Гейл Дъглас
Корабът на мечтите (6)

Шеста глава

Излизайки от умивалнята, Кейтлин съзря Майк.

— Вървете си — промълви тя отчаяно.

Той се усмихна и я прихвана нежно през кръста, докато натискаше копчето на асансьора.

— Боя се, че е време за една инжекция против досадната морска болест. Ще ви заведа до амбулаторията — във вашето състояние едва ли ще можете да се оправите.

— Нямам никаква морска болест и не искам да пропускате обеда си заради мен.

— Ще си поръчам сандвич в стаята — каза Майк. — А вие определено имате морска болест.

— Престанете да го повтаряте! — възропта Кейтлин. — Стомахът ми е малко неразположен, защото… — тя внезапно спря, давайки си сметка, че не желае да каже на Майк, че той е причината за тези ужасни пърхащи пеперуди вътре в нея, които я изваждаха от контрол.

— Защото? — Майк беше нетърпелив. Асансьорът дойде и той помогна на Кейтлин да влезе.

— Искам да се прибера в стаята си — каза Кейтлин, когато Майк натисна бутона за шеста палуба. Тя искаше гласът й да не е толкова несигурен. Искаше цялото й тяло да не трепери толкова. — Ако се опитвате да ме водите към амбулаторията, забравете го — каза тя, присягайки се покрай него да натисне бутон номер едно.

— Кейтлин, държите се глупаво — скара й се Майк.

— Чудесно. Държа се глупаво. Но аз не мисля, че съм болна от морска болест и не искам никаква инжекция. Впрочем на мен не ми беше… — тя спря за малко да поеме въздух, тъй като всичко наоколо започна отново да се върти пред очите й и студена тръпка мина през тялото й. — Не ми беше толкова зле — едва успя да каже тя със задавен глас.

Майк не можеше да повярва на ината й.

— Кейтлин, за бога…

— Няма да отида в амбулаторията и вие не можете да ме накарате — изстреля тя, след което замига като дете, учудена от своя изблик. — Искам да кажа, че не сте мой лекар в действителност. И че се чувствах прекрасно, допреди да вляза в Кралския ресторант — изведнъж тя спря, изплашена, че отново може да се издаде.

— Люлеенето е по-осезаемо тук — каза Майк, когато вратата на асансьора се плъзна встрани и те излязоха на първа палуба. — Вие сте болна, Кейтлин. Колкото по-скоро признаете това и се съгласите да — ви поставят инжекция, толкова по-бързо ще се оправите.

Отдъхвайки си, че е излязла от тясната кабинка, Кейтлин се отправи забързано към своята стая.

— Ще направя компромис. Жената, която се грижи за стаята, ми спомена, че има таблетки против морска болест. Ще взема една. Въпреки че ми няма нищо.

Разтърсвайки ядно глава, Майк я последва, улови я за ръката и я дръпна силно, като я закова на място. Кейтлин го погледна смразяващо.

— Майк Харис, да не сте посмели да опитате…

— Но, милинка, вие грешите посоката — прекъсна я той с усмивка, която премина в раздразнение миг по-късно. Нямаше навика да използва обръщения от рода на „милинка“. — Стаята ви не се намира натам — прибави той кисело, хващайки я още веднъж през талията.

Внезапна топлина заля тялото й и Кейтлин си каза, че това не бяха вълни, предизвикани от докосването на Майк, а от повишената й температура. Сигурно я беше хванал грип. Или треска. Точно така.

Когато стигнаха до стаята й, Кейтлин извади ключа от джоба си и се опита да го вкара в ключалката. Не й се удаде, защото трепереше и се чувстваше толкова зле, че не мислеше за нищо, камо ли да благодари на Майк, който взе ключа и отвори вратата.

— Тъй като сте много упорита, ще ви дам хапче — каза той, като бръкна в джоба си и измъкна оттам малко бяло пакетче, а после затвори вратата.

Кейтлин се подпря на ръба на леглото и го погледна.

— Носите ги с вас?

— Времето е такова, че предизвиква морска болест. Разбира се, че имам хапчета у себе си — той взе една чаша и отиде до хладилника. — Добре. Имате минерална вода. Знаете ли, Кейтлин, не мога да разбера защо не искате да признаете, че сте болна — продължи той, когато се върна при нея. — Няма нищо срамно в това. На всеки може да се случи, даже и на мен. От дългогодишни моряци съм чувал, че има определена ритмичност в заболяването на пасажерите. Днес просто се случи на вас.

Кейтлин изпи таблетката с водата, която той й подаде.

— Винаги ли сте така подготвен? За всичко? — попита тя между две преглъщания.

„Не“, отговори на себе си Майк. Не беше подготвен например за Кейтлин Грант и за въздействието й върху него.

— Правя всичко възможно. А сега — в леглото.

Кейтлин му хвърли възмутен поглед и щеше да се противопостави на начина, по който той раздаваше заповеди, но едно силно разлюляване на кораба я накара да си помисли, че е по-добре да не коментира нищо. Тя изхлузи сандалите от краката си и се сви върху завивките.

— В леглото — натъртено повтори Майк с въздишка на нетърпение. Не можеше да проумее какво става с него, какви бяха тези изгарящи въглени от желание, които нито посърналият вид на Кейтлин, нито избилите студени капки пот върху челото й бяха в състояние да угасят. — Кейтлин, свалете поне този панталон и се завийте с одеялото. Ще се почувствате по-добре.

Кейтлин изпъшка, Майк беше прав. Коланът наистина пристягаше стомаха й, освен това трепереше от студ. Но нали имаше гордост! А и неудобството. Майк всъщност не беше само лекар и когато бяха заедно, тя — дори и да беше болна — не мислеше за себе си като негова пациентка. Техните взаимоотношения се утежняваха от изключително непрофесионални подводни течения.

— Ще се съблека, след като си тръгнете — каза тя най-сетне.

— Аз няма да си тръгвам — информира я Майк. — Така че съблечете се сега. Ще отида до банята да донеса мокра кърпа за хубавото ви пламнало чело и ако дотогава не сте се съблекли и не сте се пъхнали под одеялото, аз ще се заема с това.

— Добре, добре — прекъсна го Кейтлин. — Боже, вие сте едно надуто…

— Бъдете любезна, Кейтлин — предупреди Майк. — Хамалският език не ви отива.

Докато го нямаше, Кейтлин мърморейки, изреди по негов адрес всички цветисти ругатни, които знаеше, но едновременно с това събу панталоните, като реши, че полото и бикините представляват чудесна пижама.

Когато той се върна, тя беше вече в леглото, очите й бяха затворени, а одеялото издърпано чак до брадичката.

Ново неистово желание, граничещо с примитивизъм, връхлетя Майк. Той беше благодарен на извинението, че трябва да приседне на ръба на леглото, тъй като краката му не го държаха. С единия край на кърпата, която беше приготвил, той внимателно изтри потта от челото на Кейтлин, борейки се с неудържимия и шантав порив да се хвърли в леглото при нея и да я задуши в прегръдките си. Никога преди не се бе чувствал така спрямо жена.

Постави студения компрес върху челото й.

— Скоро ще ви се приспи — каза той колкото е възможно по-успокояващо, въпреки че гърлото му беше стегнато, а гласът му звучеше сковано. — Да се надяваме, че и бурята няма да трае дълго.

— Нищо ми няма — продума Кейтлин.

Майк поклати глава и се усмихна, като се изправяше. Кейтлин отвори очи.

— Тръгвате ли?

— Смятах да се повъртя наоколо, за да ви наглеждам — каза той.

— Не трябва да го правите — каза Кейтлин. — Бяхте повече от любезен, а аз не съм проявила и грам благодарност за всичко това.

Импулсивно Майк я погали по бузата и попита тихо:

— Не искате ли да остана още малко?

Кейтлин не искаше да признае, че не желае той да си тръгне, а и чувстваше, че няма право да приеме предложението му, затова затвори очи и кимна едва забележимо.

Майк остана дълго време надвесен над нея, без да търси причините за радостта, която караше сърцето му да подскача в гърдите.

— Ще помоля да донесат сандвичи и чай — Гласът му бе станал дрезгав. — Може би ще ви се прииска да хапнете нещичко по-късно.

— Не мога да разчитам на това — промълви Кейтлин, обезпокоена от проявената слабост, че го е помолила да остане.

Както затваряше телефона, след като бе направил поръчката, Майк забеляза една тетрадка, лежаща върху бюрото. Най-отгоре с прилежен почерк беше изписано заглавието: „“Дневник от Кралица Елизабет II" — За жени на определена възраст."

— Значи пишете дневник за пътуването? — запита той.

Кейтлин произнесе нещо, което Майк взе за „да“.

— Таен ли е?

— Не. За леля Пени и приятелките й.

— Съгласни ли са тези, за които е предназначен дневникът, да бъдат причислени към жените на „определена възраст“?

— Така ги наричам аз — отвърна Кейтлин и дори успя да се засмее. — А те самите се наричат „стари пушки“.

— Имате ли нещо против, ако го прочета?

Кейтлин се замисли за момент. Тя бе споменала Майк в дневника, но не по име. И не беше описала своите най-интимни мисли и чувства към него.

— Давайте — съгласи се тя накрая. — Но може да ви се стори скучен. Пълен е с подробности. Опитвам се да накарам леля ми и нейните приятелки да се почувстват, сякаш сами са били на това пътешествие. Мисля обаче да прескоча днешния ден. Чувствам се ужасно.

— Какъв благороден жест — Майк бе истински учуден от огромния обем работа. Разлиствайки страниците, той продължи: — Но това е цяла научна разработка.

Кейтлин лекичко сви рамене и това не убягна от периферния поглед на Майк.

— Най-малкото, което мога да направя — тя направи малка пауза, за да се увери, че е преодоляла лекия пристъп на гадене, и после продължи колебливо: — Леля ми… леля ми ми подарява нещо, което тя не може да има, защото… защото здравето й е влошено — още една пауза, след което Кейтлин продължи: — Вместо да ми завидят за пътуването, леля Пени и другите го очакваха със същото нетърпение, както и аз. Много ми се иска да споделя всичко с тях.

Неочаквано Майк се наведе и целуна последователно клепачите на Кейтлин.

— Знаете ли, много сте сладка.

Едновременно изплашена и развълнувана от жеста, Кейтлин отвори очите си и се загледа в Майк, докато той се изправяше. Когато изпълненият с нежност израз на лицето му застраши и малкото останала й самозащита, тя каза:

— Искате да кажете, като изключим това, че съм инат, безотговорна, наивна и кльощава…

— Не сте кльощава — възрази Майк, усещайки ускорения си пулс, докато потъваше в бездънните дълбини на влажните зелени очи на Кейтлин.

Кейтлин недоумяваше как може да е толкова болна и в същото време да тръпне от удоволствие.

— Добре, не съм кльощава — тя потърси спасение в малкото й останали възможности. — Само инатлива, безотговорна и наивна.

— И сладка — припомни й Майк, като взе компреса и избърса с него слепоочията, страните и шията й, докато с другата си ръка галеше косата й.

Изведнъж нещо се случи с Кейтлин. Надяваше се, че се дължи на ефекта от хапчетата. Иначе не можеше да си обясни внезапното разнежване, което я обзе, странното усещане за освобождаване, безпрецедентното отпускане на напрежението, което подсъзнателно я бе тормозило. Тя знаеше, че всичко това бе част от нея през изминалите години…

Сънливостта й нарастваше. С последни сили тя промълви:

— Вие самият сте прекалено сладък, докторе — и след секунда добави: — За един тиранин.

Тя заспа в момента, в който Майк тихо се разсмя.

Той я гледа известно време, като си пожела Кейтлин да престане да събужда у него приливи на нежност. Нежност означаваше беда.

„Тръгвай! — заповяда си той. — Тя е добре. Вече не се нуждае от теб.“ Ала Майк не можеше да излезе от стаята, не можеше да я остави сама. Ето защо той свали сакото си и седна в креслото, с дневника на Кейтлин в ръце.

Беше изумен от подробностите, включени в описанията й относно всеки аспект на пътуването, от невероятното пресъздаване на звуци, ухания, аромати, вкусове и начина на живот на борда на „Кралица Елизабет II“. Някои пътници и членове на екипажа оживяваха само с прочитането на една фраза, на места изпъстрена с приятелски хумор. Дори Ралф Ръш изпъкваше колоритно.

Колкото повече четеше, толкова повече се удивяваше от факта, че Кейтлин бе направила нещо повече от опит да сподели пътуването със своята леля и нейното обкръжение — като че ли тя преживяваше всичко по-скоро заради тях, отколкото заради себе си.

Би трябвало да го озаглави „Пътникът-заместник“, помисли си той, хвърляйки поглед към нея. После дълго я наблюдава как спи и още по-дълго разсъждава относно личността й.

Чете до момента, в който попадна на висок мургав красив непознат, описан с лекота като една съвършена възможност за авантюра по море. Тя го бе забелязала за първи път на вълнолома…

Майк се облегна назад, притвори очи и пред него изплуваха всички мигове, прекарани с Кейтлин. Той се отдаде на мечтите си за това как биха изглеждали нещата, ако не е толкова адски предпазлив…

 

 

Когато се събуди, Кейтлин имаше чувството, че бурята е в разгара си. Както зимните вихри си играят с планинска колибка, така и корабът бе подхвърлян насам-натам.

Погледът й обходи стаята и внезапно се закова на едно място. Тя премигна няколко пъти. Там беше Майк. Значи е останал и след заспиването й. Защо пък не?

Той седеше в креслото на другия край на каютата, беше по риза, с крака върху малката масичка за кафе, а дневникът лежеше разтворен върху гърдите му. Беше заспал дълбоко.

Тя се подпря на лакът и се загледа в него, изненадана от това колко уязвим изглеждаше, колко млад и колко беззащитен.

Мислите й отново се превърнаха в рояк от въпроси — какво го караше да е толкова педантичен, защо се претоварваше от работа, дали винаги оставяше нещата просто да се случват покрай него, вместо да ги направи по-вълнуващи за себе си? Може би беше вярно, че тя бръмчеше наоколо без цел и посока, но не е ли пък тъпо да вървиш по една тясна пътечка като кон с капаци, без да можеш да се насладиш на някои евентуални изненади?

Стори й се, че в стаята е малко хладно. Сети се, че в дрешника има допълнително одеяло.

Ставайки от леглото, тя с радост забеляза, че отново се чувства стабилна на краката си; от морската болест нямаше и следа.

След като внимателно издърпа дневника от ръцете му и го сложи върху масичката, Кейтлин подпъхна одеялото около него и изведнъж трепна изплашена, тъй като пръстите му неочаквано се сключиха около китката й.

— Съжалявам — прошепна тя, като се изправи. — Мислех, че сигурно ви е хладно. Не исках да ви събуждам.

Погледът, който й отправи, беше толкова съдържателен, че краката й изгубиха стабилността си.

— Мечтаех си за вас — каза той след един дълъг миг. — За нас двамата.

Кейтлин не беше способна да каже нито дума. Сърцето й биеше лудешки, пулсът й отекваше право в ушите, а кръвта й бушуваше неуправляема. Погледът на Майк се плъзна надолу към гърдите й и тя осъзна, че се чувства, сякаш нажежена жар обгаряше тялото й, а когато другата му ръка се спря върху бедрото й, жаравата се възпламени и избухна.

Ръката й все още беше заключена в нежната му, но здрава хватка, когато той потърси с очите си нейните, а със свободната си ръка поглаждаше бедрото й.

— По-добре ли се чувствате? — почти шепнейки, попита той.

Кейтлин кимна утвърдително, все още неспособна да говори.

— Трябва да си тръгна — каза Майк, без дори да се помръдне. А пръстите му се затегнаха около кръста й. — Не мога да се боря повече — произнесе той тихо. — Освен ако вие не искате това. Кажете ми да си вървя, Кейтлин. Кажете само думите и аз ще си отида.

Майк интуитивно усети напрежението у нея.

— Ти си права — затруднено каза той, като му се искаше тя да не трепери толкова силно. Стори му се, че отмалява. — Какво, по дяволите, си мисля, че правя? — притегли я и я притисна до себе си.

Кейтлин отдръпна главата си назад и го погледна.

— Но аз нищо не съм казала!

— И не трябва, Кейтлин. Истина е. Няма причини, поради които да го правим. Не ми беше работа…

За първи път една ужасна мисъл споходи Кейтлин.

— Божичко, да не би да има някоя друга? Да не би да съм посегнала върху собствеността на друга жена? — веднага щом го каза, тя разбра, че се е изразила неправилно.

Майк обви ръце около раменете й и леко я отстрани.

— Чуй това, Кейтлин Грант. Никога не съм бил и няма да бъда собственост, на която и да е жена.

— Нямах предвид в този смисъл, Майк…

— И още нещо — продължи той, — никога не съм бил и надявам се да не бъда никога подлец. Когато правя нещо съществено с някого, не си играя на същото с друг.

Кейтлин се почувства като ограбена. Коя ли щеше да бъде жената, заслужаваща Майк? Защо толкова много я болеше при мисълта, че не може да бъде тя тази, която да се радва на неговата любов и лоялност?

Решена да не му позволи да заподозре мислите й, тя се усмихна.

— Е, хайде да не се задълбочаваме чак толкова. Слава богу, успяхме да спрем, преди да сме отишли твърде далече. Мисля, че трябва да ти благодаря.

— Щеше да си ми повече благодарна, ако не бях толкова глупав, че да се възползвам от слабостта ти. Съжалявам, Кейтлин. Дали ми вярваш или не, но не останах тук заради това.

— А за какво? — попита тя едва чуто.

Майк не знаеше как да отговори. Щеше да звучи направо налудничаво, ако признае, че е останал, защото не е имал сили да си тръгне.

— Аз… започнах да чета дневника ти. Чудесен е. Сега знам защо онзи редактор в Сент Пийте помества колонките ти. Ти имаш дарба — той дълго я изучава с очи, а после поклати глава. — Можеш да се справиш с всичко, което пожелаеш, и то по-добре, отколкото много други хора могат да си пожелаят дори. Чудно ми е защо не го правиш — без да дочака отговора, той я целуна по челото. — Сега поспи още малко. Ще намина към осем да видя как си. Ако се чувстваш във форма за Кралския ресторант, ще отидем да вечеряме.

Кейтлин присви очите си и замарширува към леглото, след което театрално се строполи отгоре и се сви в поза, сякаш готова за сън.

— Да, сър. Веднага заспивам, сър — изкозирува тя.

Майк тръсна глава и се засмя, след това се отправи към вратата, въпреки че нещо болезнено го стегна отвътре при изкушаващия вид на Кейтлин в леглото.

— Ще се видим в осем — повтори той дрезгаво и после спонтанно добави: — Довечера ще си поговорим повече относно твоите планове за Англия или да се изразя по-правилно — за плановете, които нямаш за Англия.

Кейтлин направи нацупена гримаса.

— Довечера ще се чувствам чудесно, но не трябва да минаваш да ме вземаш — извика след него тя, докато той отваряше вратата. — Мога да се оправям сама до ресторанта тези дни. Освен това не разбирам защо е необходимо да обсъждаме моите планове или липсата на такива за скитанията ми във Великобритания.

Майк отново се засмя и затвори вратата след себе си.

Кейтлин се изруга. Той не беше отговорил. Тя нямаше представа дали да го очаква в осем или не.

Прекара остатъка от следобеда в опити да се убеждава, че не я е грижа за това.