кредитната си карта.
— Бих искала да знам каква сума има на сметката ми — каза на служителя.
Той вкара номера на картата в компютъра, и погледна екрана:
— Разполагате със сто долара, мис Ларк.
Джени се опита да си поеме дъх:
— Сто долара ли? Трябваше да бъдат десет хиляди!
— Един момент, моля. Сега ще проверя.
С пъргави пръсти служителят заработи по клавишите и след това отново погледна екрана:
— Днес са изтеглени девет хиляди и деветстотин долара и четиридесет и пет цента.
Вдигна очи към Джени и като забеляза колко бледо стана лицето й, добави:
— Сметката има и друг титуляр, нали?
Тя кимна вцепенено. Никога през живота си не се бе чувствала толкова глупаво. Колко е била наивна! Но как би могла да предположи, че нейният любим, вдъхващ такова доверие Джери, е в състояние да изчезне с парите й? Сега й оставаше само едно.
— Мога ли да телефонирам?
— Естествено — кимна банковият служител. — Оттатък, в салона, има кабини.
Докато набираше номера, се молеше Джери да си е вкъщи.
Той беше там.
— Да, моля?
— Джери? — гласът й прозвуча задавено.
На другия край на линията беше тихо. Най-сетне Джери студено каза:
— Какво искаш? Тъкмо тръгвам за летището.
Джени се опита да говори с твърд глас.
— Джери, в банката съм. Тъкмо установих, че си опразнил нашата обща сметка. Ще бъдеш ли така любезен да ми обясниш какво означава това?
Отново настъпи дълга пауза.
— Е-е… да, взех парите. Всъщност исках още снощи да ти кажа, че…
— Така ли? — безпомощен гняв се надигна в нея. — А щеше ли да ми кажеш, че възнамеряваш да изтеглиш и тристате долара от пътническото бюро?
„Спокойно — си каза, когато забеляза, че повишава тон. — Само да не изпадна в истерия.“
— Но, Джени… — започна да обяснява той, запъвайки се. — Ти трябва да разбереш, че ще имам известни разноски, когато се установявам в Хюстън. Затова взех парите.
— И аз имам дългове тук в Денвър! Всички досегашни разноски по сватбата… Освен това, Джери, парите са общи! Нямаш право да вземаш всичките!
— Ще си получиш обратно парите — отвърна той нетърпеливо. — Съжалявам, но вече трябва да тръгвам. Таксито ме чака. Дочуване, Джени.
Отсреща нещо щракна и линията прекъсна. Като вцепенена Джени остави слушалката и се обърна към Хана, приближила се междувременно до нея.
— Той просто затвори! Представяш ли си? Трябва да изляза оттук, преди да превъртя окончателно!
Когато отново седнаха в колата, Хана хвърли към приятелката си загрижен поглед.
— А сега накъде?
— Накъде ли? Не знам. Толкова съм възмутена, че не мога да мисля нормално.
Очите на Джени искряха, устните й бяха побелели от гняв.
— Но все пак трябва да има някаква възможност да си вземеш обратно парите от Джери.
— Той каза, че ще ми ги върне, макар да се съмнявам, че все още мога да разчитам на обещанията му факт е, че сметката ни беше обща, но как бих могла да докажа, че по-голямата част от парите беше моя и че Джери ги е взел без знанието ми?
— Как ми се ще този негодник да ми падне сега в ръцете! — разпали се Хана. — Много бих искала да му кажа какво мисля за него!
Известно време цареше мълчание.
— Ти никога не си го харесвала, нали? — беше повече констатация, отколкото въпрос. — Сега, като се връщам мислено назад, трябва да си призная, че и мен много неща в Джери ме смущаваха. Но не исках да се задълбочавам, надявах се, че всичко като по чудо ще се оправи, когато се оженим.
— Ти все още ли вярваш в приказки? — попита Хана ядосано.
— Разбира се, че не. А сега още по-малко. Започвам да разбирам, че повече съм била влюбена в мисълта за сватбата, отколкото в Джери.
— Точно това впечатление имах и аз тази сутрин — Хана я погледна проницателно. — Ти беше разочарована, не ще и дума. Но само защото пропадна сватбата, а не защото загуби мъжа, когото обичаш.
Джени кимна.
— Права си, Хана. Трябва да си призная, че някъде в подсъзнанието ми един тих глас ми нашепва: „Слава богу, ти не биваше да се омъжваш за Джери Босуел!“.
Хана избухна в смях и преди самата да разбере как, Джени също се засмя.
— Виждаш ли — отбеляза приятелката й, — дори вече можеш да се смееш. Не е настъпил краят на света.
— Възможно е — усмивката на Джени изчезна. — Но все още боли.
— За това ти вярвам. А освен това имаш още един малък проблем.
— Да! — Джени изстена. — Един проблем на стойност три хиляди долара. Откъде да намеря толкова пари?
— Аз знам откъде! — Хана сложи ръка на рамото й и го стисна ободрително. — Хайде да отидем до магазина и да поговорим с новия собственик!
Боб Кемпиън! През последните ужасни часове Джени го бе изтласкала от мислите си, но сега лицето му внезапно изплува пред очите й. Ах, да, Боб Кемпиън. Хубаво й беше да си мисли за него в този момент. Той беше проявил жив интерес към нея — макар и само за да я снима. Или все пак бе усетил тръпката, преминала през нея, когато ръцете им се докоснаха? Уплашено отблъсна тази мисъл. Лудост беше да мисли за нова връзка, при току-що приключила стара.
— Хана, ако си мислиш, че ще стана модел на Боб, забрави това! Искам само да си получа старата работа. Трябва да си изплатя задълженията.
— Но защо настояваш непременно да си останеш продавачка в Денвър, когато можеш да се гмуркаш в приказното Карибско море?
Джени си спомни двата плаката с актови снимки. И това ако не беше убедителна причина!
— Можеш ли да си представиш, че ще се оставя да ме фотографира гола? Как мислиш, какво би казала майка ми за това?
Хана я погледна развеселена.
— Мислиш ли, че Боб ще те накара да се съблечеш изцяло? Но дори и така да е, ти си вече зряла жена. Няма причини да криеш тялото си. Какво мисли майка ти не е толкова важно. В края на краищата не тя ще служи за модел!
— Никак даже не е смешно! — Джени погледна укорително приятелката си. — А и не е само това. Цялата работа е малко…
— Опасна?
Джени кимна.
— Именно. Толкова е далеч от къщи и от всичко, с което съм свикнала. Как да ти го обясня… Аз се чувствам най-добре в моя малък свят. Не знам как бих се справила…
— … с един истински мъж като Боб Кемпиън, нали? Вместо с Джери, който е самата досада! Това имаш предвид, признай си!
Джени тихо се засмя.
— Може и да си права.
Как бих могла да го направя, наистина? — помисли си тя. — По дяволите, та аз почти припаднах, когато той ми подаде ръка!
— Опитай все пак, струва си!
— Никакви експерименти! — натърти Джени. — Отивам в магазина, за да търся работа. Това е всичко, което искам в момента.
— Но представи си само — замечтано продължи Хана, — ти и аз, ние двете заедно на Бонайре… Какво удоволствие би било да…
— Млъкни! — тръсна енергично глава девойката.
Когато няколко минути по-късно влязоха в магазина, по съчувствената физиономия на Кени Джени разбра, че той вече знае новината.
— Боже мой, Джени, колко съжалявам! Какво си въобразява този идиот, да те зареже просто така! Ще го смажа от бой, ако ми падне!
— Тук ли е още Боб? — побърза Хана да прекъсне излиянията на брат си. — Опитвам се да убедя Джени да замине с мен като фотомодел — в случай, че междувременно Боб не е намерил някоя друга.
Преди Джени да успее да каже каквото ида било, Кени я прегърнал притисна към себе си.
— Супер! Боб наистина беше впечатлен от теб, Джени. Доколкото знам, все още не е намерил нищо подходящо. Но е възможно Вивиан да има някоя предвид.
— Вивиан? — погледна го въпросително Хана. — Коя е Вивиан?
— Бившата му съпруга. Ах, това е малко странна история. Те се разведоха преди две години, но продължават да въртят заедно бизнеса. Половината от компанията е нейна — на мисис Вивиан Кемпиън.
Той произнесе името й бавно, като наблягаше на всяка сричка.
— Ти познаваш ли я? — продължи да пита Хана.
— Виждал съм я. Тя е жена, която не се забравя лесно.
— Какво значи това?
— Ами… — Кени сбърчи чело. — Трудно е да се опише. Тя е доста… необикновена и не е за пренебрегване. Доколкото знам, Боб се е развел, защото тя имала проблеми с алкохола. Сега вече не пиела. Останали са просто добри приятели.
— А заедно ли живеят?
— Не, не мисля — Кени повдигна рамене. — Боб притежава къщата тук в Денвър и една на Бонайре, а тя е получила семейното жилище на Бахамските острови. Дори не знам дали се виждат често, а и не ме интересува, факт е, че тя сега ми е шеф, също както и на теб, Хана.
Докато слушаше разговора, Джени се питаше защо безкрайно я натъжи обстоятелството, че в живота на Боб съществуваше някаква жена. Макар да не му бе вече съпруга, очевидно все още ги свързваха някои неща. „Какво ме е грижа?“ — си каза ядосано. Само веднъж беше говорила с този мъж. Семейните му взаимоотношения не я интересуваха. Имаше си достатъчно собствени неприятности, над които да си блъска главата.
— Аз всъщност не искам да ставам фотомодел на Боб, Кени. Искам само старата си работа, ако е възможно.
— Възможно е, разбира се. Намирам за страхотно, че се връщаш. Но по-добре е да говориш лично с Боб. Той е отзад в офиса.
Джени се упъти натам и изненадано установи, че сърцето й лудо бие, а в стомаха й се бе свила твърда топка. „Успокой се, момиче! — каза си укорно. — Всичко, което искаш от Боб Кемпиън, е работа!“ Пое си дълбоко дъх, почука на вратата и решително я отвори.
Боб седеше зад бюрото, навел глава над някакви книжа.
— Здравейте — тихо каза тя и затвори след себе си. Подготви се за неговото съчувствие, защото несъмнено бе чул за провалената й сватба.
Той вдигна глава и известно време я гледа замислено, преди да отговори също така тихо:
— Здравейте, Джени — слаба усмивка премина по лицето му. — Как сте?
Джени го погледна изненадано, после внезапно се засмя. Стана й приятно, че той се държеше с нея така, като че ли нищо особено не се бе случило.
— Би могло да бъде и по-добре — отвърна непринудено. Странно защо се почувства някак разтоварена.
Той се изправи, все още усмихвайки се леко. Колко добре изглежда! — помисли си тя. Погледът му се плъзна по фигурата й, докато й протягаше ръка. Джени беше доволна, че този път се бе облякла по-прилично, отколкото при първата им среща. Знаеше, че розовата блузка и тесните джинси подчертават ефектно гърдите й и тясната талия.
— Трябва да е побъркан.
Тя го изгледа с недоумение.
— Кой?
— Идиотът, който ви е изоставил. Луд, напълно превъртял!
— Може би сте прав. Познавам го, откакто се помня, но изглежда не съм могла да го опозная истински — тя отново се усмихна. — Във всеки случай, благодаря за комплимента.
— Аз съм напълно сериозен. Вие сте много красива, Джени. Не разбирам как може някой да си позволи да ви изгуби… — той махна с ръка. — Но това не ме засяга.
Изкашля се и смени темата.
— Ще тръгнете ли утре с мен за Бонайре, за да ви фотографирам?
Тя издърпа ръката си, която той като че ли забрави да пусне, и го погледна отблизо в очите.
— Не, но бих желала да получа предишната си работа в магазина.
Той я изгледа така, сякаш не вярваше на ушите си.
— Можете ли да ми обясните защо не желаете да работите за мен като фотомодел?
Как би могла да го направи, без да му каже, че се страхува той да не стане твърде опасен за нея? „Ако продължи да настоява, ще се изчервя като малко момиче“ — мина през ума й. Стегна се вътрешно и отговори с възможно най-спокоен и овладян глас:
— Вие знаете, че годежът ми беше развален.
Боб кимна.
— Онова, което не знаете, е, че бившият ми годеник отне се със себе си общите ни спестявания. Сега имам дългове за около три хиляди долара — разноски покрай сватбата, която няма да се състои.
Видимо лицето на Боб остана непроменено.
— В такъв случай не сте загубила много — отбеляза той саркастично. — Вашият годеник имам предвид.
— Постепенно и аз започвам да мисля така. Но не в това е същността на въпроса. Трябва да продължа да работя, за да погася задълженията си.
— Тогава защо не дойдете с мен? Да не би да мислите, че няма да ви платя за снимките?
— Сигурно не толкова, колкото за работата в магазина. И освен това… — Джени замълча и преглътна — не желая да се снимам гола.
Боб избухна в смях.
— Но какво си мислите вие за мен? Че се занимавам с подводна порнография ли?
Тя почервеня под укоризнения му поглед.
— Нали видях плакатите в магазина! — отвърна ядосано.
— Да, естествено, някои от най-добрите ми работи са актови снимки. Това е вид изкуство, в което съм много добър. Но вашата снимка ми е необходима за заглавната страница на рекламната ни брошура за Карибието, в която има оферти не само за ергени, а и за семейства. Така че колкото и примамливи да са женствените прелести на вашето тяло, те трябва да бъдат показани облечени — иронично пламъче присветна в очите му, когато допълни — За съжаление.
Джени се смути.
— Съжалявам — каза тихо, — не само това е причината. Просто не мога да замина.
Боб я наблюдава дълго, без да каже нещо, после отново се засмя.
— Ще ви платя три хиляди долара, ако ми позирате за тази снимка и до края на сезона работите в магазина на острова. Поемам и всичките ви останали разноски там. Повярвайте ми, Джени, това е рядко изгодно предложение. Не познавам водолаз, който би се поколебал при такава възможност.
Джени поклати глава. О, небеса, това беше много по-примамливо, отколкото можеше да си представи — и много по-опасно!
Той се приближи до нея и хвана ръцете й.
— Не приемам никакъв отказ, Джени Ларк! Ако още сега не тръгнете да си събирате куфарите, няма да ви оставя на мира, докато не се съгласите!
Тя отново поклати отрицателно глава. Ръцете му се плъзнаха нагоре към раменете й.
— Кажете „да“! — Звучеше така, като че ли животът му зависеше от нейното съгласие.
— Защо? Защо точно мен искате? — прошепна едва чуто Джени.
— Защо ли? — дъхът му галеше бузата й. — Защото сте нещо много особено, Джени. От пръв поглед разбрах, че просто сте създадена за нашата заглавна страница, фотомодели има толкова, колкото са песъчинките в морето, но вие… — той направи пауза, разглеждайки я настоятелно. — Не знам как да ви го обясня. Най-просто би било да кажа, че имате прекрасно лице и великолепна фигура. Но това далеч не е най-главното. У вас има нещо необикновено, някакво излъчване, и аз непременно бих желал да ви видя през обектива на камерата си.
Той отстъпи крачка назад.
— Не бива да се страхувате от мен, Джени. Няма да ви досаждам. Когато съм с камера в ръка, моите модели ме интересуват чисто фототехнически. Тогава не съм мъж, а само фотограф.
По-късно Джени многократно се питаше какво я накара да го попита със съблазнителна усмивка:
— А когато сте без камера? И тогава ли не сте мъж?
— Напротив, по дяволите! — той я притегли към себе си, прегърна я здраво, наведе се и я целуна.
Каква разлика с целувките на Джери! — неволно си помисли тя и с готовност отвори устните си.
Боб я целуна дълго и страстно. Дишаше тежко, прегърнал я здраво с една ръка, докато с другата я галеше по хълбоците, милваше гърдите й.
— О-ох! — простена Джени, почувствала топлината на ръката му през тънкия плат и устните му върху нежната кожа на шията си.
Боб задиша още по-задавено, ръката му се вмъкна под блузата й и накара дъхът й да секне. Горещи тръпки пробягаха по цялото й тяло и тя се притисна до него.
Изведнъж той спря, отблъсна я внимателно назад и я задържа на една ръка разстояние.
— Велики боже! — изпъшка отчаяно. Тя видя ясно желанието в очите му. — Отидох твърде надалеч. Съжалявам, Джени. Но ти си толкова съблазнителна! Честна дума, нямах никакво намерение… Няма да се повтори, кълна ти се!
Джени постепенно се овладя, но не дотолкова, че да може да проговори.
— И… какво става сега с моето предложение? — гласът му прозвуча нерешително.
Три хиляди долара! Колкото повече Джени мислеше за това, толкова по-ясно й ставаше, че Бонайре е единственият й изход.
— Да, ще дойда!
— Чудесно! — грейна отведнъж лицето му. — Кога мислиш, че ще можеш да летиш? — но преди тя да успее да отговори, продължи — Знаеш ли какво, заради теб ще отложа снимките с една седмица. Така ще имаш достатъчно време да си уредиш всичко тук.
— Добре — сега изведнъж Джени беше сигурна, че е взела най-правилното решение. Всичко щеше да се подреди добре.
— Само още нещо — допълни Боб сериозно. — Извинявай… Наистина няма да се повтори.