Шърли Кенеди
Островът на бляновете (2)

II

— Джени! Вече си мислех, че изобщо няма да се прибереш! Току-що говорих по телефона със Сан Франциско.

Мисис Ларк се запъти с блеснали очи към дъщеря си, която махаше след колата на Хана.

— И? — обърна се Джени към майка си.

— Чичо Харлан и леля Едит вече са тръгнали. Ще пътуват дотук без почивка, за да стигнат навреме за сватбата.

— Чудесно! Толкова ще се радвам да ги видя!

Тя влезе във всекидневната на малкото еднофамилно жилище и се отпусна на кушетката. Събу маратонките и размърда пръстите на краката си.

— О, господи, колко съм уморена. Но всичко вече е уредено, мамо. Сега единственото, което остава да се направи, е… да се омъжа в събота!

Майка й се настани с чаша чай в ръка в едно кресло. Амелия Ларк бе едва в началото на петдесетте, но с посивялата си коса изглеждаше по-възрастна. Упорито отказваше да я оцвети, за да придобие по-свеж вид.

— С радост щях да ти помогна, стига да ми бе позволила.

В гласа й прозвуча тих упрек.

Ако ти бях позволила, ти щеше да вземеш всичко в твои ръце — помисли си Джени. Тя обичаше майка си, но не искаше да бъде подчинена на силната й воля и на нейните стриктни морални правила.

— Ти и без това много ми помогна, а фактът, че роднините ни ще живеят тук, сам по себе си ще ти отвори доста работа.

Това като че ли беше чаканата от майка й реплика.

— И така — започна тя, — леля Бевърли ще спи в задната стая. Баба и дядо ще получат твоята стая. Леля Женевиев ще спи при мен, а братовчед ти Родни…

— … ще спи на канапето — довърши Джени.

Всичко това те вече бяха обсъждали многократно.

— А чичо Харлан и леля Едит? — сепна се изведнъж тя. — Къде ще ги подслоним? На палатка в градината ли?

— Не, няма да е необходимо. Те ще пристигнат с караваната си. Не е ли чудесно как всичко се подрежда?!

— Супер!

Джени я слушаше вече с половин ухо. Мислеше за Боб Кемпиън. Колко хубав беше! Не само добре изглеждащ в традиционния смисъл на думата, но имаше нещо в себе си, което съвсем я бе объркало. Само ръкостискането му я бе почти подлудило! Дали той самият забеляза това? Ами ако беше? Но това нямаше значение.

И все пак — защо й бе поставил такива смущаващи въпроси за сватбата и я бе погледнал така настойчиво? Дали не подозираше, че тя не обича чак толкова силно Джери?

„Какво ми става?“ — укори се мислено. Внезапно се почувства зле. „Но аз обичам Джери! Може би не безумно, но все пак го обичам.“ Не можеше повече да се сдържа. Трябваше да разкаже на майка си за Боб Кемпиън.

— Мамо, няма да повярваш, но днес се запознах с един страхотен мъж. Даже мисля, че се влюбих в него — е, само за миг, разбира се!

Мисис Ларк повдигна вежди. Чашата затрепери в ръката й.

— Нямаш намерение да откажеш сватбата, нали? — гласът й премина във фалцет. — Моля те, кажи ми, че няма да го направиш! Иначе ще получа сърдечен удар!

Джени се засмя малко пресилено. Да стане мисис Босуел — беше ли действително онова, което си бе мечтала, при положение че съществуваха такива мъже като Боб Кемпиън? Дали не трябва да обмисли всичко още веднъж?

Изплашено отхвърли тези еретични мисли. След това разказа на майка си за предложението, което й бе направил Боб.

— Аз естествено отказах — заключи тя. — Не се безпокой, няма да откажа сватбата. Нали знаеш, че обичам Джери. Не мога просто така да го зарежа.

„Или все пак мога?“ — присмя й се едно тънко гласче в нея.

— Всичко ще стане така, както е запланувано — добави по-високо от необходимото.

— Слава Богу!

Мисис Ларк се облегна с въздишка на облекчение в креслото. Тя винаги бе желала на единственото си дете сигурно бъдеще и беше извънредно доволна, когато дъщеря й се сгоди за Джери. В нейните очи той бе идеалният съпруг.

— Какво още имаш да правиш тази вечер, Джени? Изглеждаш ми уморена. Надявам се, че ще си легнеш рано.

— Не става. Джери ме покани на вечеря — отвърна девойката без капка ентусиазъм.

Наистина беше изморена, но не искаше да дразни годеника си. Щом веднъж бе казал, че ще излизат — значи щяха да излязат. Той не търпеше противоречие. Винаги получаваше онова, което искаше. С това бе свикнала отдавна.

Надигна се бавно от кушетката.

— Ще дойде да ме вземе в шест и половина.

 

 

Точно в шест и половина Джери Босуел, в тъмен костюм и лъснати до блясък обувки, застана пред входната врата. Някога той без съмнение е бил хубаво момче, но сега, на двадесет и пет, вече нямаше нищо младежко в себе си. Чертите на лицето му се бяха втвърдили, изглеждаше прекалено сериозен. Когато Джени му отвори, облечена в синята си вечерна рокля, той едва-едва й се усмихна. В никакъв случай не беше така впечатляващ като Робърт Кемпиън.

— Здравей, скъпи! — приветства го сърдечно тя. — Как беше днес в петролния бизнес?

— Добре, добре — промърмори Джери и я целуна — за нейна изненада — бегло по челото, вместо както обичайно по устните.

— Джери! Как е моят бъдещ зет? — посрещна го мисис Ларк в коридора. — Доведи моето малко момиче навреме вкъщи тази вечер. Джени е изморена и се нуждае от сън. Искаме тя да бъде красива в сватбения си ден, нали?

— Не се тревожете, мисис Ларк — отвърна той сериозно и някак разсеяно. — Ще я върна навреме.

„Какво ли се е случило? — запита се Джени, докато напускаха жилището. — Различен е от друг път. Сигурно и той е нервен заради сватбата, както и аз.“

— Къде искаш да вечеряме? — погледна я Джери въпросително, когато се качиха в колата.

Джени се изненада. Обикновено той знаеше съвсем точно какво иска, а тя просто му се подчиняваше. Помисли малко, после предложи да отидат в мексиканския ресторант, който минаваше за един от най-добрите в Денвър.

Джери само кимна, което я изненада още повече. Ресторантът беше скъп, а той винаги държеше да ходят в по-непретенциозни заведения.

По време на вечерята годеникът й беше необичайно мълчалив. За Джени това беше добре дошло, защото така имаше възможност да говори подробно за приготовленията около сватбата. Надяваше се по този начин да си възвърне приповдигнатото настроение, в което се намираше, преди да срещне Робърт Кемпиън. Коментарите на Джери се свеждаха до едносрични отговори. По време на десерта тя го изгледа загрижено:

— Джери, всичко наред ли е?

След дълго мълчание той отговори:

— Естествено. Какво да не е наред?

И отново замълча, чак докато напуснаха ресторанта. Тогава дойде онова, което бе очаквала.

— Ще ходим ли още някъде? — попита той.

Джени знаеше какво означава това.

— Имаш предвид на хълма?

Джери изсумтя раздразнено.

— Естествено, че на хълма! Или не искаш?

„Не! Не искам! Днес не съм в настроение, дошло ми е до гуша да се отнасяш с мен като с шестнайсетгодишна!“ Не можеше да каже това на глас. Не можеше да му каже, че не желае днес да се любят. Нали непрекъснато си повтаряше, че го обича и че иска да се омъжи за него? Надяваше се, че всичко ще се промени, когато стане мисис Босуел.

— Разбира се, че искам! — усмихна му се нежно. Знаеше какво очаква той от нея, затова се притисна по-близо към него и сложи ръка върху коляното му.

— Е, тогава да потегляме.

Джери подаде газ и насочи колата извън града към планината. След няколко мили се озоваха в парка „Дженеси“ — един прекрасен горист склон високо над светлините на Денвър. Той отби колата в обичайното скривалище и угаси двигателя. Без да промълви нито дума, прегърна Джени, притисна устни към нейните и започна да опипва гърдите й. Дишането му започна да се учестява.

В този момент на Джени й се прииска да скочи и да избяга от колата. „Какво става с мен?“ — запита се тя. В началото сексът с Джери беше вълнуващ. Той беше първият, който я бе целунал. Тогава тя беше на дванадесет или на тринадесет, вече не си спомняше.

Бяха в дома й. Внезапно Джери се наведе над нея и бързо я целуна по устата. Тя така се смути, че се отдръпна рязко и прекатури лампиона. След тази първа целувка последваха други, обикновено върху канапето във всекидневната — най-вече късно следобед, след училище, преди да се върне майка й от работа. Когато Джери купи първата си кола, почти при всяка среща отиваха горе на хълма. Отначало само се целуваха и изследваха взаимно телата си. С течение на времето откриха какви прекрасни чувства може да събуди единият в другия. Една вечер, малко след като Джени бе навършила шестнадесет години, Джери смени тактиката.

Най-напред се целуваха както обикновено, после той разкопча блузата на Джени и помилва гърдите й. Плъзна ръка зад гърба и, разкопча сутиена й и го свали, така че гърдите й бяха облени от меката лунна светлина. При тази гледка Джери се задъха. Наклони се към нея и започна да милва розовите им зърна. Тя също задиша тежко, през тялото й премина непозната тръпка. Простена едва чуто, но не се възпротиви.

И тогава Джери прошепна:

— Желая те, Джени! Цялата! Ела на задната седалка. Моля те!

Досега никога не бе я молил за това. Само се възбуждаха, а после оставяха страстта им бавно да отзвучи.

Джени затрепери от възбуда и страх. Майка й беше й казала, че сексът преди брака е „неправилен“, и колкото и скептично да се отнасяше към съветите й, беше сигурна, че съвестта й ще е гузна, ако сега се отдаде на Джери. Ако и да се обичаха.

— Не мога! Просто не бива, скъпи — каза с отмалял глас. — Моля те, не искай това от мен!

— Но ние се обичаме, мъничката ми! Тогава няма нищо лошо. Не си ли съгласна?

Гласът му беше ласкав като кадифе.

— Кажи, не е ли прекрасно това чувство? — той я притисна в ъгъла на предната седалка, взе дясната й гърда в двете си ръце, притисна устата си върху нея и замилва с език зърното, докато то се втвърди.

Обхвана я трескава възбуда. Докосването на горещите му устни я влудяваше.

— О-о, колко е хубаво… ужасно хубаво! Но какво ще стане, ако…

— Ако забременееш ли? Остави това на мен. Аз съм се погрижил.

Той я галеше и целуваше, докато Джени остана почти без дъх от желание. Накрая вдигна глава и промърмори:

— Ела, бейби, трябва да те притежавам истински! Ако ме обичаш, ще ми се отдадеш!

След това взе ръката й, за да й покаже колко много го бе възбудила.

— Виждаш ли какво направи с мен? — попита с дрезгав глас.

Без да спира да я милва, пъхна длан под бикините й и усети влажната й топлина.

— О, бейби, ти си готова! Ела, достатъчно си игра с любовта! Покажи ми, че си жена! Докажи ми, че ме обичаш, Джени, докажи ми! Ела на задната седалка!

Джени не можеше повече да се владее. Нейната страст бе по-силна от волята й. „В края на краищата той ми е почти годеник“ — успокояваше се тя.

— Да, да, скъпи! Ти знаеш, че те обичам. Аз също го искам!

Преминаха на задната седалка. Джери не си направи труда да съблече полата й, само я запретна нагоре, смъкна бикините и разтвори краката й. Затворила очи, тя очакваше, че ще продължи да я милва нежно по най-интимното място, но вместо това усети как вкоравеният му член рязко прониза меката й плът. Острата режеща болка прекъсна еуфорията й и тя изкрещя:

— Джери! Причиняваш ми болка! Моля те, спри!

Но той не я чуваше. Движенията му ставаха още по-бързи, по-груби и настойчиви, и при това стенеше с отворена уста. Внезапно спря, тялото му се разтърси в дълбока конвулсия. Миг след това се отпусна безсилно върху нея. Мина доста време, преди да повдигне глава.

— Беше ли добре, скъпа?

— Ах, не… не — отговори колебливо тя. Не искаше да го лъже. — Много болеше.

Той я погали по косата.

— Нормално е, първият път винаги боли. Следващият път ще бъде по-хубаво.

Следващият път ли? Не искам никога повече, ако ще е така! — помисли си разочаровано Джени.

Джери хвърли поглед върху часовника си.

— О, вече е станало по-късно, отколкото си мислех. Хайде, оправи се. Имам още да уча.

Това ли беше всичко? Тя искаше Джери да я притисне в прегръдките си, да я утеши… Вместо това той бързо се облече и седна зад волана.

— Хайде, побързай! Трябва да тръгваме.

Разочарована, объркана, тя се изправи, облече се надве-натри и мина отпред. Когато колата излезе от прикритието, промълви полугласно:

— Вече не съм девствена.

— Да не би да си искала да останеш такава цял живот? Ето, сега вече си голямо момиче! Следващият път ще бъде един път, абсолютно съм сигурен в това.

Гордостта на Джени заговори и тя се опита да изиграе ролята на опитна жена.

— Не се тревожи. Знам, че е важно да си подхождаме и в тази област.

След което прибави шеговито:

— Тежко ти, ако следващият път не го направиш по-добре!

Джери се засмя, прегърна я със свободната си ръка и я притегли към себе си.

„Всичко ще бъде наред“ — утешаваше се тя, притискайки се в рамото му. Освен това тайно се надяваше, че този „следващ път“ ще бъде едва след тяхната сватба.

Но тук се беше излъгала. Както и при първия път, всичко започваше някак от само себе си. Отиваха в парка и там без много усилия Джери успяваше да я възбуди. Тя напразно протестираше, докато накрая повече не можеше да откаже. Тогава преминаваха на задната седалка, където обаче всички прекрасни чувства, които той бе събудил в тялото й, неизбежно отлитаха, докато Джери набързо задоволяваше страстта си. Никога не траеше повече от една-две минути.

„Какво става с мен? — питаше се тя непрекъснато. — Защо желанието ми угасва толкова бързо? Да не би да съм нещо сбъркана?“ Понякога молеше Джери да й даде повече време, да я милва по-продължително, преди да я обладае. Но той винаги твърдеше, че не може да чака, защото го е възбудила прекалено много. А след това неизменно я питаше дали този път е било по-добре. Но всеки път Джени клатеше отрицателно глава.

Сега, два дни преди тяхната сватба, опитите на Джери за интимна близост съвсем я охладиха. Предпочиташе да я остави на мира. От няколко години насам не изпитваше никакво желание за любовни приключения в кола. В края на краищата отдавна вече не бяха тийнейджъри. Но и къде ли биха могли да отидат? Тя живееше все още при майка си, а той — при родителите си. Жилището, което бяха наели, щеше да бъде на тяхно разположение едва след сватбеното пътешествие. А да отидат в мотел Джери считаше за излишно разточителство. И така паркът беше единственото място, където можеха да бъдат сами. Но въпреки това… Трябваше да му каже, че сега не е в настроение да прави любов. Той би я разбрал!

— Джери, моля те, недей — прошепна, когато ръката му се устреми към ръба на бикините й.

Той спря и я погледна въпросително. Джени му се усмихна несигурно.

— Моля те, днес не искам… Сигурно е от вълнението, скъпи. Почакай, докато се оженим! Тогава всичко ще е по-различно…

Внезапно на лицето му се появи болезнен израз, той прехапа устни и каза с напълно променен глас:

— Оправи се! Трябва да ти кажа нещо.

Джени издърпа роклята си надолу и се облегна на седалката. Сърцето й силно биеше, чувстваше засилващо се неразположение в областта на стомаха.

— Не мога да се оженя за теб — долетя до нея като изпод земята гласът на Джери.

Устните й побеляха. Не можа да реагира по никакъв начин. Беше шокирана. Само безмълвно го гледаше.

— Чу ли какво ти казах?

Мълчание. Много, много бавно започна да схваща. Прошепна със задавен глас:

— Защо?

Той не можеше, просто не можеше да провали всичките й планове, само защото току-що го бе отблъснала?

— Има много причини за това.

Джери се вкопчи във волана и се втренчи напред, за да не гледа широко отворените й от ужас очи.

— Не се чувствам достатъчно зрял, за да създам семейство. Мислех, че мога, но съм се лъгал. Първо трябва да намеря себе си.

— Да намериш себе си ли? — Джени се бореше за глътка въздух. — Какво имаш предвид?

— Трудно е да се каже. Повишен съм и… ще се местя в Хюстън. Очаквам го отдавна, Джени. Не исках да ти казвам, защото нищо не беше сигурно, но сега вече е факт. Предложиха ми прекрасна работа и първоначално смятах да те взема там. Сега обаче… с една дума, не съм убеден, че трябва да влача жена със себе си. И изобщо… не искам да се женя. Още не.

Сълзи се затъркаляха по страните й.

— А аз си мислех, че ме обичаш? Та нали още от гимназията…

— Тъкмо в това е въпросът — прекъсна я той. — Имам чувството, че съм пропуснал нещо в живота си. Искам да попътувам, да видя нещо от света, да се запозная и с други жени. Не можеш ли да разбереш това?

— Но… аз мога да почакам!

— Не! Решил съм. Няма връщане назад, Джени. Сватбата няма да се състои. И не се опитвай да ме разубедиш, няма смисъл.

— Но как може така? — започна тя, но веднага си каза: „Не, няма да го моля! Няма да хленча и да се унижавам! Той е категоричен. Всичко е свършено. Не бива да ме вижда да плача!“

— Отведи ме вкъщи. — Гласът й прозвуча твърдо.

Благодарен, че не му прави сцена, Джери запали двигателя и потегли надолу по хълма. Тя се сгуши в противоположния ъгъл на предната седалка, колкото се може по-далеч от него. Опитваше се трескаво да схване смисъла на думите му.

— А сватбата? Какво ще стане със сватбата?

Той не отговори, само по-силно натисна педала на газта. Очевидно искаше по-скоро да се освободи от присъствието й. Накрая с въздишка на облекчение спря пред дома й.

— Съжалявам, Джени. Наистина. Вероятно ти се струва, че постъпвам подло, но един ден ще разбереш, че е било за доброто и на двама ни.

— Но сватбата…

— Просто откажи всичко. Достатъчни са само няколко телефонни разговора. Бих ти помогнал, но утре заминавам за Хюстън.

„Това е някакъв кошмарен сън — мислеше тя замаяно, докато отваряше вратата на автомобила. — Просто не може да бъде вярно! Но каквото и да става, той не трябва да ме вижда да плача!“

— Лека нощ и сбогом, Джери Босуел! Върви по дяволите!

Затръшна с все сила вратата и без да се обръща, влезе вкъщи.

Колата потегли с оглушителен рев.

— Джени, ти ли си? — майка й седеше пред телевизора.

— Да, аз съм. Много съм уморена, веднага си лягам.

Изтича по стълбището нагоре към стаята си. Затвори внимателно вратата и се хвърли на леглото. Заровила лице във възглавницата, сърцераздирателно се разплака. С ужас осъзнаваше целия абсурд на ситуацията, в която бе попаднала. Никога нямаше да облече прекрасната булчинска рокля, над която бе работила дни наред. Шестетажната сватбена торта, която бе поръчала и предварително заплатила, отиваше нахалост. Трябваше да откаже обяда и свещеника. И да се извини на всички свои приятели! На фотографа! На оркестъра! Трябваше също да върне и всички подаръци.

О, това беше прекалено много за нея! Разтърсиха я истерични ридания. А какво щеше да стане с резервацията за сватбеното пътешествие? А с роклите на шаферките, за които приятелките й бяха изхарчили толкова много пари? Длъжна беше да им ги заплати. А роднините, които вече са на път за Денвър?

Тихо се почука. След това вратата се отвори и влезе майка й.

— Джени, какво има? Какво се е случило?

Джени повдигна глава със замрежени от плач очи.

— О, мамо! — сълзи задавиха гласа й. — Джери не иска да се ожени за мен, мамо! Няма да има сватба!

Амелия Ларк дълбоко си пое въздух и пребледня. Седна върху леглото и прегърна дъщеря си. Инстинктивно бе направила най-доброто. Задържа я в прегръдките си дълго и мълчаливо.

Джени постепенно се успокои, а когато сълзите й окончателно пресъхнаха, с удивление установи, че не я боли чак толкова, колкото би следвало да очаква. Наистина Джери бе уязвил гордостта й, щеше да бъде оскърбително за нея да застане пред приятели и роднини и да им каже, че сватба няма да има. Но щеше да го преживее, чувстваше го. Той беше потъпкал част от самочувствието й, но сърцето й не бе разбил. Усещаше го да бие отчетливо и равномерно в гърдите си.