Гейл Дъглас
Корабът на мечтите (3)

Трета глава

От една страна, Майк бе изненадан от доверчивостта на Кейтлин, а от друга — не. Май че те двамата бяха стигнали до една неподозирана близост, без да прибягват до обичайните предварителни увертюри.

Стана му приятно, когато Кейтлин наруши тягостното мълчание.

— И така, вие… — тя преглътна с усилие и започна наново, като намираше трудно думите. Успокоителните докосвания на Майк елиминираха всички нейни дарби. — Вие притежавате верига от клиники, специализиращи в областта на стресовите ефекти?

— Повечето от тях са по-общи — отвърна Майк. — Но ние действително наблягаме на предпазните грижи за здравето. Аз по-скоро уча пациента как да не си докара сърдечно заболяване, отколкото да му препоръчвам троен сърдечен байпас, и всички, които работят в клиниките, споделят тази философия.

Като извършваше плавни движения с по три пръста на двете си ръце, започвайки с притискане от средата на челото навън, той спокойно продължи да говори.

— За да се върнем на въпроса как познах началото на вашето главоболие, Кейтлин, ще ви кажа, че забелязах две малки сгърчвания на това място. Никой, който е за първа вечер на океанско пътешествие, не би трябвало да ги получи. Ще е необходимо да потърсим причината или причините, изобщо да направим нещо.

Кейтлин се намираше в някакъв упойващ транс, за да може да възрази.

Майк прокара пръсти към слепоочията й и започна бавни кръгообразни движения, като в същото време притискаше с палци мястото непосредствено над веждите й. След няколко такива движения той обгърна лицето й между дланите си.

— Стойте така — гласът му беше спокоен. — Мускулите на челюстта ви са напрегнати. Впрочем всички ваши лицеви мускули са стегнати. Отпуснете ги, Кейтлин. Вдишвайте бавно, издишвайте, ето така — той се изкушаваше да се наведе по-близко към Кейтлин, виждайки как устните й омекват и леко се разтварят, но успя да си припомни, че е тук, за да облекчи болката й, а не да поставя началото на нещо, което не възнамеряваше да има край.

И все пак всеки мускул на тялото му се свиваше, обратнопропорционално на повишаващото се ниво на отпускане у Кейтлин, и той все повече се съсредоточаваше върху нейните подканящи устни, заинтригуван от повдигнатите им нагоре ъгълчета, привлечен от сладкия аромат, който почти можеше да вкуси. А какво удоволствие представляваше да докосва кожата й, толкова мека, свежа и гладка като коприна…

Той плъзна ръцете си надолу и пръстите му замасажираха втвърдените сухожилия отзад на врата й.

— Това е чудесно — промърмори Кейтлин, докато Майк продължаваше успешно да напипва и разтрива схванатите и напрегнати точки, които тя даже не подозираше, че съществуват.

— Шшт, не говорете! — каза той, когато тя поиска да прошепне нещо. — Говоренето изисква усилие. Вашата задача сега е да престанете да правите каквито и да било усилия. Отпуснете ръцете си от двете страни на тялото… — изчака, докато тя се подчини, и продължи нежно: — Точно така, Кейтлин. Вслушайте се в порещия звук на кораба, който се плъзга по водата. Опитайте се да усетите леката вибрация под краката и да я предадете на цялото си тяло. Поемете соления дъх на въздуха. Отпуснете се, мислете за приятни неща…

„Приятни неща“ — тихо повтори на себе си Кейтлин. За какво друго, освен за такива неща, би могла да мисли в този момент? А вълшебните ръце на Майк? Как би успяла да се предпази от тях да не й стане твърде приятно?

Майк също имаше своите проблеми. Започвайки да масажира раменете на Кейтлин, все още загледан в устните й, той я намираше все по-съблазнителна и по-съблазнителна, за да й устои.

— Обърнете се! — каза той по-рязко, отколкото трябваше.

Кейтлин отвори очи и направи гримаса на недоволство, но силните пръсти на Майк упражниха натиск върху раменете й и я насочиха в посоката, която той искаше. Тя се обърна с гръб към него. Странно, помисли си Кейтлин. Никой никога не беше й казвал какво да прави, не и успешно във всеки случай. Ако някой се осмелеше, тя просто се изсмиваше. От малка се беше научила да бъде независима. И добре се беше научила. Представляваше самата себе си и искаше да остане такава.

Защо бе толкова послушна с Майк Харис?

Той се зае с раменете й. Пръстите му намираха и успокояваха местата на болка както там, така и в горната част на гръбначния стълб.

— Оплеска ли сте я — отбеляза той.

— О, благодаря, господине, това е първият комплимент, който получавам, откакто съм на кораба — отвърна Кейтлин, чудейки се защо тембърът на гласа му отново се бе изострил. Внезапно раздразнена, тя се опита да се измъкне, ала ръцете му и този път упражниха убедителен натиск и тя бе принудена да остане така, както е. Наблюдаваше как огромният кораб пори вълните на океана, унесена в мисли за това как Майк бе направил същото с нейната съпротива, преди да промени настроението си толкова неочаквано. Гласът и поведението му нямаха нищо общо с нежните му ръце. Но тя бе доволна от тази промяна: Не искаше нейният самоконтрол да бъде нарушен.

— Възползвайте се от минералния басейн на кораба през следващите няколко дни — каза Майк, като умишлено искаше да звучи безпристрастно и неодобрително, подобно на лекар, изстрелващ препоръки към труден пациент. Едновременно с това през цялото време се надяваше, че тилът на Кейтлин няма да се окаже също тъй изкушаваш, както и устните й. — Вземете няколко часа по аеробика, накиснете се в гореща вана, запишете се за масаж. Редовно получавате главоболие, нали?

Като се намръщи, Кейтлин смотолеви:

— Да, но невинаги е лошо — и подчертано добави: — Мигрените ми определено не са такива, че да ме изваждат от строя за цяла седмица.

— Късметлийка сте! — реагира моментално той. — Но се обзалагам, че доста често чувствате поне леко неразположение.

Кейтлин не отговори.

— Съдейки по начина, по който вечеряхте, смея да отбележа, че не се храните правилно, а това е една сигурна гаранция за предизвикване на хронично главоболие. Да не би случайно да сте манекенка?

— Понякога — да — отвърна сухо Кейтлин, чудейки се кога ли се е съгласила на този кръстосан разпит и импровизиран медицински преглед.

— Така си и помислих — каза той, не осъзнавайки колко сприхаво и ядосано звучат думите му. В този момент си бе спомнил за един друг модел, една осемнайсетгодишна красавица, чиито родители я бяха докарали насила в клиниката в Манхатън, отчаяни от неспособността си да я разберат защо гладува до смърт. Отбран екип от специалисти, в това число и един психиатър, беше спасил момичето, но Майк бе виждал много подобни случаи по време на своите стажантски години, докато живееше в клиниката и даваше спешни дежурства. Кандидат за такъв вид самоунищожение ли се явяваше Кейтлин? Не, той не вярваше в това — тя имаше толкова лъчезарно излъчване. И въпреки всичко, не се грижеше достатъчно добре за себе си. — Какво ви става на вас, жените, не мога да разбера? — попита той. — Наистина ли стремежът да бъдете слаби означава повече за вас, отколкото да сте здрави? Отколкото самият живот?

— И така, искате да кажете, че аз съм кльощава? — на свой ред попита Кейтлин с нотка на раздразнение. Майк беше попаднал на едно много по-чувствително място с думите си, а не с пръстите, пренасяйки я за миг назад, в годините на нейното юношество, когато сковаващата душата й самота ставаше още по-тежка от унижението, че беше висока и слаба, с изострени черти на лицето, а нямаше никой до нея, за да разсейва потиснатото й самочувствие.

Защо някои — иначе разумни хора — вярваха, че обсъждането на нечии килограми е нещо нормално и приемливо, докато не биха и помислили да правят неуместни забележки относно неправилен нос или някакъв друг дефект по рождение?

Тя тръсна глава, за да се освободи от мислите си и се обърна с лице към Майк, търсейки причина да избухне. През целия си живот само се бе усмихвала и не бе наранила никого с лоша дума. Какво й ставаше сега?

— Та това, което казвате, доктор Харис, е, че съм слаба като тръстика, така ли? Закачалка за дрехи? Без заоблени форми и никаква женственост? А ако и това не е достатъчно, може да се прибави, че аз съм едно кълбо от нерви, което не може да се добере от точка А до точка Б, без да направи няколко безсмислени заобикаляния.

Стана й неловко, че се държи по този начин, но вече беше започнала. Смътно си помисли дали просто не се опитваше да се дистанцира от Майк, който я притискаше по твърде много въпроси, и то по начин, който тя не искаше да възприеме.

— Защо, за бога, си губите изобщо времето с мен? — чу се тя внезапно да пита. — И що за пристрастен към работата човек сте? С натрапчивата идея, че трябва да излекувате целия свят? Че трябва да научите всички нас как да се организираме? Да ни покажете по какъв начин трябва да бъдем по-здравомислещи?

— Да. Не! — Майк стреснато погледна към Кейтлин Грант. Никога през своя съзнателен живот той не бе отговарял уклончиво или двусмислено. Никога не бе реагирал толкова спонтанно и само отбранително на нещо, казано от когото и да било.

И никога не бе се чувствал така силно изкушен от нечии женски устни.

— Не съм казал, че сте слаба, а още по-малко кльощава — подчерта той, решен да не позволи на Кейтлин Грант да разколебае самообладанието му, но и в същото време — стъписан. Защо беше толкова лоша с него? — Казах, че сте кълбо от нерви и по отношение на напрежението наистина сте. Казах също, че вероятно не се храните правилно и продължавам да твърдя, че е така. Но за сведение, аз мисля, че вие сте великолепна и със сигурност щях да се чувствам по-удобно, ако не бяхте толкова женствена. Направо полудявам, като видя интелигентни човешки същества да се подлагат умишлено на гладуване, това е. Още повече че една разумно подбрана храна не води изобщо до увеличаване на теглото.

Ето, сега вече изнасяше лекция, помисли си с отвращение той, след което продължи в същия дух:

— Чухте ли ме, госпожице Грант? Казах, че сте великолепна. Точно така. И бихте били направо блестяща, ако само малко поналеете вашата фантастична фигура. А причината, поради която си губя времето с вас, както се изразявате, е, това вече не мога да го проумея. Защото вие сте проблем, Кейтлин Грант, този проблем, който винаги съм се старал да избягвам. Ако имах поне малко разум, щях да стоя колкото е възможно по-настрани от вас. Ала има нещо друго… — изведнъж самообладанието му, на което винаги бе разчитал, изчезна. Просто се изпари. Не остана нищо, освен едно непреодолимо желание. — Ето това — каза той, като я притегли в прегръдката си, вземайки целувката, за която бе копнял от мига, в който бе зърнал тази жена.

Ахването на Кейтлин бе приглушено от устата му с едва доловим дъх на коняк. Твърде неочаквано, помисли си тя замаяна. Твърде бързо. Твърде внезапно. Как би могла да се съпротивлява? Как би могла да избяга от ръце, които я сломяваха, от силни пръсти, заровени в косата й, от устни, безмилостно търсещи нейните? Колко бе приятно! Собствените й ръце помагаха на човека, който я беше хванал в плен, като се увиваха около него и го прегръщаха отчаяно. Тялото й предателски търсеше неговото, вместо да му устоява. Устата й, впрочем цялото й същество се отзоваваше с готовност на тази агресия.

И внезапно, така рязко, както бе започнала, приятната атака свърши.

— По дяволите! — почти извика Майк, като отблъсна Кейтлин от себе си. — Аз не правя такива неща!

Трепереща, Кейтлин се бореше да си поеме въздух.

— А как точно аз предизвиках този драматичен дебют?

Майк я изгледа втренчено в продължение на няколко дълги мига, след това прокара пръсти през косата си.

— Дяволска работа — каза най-сетне той, зашеметен от факта, че той, Майк Харис, разумен и нормален човек, свободен, уважаващ женската независимост и равноправие, бе свел своето поведение до това на пещерен обитател. — В крайна сметка по-добре щеше да бъде да ви бях оставил на Ралф — прошепна Майк, като отново се взря в нея, осъзнавайки точно в този момент, че се бе забавлявал почти подсъзнателно с безумната идея да се опита да убеди нейния партньор по маса да се смени с него.

Очите на Кейтлин се разшириха и проблеснаха с брилянтни зеленикави пламъчета. Остра ярост я разкъсваше отвътре.

— Да ме оставите на Ралф? Като че ли съм ваша собственост, та да ме предоставите на него? Добре, нека да ви кажа това, докторе. Я си дръжте неандерталското мнение във вашия стетоскоп! Не желая да бъда третирана като награда в някакво си състезание между вас и онзи „Ралфи“, едва ще се докосвам до храната си и ще сядам на една маса, с когото аз си избера, и ще остана кльощава, защото така ми харесва. Благодаря много. И между другото, започва да ми се струва, че въздухът на горната палуба е много разреден…

— Помощната палуба — вметна автоматически Майк и трепна. Моментът съвсем не изглеждаше подходящ, за да коригира корабната ориентация на Кейтлин. След като тя го погледна така, все едно че сам се бе изгубил, той добави неубедително: — Това е помощната палуба. Аз… аз просто… мислех, че знаете.

Кейтлин тръсна глава, като че ли да го проумее.

— Въздухът е твърде разреден. Може би трябва да помоля да бъда заведена долу в ресторанта, където се предполага, че трябва да съм — тя се опита да избута Майк и да мине покрай него.

Ръката му сякаш сама се протегна и я спря, а после я притегли към него.

— Вижте, не знам откъде да започна да се извинявам — каза той, обгръщайки я и с другата си ръка и пренебрегвайки усилията й да се освободи. — Очевидно съм бил един самомнителен глупак. Моля ви, не променяйте мястото си на хранене, Кейтлин. Ще ми липсвате. Не ме карайте да обяснявам, защото не мога. Никога преди не съм се държал така. Но справедливостта изисква да ми позволите да докажа през следващите няколко дни, че не съм винаги побърканият глупак, когото видяхте тази вечер — Майк повдигна с показалеца си брадичката й и се усмихна объркано. — В случай че успея да накарам Ралф да изчезне от вашата маса, мога ли аз да заема мястото му?

Гордостта и разумът на Кейтлин й подсказваха, че е необходимо да направи всичко възможно, за да не попадне под чара на Майк, но тя не бе способна на това. Просто не бе способна.

— Защо справедливостта да го изисква? — попита, тя, макар да знаеше, че съпротивата й е символична.

Отначало той не отговори.

— Не знам. Дайте ми една минута ще измисля нещо.

Започваше да разбира, че обърква Майк по същия начин, както той разстройваше нея. Кейтлин протегна ръка и докосна бузата му.

— Докато мислите, Майк, може би ще вземете под внимание и този въпрос: Наистина ли искате да прекарате следващите няколко дни в доказване на нещо на жена, която вероятно няма да видите повече, след като стигнем в Саутхемптън?

Майк не знаеше какво да каже. Кейтлин беше права. И все пак думите й го накараха да се почувства невероятно тъжен. Никога да не я види отново? Той не можеше да си го представи, а това само по себе си нямаше никакъв смисъл.

Той се намръщи. Навярно мозъкът му бе превъртял. Кейтлин се наведе напред и целуна другата му страна.

— Струва ми се, че беше страхотна вечер. Вчера долетях от Флорида и опитах да отхапя твърде голям залък само за една нощ. Ужасно съм изморена.

— Вие сте от Флорида? — запита Майк без особена причина, само да отложи за малко тръгването й.

— Не. Въпреки че живеех там.

— Живели сте? И вече не?

Кейтлин се усмихна и се приготви решително да тръгва, преди разговорът да е станал твърде приятелски. Веднъж вече бе уловена в клопка. Нямаше намерение това да й се случи отново.

— Може би да, а може би не. Нося у себе си разпиляния дух на циганите. А сега наистина трябва да ви кажа „лека нощ“.

— Ще ви изпратя до каютата — предложи Майк.

— Повярвайте ми — отвърна Кейтлин, — ще се оправя.

Леко и неохотно тя се измъкна от ръцете му и се отправи към вратата, за да влезе вътре.

На половината от пътя се спря и се обърна да му се усмихне.

— Между другото благодаря ви, доктор Харис.

Той повдигна озадачено едната си вежда.

— За какво?

Кейтлин опита да имитира намигането на Ралф.

— Главоболието ми изчезна.

 

 

Към един и половина, на втория ден от пътуването, Майк седеше като на тръни.

Причината не бе само в напразното очакване да види Кейтлин, която не се появи нито за закуска, нито за обед, но и в това, че той бе заел мястото на Ралф Ръш. Самият Ралф в този момент продължаваше да се намества край голямата маса.

— Хей, защо да не бъда откровен с вас, докторе? — обърна се неочаквано той към Майк. — Оказва се, че имаме доста общи неща да обсъждаме с приятел четата от тази маса. Надявам се, че няма да имате нищо против да разменим местата си, нали?

Майк едва не зяпна от учудване.

— Но аз мислех, че искате да седите с Кейтлин?

— Ха, каква полза от някакво маце без чувство за хумор, при това с мигрена? Както и да е, Кейт съвсем не е оголена жица и няма да предизвика пожар, ако седнете на моя стол — Ралф се изкашля, явно забелязал смръщването на Майк и разбрал, че чисто търговският му подход се нуждае от малко замазване. — Това, което искам да кажа, е дали няма да е по-добре да сте до нея, в случай че тя се появи? Нали сте неин лекар и трябва да я наглеждате?

Въпреки че след една безсънна нощ Майк бе решил да стои колкото е възможно по-далеч от Кейтлин, той се изкушаваше. В края на краищата нямаше нищо нередно в това да има една привлекателна сътрапезничка? Безспорно той притежаваше воля да се наслаждава на компанията й в следващите дни, без да позволи нещата да излязат извън неговия контрол.

И все пак тъкмо когато отваряше уста, за да приеме предложението на Ралф, Майк откри, че съвестта не му позволява да го стори. Той беше наясно какво преследва Ралф, но се оказваше, че човекът е твърде наивен. Точно като Стю Харис. Споменът за изплъзналите се мечти и разбитите надежди на баща му още живееше в него. Майк не можеше да седи спокойно и да гледа как Ралф се прави на глупак.

— Ралф, знам, че сте чули как тези приятелчета се надпреварват в хвалбите си за разни успехи в областта на инвестициите — направо се обърна към него Майк — и съм абсолютно сигурен, че се надявате да ги заинтригувате с някакъв ваш проект, но аз съм също толкова сигурен, че от това няма да излезе нищо. В най-добрия случай те ще ви смачкат фасона и ще ви накарат да се чувствате като нищожество, а в най-лошия — ще ви изслушат, ще си присвоят идеите ви и ще изчезнат с тях.

Ралф се ококори.

— Значи и вие сте се опарили, а?

— Косвено — отговори Майк с горчивина, чувство, от което никога не бе успял да се отърси напълно, въпреки че отлично знаеше, че личните му амбиции и решения, а оттам и успехите му, бяха пряк резултат от претърпените унижения на баща му.

— Е, хайде, и аз имам опит — каза Ралф със странен блясък в очите, който изведнъж промени целия му израз и сега той по-малко приличаше на палячо. — Вижте, докторе, не се нуждая от разрешението ви да седна на тази маса. На нея има място за осем души. Аз просто взех решение да се преместя тук. Проблемът е, че не ми се иска да засегна Кейт, като я оставя сама. Тя е хубаво момиче, в случай че харесвате кльощави интелектуалки. Аз обаче съм хвърлил око на онази секси блондинка отсреща, името й е Бъни или… пак нещо такова симпатично…

— Печелите — каза Майк, внезапно проумял, че Ралф си знае работата. — Кога ще нападате, на вечеря ли?

— Разбран човек — каза Ралф с едно от своите още по-изкусни намигания. — А вие да се погрижите за Кейт, чувате ли? Странно, но се чувствам някак отговорен за нея.

Изглежда, Кейтлин умееше да събужда това чувство у хората, помисли си Майк, след което стана и напусна трапезарията. Все още мислеше за нея. Пропуснала ли беше двете хранения или бе предпочела да отиде на сухия, бюфет? Ралф Ръш ли я бе прогонил от Кралския ресторант? Или Майк Харис? Дали не е помолила да я преместят в друг салон за хранене? Да не се е изгубила? Да не би да има мигрена?

Лекторски бележки, помисли отчаяно Майк и с неудоволствие се сети, че би могъл да прегледа лекциите, които щеше да изнесе на кораба. Освен това можеше да изглади някои неща в речта, която щеше да произнесе в Лондон. Или пък да се запознае с предварителната информация за английските клиники, които бе поканен да посети.

Той се намуси. Нима си гледа по-лошо работата, от когото и да е друг от своите пациенти?

Не, реши той твърдо. Само дето имаше прекалено много енергия за изразходване, цял рояк от тъпи въпроси и объркани мисли за прогонване от ума си, а трябваше да повдигне малко и скапаното си настроение.

За да е чиста съвестта му, че не мързелува през време на пътуването, както беше обещал на колегите си от клиниката в Манхатън, той нахлузи едни къси панталони, направи бърз телефонен разговор със секретарката си и като се увери, че на домашния фронт всичко е под контрол, напъха листовете в пластмасова папка и се отправи към един от шезлонгите на палубата.

Към четири часа реши, че достатъчно бе седял на слънце и чист въздух и може да продължи прегледа на книжата в комфортната си каюта, където слънчевите отблясъци нямаше да му пречат да чете.

Прекоси набързо големия салон, като мисълта му непрекъснато се връщаше към Кейтлин Грант. Колкото повече я гонеше от мислите си, толкова повече тя ги завладяваше. Вървейки, смътно долови някакъв монотонен глас по микрофона, а пред очите му изплува група хора, предимно жени, които със съсредоточено внимание наблюдаваха сцената в салона.

Той проследи погледите им и се спря като закован.

Там Кейтлин правеше пируети, демонстрирайки прекрасна, класически драпирана и без презрамки розова рокля от шифон.

Майк приседна в най-близкостоящия стол и се загледа в нея. Тя раздаваше щедро своята искряща усмивка и той започна да се чуди дали очарованието й е предназначено специално за някого. Някой друг мъж например?

Положението става сериозно, помисли неволно той. Майк Харис — ревнив? А по-нататък какво?

Нямаше начин да го преодолее. Всеки път, когато Кейтлин поглеждаше към публиката и правеше опит да срещне нечии очи, Майк изпитваше неудържим порив да разбере кого точно гледа тя.

Тогава той започна да се пита как така Кейтлин се бе появила в това корабно модно ревю. Сети се, че бе срещнал да се споменава за него в програмата за деня, но не бе обърнал особено внимание, с изключение на това, че манекенки щели да бъдат танцьорките от нощното кабаре. Името на Кейтлин не фигурираше в списъка. Очевидно е била включена в последния момент.

Мрачното настроение, с което се бе борил целия ден, внезапно леко се подобри. Може би Кейтлин не бе помолила да я преместят в друг ресторант. Може би тя не го избягваше. Вероятно е репетирала през цялото време.

Първокласен манекен е, помисли си той, когато с дълги и грациозни крачки тя се приближи до неговото място. Уверена, лека и естествена, без никаква вдървеност и смущение. Страхотна.

Тялото на Майк реагира веднага. Споменът за това как я бе държал в обятията си предишната вечер добави още масло в огъня, който тлееше в него оттогава.

Кейтлин го забеляза и усмивката й се разколеба за миг, след което отново стана лъчезарна.

Майк не знаеше как да тълкува тази реакция и объркването му беше просто един друг симптом на синдрома Кейтлин Грант, който, изглежда, го беше сграбчил здраво. Той се гордееше със способността си да разчита езика на тялото. Едно потрепване на миглите можеше да му разкаже за тайни, които никога не би могъл да знае. Едно силно ръкостискане, треперене на устни или поглед накриво бяха неговите ориентири за разкриване на цял духовен мир у човека.

Въпреки това Кейтлин беше неразгадаема.

Той остана до края на ревюто, като през цялото време мислеше дали усмивката, с която го бе удостоила Кейтлин, носеше някаква особена топлина. Не можа да намери точен отговор, но бурно аплодира, когато Джонатан Колинс — директор на кораба, специално се обърна към нея, за да й благодари.

Майк беше двойно по-впечатлен от представянето на Кейтлин, като чу обясненията на Колинс как управителят на корабния бутик я бил забелязал в магазина сутринта точно когато научил, че една от танцьорките-манекенки била нещо неразположена. Кейтлин се била съгласила да я замести. Задоволила се да каже само: „Звучи забавно.“ И наистина го била направила да изглежда така.

Когато аплодисментите стихнаха, Кейтлин се оттегли от сцената заедно с другите момичета. Майк отиде в магазина за цветя, намиращ се на борда, поръча един пъстър летен букет и помоли той да й бъде изпратен след второто й представяне.

Едва когато се прибра в стаята си, на него му хрумна, че такъв жест е толкова нехарактерен за Майк Харис, колкото всичко останало, което правеше от мига, в който Кейтлин Грант бе пристъпила към контролното гише на вълнолома в Ню Йорк.