Гейл Дъглас
Корабът на мечтите (4)

Четвърта глава

Майк стоеше до бронзовия бюст на английския монарх в Кралската зала, като слушаше разсеяно музиката на оркестъра в другия край на огромния салон и се опитваше да повярва, че съвсем случайно се е озовал близо до капитанското парти. Без особена причина.

Отпивайки от шампанското, той продължаваше да е раздразнителен, като наблюдаваше предвзетите пози на хората и техните стеснителни усмивки, когато фотографът ги щракаше било за спомен, било за пари.

След като адреналинът му се повиши за трети път при появата на някой, който слабо приличаше на Кейтлин, Майк трябваше да признае, че гледа за нея, очаква я и желае нейното появяване.

Въпреки това той бе много озадачен. Какво имаше в тази жена? Защо мисълта за нея го преследваше непрестанно? Защо, когато погледнеше очите й, освен прекрасния им цвят и форма, той виждаше и скритата уязвимост в тях, която трогваше сърцето му? Какво бе това невероятно спокойствие, излъчвано от Кейтлин, което сякаш звучеше като отговор на някаква тайнствена необходимост вътре в него?

Толкова дълбоко се беше замислил, че видимо се стресна, когато Кейтлин най-сетне влезе в салона. Моментално разбра защо тя така го омагьосваше. Сега дъхът му спря. Мислил си бе, че каквото и друго да облече след розовия шифон, с който се яви на модното шоу, то ще бъде по-малко ефектно. Но, изглежда, умението й да бъде зашеметяваща този път бе по-силно от всякога. Роклята й — малайски саронг — изпъстрена с множество цветя, падаше на дипли около тялото й и беше завързана небрежно на едното й рамо, оголвайки заинтригуващо другото.

Майк видя как фотографът помоли Кейтлин да позира за снимка и когато тя се приготви, той остана поразен. Повече от ясно бе, че Кейтлин отлично познава тялото си — доказваше го по начина, по който се нагласяше: инстинктивно, без усилие и мисъл, с изключителна естественост.

Оглеждайки салона непосредствено след снимането, Кейтлин съзря Майк и усмивката й внезапно стана по-лъчиста. Това накара сърцето му да подскочи. Тя се отправи без колебание към него.

— Благодаря за цветята — каза, щом застана до него. — Много са красиви. Приличат на откъснати от буйна цветна градина, диви, но прекрасни.

Точно като Кейтлин Грант, помисли си Майк и каза гласно:

— Бяхте страхотна на шоуто този следобед. Организаторите му сигурно са си помислили, че само по някакво чудо са се сдобили с такъв манекен.

Доволна от комплиментите на Майк и в същото време очарована от това как тъмната му коса и златистият загар на лицето подхождаха на съвършено бялата му риза и черното вечерно сако, Кейтлин успя само да промърмори нещо за благодарност. Тя си мислеше, че е подготвена за неговото въздействие. Преди да напусне каютата си, се бе заклела да контролира добре чувствата си, ако случайно го срещне и заговори с него, но сега не беше сигурна, че ще може да се справи дори и с неколкоминутен разговор с Майк, без да се запъва и изчервява и изобщо да се държи като глупачка.

Когато сервитьорът се приближи с шампанско към тях, у Майк автоматически се прояви острото чувство за покровителство, което Кейтлин неизбежно провокираше в него.

— С риск да досадя на моята нова пациентка, бих искал да й предложа сок или безалкохолна напитка — каза той с обезоръжаваща усмивка. — Освен ако не греша, мога да се досетя, че днес не сте имали време да се храните както трябва, а пиенето на шампанско на гладен стомах ще ви причини отвратително главоболие.

Кейтлин се протегна за чаша шампанско само за да покаже, че е независима, но веднага осъзна, че се държи като дете. Отдръпна ръката си.

— Прав сте — призна тя неохотно. — Няма да е добре. Мисля, че един джинджър ейл ще е подходящ за мен.

Обръщайки се към сервитьора, Майк учтиво предаде поръчката й, а тя с възхищение забеляза маниера му, контрастиращ на дебелашкото щракане с пръсти на Ралф Ръш. Може би за стотен път съжаляваше, че бе обезкуражила Майк в намерението му да разменят местата си с Ралф.

— Казах ли ви, че снощи изглеждахте очарователно? — запита Майк.

— Благодаря. А аз казах ли ви, че вие самият изглеждате фантастично? — отвърна му Кейтлин.

Настъпи тишина. Никой от двамата не знаеше какво друго да каже.

Най-после Майк пое дълбоко въздух.

— Е, всичко това е в кръга на шегата. За какво да си говорим сега?

Той спря за момент и отново продължи:

— Чувствам се неловко с вас, Кейтлин. Целувката, тъпото спречкване… как могат двама непознати да се дразнят един друг по такъв начин?

За секунда Кейтлин го изгледа в недоумение.

— Определено сте откровен — каза тя накрая, след което тонът й стана закачлив, — но аз размишлявах над проблема, анализирайки го, все едно че съм лекар във вашата клиника. Диагнозата, която поставих, е, че ние с вас страдаме от МШ, което може да бъде овладяно само чрез свръхдоза ИРМ.

Устните на Майк трепнаха, готови да се засмеят.

— Не познавам този синдром, нито начина на лечение, доктор Грант. Бихте ли имали добрината да ми обясните?

— Разбира се, доктор Харис. МШ, както може да се досетите, означава Морски шемет, а ИРМ — Изключително рационално мислене.

— А прогнозата? — попита Майк, който не беше уверен в предложената теория, при все че искаше да вярва, че малкият театър, който те разиграваха, се дължеше просто на романтичната нагласа.

— Една морска авантюра е като самия кораб — каза Кейтлин безгрижно, въпреки че усмивката на Майк разгорещяваше кръвта й. — Ще продължи до момента, в който стигне следващия пристан, и няма да се усетиш, когато отново е на път.

— Кълна се, че сте права — каза Майк с пресилена сериозност. — И двамата знаем, че ако позволим бедата да се задълбочи, ще бъде безкрайно глупаво, нали?

Кейтлин кимна утвърдително.

— Практически — фатално.

— Не сме подходящи един за друг — отбеляза Майк.

На Кейтлин не й стана приятно да чуе тази очевидна истина от устата на Майк, но се засмя и каза:

— Изобщо не сме. И разликите между нас са много по-съществени, отколкото… — Търсейки някаква аналогия, за да продължи, тя получи вдъхновение от песента, която оркестърът изпълняваше в момента. — Отколкото например начина, по който аз произнасям „думат“, а вие съответно „домат“.

— Много по-съществени — неволно повтори Майк, съгласявайки се. Той беше изненадан, че Кейтлин знае думите на толкова стара песен, шлагер в джаза. — Само една малка подробност…

— Да? — въпросът на Кейтлин прозвуча с неочаквана надежда.

Майк прикова погледа си върху нейния.

— Останали сте с впечатлението, че изговарям „домат“, а всъщност аз казвам „думат“ — точно като вас — той се засмя и добави с убеждаващо провлачване: — Вероятно и останалите разлики между нас са точно толкова несъществуващи.

Кейтлин преглътна с усилие. Какво целеше Майк? В края на краищата той беше този, който каза, че не си подхождат.

— Музиката е страхотна, нали? — вметна тя, опитвайки се да неутрализира напрегнатата атмосфера. Сервитьорът поднесе газираната й напитка и тя с удоволствие пое освежителна глътка, преди да продължи и да прозвучи в собствените си уши като пълна въздухарка: — Харесва ми ритмичният стил на тяхното свирене. Изпитвам чувството, че всеки момент тук Фред ще завърти Джинджър във вихрен танц.

Подтикнат от нещо съвсем непознато, Майк взе чашата на Кейтлин и заедно със своята ги постави на близката маса, без да забелязва стъписаното й изражение. След това я хвана за ръката, поведе я през тълпата към дансинга и там я обърна с лице към себе си.

— Не съм Астер, но мисля, че мога да докарам стъпките — каза той, като постави едната си ръка на кръста й и я придърпа към себе си.

— Вие… вие трябва да престанете с това! — протестира Кейтлин, въпреки че тялото й имаше свое собствено мнение по въпроса и се притискаше инстинктивно към неговото.

— Не, Кейтлин — прошепна Майк с устни, галещи ухото й. — Вие трябва да престанете.

Внезапно пресекналото дишане на Кейтлин не й даде възможност да отговори веднага, но тя успя да го превъзмогне и изстреля яростно:

— Какво точно трябва да престана да правя?

Майк я прегърна по-здраво и я завъртя няколко пъти, преди да отговори.

— Начинът, по който ме гледате, е нашият най-голям проблем. Да не говорим за погледа ви по принцип, който е цяло бедствие за един мъж, опитващ се да запази някакво хладнокръвие. Но все пак мисля, че това не е ваша грешка.

— Колко толерантно от ваша страна — каза Кейтлин с мрачна ирония. Ала не изглеждаше убедително сърдита.

— А тази примамливост в гласа ви — нима не я долавяте? — подразни я той. — Леката дрезгавост, бездиханност, вълнението, което сякаш всеки момент ще се излее и ще опустоши всичко… — Майк я завъртя отново, след това пак, и пак, стегнатото му бедро се притискаше в нейното, нежният натиск на ръцете му я водеше, погледът му като магнит бе уловил нейния, докато тъмните му очи се превърнаха в единствената фокусираща точка за нея във въртящата се зала.

Най-накрая той забави стъпките и притегли Кейтлин по-близко, като обсипа с ефирни целувки ухото й.

Изплашена от изгарящата топлина, разливаща се в нея, Кейтлин се опита да събере сили, за да се противопостави на ефекта от думите му, на докосването, на близостта на устните му; искаше да успокои блъскащия се пулс точно под ухото й. Но беше разтопена, изпълнена с променливи желания, неспособна да призове и най-малката съпротива в себе си.

— Да, точно така — каза Майк раздразнено, тъй като играта му се обръщаше срещу него, самоконтролът му се изплъзваше, и то благодарение на обсадата, която бе започнал толкова необмислено. И все пак беше започнал и не можеше да се оттегли просто така. — Не мога да повярвам на цялото това размекване, отстъпчивост и женска податливост от моя страна. Карате ме да забравям кой съм, Кейтлин Грант. Карате ме да забравя всичко.

Той я отведе до един притулен ъгъл на дансинга и нежно целуна извивката на ухото й, след това се отдръпна, без да престава да я гледа право в очите. Пусна ръката й и вече можеше да обгърне тънката й талия с дългите си пръсти.

Кейтлин смътно долови, че кръстосва ръцете си на врата на Майк. Все още можеше да съзнава, че от танца, в който я бе завъртял този мъж, получи световъртеж и трябваше да се облегне на него, ако не искаше да изгуби равновесие.

— Не е честно — прошепна тя. — Вие сте този, който започва пръв.

— Изглежда, в безизходно положение сме — каза Майк, плъзгайки ръцете си надолу към ханша й, тъй като оркестърът засвири латиноамерикански ритми, а Кейтлин инстинктивно взе да се полюшва в такт. — Никой от нас не иска да поеме отговорността за тази необикновена морска болест, от която страдаме — продължи той, невярващ, че гласът му все още можеше да звучи нормално, когато кръвта се вълнуваше във вените му и в ушите си чуваше бучене като от разбеснял се тайфун. — Никой от нас явно не е подготвен да я спре.

— Но някой трябва да го направи — отчаяно каза Кейтлин.

В следващия момент това наистина стана.

— Хей-хей-хей, вижте кой е тук! — изкукурига познат глас зад Майк.

Майк не откъсваше поглед от Кейтлин.

— Може би ако се престорим, че не го забелязваме, той ще изчезне — промълви той тихо, така че само тя да го чуе.

— Не вярвам — също тихо каза Кейтлин. — Ралфи не е човек, който изчезва.

Майк трепна, когато една месеста ръка се стовари върху рамото му.

— Хей, Майки! Кейт! Радвам се, че сте се отървали от мигрената — Ралф продължаваше да танцува разсеяно с окичената с бижута пухкава блондинка, докато говореше. — От това, което виждам, е ясно, че вие двамата сте май нещо повече от лекар и пациентка, а? Значи нашата малка сделчица се осъществи по правилата, нали, докторе?

Кейтлин погледна въпросително към Майк.

Майк съжаляваше, че не бе споменал за размяната на местата досега, а Ралф трябваше да го изтърси по тоя начин. Кейтлин ясно бе дала да се разбере, че не желае да бъде обект на собственост, на когото и да е.

Сякаш да влоши ситуацията, Ралф усети неудобния момент и се възползва погрешно от него, като се ухили на Кейтлин с овчата усмивка на човек, който е доволен, че се е отървал от нея и я е предоставил на друг.

— Радвам се да ви видя права и здрава, Кейт — каза той с допълнителна доза сърдечност. — Досещам се, че докторът добре се грижи за вас, особено сега, когато сте партньори по маса.

— Наглеждам дамата отблизо — обади се Майк, отправяйки съблазнителна, но загрижена усмивка към Кейтлин.

Новата приятелка на Ралф изпрати сияен поглед на Майк, като потупа бухналата си фризура и тежко завъртя пълните си бедра в стил румба, въпреки забързания джазов ритъм, в който превключи оркестърът.

— Мисля, че не съм виждала приятелите ти — с напевен глас на хористка каза тя. — Какво ще кажеш за едно запознанство, Ралфи?

— Ъ-ъ — изразително каза Ралф и шеговито й се закани с пръст. — Тебе смятам да оставя за себе си, Бъни.

Бъни, повтори Майк на ума си, значи това беше Бъни. А можеше да се случи да седи с нея на една маса вместо с Кейтлин. Той се усмихна. Там, „горе“, някой все пак го харесваше.

Решавайки, че едно бягство е най-подходящо в случая, той взе ръката на Кейтлин в своята и се втурна в умел джайв като истински професионалист от петдесетте години. Както всичко останало, с което се бе захващал, когато беше тийнейджър и трябваше да се научи да танцува, той работеше старателно, за да усвои всяка стъпка, която добрата му майка му показваше. Беше се научил, и то нелошо. Малко демодирано, но добре. И за негова радостна изненада, сега танцуваше правилно.

Кейтлин все още се държеше, въпреки че по време на вихрения танц гледаше Майк така, сякаш не можеше да повярва, че е попаднала в клопката на един луд. Музиката спря и той отново я завъртя в прегръдката си.

— Фантастична сте — каза той, като я притисна към себе си. — Къде сте се научили да танцувате така добре?

— Тук — каза тя, не смогвайки да си поеме дъх. — Сега. Не ми оставихте друг шанс, освен да ви следвам… което, както подозирам, е типично за маниера ви на действие.

Сграбчвайки я за раменете, Майк я отдръпна от себе си и се засмя.

— Да не би да сте ядосана, че Ралф и аз направихме размествания, без да се консултираме с вас?

Кейтлин не можеше да се оправи с един напълно луд човек, затова само поклати глава и се засмя.

— Бясна съм. Това е обида! Ралф ме изтъргува безскрупулно, но желае да запази своята Бъни само за себе си.

— Той се опита да ви услужи — излъга Майк. — Ралф някак си беше втълпил, че имате нужда от някой, който да се навърта около вас, а кой би бил по-подходящ за това от вашия лекар?

Кейтлин не успя да потисне усмивката си. Докато броеше колко пъти щеше да сяда на масата с Майк, всяка фибра от нейното същество звънтеше в очакване. Пристигането на пристанището в Саутхемптън внезапно й се стори, че наближава твърде бързо.

Обаче само час и половина по-късно започнаха да я връхлитат мисли за скритите опасности, които можеха да направят пътуването й тежко и неприятно.

 

 

Люлеенето започна по средата на сервирането на супата, след като бе зададен тривиалният въпрос за нейното преместване в по-горна класа.

Кейтлин все още нямаше идея защо бе прехвърлена на първа палуба, а Майк не можеше да проумее защо не е била по-любопитна.

— Въпрос като този не ви ли побърква, докато не стигнете до отговора му? — попита той с нотка на безсилие в тона си.

Кейтлин изискано сръбна от крем супата. Нямаше как да признае, че не й се искаше да задава въпроси, когато можеше да се окаже, че е станала грешка. Сега, при положение че Майк беше неин партньор на масата, тя нямаше желание да бъде премествана на по-долен етаж или където и да било другаде.

— Защо трябва да ме побърква? — попита тя с усмивка.

Майк не можеше да измисли някаква важна и смислена причина, но неговото собствено любопитство бе раздразнено.

— Би трябвало да знам по чие нареждане и защо е станало това — каза той, след което се замисли. — Разбира се, понякога отделът за обществени връзки прави такива услуги на пътуващи агенти, водачи на групи, журналисти…

Кейтлин наостри слух. „Журналисти?“ Мина й през ум тази вероятност, но веднага я отхвърли.

— Сигурно имате предвид колеги, които са известни и пътуват често. Аз списвах една малка колонка в малък седмичен вестник в Сент Пийте…

— Смятах, че сте манекен — прекъсна я Майк. — И то професионален, преуспяващ — трябва да добавя.

Кейтлин се почувства поласкана от комплимента, но също така разстроена от това, тъй като тя наистина искаше да бъде толкова успяваща, колкото предполагаше Майк. Несвикнала на изкушението да се опитва да впечатлява, когото и да било, тя се смути и дори забрави за всички свои истински успехи, с които можеше да се похвали.

— Мисля, че съм професионалистка в буквалния смисъл на думата, но никога не съм разполагала с огромни хонорари и изгодни договори.

Майк бе изненадан.

— Защо не? Та вие притежавате отличителна външност и освен това личеше, че знаете какво правите на шоуто този следобед.

— Както всяко нещо, една значима кариера в модата изисква себеотдаване, което при мен липсва. Когато бях шестнайсетгодишна, си мислех, че ще бъда следващата Черил Тийгз, но не след дълго разбрах, че не ми се иска да си давам много труд, за да постигна големия успех — каза тя почти предизвикателно.

— Тъй че превключихте на журналистика?

Кейтлин се засмя.

— Господи, не. Бях регистрирана към един временен офис на агенция за издирване на работа в Сент Пийте. Изпратиха ме в редакцията на вестника да замествам секретарката им. Стана така, че тя напусна и аз останах, но ми беше скучно. Само поради остро отчаяние написах две пробни колонки за редактора. Бяха главно съвети за красотата, въпреки че направих и някои други любопитни неща на различни теми. Мисля, че един път имаше дупка в редакторските материали и затова отпечатаха нещо мое, което пък се оказа, че е достатъчно различно и интересно, така че колонката да има успех и да стане редовна.

Майк беше много заинтригуван и забрави за проблема с преместването.

— С каква тема се захванахте?

— Насочих се към това, към което обществото ни се отнася стеснително — зрелостта на жената — отговори Кейтлин и леко се намръщи. — Като че ли стареенето изглежда нещо малко ненормално за една жена в свят, който е посветен на култа към младостта. Както вероятно знаете, във Флорида има много жени на зряла възраст.

— И така, вие започнахте с колонките. Не опитахте ли да пишете и в по-големи вестници, ежедневници например? Или списания?

— Почти не. Аз съм аматьор, случайно заместил някого в нужда. Продължих с колонката, защото ми беше забавно. Във всеки случай от нея не падат пари — Кейтлин се замисли за момент и после добави: — Знаете ли, наистина написах нещо във връзка с това пътешествие… — но с лек отрицателен жест на главата тя каза: — Не, няма как хората от компанията да са видели колонките. Мисля, че дължа благоволението просто на късмета си.

Майк поклати глава безпомощно.

— Доволна ли сте от това обяснение?

— Защо да не съм? Такива неща се случват, нали знаете.

— Тогава защо не вярвахте, че същото може да ви се случи и в журналистиката? Или в манекенството? — Майк усети, че се е изтървал, навирайки носа си в чужди работи, ала не можеше да спре. — Защо се отказахте?

Защо ли наистина, помисли си Кейтлин, отказвайки да признае, че той бе попаднал на болното й място.

— Никога не съм имала изгарящата амбиция да бъда на корицата на „Глеймър“ или да се превърна в любимка на някой дизайнер — изрече тя направо. — И за да дойдем точно на въпроса, който ви човърка относно мен, ще ви доверя — тук и начаса — при все че ще бъдете шокиран и ужасен, че за разлика от другите като мен — тя се наведе напред и заговори с артистично шептене, оглеждайки се потайно, — не ме е грижа дали ще имам бляскава кариера.

Като се изправи отново, тя сви рамене.

— Във всеки случай как бих могла да се отнасям сериозно към работа, която винаги съм смятала за особено глупава? Не е ли така, Майк? Това, което правите вие, е нещо, но какво ще кажете за мен — да се фръцкам насам-натам, като си играя на преобличане? Или да съчинявам колонки за това как да предпазим грима си от размазване? Всичко това е хабене на сили.

— Тогава трябва да разбирам, че сте богата и независима — каза Майк с тон, некриещ сарказма, вложен в него. Той се бе трудил много, за да постигне обикновените човешки удобства, но никога не бе имал търпението да се занимава с глезотии. Очевидно Кейтлин Грант беше точно такава.

Кейтлин усети раздразнението в гласа на Майк и забеляза стягането на челюстта му. Почуди се как е могла да се заблуди и да вярва, че те двамата могат да прекарват времето си заедно, без да стигат до словесни спречквания. Явно той беше достатъчно арогантен, за да мисли, че всички са длъжни да споделят неговото виждане за живота.

— Ще започна с това, че имам сносни доходи, но не съм и богата — с равен глас каза тя, като постави лъжицата си на масата и го погледна право в очите. — Не съм маниачка на тема кариера, ала наистина работя. Момиче, което се занимава с всичко и не го бива за нищо. Скитничка и празноглавка, как ви звучи, а? Издържам се, с каквато работа ми падне подръка — секретарка, продавачка, сервитьорка, та дори и манекен.

Майк беше напълно изумен. Всеки от неговото обкръжение се стараеше да постигне колкото може повече. Никога не беше срещал човек с подобен светоглед — „каквото дошло, добре е дошло“. И въпреки че съжали за проявеното незачитане към работата на Кейтлин — била тя успешна или не — и за това, че се държеше точно като хората, които го вбесяваха с въпроси от рода на „С какво се занимавате?“ и които на всеки неподходящ отговор гледаха с насмешка, той просто не успя да прикрие неодобрението си.

— Първа класа на „Кралица Елизабет II“ е малко над възможностите на една сервитьорка или секретарка — отбеляза той.

— Това пътуване ми е подарък — каза Кейтлин, чудейки се защо си прави труда да обяснява. — Завещание от моята леля. Или по-точно — пралеля.

— Съжалявам — каза Майк, като определено му се искаше да не беше се намесвал, като не е наясно. — Много ли ви обичаше?

Кейтлин го гледа известно време с недоумение, докато накрая разбра грешката си.

— О, боже! — засмя се тя. — Подведох ви с една дума. Леля ми е съвсем жива. Просто реши да ми даде част от наследството по-рано, така че да е сигурна, че аз съм направила нещо разумно с него. А тъй като често го наричахме шеговито „завещание“, то се превърна в навик.

Майк едва не зяпна.

— Разумно? Да хвърлиш подобни пари в едно петдневно пътуване, това ли е разумно?

Кейтлин остана спокойна, не искайки да остави Майк да разбере, че е докоснал нежна струна в душата й.

— Едно трансатлантическо пътешествие на борда на „Кралица“, в първа класа, е нещото, което леля ми винаги е желала, но никога не е могла да си позволи, въпреки че е израснала в богато семейство. Виждате ли, тя е оставена да се грижи сама за себе си още от най-ранна възраст.

— Сираче ли е била? — попита Майк.

Кейтлин помръкна. Мразеше тази дума.

— По-лошо — каза тя с нехарактерен за нея рязък тон. — Била е единствено дете, майка й е починала и само баща й се грижел за нея. На седемнайсет години отказала да се омъжи за човека, който баща й бил избрал, и той се отрекъл от нея. Просто я изритал на улицата, без да дава пет пари какво ще прави тя — Кейтлин спря за малко, питайки се защо ли му разказва тези неща. Въпреки това продължи: — Старият тиранин умря преди две години на деветдесет и седем, явно разкаял се през последните си дни. Естествено той никога не разбра, че една мила дума от негова страна щеше да означава много повече за дъщеря му, отколкото малкото богатство, което й остави в завещанието си.

— Твърде малко и твърде късно, независимо от това колко много са били парите — промърмори Майк.

— Точно така. Леля Пени няма голяма полза от наследството си. Тя не може да пътува сега поради влошеното й здраве. Решила бе същото да не се случи и с мен, а знаеше, че и аз се вживявам в мечтите й за пътуване с луксозен лайнер — Кейтлин си пое дълбоко дъх и се усмихна. — И така, ето ме тук, в смисъл че извършвам пътешествието и заради двете ни. Между впрочем, Майк, според нашия начин на мислене хвърлянето на парите от баща й в това пътуване е много разумно, да не кажа напълно удовлетворяващо.

Майк наистина разбра смисъла. Кейтлин и леля й дори му бяха симпатични. И все пак още ги смяташе за романтички.

— Какво ще стане, когато пътуването завърши? — попита той след няколко секунди.

Кейтлин сви грациозно рамене, както само тя умееше да го прави, решена да не покаже дори и с намек за своите собствени тревоги, свързани с този въпрос. Къде наистина щеше да отиде след това? Накъде беше насочен изобщо животът й?

— Известно време ще го ударя на пестеливост във Великобритания, а когато сумата започне заплашително да намалява, ще се хвана на работа някъде като барманка или отново ще се запиша в някоя агенция по труда. Баща ми е роден в Лондон, така че нямам проблеми с разрешителното за работа.

Тъй като сервитьорът дойде, за да почисти масата за следващата смяна, Майк заразглежда изучаващо Кейтлин с тревожно мълчание. Парите от наследството се бяха стопили. След няколко дни това пътешествие щеше да е само спомен, а тя щеше да прави планове как да изкара прехраната си в една чужда страна. Жената беше безнадеждно наивна, така както и леля й. Дори по-лошо, помисли си той с безпокойство. Кейтлин беше сама. Нещо дълбоко в него се разбунтува срещу идеята тази крехка и красива жена да поднася бира на банда здравеняци в някоя кръчма, да живее в евтин апартамент със съмнителни съседи и даже да се придвижва от място до място на автостоп.

У него се надигаше страх. Кейтлин притежаваше окаяно чувство за посока. А начинът, по който се доверяваше, направо плашеше. Нима не виждаше капаните, които я очакваха? Опасностите? Тя имаше нужда от някой, който да я хване за ръка и да я научи на някои от неприятните истини за живота.

— Говорех за по-далечно бъдеще, Кейтлин — каза той, опитвайки се да приказва спокойно. — Няма ли да бъде по-умно, ако инвестирате парите в нещо? Не е ли по-добре времето и енергията, които ще прахосате в търсене на каква да е работа, да бъдат използвани по-нататък с по-сериозна цел?

Той е същият като Пам, помисли си Кейтлин. Знаеше как да се добере до най-неудобните истини. Въпреки това не беше съгласна с него. Поне не искаше да е.

— Единствената инвестиция, от която се интересувам, представлява една пълна кошница с ценни спомени — каза тя сухо. Ако мъжът бе склонен да я вижда като безотговорна глупачка, чудесно. Може би е прав, а може би не. На нея не й пукаше. — Моята единствена цел — добави тя — е, когато след две десетилетия се обърна назад, да мога честно да кажа, че съм живяла двайсет години, а не двайсет пъти една година.

Майк я гледаше в ясните зелени очи с невероятна почуда. Тя не само че губеше посоката, но и не се интересуваше къде ще се озове накрая. Наистина не я беше грижа.

— Сериозно ли говорите? — попита той най-сетне, като професионалният интерес взе превес над личните чувства.

— Нямам друг избор — изстреля отговора си Кейтлин.

— Господи! — измърмори Майк.

— Виждате ли? Вие сте шокиран и ужасен — каза Кейтлин, решила да изглежда така, сякаш реакцията на Майк не я засягаше. Пък и защо ли? Заради нечие чуждо мнение да кара безсънни нощи, как не. — Не можете да отречете, че ви предупредих — каза тя вече по-приветливо.

Поднесоха основното ястие и докато им сервираха, Майк има време да осъзнае впечатлението, което беше създал у Кейтлин. Веднага щом влудяващо любезният сервитьор приключи с разливането на сосовете и с подреждането на зеленчуците в чиниите им, Майк му се усмихна и кимна, че е достатъчно. След това се обърна към Кейтлин.

— Не ме разбирайте погрешно. Е добре, да приемем, че съм шокиран и ужасен, но то е, защото се боя за вас, тъй като упорито искате да си докарате беда. Другата част от мен обаче е очарована. Чувствам се като някой антрополог, който се е препънал в липсващата брънка.

Кейтлин елегантно повдигна едната си вежда, усмихна се сладко и се зае ловко да разрязва пържолата си.

— Защо, доктор Харис, вас така ви бива да боравите с думите! Кое доведе до този приятен разговор? Пак ли направих нещо, което другите хора не правят?

Майк я гледа в продължение на минута, след което каза:

— Нали трябваше да докажа, че мога да бъда трезвомислещ и очарователен? Кейтлин, нямах предвид забележката ми да прозвучи така. Единственото нещо е, че не съм срещал друг човек като вас. Сблъсквам се и контактувам с много хора — пациенти, приятели, роднини, но всички те са активен тип хора, амбициозни, самоконтролиращи се, самоуправляващи се, внимаващи за грешки, да не разбият брака си, да не съсипят здравето си, да не отидат рано в гроба. В клиниките, по-специално тази в Манхатън, ние се опитваме да помагаме на всички онези, които, обратно, имат афинитет към саморазрушаване на личността си. Това е причината да съм толкова заинтригуван от човек, който е свободен от подобна мания, но изглежда готов да я придобие.

— Случвало ли се е някога някой да предложи на лекар да се захване да лекува сам себе си? — попита Кейтлин с отмерени срички, твърдо решила да накара Майк да се разгорещи малко. Тя застана в очакване той да започне бурно да отрича или дори да експлодира.

Но беше излъгана. Майк избухна в смях.

— Секретарката ми съчини нещо подобно на този израз и го окачи на стената в моя офис. Колегата ми пък ме заплаши, че ще пусне успокоително в сутрешното ми кафе. Но има един плюс в споделянето на проблемите на моите пациенти. Те знаят, че аз разбирам кое ги кара да се оплакват. А сега да се върнем на основния въпрос, Кейтлин. Ако наистина сте толкова безгрижна, както искате да се изкарате, то вие сте уникална.

— Не казах, че съм безгрижна — припомни му тя. — Само това, че има ядове, на които аз не обръщам внимание.

— Как родителите ви възприемат този ваш свободен дух?

След кратко колебание Кейтлин отново повдигна пренебрежително раменете си, но този път не така убедително.

— Когато бях на тринайсет години, тръгнаха на риболов с малък самолет и повече не се върнаха — тя разбираше, че казано по този начин, излизаше сякаш родителите й са я изоставили, ала истинските думи, думите, които можеха да опишат какво се бе случило, бяха твърде потресаващи. Никога не бе успяла да ги произнесе. От самия ден, когато бе извикана от клас от съседите, у които бе оставена за една седмица. Бе слушала хората, които разказваха, с неистово мълчание и мъчителна агония, толкова всепоглъщаща, че не бе могла да плаче в продължение на месеци след това. Нейните млади и красиви родители били решили най-сетне да си вземат ваканция, нещо като втори меден месец, след дълги години съсипваща работа като юристи, едно партньорство, обмислено още когато се влюбили и били студенти в Оксфорд. Не успели дори да достигнат до уютната горска къщичка. — Катастрофирали — можа да продума Кейтлин след секунда.

— И тъй, леля Пени представлява всичко, което имам. Сега тя е на седемдесет и допреди две години, когато артритът й рязко се влоши, под нейна опека аз бях заприличала на плашливо домашно животно. Изключение, разбира се, правят петте години, в които тя самата живя като отшелник, за да бъде при мен в скучния Уисконсин — моя роден град. Мислеше, че се нуждая от стабилността на същото училище и същия дом, където съм израснала. Ужасното потискащо чувство, с което вероятно е живяла, е било абсолютно ненужно. Беше ме страх да стоя в този град. Умирах по малко всеки път, когато минавах покрай адвокатската кантора, през парковете, където ходехме на пикник… Струваше ми се като подигравка — всичко онова, което имаше значение в моя живот, беше заличено, а всички други подробности продължаваха да съществуват, сякаш нищо не се е случило — Кейтлин внезапно спря, шокирана от своя изблик. Дори Пам никога не бе успяла да изтръгне такова признание от нея. Преглъщайки буцата, застанала на гърлото й, тя се насили да възвърне спокойствието си. — Както и да е, мога с чиста съвест да кажа, че леля ми напълно одобрява моя така наречен свободен дух.

По неизвестни причини мнението на Майк беше от по-голямо значение за Кейтлин, отколкото й се искаше да е, и тя не се сдържа да добави:

— Би трябвало да подчертая, че успях да завърша и колеж, преди да се превърна в безгрижна скитничка. Е, не е ли това изключително практично?

Много неща около Кейтлин внезапно се изясниха за Майк. Едва доловил последното й изречение, той си я представи като малко момиченце на ръба на юношеството, целия неин свят преобърнат наопаки, подсигурените й някога безопасност и комфорт — пръснати. Чудеше се кой ли е трябвало да й съобщи ужасната вест, дали са били внимателни, или са изтърсили всичко направо, как е реагирала тя. Имало е само една пралеля, която да й бъде вместо родители. Колко ли самотна се е чувствала Кейтлин през първите страшни часове? Подкрепял ли я е някой?

Осъзнал, че той иска да я подкрепя сега, да се доближи до това момиченце, което, изглежда, все още живееше вътре в студената млада жена срещу него, Майк заговори с престорена сърдитост в гласа:

— И затова за вас и леля Пени е особено важно да грабнете всичко вълнуващо, което можете, преди да е отминало парадното шествие!

— Точно така — каза Кейтлин. — Може би някой трябва да окачи и това на стената във вашия офис, доктор Харис. Заедно с друг хубав, малък библейски цитат: „Помнете, че лилиите в полето имат красив годишен пръстен.“

Майк съжаляваше, че беше предизвикал нейната раздразнителност, но се и радваше. Освен това разбра, че Кейтлин Грант не се интересува нито от съжалението му, нито от съчувствието му.

— Какво ще кажете за нещо по-скромно? Например: „Свободата е синоним на: Нямам какво повече да губя.“ Не звучи ли съвсем подходящо? — каза той нежно. — Мисля, че почвам да разбирам какво кара Кейтлин да бяга. Тя се чувства като дърво без корени, като заклета песимистка под кривия поглед на един оптимист — и е уплашена.

Кейтлин присви очите си. Проклет да е! Проклет да е заради това, че беше разбрал.

— Нека се върнем към това, което ме наричате — свободен дух. То е толкова безсмислено, колкото и онези думи, само дето не носи отрицателни нотки.

Майк видя смарагдови пламъчета да блещукат в зелените очи на Кейтлин и се почуди колко ли се страхува тя да се привърже към някого, или някое място, в близкото или по-далечното бъдеще.

— Защо сте толкова хаплива, Кейтлин? — попита той, като я наблюдаваше как атакува пържолата.

Тя побутна един кокал с месо встрани на чинията си, остави ножа и вилицата и съобщи:

— Наядох се.

Майк отчаяно тръсна глава и въздъхна.

— Ето, пак едва сте се докоснали до храната си. И отново вие и аз се намираме в задънена улица. Защо все така се случва?

— Защото — Кейтлин се опитваше да бъде колкото може по-спокойна — аз продължавам да казвам „думат“, а вие — вашето кабинетно „домат“.

Боейки се, че тя едва се сдържа да не стане и да не напусне салона, Майк се засмя, надявайки се да разсее напрежението.

— Дори така да е — гласът му беше тих, а ръката му се протегна през масата, за да улови нейната, — нека не прогонваме всичко.

Сякаш силните пръсти на Майк излъчиха топлина, която прониза тялото й, очите му едновременно я погалиха и съблазниха. Кейтлин откри, че постепенно отстъпва, защитните й сили се стопиха. Накрая, отмествайки с усилие погледа си от този на Майк, тя сведе очи към чинията и промълви:

— В края на краищата може би не съм се нахранила. Може би ще опитам да хапна още малко — погледна отново към Майк и също се засмя. — Ще започна с един „картоф“.